Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

"След смъртта на Димчо Дебелянов ангелите вечe нямат хор..."

30.09.2016 | автор:  Славимир Генчев

ДИМЧО И ДОБРОВОЛЧЕСТВОТО – 3

 Димчо Дебелянов на фронта. Правият вляво с брадата и цигарата.

 
 
Гробът на поета в Демир Хисар.
 
 
Посрещане на тленните му останки в Копривщица - 19 август 1931 г.
 
При завършването на курса полк. Дрангов строява школниците на плаца в казармата и произнася емоционална реч, в която между другото изтъква, че до него са пристигнали настоятелни молби от близки и роднини на доста измежду школниците, щото да не бъдат изпращани те по бойните полета. Полк. Дрангов иронизирал, заявявайки, че тяхната кръв сигурно е по-ценна и скъпа от кръвта на останалите им другари, за които никой не се бил застъпил и които още днес щели да тръгнат към бойните си части, където били разпределени. След това полк. Дрангов подканил онези, които не искат да се възползват от ходатайствата, а са готови да заминат да защитават родината си като истински мъже и бойци, да направят няколко крачки напред. Всички тръгнали като един с викове: „Да живее полковник Дрангов!“, включително и засрамените връзкари.

В книгата на Тихомир Геров четем: „Една студена януарска привечер (на 1916 г. – б.м.) Димчо ме намери пред външния вход на финансовото управление, дето работех (тогава Върховната сметна палата беше близо до него) и ми каза: „Е, Петре, там се свърши“. Понеже през последните няколко дни разговорът все се въртеше около неговото заминаване, аз изведнъж разбрах какво иска да ми каже. „Ето, чети“, рече той, и ми подаде съобщението. И аз прочетох:

…„Съобщава Ви се, Г-н Докладчик, че Вие се назначавате в разпореждане на Началника на 7. Рилска дивизия и трябва веднага да се отправите за местоназначението си, като се представите на Началника на казаната дивизия, дето ще Ви се укаже точното назначение. По заповед.“

- „Свърши се, повтори той с облекчение; сега всичко ми изглежда по-просто и по-ясно. Да вървим.“

Това е спомен на Димчовия приятел Петър Чамулирйски, който според Тихомир Геров вероятно има голяма заслуга за назначаването на поета във Върховната сметна палата.

Става напълно ясно, че е нелепо да се говори за доброволно заминаване на фронта при положение, че има мобилизация и повиквателна заповед. Това не означава, че Дебелянов не е изпитвал угризения, задето е останал в тила, макар и не по негова вина, докато другите са се сражавали на фронта, или че не би заминал като доброволец, стига да му се предоставеше такава възможност.

Същевременно Геров свидетелства в книгата си, че Дебелянов постъпил в Школата за запасни подпоручици в Княжево, защото е имал предвид „някои практически съображения. Тогава мнозина като него не можаха да схванат истинските намерения на ония военни среди, които след погрома (от 1912-1913 – б.м.) мислеха за близък реванш и бързаха да създадат нови

офицерски кадри от интелигенцията

взела участие във войните, като уреждаха осеммесечни съкратени курсове при Школата. Княжево се оказа тясно за тоя приток от „доброволци“. Повечето мислеха, че това се върши за тяхно улеснение и се надпреварваха да се запишат. И Димчо направи тая погрешна стъпка, може би съдбоносна. Някои от неговите другари излязоха по-хитри и по-съобразителни: не се поддадоха на тая примка и до края на войната останаха потулени в канцелариите на големите щабове или другаде в тила.

Не беше минала една година от края на междусъюзнишкия конфликт и световната война избухна; разбира се, не неочаквано. Димчо вече беше офицерски кандидат, т. е. взводен командир. С това се прекъсваха всичките му пътища към тиловите служби и оттук нататък трябваше да се остави на благоволението на случая. Едва в началото на петнадесета година той можа да разбере добре смисъла на тия съкратени военни курсове, но вече беше твърде късно.“

Какво е настроението на Дебелянов като държавен служител? Ето неговото свидетелство в писмо до сестра му Мария Григорова: „Пиша ви не от някое кафене, както почти винаги, а от канцеларията като порядъчен и солиден чиновник. Пети ден как ходя в 8 часа на работа, излизам в 12, отивам пак в 2 и излизам в 6. (Веднаж-два пъти бегах, ама нищо). . . Животът в канцеларията не прилича на тоя из улиците. Тука е и тихо, и скучно, и душно. (За да бъда прав, трябва да кажа, че е и топло, докато вън е много студено, та човек чувствува по-голяма нужда от разговорка, по-различна от разговорката с колегите . . . Колегите ми са, с малки изключения, като Дебутов, като „очарователния“ подначалник (оня с арменската физиономия), софийски чиновници, каквито си ги знаеш, чеховски герои. Какво да се прави? Така е навсякъде по канцелариите.“

„Трябва наистина да се зарови човек в някаква тясна, тъмна и сънлива канцелария, за да разбере каква цена има свободата и животът на открито море, далеч от всекакви мизерни пристанища.“

Ето определящите фактори в случая: войната вече се води, Дебелянов е чиновник, засега неподлежащ на мобилизация, но непремиримият му дух е неспокоен и неудовлетворен. Не е измислено, че на един гуляй той казал: „Трябва ли да стоим още и да безчинстваме, когато се чертаят границите на нашето отечество?“ (Бончо х. Бонев, „Спомени за Д. Дебелянов“, сборник „Копривщица“).

Геров е убеден: „Едно е истина:

страшно неудобно му е било да стои в София

Той не е могъл спокойно да разговаря със завърнали се от фронта войници и офицери. Веднъж не намерил у себе си сили да посети ранения си братовчед, който лежал в една софийска болница. Тежко и срамно му било да се изправи пред „фронтовак, и при това ранен“.

Писмата му доуясняват въпроса.

„Трябва да си научила от Дончо, че преди 2-3 дни съм ходил в Кюстендил, за да получа назначение във войската и да замина. Върнаха ни от там, като ни казаха, че подир 2-3 дни ще се разреши окончателно въпросът и ще заминем. Чакам, значи.“

Интересно е свидетелството на Геров за Илия Дебелянов: „Около три месеца той стоя при мене (т.е. при Тихомир Геров в качеството му на ротен командир – б.м.) като строеви редник, взе участие във форсирането на гръцката граница при Кулата и макар че в ротата имаше и нестроеви служби, никога Димчо не ме помоли да го настаня на по-безопасно място. Понякога ме запитваше: „Е, как е братът?“ И само толкова.“

След тримесечен престой на фронта Димчо заминава с осмата смяна в отпуск. Използвал случая да се отбие до редакцията на сп. „Отечество“, където намерил Д. Подвързачов и му оставил за печат ръкописа на стихотворението си „Нощ към Солун“, което излязло малко след това - в кн. 16-17 от 8 май.

Впрочем, в редакционната колегия на двете издания – „Отечество“ и „Военни известия“, са работели освен Подвързачов, още и Елин Пелин, Добри Немиров, Георги Райчев и Йордан Йовков.

Между другото, през 1912 г. Йовков заминава за фронта като командир на рота в 41. пехотен полк и участва в боевете край Кайпа, Одрин, Чаталджа, Дойран. По време на Междусъюзническата война (1913 г.) е ранен край Дойран, а месец по-късно е повишен  в чин. По време на Първата световна война (1915 г.) е назначен за кореспондент на Северния и Южния фронт и пише творби, в които личи неговото свидетелско, изстрадано отношение към войната. Той също е завършил Школата за запасни офицери в Княжево, но през 1902–1904 г., т.е. десет години преди Дебелянов. Очевидно като Йовков и Димчо е имал желание да опознава нещата отблизо, за да може по-достоверно да пише за тях. „Той се интересуваше изобщо от душевното състояние на боеца пред очакваното сражение“, пише още Геров и добавя в тази връзка: „Димчо мълчеше, пушеше или изпиваше до дъно чашата си и слушаше това, което другите разказваха за войната. Той нямаше какво да каже и туй го дразнеше. Най-после той не издържа и се намеси рязко. Искал още утре да влезе в бой; защото за горещо могъл да говори само оня, който го е изпитал. Могъл да остане още дълго там, но пожелал да дойде при нас, за да изпита силни чувства. Той говореше възбудено и ние му вярвахме. Може би това беше най-правдива и дълбока изповед. Може би. Малко по-иначе същото нещо той бе казал на взводния си подофицер Спасов: не могъл да понася да го смятат за „некадърен“. За да представи по-благовидно и човечно своето доброволчество, казваше, че заменил един свой колега с четири-пет деца, когото изпращали на фронта.“

Това е класическа измислица, защото няма такъв колега. Димчо е обичал шегата и нерядко си служел с безобидни измислици и хитрувания, свързани със самия него, а и с други хора.  ( Да не забравяме, че имал навика и сам да пише писма до себе си.) Веднъж в Ихтиман, където служел през 1912 г., подхвърлил на свои недоброжелатели: „Няма ли да изтрезнея някой път, че да се напия като хората?!“ Те, разбира се, схванали това буквално и го изкарали пръв пияница.

Друг път рикоширало парче от шрапнел отчупило върха на дръжката на войнишкия му нож, който бил закачен на клон пред палатката му. Димчо го показвал по-късно на някои свои другари, но не казвал къде бил окачен, за да си помислят, че е бил на колана му в този момент и че се е отървал на косъм.

Ако се отърсим за малко от ореола му на велик поет, ще съзрем в тези му човешки постъпки (както и в цялостното му поведение впрочем) израз на сложната му душевност,  изпълнена с противоречия и дори взаимноизключващи се разбирания. В отделни случаи се представя като противник на войната, но и разбира нейната необходимост с оглед на все още актуалния национален идеал. Сам избира да служи в дружина, която се прославя в Булаирските боеве, но и се превръща в бунтарска част по време на  Междусъюзническата война, свалила командира си и избрала друг. Дружината не била разформирована благодарение на старата си бойна слава. Настроенията в нея обаче и особено в 5. рота често пъти били несъвместими с устава и дисциплината и това, съчетано с лошо военно командване, е

косвена (а защо не и пряка?) причина за гибелта на Дебелянов

на 2 октомври 1916 г., когато се е опитвал да поведе войниците си към окопите на противника. Те обаче не го послушали и той буквално стърчал няколко минути прав под град от куршуми дум-дум, един от които го улучва смъртоносно.

Тук няма да се спирам на историята с отпуската, когато името му било задраскано в последния момент заради друг, вследствие на което Дебелянов останал в частта си по време на най-кръвопролитните боеве. Случаят е изяснен още тогава, няма нищо връзкарско и непочтено, а спазване на устав и правила.

По-правдоподобно е обяснението, според което големите загуби в офицерския състав е принудила командването на дивизията, полка и дружината да го задържи на фронта и да го направи командир на 5. рота няколко дни преди решителните сражения край Демир Хисар.

Дебелянов, въпреки всепризнатия му фатализъм, не е имал никаво желание и намерение да загине на война. Достатъчно е да се види с какъв интерес е изучавал немски език с помощта на немските войници в смесената 8. рота, които му дали оригинално немско издание на „Тъй рече Заратустра“ от Ницше. Дебелянов правил сравнения с превода на Мара Белчева, който носел със себе си, и си водил подробни езикови бележки. Дори един от основните в книгата термини на Ницше превел с по-подходяща дума от избраната от Мара Белчева - До наслова „За самопревъзмогването“ стои: „De la victoire su soi-même“, a под него - „За самонадделяването“ (?). Очевидно го е интересувала темата за свръхчовека, който се самосъздава, като развива свободно своите заложби и често пъти трябва да надделява над себе си.

Едновременно участник и наблюдател, Димчо се е и самонаблюдавал, и по ницшеански се е себенадделявал, самопревзмогвал, самопобеждавал, играел е, но себе си. Той сякаш е инструмент, избран от съдбата, за да покаже на България и света как съвършено може да звучи българското поетично слово. И понеже очевидно това е невъзможно да стане без жертви и изпитания, съдбата щедро му ги изпраща, а той не бяга от тях, или поне не го прави с открити, видими жестове. (Когато парче от шрапнел отчупва част от чирена на войнишкия му нож, той казва на ординареца си: „Дано се размине само с това!“) Вярно е, че Дебелянов много силно се разсърдва, когато научава, че отпуската му внезапно и несправелдливо, според него, е отменена;  по този повод той дори се скарва с майор Томов, който не се намесил в негова полза. (А майорът очевидно е искал в това време на липса на офицерски кадри да има на разположение един вече опитен и добросъвестен офицер като Дебелянов.) Но и през ум не му минава да не се подчинява на заповедите и разпорежданията на по-висшестоящите. Майор Томов е човекът, комуто Димчо поверява стихотворенията си „Сиротна песен“ и „Един убит“; майорът ги съхранява

в маншета на шинела си повече от година – до 1917 г., преди да ги предаде на Димчовия приятел Георги Райчев, назначен по това време за кореспондент към Седма Рилска дивизия, чиято първа  най-важна работа е да разпита всички за житието-битието на Димчо на фронта и за гибелта му.

Митът за доброволчеството на Димчо Дебелянов

освен всичко друго е напълно излишен. Той може да служи само на един особен вид пропаганда, която се нуждае от подобни легенди и легендарни случки, за да подсилва и аргументира с тях определени опорни точки. Доброволчеството на Дебелянов е добре дошло за онези, които искат да го представят като невинна жертва на империалистическата война, за каквато го е смятал също и брат му Илия.

Още по-голяма спекулация, която и днес се експлоатира успешно в определени кръгове, близки до бившата комунистическа партия и нейните креатури и сателити, е митологичната Нота на Антантата до Генералния щаб на българската армия, в която с убийствен сарказъм били упрекнати, меко казано, българските военни командири, че изпращали да загинат на фронта такива велики творци. Сякаш в тази война не са участвали и не са загинали творци и интелекуталци от европейска и световна величина, вкл. Гийом Аполинер, който умира от изтощение след тежкото си нараняване в главата през 1918 г., заболявайки и от испански грип при разразилата се епидемия.

Геров пише: „За четвърти път минавахме р. Черна, сега по новопостроения понтон при с. Везарци. Вляво имаше полуразрушени неприятелски окопи с блиндажи и амбразури. Тук-там личаха купчини пръст без кръстове. Повечето жертви французите бяха дали при оттеглянето си. От мемоарите за войната после се узна, че тук нейде е бил погребан писателят Жозеп Видал, убит на 22 ноември при с. Безвища; а отвъд гара Удово, край с. Костурино, земята криеше останките на младия писател Еманоел Брюне, офицерски кандидат от 2 Зуавски полк, 156 френска дивизия. При отстъплението на съглашенците по Черна и Вардар оттук бяха минали писателите Гонзаг Жино, Шарл Труфле и др. Войната със своята романтика беше увлякла мнозина интелектуалци, въпреки че те минаваха за световни граждани и миролюбци…“

Известно е също поведението на прочут поет модернист като Рихард Демел, който пропагандирал социално ангажиран експресионизъм, но и се подписал под шовинистични прокламации и дори отишъл като доброволец на фронта, което много разочаровало всички европейски интелектуалци и творци, вкл. и един от боготворящите го български поети като Гео Милев. (С този пример ни надуваха главите още от гимназията.)  Демел дори получил кръст за храброст, за разлика от Дебелянов, който бил предложен посмъртно както за повишаване в звание, така и за орден за храброст поради героичното си поведение при атаката, но и двете останали без последствие, без да са известни причините.

Освещаването в Копривщица на надгробния паметник (автор Иван Лазаров) през август 1934 г.

Митът за Нотата на Антантата до „безотговорните“ български власти във връзка със смъртта на Димчо Дебелянов е

чиста проба комунистическа пропаганда

чиято цел е да дискредитира и унизи българската държава и българското военно командване. Този мит и в днешно време е преразказан от писателя Пелин Пелинов в един от томовете на неговата историческа пенталогия. Като добавим и още няколко измислици и изопачавания на моменти от биографията на Дебелянов, съмненията в истинноста на цялата сага на Пелинов още повече се засилват.

Неговата фактология ми прилича на свободното квазиисторическо съчинение на Михаил Топалов „То беше вчера“, чийто автор най-безпочвено твърди, че в навечерието на Първата световна война ген. Владимир Вазов срещнал Димчо Дебелянов на някаква софийска улица и като научил от самия поет, че заминава като доброволец на фронта, му предложил да го вземе в щаба си на някаква лека служба, но Дебелянов гордо отказал и заминал да се бие с враговете на народа, пардон – на родината.

Същият съшит с бели конци мит за Нотата на Антантата си е позволила да разкаже в предговора си към една антология, съставена от преведени на няколко славянски езика емблематични творби на Димчо Дебелянов (само по себе си похвално дело), и поетесата Елка Няголова от Варна, като изданието е на т. нар. Славянска литературна и артистична академия, чийто председател е Няголова.

Това стана само преди няколко години. Този предговор също е преведен на споменатите  славянски езици, което означава, че опашатата лъжа е достигнала до стотици читатели, което я превръща в много сериозно престъпление срещу истината.

Фалшивият мит влиза в грубо противоречие с другия, по-благороден, но също подвеждащ мит, отнасящ се до заминаването на Димчо Дебелянов на фронта като доброволец. Миротворците, пардон – митотворците, хич не се трогват от това: те хем хвалят и жалят Поета, че сам отишъл на война курбан да стане, хем обвиняват българските военни, че те са го били пратили на фронта като пушечно месо, та да го убият воините на Антантата, от което даже те – империалистите – се възмутили до дъното на душите си и сърцераздирателна нота написали.

Крайно време е и на двата мита да се сложи кръст

И ако единият вече е на път да бъде демилотогизиран, без с нищо да се накърни образът на Поета на белоцветните вишни, то другият е много жилав и все още упорито се разпространява в определени заинтригувани среди.

В заключение ще подчертая, че като се има предвид неглижирането от Димчо Дебелянов на всички възможности да се устрои някъде в тила на по-лека и далечна от бойните линии служба (защото длъжностите ротен писар, адютант, отговорник на офицерски фронтови стол, комендант на село до фронта и т.н. не са толкова животоспасяващи, колкото военен кореспондент или редактор в "Отечество" и "Военни известия") и че не се е колебаел сам да си слага главата в торбата, в крайна сметка Поетът се оказва един съвършен Доброволец, който сам си носи кръста и изкачва своята Голгота, дочаквайки - за утеха - смъртта в победа.

Една от многото победи над себе си.

За него „въпросите, които никой век не разреши“, не са били политически, социални или национални, а екзистенциални. Негово право си е да мисли така.

 

Използвана литература:

1.„В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“ – Тихомир Геров.

2. „Документи за съдбата на Димчо Дебелянов на фронта“- акад. Иван Радев.

3. „Спомени за моя брат“ – Мария Григорова.

4. „Бездомник в нощта. Животът, любовта и смъртта на Димчо Дебелянов“ – Владимир Русалиев.

 5. „Любовните писма на Димчо Дебелянов“ -  Вл. Русалиев.

6. „История на Съюза на българските писатели“ (1913-1944) – колектив.

7. „Моите съвременници (Между малки и големи) – Стилиян Чилингиров.

8. „Това, което видях от Балканската война“ – Симеон Радев.

9.  И други източници, споменати в  самия текст.


Славимир Генчев, 10 септември 2016 г.

  

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: