Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Заръките на анасази

15.04.2012 | автор:  Митко Новков1

Есе от предстоящата книга на Митко Новков „От Медуза до Магрит. Есета по картини“

Митко Новков е роден на 25 юли 1961 г. в с. Бързия – последен подстъп преди прохода Петрохан на път към София. Гимназия завършва в Берковица, в Софийския университет се дипломира като магистър по психология и философия (1988). Докторант e на Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски“. Освен психолог и философ, Митко Новков е литературен критик и медиен анализатор, журналист и публицист. Негови материали са публикувани в почти всички български печатни медии (с изключение на онези, в които той сам не е искал да публикува). Автор на четири книги, телевизионен наблюдател на в. „Култура“, сътрудник на Програма „Христо Ботев“ на Българското национално радио, където повече от година води публицистично-културното предаване „Какво се случва?“
Настоящото есе е част от негова книга „От Медуза до Магрит. Есета по картини“, която предстои да излезе в издателство „Агата-А“, библиотека „Punctum“.
 
 
 
 
Анасази са индианско племе, обитавало югозападната част на щата Колорадо, точно в района, където четири пак югозападни североамерикански щата – Колорадо, Юта, Аризона и Ню Мексико, съединяват правите си ъгли – в т.нар. Four Corners, Четирите ъгъла. Днес техните поселища са пусти, а платото Меса Верде (от испански, „зелена маса”, наречено така заради гъстия хвойнов храсталак и плоската тераса, върху която хвойните растат) – един от центровете на анасазския хабитат, е превърнато в най-големия археологически резерват на територията на Съединените щати.
 
Най-дългото име
Анасази не е името, с което са се назовавали тези древни хора, мистериозно изчезнали от картата на живата история някъде към 1300-та година сл.Хр. Названието им е дадено от откривателя на техните скални жилища (намерил ги заедно с четиримата си братя), издълбани в пясъчника на Големия каньон, каубоят Ричард Уидърил (Richard Wetherill), на когото пък археологическата гилдия, а и неговите съграждани лепнали подигравателното, че и презрително прозвище „ловец на грънци” (pothunter). Типична за белия човек, пък и въобще за всеки човек номиналистично-силова арогантност: та нали Господ като висше доверие към нашия прадед Адам му поверил да даде имена на животните, дефилиращи пред него. Някои ентусиасти и до днес търсят думите на този Адамов и според тях най-съвършен език, защото, казват, назовавал директно нещата в тяхната най-първична същност. Колумб, Магелан, Да Гама, Дрейк, Кук, Тасман, Лаперуз, Беринг са прекръствали настървено и като обезумели новите земи, които им се струвало, че „откриват” – с едно абсолютно несъобразяващо се нахалство спрямо названията, с които туземците ги именували до тяхното идване.
Макар в повечето случаи местните наричания да са били доста по-поетични от тези на нашите съ-расници: когато маорите стигнали Нова Зеландия, назовали я Аотеароа, Земята на дългия бял облак - много по-красиво от семплото и евроцентрично, да не кажа холандоцентрично Nieuw-Zeeland, избрано от Абел Тасман. Впрочем маорските наименования са едни от най-дългите и сложни в света, знам го от книгата „На изток – в рая” на българката Изабела Шопова, преселила се в Нова Зеландия през 90-те години на миналия век. Точно маорско е най-дългото географско название, записано е дори в книгата за чудати рекорди „Гинес”. Състои се от 92 букви и в превод значи „Билото на планината, където Тамате, мъжът с големите колене, който пътува и се катери, известен като Закусващия с планини, свирил с носа си на флейта за своята любима”.
Вярно, доста описателно, за дължината да не говорим – как ли се помни, че да се изговори такова нещо – цял разказ, а не име!, – но пък засвидетелства момент от живота на даден легендарен човек, важен за него и за неговите съплеменници, както и за неговите потомци; тоест наименува се и мястото, наименува се обаче и мига, сиреч времето; докато ние днес пълзим по нашите жалки географски наименования като незабележими, но лакоми листни въшки, съсипвайки без жал онова, което те назовават.
Дали пък нашето унищожаващо местата на природата отношение не се крие отчасти и в безличните имена, които сме им дали? Все пак едно е да опоскваш Дюни, а съвсем друго – Високият жълт пясък, проблясващ на слънцето, успореден на синята солена и голяма вода. По-съпричастно някак звучи, нали?
 
Градове във въздуха
Анасази е дума от речника на племето навахо, която в превод означава в зависимост от произношението или „древни врагове” (anaa - „враг”, sází – „прадед”), или „древните хора, които не сме ние”, които са различни от нас – което в общи линии е донякъде същото. Потомците на анасази (поне според учените) от племето пуебло (името „пуебло” също не е собствено индианско, произлиза от испанското наричане на жилищата, в които живеят тези индианци; прочее, „индианци“, както е добре известно, също е натрапен етноним) не приемат навахското наименование и предпочитат да наричат предтечите си или хисатсином (hisatsinom – „прадедите”), или просто моки (moqui или moki), което ще рече „мъртвите”. Навахо пък от своя страна не възприемат наричанията на пуебло и тези племенни спорове говорят за авторитета, който древните анасази са натрупали в очите не само на своите днешни наследници и някогашни врагове, но и сред съвременния научен и туристически свят. Авторитет, произтичащ от тяхната развита култура, характерна се с особените им жилища, издълбани вертикално едно над друго в скалите на каньона на река Колорадо. Историците, възхитени от тези конструкции, констатират за анасази, че са били „на прага” на цивилизацията. Гледката към постройките е впечатляваща, селищата приличат на съвременни жилищни блокове. Една английска археоложка, Джакета Хоукс, ги описва така: „[…] Там, на отсрещната страна на каньона, се намираше един висящ град, малък, бледозлатист град с кули и катерещи се една над друга къщи, които запълваха отвора на широка, овална пещера сред скалите. Тъмните върхове на боровете достигаха до самото подножие на сградите, огромната, плътна сянка на пещерата ги покриваше с една-единствена дъга, но фасадите на къщите и кулите бяха облени от ярка слънчева светлина, която открояваше всички ъгли, а тъмните отвори на вратите и прозорците се виждаха като антрацитовочерни правоъгълници”.
 
Скални жилища в Меса Верде
 
Хоукс описва т.нар. „Скален дворец” (Cliff Palace), в който броят на отделните помещения достига 217 плюс още 23 от т.нар. „киви” (подземни помещения, предназначени за религиозни церемонии). В местността Чако се издига друг подобен пететажен жк с цели 800 „апартамента”, а едно от кивитата се подслонява под покрив, тежък цели 95 тона! В периода на разцвет учените изчисляват, че в тези поселища са живеели общо над 10 000 души. Своето толкова мащабно и разгърнато строително майсторство анасазите начеват през втория период от развитието на културата си, периода Пуебло, започнал някъде към 750-та година (който се разделя на три подпериода – Пуебло І, Пуебло ІІ и Пуебло ІІІ). Първият период учените назовават „Период на плетачите на кошници” (Basket Makers, също наименование на каубоя Уидърил, възприето от учения свят въпреки подигравките, с които иначе го товарел), чиито архаични корени достигат чак до ХІІ век преди Христа според класификацията, изработена на археологическа конференция в град Пекос, щата Ню Мексико, през далечната 1927 година. Всъщност Basket Makers са най-старите жители на Америка. Периодът, през който са живяли, също се дели на три подпериода – архаичен, І и ІІ. Древните анасази са били виртуози на кошничарското майсторство (сещам се тук за една българска народна приказка, в която разглезен принц се научава също виртуозно да плете кошници и това по-късно много му помага да си намери невеста и да спечели борбата за трона), използвали са ги дори като готварски съдове, загрявайки водата не отвън навътре, а отвътре навън, поставяйки в измазаната със смола кошница нагорещени камъни. Краят на тяхната цивилизация е описан от американския културолог и орнитолог Джаред Даймънд в неговата книга „Колапсът“. Според него – освен че „американският Югозапад е доста уязвима естествена среда, не особено благоприятна за земеделие“, самите хора са нанесли върху околната среда непоправими щети, които не са могли да превъзмогнат и… анасазите изчезнали.
 
„Извънземните” анасази
Онова, което възбужда умовете на днешните археолози и любители на сензации - освен потъването на анасази в пущинака на историята, - не е техният оригинален гастрономически опит, а анасазските жилища, храмове и вертикални градове. Както при всяка древна цивилизация, и тук се откриват странни астрономически и астрофизически съвпадения, които по най-естествен начин се обясняват или с пришълци от Космоса, или с някакви тайни знания, вече изгубени от нашето поколение. Едно от стимулиращите въображението съоръжения е забележителната поредица от врати, ориентирани в посока точно изток-запад. Друга странна находка е системата от уж пътища, някои от които наистина свързващи две поселища, но други губещи се сред простора, без да достигат конкретно населено място. Озадачава още, че всички те са проектирани по права линия, не използват удобните извивки на релефа, а вървят напред през скалите, където са изсечени уж помощни стъпала, някои обаче толкова стръмни, че дори не може да се върви по тях. Необходими са стълби. Импулсирани от намиращото се в Перу плато Наска, на 400 км от столицата Лима, където върху земята са издълбани гигантски фигури, видими единствено от въздуха, чиито линии, гледани от равно на тях ниво, също наподобяват пътища, както и от наподобяващите различни животни или хора фигурални маунди (mounds), тоест могили, в индианските поселища в източната част на Северна Америка, археолозите направили аероснимки и на анасазските пътеки, ала не открили изображения, които да наподобяват фигури. Ловците на мистерии обаче открили друго – поредица от загадки в петроглифите, оставени от анасази. Петроглифът представлява издълбана в скала рисунка, вероятно с магически и ритуален характер. Нашите ентусиазирани езотеристи особено силно ахнали, когато установили, че изсечените върху 120-метровата скала Fajada Butte две спирали – голяма и малка, имат особено отношение към местоположението на слънцето. В деня на лятното слънцестоене в 11 часа преди обяд слънчев лъч „уцелва” точно в средата голямата спирала, разсичайки я на две. В дните на пролетното и есенното равноденствие пък един слънчев лъч пада върху голямата спирала, а друг – върху малката, докато в деня на зимното слънцестоене две тесни ивици светлина обграждат почти до милиметър голямата спирала. Самите индианци пуебло затвърждават „откритията” на съвременните търсачи на тайно знание, обяснявайки им, че техните прадеди са притежавали огромна духовна сила и са можели да управляват и да предизвикват природните стихии. „Ние още не познаваме тайните на анасази”, присъединява се към тях и бившият директор на Музея за естествена история към университета в Колорадо Стивън Лексън. При тези „открития“ обаче безотказно действа добре познатият закон, че когато искаш да откриеш нещо – откриваш го. Човек може да попадне на всякакви странни съвпадения, ако ги търси, разбира се. И, разбира се, намира единствено онова, което търси, нищо извън него, нищо повече от него. При нашите проучвания и в нашите открития на древните забелязваме, така да се каже, единствено самите себе си, докато те търпеливо понасят безцеремонните ни и нахални нашествия в техния мъртъв и беззащитен свят.
 
Прокруст разказва
Всъщност, ако следваме съвременните открития на хуманитаристиката, без страх може да заявим, че там, където се говори за подобни странни съвпадения и въобще за дълбоко закодирани тайни, просто иде реч за нуждата и стремежа от/за съставянето на някакъв Голям разказ. Голям разказ в смисъла на Лиотар: който може всичко да обясни и на всяка загадка да отговори. Едно постъпателно движение от тъмнината на тайната към светлината на нейното разкриване. Умберто Еко в „Махалото на Фуко” достатъчно точно обаче разкрива именно как Големият разказ се обръща срещу своите съставители и им нанася смъртоносни рани: Белбо е мъртъв, обесен на прословутото махало, Диоталеви е разяждан от рак, докато мъдро сравнява излезлия от контрол измислен от тримата другари Голям разказ с излезлите от контрол негови клетки, а Казобон бяга през глава, без да знае дали бягството му някога ще свърши. В основата на Големия разказ стои тъкмо тайната – тайната на експлоатацията на пролетариата и превърнатите форми на съзнанието (Маркс), тайната на диктатурата на ресантиманта и фалшивите норми на морала (Ницше), тайната на работата на безсъзнателното и системата от психични комплекси (Фройд), тайната на еврейския заговор („Протоколите на Сионските мъдреци”) или на империалистическото господство („Империализмът като висш стадий на капитализма”), или на световната конспирация (Планът „Клин“). Както и претенцията тази тайна да бъде разгадана и с нейното разгадаване да се даде всеобщо обяснение и излечение на всички недостатъци и болести на света и човека. Като последното твърде често от излечаване се превръща в изличаване. Големият разказ желае да покори света и да го трансформира (дали не е по-добре да кажем деформира?) по свой образ и подобие; да изреже онова, което стърчи, да обтегне другото, което не пасва. Прокрустово ложе: „Ако фактите не отговарят на теорията, толкова по-зле за фактите”. Георг Вилхелм Фридрих Хегел, един от най-известните Големи разказвачи.
При анасази проблемът на учените е, че не могат да организират именно такъв Голям разказ, който да им предостави обяснение за всички странни артефакти, оставени от тях – жилища, пътища, кивита, петроглифи, пиктограми... Което пък дава сила на уфолозите и мистериолозите. Самото им изчезване: историците все още не могат да се разберат дали то е следствие от Великата суша, обхванала района на тяхното поселение и продължила от 1276 до 1299 година, дали е заради т.нар. „малък ледников период” през ХІІІ век, дали е заради нашествието на по-могъщи вражески племена (да си припомним навахо и тяхната дума анасази, „древен враг”), или е заради изчерпване на ресурсите (както твърди Джаред Даймънд в книгата си „Колапсът), или пък е заради разрастването на жителите, които вече не можели да бъдат удържани в единен социален ред? Предколумбова Америка въобще ни е завещала множество тайни, най-тайната от които е как все пак една шепа испански авантюристи са съумели да покорят един такъв огромен континент. Давани са доволно количество отговори – Цветан Тодоров например търси ключа към гатанката в особените семиотични системи на европейци и американци, изграждащи отношенията им с тукашния и отвъдния свят, докато споменатият вече Джаред Даймънд открива отговора в различните оси на разположеност на материците – Евразия по паралела „изток-запад”, Америка по меридиана „север-юг”. Затова едните можели да си препредават своите цивилизационни открития, докато другите били обречени всеки път да откриват наново нещата, които улесняват живота и бита: европейци и азиатци си „споделили” коня и кравата, докато инките не „споделили” с анасази опитомената от тях лама, обитателите на Меса Верде се задоволили с одомашняването (доместификацията) на доста по-незначителни животни – пуйката и кучето, нищо по-голямо. Вероятно и единият, и другият имат право, което ни дава изход от внушителния лабиринт Големи разкази, изработени от човечеството – всъщност всеки Голям разказ има своята малка правда, което значи, че комбинирайки и компилирайки ги, може някак да се приближим до истината. Защото истината никога не е само една, истината винаги е легион. Легион от зли и добри духове, вселил се в прасешкото стадо на нещата от външния и вътрешния свят, след което стадо ние, хората, подскачаме в отчаяно усилие поне едно от разбеснелите се животни да уловим и опитомим. И може би поради това човек именно когато търси истината, е способен да посее и изкълни толкова много бели и пакости без страх, без свян, без жал – мисли си, че прави добро, а всъщност твори зло. Няма по-велико оправдание от истината, но няма и по-жестоки от делата, извършени в нейно име. „Притежателят” на истината може да стане най-голям злодей, докато усъмняващият се все пак дава шанс и на други да имат допир до нея. По-добре винаги несигурни, отколкото всякога категорични; смирени, не нагли...
 
Жени на почит
Затова аз няма да претендирам, че казвам истината за анасази, просто ще споделя впечатленията си от един техен петроглиф – съвсем лични и съвсем лаични. Изображението представлява стилизирана човешка фигура с вдигнати нагоре ръце и с разкрачени крака толкова силно, че образуват почти права линия. Не зная дали е търсен ефект от древния художник, по-скоро едва ли, но лявата ръка сякаш се е хванала за пукнатината на скалата, цепеща я успоредно на земната повърхност. Дясната е удебелена в края, все едно е свита в юмрук, за разлика от краката, на които ясно са изрисувани по пет пръста. Най-странното от всичко е подаващото се точно централно от тялото на фигурата образувание, приличащо на детска главичка с редичка косица по нея – само три дебели косъма. Според автора на снимката Джеф Хамонд ( известен американски спортен коментатор) възможно е петроглифът да изобразява жена, която ражда. Склонен съм да се съглася – фигурата е издълбана така, че единственото разположение в пространството, което би могла да заема, е лежешком по гръб – с толкова разкрачени крака човек няма как да се задържи на тях; всъщност краката са по-скоро вдигнати, за да се улесни излизането на детето от утробата. На други пиктограми на анасази отново срещаме подобни фигури, изработени в същата стилистика, но на тях краката са свити в коленете, тоест видно е, че се крепят върху коравата земя. Че това е рисунка за най-великото природно тайнство, личи и от разположените близо до фигурата ромб и кръг с голям център, като ромбът е покрил с единия си ъгъл, по-малко острия, кръга – ромбът, знаем, е типичен индиански женски символ, обозначава вулвата и следователно утробата на живота. Кръгът е небесен символ, изобразява слънцето, макар тук да не е изрисуван по традиционния за предците на пуебло начин - кръг, съставен от три концентрични кръга с център по средата, а е само кръг с една централна точка. И все пак: небето, слънцето оплодява жената-майка, Великата майка. Миг на сътворение, генеалогичен мит.
 
Изобразяващият раждане петроглиф
 
Анасази вероятно първоначално са предпочели символически и мистически да представят тайнството на съзиданието, което е не естествен, а свръхестествен акт, чак след това жената е показана директно в изпълнение на този толкова болезнен, но в същото време толкова жизнеутвърждаващ и магически процес. Раждането за тях е именно прерогатив на жената и нека това не звучи смешно или от само себе си разбиращо се – известно е, че древните гърци са гледали на жената единствено като на съсъд, в който истинският родител – мъжът, е изливал своето семе, за да износи жената и да съхрани неговата рожба. В някои африкански племена, когато жената започва да ражда, мъжът също започва да „ражда” – вие се, гърчи се, напъва се, вика и крещи и – което е най-забавното от всичко, помагачите се въртят около него, него подкрепят и нему оказват съдействие, докато жената е оставена сама на себе си – да се оправя както може. Е, при анасази, по всичко личи, е нямало такова нещо, напротив – според историческите разкази и археологическите разкопки жената е била на почит в това общество, уважавана и обожавана, както ни показва петроглифът. Рихард Ердоес, австрийски писател и илюстратор на книги, скрил се от нацистите чак в Санта Фе, Ню Мексико, споделя с възхищение: „Жените се ползват в обществената йерархия с голяма власт”. След което описва едно общежитие, което той нарича матриархат и в което вуйчото, а не бащата оказва най-важната близка мъжка подкрепа на подрастващия при подготовката за неговата инициация. От Клод Леви-Строс, разбира се, знаем, че това не е точно матриархат, в своята структурна антропология той отделя много страници за описание на подобни първични социално-родови устройства, наричани от специалистите етнографи „авункулус”, обусловени според френския философ и антрополог от сложните правила за размяна на съпруги между отделните кланове и племена. Както и да е, по-важното е, че без съмнение това, което виждаме на петроглифа, е фигурата на Великата майка, от която излиза за живот човешкият род – един митологичен разказ в картинки, нещо като съвременен комикс.
 
Цивилизациите, „мъжки” и „женски”
Любопитно е, че сцената на раждането е представена именно в характерен за изкуството на каменната ера стил, без обаче да сме срещали някъде другаде сред скалните рисунки и примитивните статуетки подобен сюжет (поне на мен не ми е известен такъв): има открити многобройни фигурки и изображения на палеолитни и неолитни Венери – от Вилендорф, Шелклинген, Леспюж, Лусел, Долно Вестонице, Моравани, Тан-Тан, Чатал Хююк, Гагарино, Авдеево, Елисеевичи, Мезине, Енген, Нюшател, Курбе, Мал’та, всички те символизират изобилие (някои дори са изработени с рога на изобилието в ръка – Венерата от Лусел), ала без да са в състояние на родителски акт; тялото им е обещание за плодородие, а не плодо(дете)родно действие, докато древните анасази са предпочели да издълбаят не толкова това обещание за плодородие, колкото самото плодо(дете)родие. Вярно, за петроглифа, за който става дума, се изчислява, че е от периода Пуебло ІІ, някъде между 900-1100 година, тоест много-много по-късно от времето, когато са били изработвани първобитните Венери.
 
 
Неолитната Венера от Чатал Хююк, ok. 6000-5500 пр. Хр., Музей на анатолийските цивилизации, Анкара
 
Но това не намалява неговата ценност, нито различност – по стил той принадлежи именно към палеолитното изкуство, когато женското начало, Богинята-майка, по думите на Мирча Елиаде, е „защитавала семействата и жилищата на своите потомци”. Всички са/сме се появили на този свят по един и същ начин от едно и също място и всички са/сме длъжни да отдава-т/ме на това място почит и преклонение; изографисаното в скалата изображение не е просто рисунка, то е сакрален топос, свещено изображение, на което анасази са носели дарове и към което са отправяли молитвите си. А това май ни казва нещо много важно за индианските цивилизации и за това защо те толкова лесно са паднали под конете, доспехите и пушките на Запада – това са били „женски” цивилизации, в които женското начало е бил водещ жизнен принцип, и когато са се сблъскали с агресивната патриархалност на генуезци, испанци, португалци, французи, англичани и всякакви други авантюристи, тръгнали да покоряват Новия свят, те просто не са имали адекватен отговор, не са знаели как да постъпят срещу една мъжественост, за която силата, нападателността, гневът, че и жестокостта дори са ценност сами по себе си, без религиозно или друго някакво оправдание. Арогантността като ценност, не като необходимост; сещам се в тази връзка за напълно арогантното нахълтване на Д’Артанян в Париж, описано от Дюма-баща. Разбира се, идват ми на ум като опровержение кървавите сцени на жертвоприношения, разказвани за културата на ацтеките, тъй сензитивно представени във филма на Мел Гибсън „Апокалипто”; само че те са не заради жестокост, а тъкмо от необходимост – за да продължи да бъде светът. И ацтеките, и индианците анасази са представители на древни земеделски цивилизации, а знаем от Джоузеф Камбъл, че „необходимостта от убиване – убиването и яденето – за продължаващото състояние на съществуване на човека и на всички живи същества на земята – не само човека, но и животните, птиците и рибите, това дълбоко вълнуващо, емоционално смущаващо надзъртане към смъртта като живот на живите – е основен мотив на обредите, около които се е изградила обществената структура на ранните земеделски села”; кървавият култ за тях е означавал осигурен живот. Особено в началните или предначалните периоди от развитието на дадени цивилизации, каквито са били предколумбовите. Анасази впрочем, макар и доста по-миролюбиви от ацтеките, също са принасяли хора в жертва, има и при тях свидетелства за ритуално човекоядство и човекоубийство – липсата на достатъчно опитомени видове животни също си казва думата. Но всичко е било заради нужда, не вследствие на високомерна самодостатъчност и горделива себеубеденост в собственото си племенно превъзходство, както при белия човек – настървен заради расата си, безмилостен заради вярата си, презиращ заради културата си. Индианците са запазили едни черти в своите социални уредби, които ги правят по-близки до земята, по-съответни на нея, по-чувствени и по-усещащи я. Анасази, а и всички изчезнали от историческата карта индиански племена са ни завещали с даровете и руините, които са ни оставили, точно необходимостта от такова отношение към природата и света, който ни окръжава – отношение на съпричастност, на единност, на взаимна обусловеност. Да не губим женското си, раждащо начало, защото само и единствено то е, което ще ни спаси. Защото само то и единствено то има в себе си емоционалния, сърдечния заряд да гледа на света като на своя рожба, не като на враг и чужд, и обект на изтребление...
 
С какво да мислим?
Карл Густав Юнг се е срещал с потомък на анасази – касика (вожда) Очвиай Биано. Той нямал добро мнение за белия човек, казвал: „Всички бели са побъркани”. Юнг го попитал защо и чул: „Защото мислят с главите си”. Учуден, Юнг попитал пак: „А с какво друго да мислят?” „С ето какво” – отговорил Биано и посочил сърцето си.
Отдавна вече е време да мислим със сърцето си, което значи: нека бъдем повече жени...
 
 

 

Анасази, индианско племе, Меса Верде, археологичен резерват, Митко Новков

КОМЕНТАРИ

Анонимен  21.04.2012 12:46 | #1

Много‚ ама много интересно!!!!!

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: