Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Досието

19.05.2012 | автор:  Тимоти Гартън Аш

Откъс от книгата на Тимоти Гартън Аш

 
 
Гутен таг – казва припряно фрау Шулц. – Имате много интересно досие.
Подава ми бежова папка с дебелина пет-шест сантиметра и щампован надпис на корицата: OPK-Akte, MfS, XV2889-81. Отдолу с равен, педантичен почерк е написано: “Ромео”.
– Ромео ли?
– Да, това е било кодовото ви име – отговаря фрау Шулц и се изкисква.
 
ххх
 
Сядам при малка пластмасова маса в тесния кабинет на фрау Шулц във Федералното управление за архивите от Министерството на държавната сигурност на бившата Германска демократична република – министерството на досиетата. Отварям папката и неусетно си спомням един странен момент от живота ми в Източна Германия.
Една нощ през 1980 г., докато живеех като студент в Източен Берлин, се прибрах с едно гадже в стаята си в една занемарена стара кооперация в квартал Пренцлауер Берг. Квартирата поне имаше гледка – самата тя беше гледка. На балкона се излизаше през голяма остъклена плъзгаща се врата и ако не бяха дантелените перденца, съседите отсреща можеха да видят всичко, което става вътре.
Докато се натискахме на тясното легло, Андреа внезапно стана, свали малкото останали дрехи от тялото си, отиде при прозореца и дръпна завесите. Включи ярката лампа и се върна при мен. Ако бяхме, да речем, в Оксфорд, тази показност леко би ме озадачила. Тук обаче беше Берлин, затова не ми направи особено впечатление.
И така, докато не научих за досието. Тогава си спомних този момент и започнах да се питам дали Андреа не е работила за “Щази”; може би е дръпнала завесите, за да могат да ни снимат от другата страна на улицата.
Може би снимките са в тази папка и фрау Шулц вече ги е разгледала. Какво каза тя? “Имате много интересно досие.”
 
ххх
Припряно разлиствам документите. За мое облекчение няма такива снимки и Андреа явно не е била информаторка. Има обаче други неща, които ме засягат.
Ето например един доклад за мое посещение в Източен Берлин между 16:07 и 23:55 часа на 06.10.79. Кодовото название, с което съм споменат тук, не звучи особено романтично: 246816.
 
16:07
246816 бе засечен на излизане от граничния пункт “Фридрихщрасе”. Обектът [тоест аз] отиде до будката за вестници на горния етаж на гарата и купи по един брой от “Фрайе велт”, “Нойес Дойчланд” и “Берлинер цайтунг”. После тръгна да обикаля гарата, сякаш търсеше нещо.
 
16:15
на горния етаж на гарата 246816 поздрави една жена, като се ръкува с нея и я целуна по бузата. Жената получи кодовото название “Барета”. Барета носеше тъмнокафява чанта през рамо. Двамата излязоха от гарата и отидоха, разговаряйки, до “Берлинер ансамбъл” на “Брехтплац”.
 
16:25
двамата влязоха в ресторант “Ганимед”  Берлин–Мите ул. “Ам шифбауердам” След ок. 2 мин. обектите на наблюдението излязоха от ресторанта, минаха по “Фридрихщрасе” и “Унтер ден линден” и влязоха в “Опернкафе”.
 
16.52
246816 и Барета влязоха в ресторант “Опернкафе”
Берлин–Мите ул. “Унтер ден линден” Седнаха и поръчаха кафе.
 
18:45
излязоха от кафенето и отидоха до “Бебелплац”. Във времето от 18:45
до 20:40 гледаха с интерес факелното шествие по случай 30-ата годишнина от основаването на ГДР. След това 246816 и Барета тръгнаха по ул. “Унтер ден линден” и “Фридрихщрасе” до ул. “Ам шифбауердам”.
 
21:10
влязоха в ресторант “Ганимед”. Вътре не бяха наблюдавани.
 
23:50
двамата излязоха от гастрономичното заведение и тръгнаха направо за граничния пункт на гара “Фридрихщрасе”, където влязоха.
 
23:55
Барета мина през Главен отдел VI за проверка на документите. Наблюдението бе прекратено.
 
Описание на обект 246816:
пол: мъж
възраст: 20–25 г.
височина: ок. 1,75 м
телосложение: слабо
коса: тъмноруса, къса
облекло: зелено яке, синьо поло, кафяв кадифен панталон
 
Описание на връзката “Барета”:
пол: жена
възраст: 30–35 г.
височина: ок. 1,75–1,78 м
телосложение: слабо
коса: руса, къдрава
облекло: тъмносин шлифер, червена барета, сини дънки, черни ботуши
аксесоари: тъмнокафява чантичка
 
Седя там, до пластмасовата масичка, и се чудя на това педантично описание на един ден от живота ми и на стила, подобаващ повече на ученическо съчинение: нито един пропуснат глагол, претенциозни изрази като “гастрономично заведение”. Спомням си безвкусно накипрения в златисто и червено “Ганимед”, плюшеното “Опернкафе” и пъпчивите юноши със сини униформи на манифестацията за трийсетата годишнина, размахващи напоени с парафин факли във вечерната мараня. Отново долавям особената миризма на Източен Берлин: смесица от пушек на старовремски домашни бойлери на брикети, газове от двутактовите двигатели на малките трабанти, евтини източноевропейски цигари, мокри обувки и пот. Едно нещо обаче по никакъв начин не мога да си спомня – коя беше тя, моята малка Червена шапчица. Всъщност не чак толкова малка: 1,75–1,78 м, почти мой ръст. Слаба, с къдрава руса коса, 30–35-годишна, с черни ботуши? Седя под изпитателния поглед на фрау Шулц, с чувство, че съм изневерил на собственото си минало.
Едва след като се прибирам вкъщи, в истинския ми дом в Оксфорд, си припомням коя е била онази жена – като прочитам собствения си дневник. Откривам подробно описание на една кратка, забързана, нещастна любовна връзка – дни и нощи, телефонни разговори и писма. Отзад в дневника дори съм запазил две от писмата й, грижливо прибрани в пликовете, с марки, призоваващи: “Пиши, за да не те забравят”. В единия плик има черно-бяла снимка, която тя ми изпрати, след като всичко свърши, за да си спомням за нея. Разрошена коса, високи скули, напрегната усмивка. Как съм могъл да я забравя?
В дневника си за онзи ден през октомври 1979 г. съм записал, че Клаудия е “дръзка, с червена барета и син шлифер”. “На “Фридрихщрасе” ме претърсиха до подметките на обувките. (“Дюкърс”; полицаят много се впечатли.)” Сега си спомням как в подземния пропускателен пункт под гарата на “Фридрихщрасе” един полицай със сива униформа ме заведе в кабинка, заградена със завеси, накара ме да изпразня джобовете си върху една масичка, прегледа внимателно вещите ми и дори ме разпитва за различни записки в джобния ми дневник. После ми нареди да събуя тежките си кафяви кожени обувки, купени от “Дюкър и син” на “Търл стрийт”. Надникна вътре, претегли ги с ръка и отбеляза:
– Много хубави обувки.
“Хванати за ръце, притиснати плътно, с Клаудия – в “Опернкафе”. Дневникът продължава:
“Все повече се сближаваме... Факелно шествие. Студен, смразяващ източен вятър. Нашата топлина. В лабиринт сме – заобиколени. Вмъкнахме се между редиците, заобиколихме един полицай. Накрая – “Ганимед”. Сносна вечеря. Гов. за допълнителната й работа. Политическата й дейност. Връщаме се по “Фридрихщр.” До “Динер”... ок. 03:00 на “Уландщр.” Даниел, отчаян и пребледнял пред вратата на квартирата – заключил се отвън!”
Даниел Джонсън, син на писателя Пол Джонсън, сега е изтъкната личност в “Таймс”. Тогава беше изключително умен младеж, току-що завършил в Кембридж и работещ върху докторантура за историята на германския песимизъм – от който винаги се възхищаваше при срещата с всеки нов негов представител. Живеехме в голям апартамент от края на деветнайсети век на улица “Уландщрасе” номер 127 в квартал Вилмерсдорф. Даниел си беше забравил ключа.
“Лабиринтът” и “редиците” са били, предполагам, маршируващите факелоносци от “Свободна германска младеж”, тази толкова гръмко и неадекватно наименувана младежка комунистическа организация. Колкото до “нейната политическа дейност”, Клаудия бе типична представителка на поколението от 1968 г. Онази вечер ми разказа как са дразнили полицаите за борба с безредиците с една песничка, която прекрасно отразява смесицата от политически и сексуален протест от 68-а. В свободен превод гласи: “Тук навънка са прасета/А в леглото са педали.”
За последно я мярнах след време на гробището в селската църквица на Берлин–Далем, на погребението на студентския лидер Руди Дучке. Все още носеше червената барета. Или може би съм си въобразил?
 
ххх
Докладът от “Щази” и моят дневник – две версии за един ден от живота ми. “Обектът”, описан през хладния поглед на тайния полицейски агент и моето субективно, метафорично, емоционално описание. Какъв дар за паметта е едно досие на “Щази”. Много по-добро от мадлената* на Пруст.
----------------
* Олицентворение на несъзнателната памет, отключена от едно случайно събитие; в случая с Пруст – вкусът на една курабийка “мадлен”; Б. пр.
 
1.
Буквите OPK на корицата са съкращение от Operative Personenkontrolle – “Оперативен персонален контрол”. Според изданието от 1985 г. на “Речник на политическо-оперативната работа”, подготвен от Висшия юридически институт към Министерството на държавната сигурност, оперативният персонален контрол на лицата е имал за цел да следи всеки, за когото има подозрения за нарушения по Наказателния кодекс, а също хора, проявяващи “враждебно-отрицателно поведение” или е възможно да бъдат използвани за враждебни цели от врага. Основната цел на ОПК според речника е да отговори на въпроса “кой кой е?” Всяко досие започва с “предварителен доклад” и “план за действие”.
Моят предварителен доклад е с дата от март 1981 г. Той е подготвен от някой си лейтенант Венд, съдържа мои лични данни, отбелязва, че уча в Западен Берлин от 1978 г., а от януари до юни 1980 г. (всъщност до октомври) съм живял в “столицата на ГДР”. (Властите в Германската демократична република упорито използваха това название, за да означат Източен Берлин.) Пише, че често пътувам от Западен Берлин до Източна Германия и Полша. Многократно съм “влизал в контакт с оперативно интересни лица”. Съответно “има основания за подозрение, че Г. [тоест Гартън Аш, наричан още “обекта” или “Ромео”] съзнателно използва официалните си функции като научен работник и/или журналист за извършването на разузнавателна дейност.”
По-нататък лейтенант Венд резюмира информацията, събрана за тази цел от отдела по контраразузнаване II/9 от всички други отдели на министерството. Следват необработени материали: доклади за наблюдение; извадки от досиетата на приятеля ми Вернер Кречел, един протестантски свещеник, и за Британското посолство; фотокопия от статии за положението в Полша, които съм писал за западногерманското списание “Шпигел”; копия от личните ми записки и документи за Полша, преснимани по време на тайно претърсване на багажа ми на летище “Шьонефелд”, откъдето летях за Варшава; дори копия от препоръките, които преподавателите ми в Оксфорд са изпратили в Британския съвет. Всичко на всичко 325 страници.
В доклада на Венд е отделено специално внимание на сведенията, събрани от информатори на самото “Щази”, известни като inoffizielle Mitarbeiter – “неофициални сътрудници” – или съкратено ИМ. Те бяха разделени на няколко категории: по сигурността, специални, оперативни, конспиративни, дори информатори за други информатори. Инициалите ИМ навлязоха в немския език след 1989 г. Във всички европейски езици Ес-Ес е синоним на показните, агресивни изстъпления на нацизма. На немски ИМ се превърна в синоним на рутинните, бюрократични форми на инфилтриране, подчиняване и доносничество, характерни за германската комунистическа диктатура; тихото разложение на зрелия тоталитаризъм. В началото на 90-те беше обичайно явление някой известен източногермански политик, учен, журналист или свещеник да бъде разобличен като ИМ от документите на “Щази” и в резултат от това да изчезне от обществения живот. ИМ е черно петно.
Преди всичко обаче трябва да бъдат разкрити. Тайната полиция използваше кодови названия както за онези, които следеше, така и за доносниците си. Всъщност повечето информатори сами избираха псевдонимите си – това бе един от ритуалите, когато ставаш неофициален сътрудник. След обединяването на Германия стана известно, че Луц Бертрам, нашумелият сляп диджей от Източна Германия, е доносничил за “Щази” под кодовото название ИМ Ромео. Ако се познавахме, вероятно Ромео щеше да информира за Ромео.
В предварителния ми доклад е обобщена информацията, събрана от ИМ Смит, ИМ Шулд и най-вече от ИМ Михаела и съпруга й, КП (“лице за контакт”) Георг, който преди това е бил женен за Алис, известна още като Червената Лизи. Лейтенант Венд отбелязва, че преди това Червената Лизи е била омъжена за Ким Филби – най-известният съветски шпионин във Великобритания.
Според Венд “Г. работи целенасочено и старателно”, но показва “буржоазно-либерално поведение и липса на загриженост за работническата класа. Външно Г. създава доста добро впечатление и изобщо има вид на “типичен британски интелектуалец.” (Този странен комплимент е от ИМ Смит.) В същото време обаче аз съм търсил контакт с хора, които биха могли да представляват интерес за разузнавателни цели, и съм давал противоречиви обяснения за заниманията си. При посещенията си в Полша почти със сигурност “поддържам връзка с антисоциалистически елементи.” Затова трябвало да съберат повече информация във връзка с възможно подвеждане под отговорност по член 97 от Наказателния кодекс. Според член 97 всеки, който събира или предава “информация или предмети, представляващи държавна тайна,” на чужда държава или тайна служба, или друга неконкретизирана “външна организация”, се наказва с лишаване от свобода за “не по-малко от пет години”. “При особено тежки случаи се предвижда доживотен затвор или смъртна присъда.”
“Планът за действие”, който следва, има четири части. Първо, вербуване на информатори, започвайки от Смит: “Предвид на обективните и субективните възможности на ИМ, следва да се създадат условия за възстановяване на изгубените връзки с Гордън Аш.” До 15 април 1981 г. трябва да се представи писмено предложение. “Отговорник: лейтенант Венд.” Шулд и Михаела също трябва да се активизират: писмено предложение от лейтенант Венд от 1 май. Освен това в “операционната обработка” трябва да се включи “един ИМ от ХВА-I – консултант на Г. в ХУБ [Хумболтовия университет в Берлин]”.
ХВА беше службата за външно разузнаване на Източна Германия. Пълното название е Hauptverwaltung Aufklaerung, което, предвид на по-обичайното значение на думата Aufklaerung, може да се преведе Отдел за просветление. Под ръководството на Маркус Волф “Миша”, тя стана известна като “Аблайтунгът” в “Шпионинът, който дойде от студа” на Джон льо Каре. Първият й отдел, ХВА-I, организираше шпионирането на западногерманското правителство в Бон.
Следващата точка в плана е “оперативно наблюдение и разследване”. Мерките, които трябва да се вземат, включват по-задълбочено разследване на г-н и г-жа Крайзел, хазаите ми от Хумболтовия университет, от които бях наел панорамния апартамент. В третата точка, “бъдещи мерки”, се дават инструкции за “претърсване” от главен отдел VI, който отговаряше за контрола на презграничния трафик, и “пощенски контрол” от отдел М. Споменава се “западноберлинският адрес на Г.”, но може би имат предвид писмата, изпратени от апартамента ми в Западен Берлин, защото в Западна Германия “Щази” имаше много ограничен достъп до личната кореспонденция на хората. Накрая е формулирана задача, отново за лейтенант Венд, да изготви доклад дали това ОПК разследване трябва да се води като обикновен оперативен случай или като ОВ. ОВ бяха операциите с най-голям приоритет, разследвания срещу известни противници и критици на режима. Моят приятел Вернер Кречел например е споменат като ОВ “Бук”.
Накрая се обсъжда “сътрудничеството с други служби”. Предлага се координация с отдел XX/4 (отговарящ за инфилтрирането на агенти в църквите) във връзка с контактите ми с пастор Бук. Препоръчват да се изпрати запитване до “съветските служби за сигурност за възможен интерес на британската “Сикрет сървис” към информация по случая “Филби.” Трябва да се установи “конкретна координация” с АГ4, за да се види дали е възможно да “прикрепят” към мен информатори при посещенията ми в Полша. АГ4 беше работна група от “Щази”, създадена специално да следи развитието на събитията около “Солидарност”. Отговорник: майор Рисе.
Документът е подписан от лейтенант Венд и подполковник Каулфус, началник на II/9 – отделът, отговарящ за всички западноевропейски разузнавателни служби.
 
 
***
Това значи бил техният “план за действие”. Моят план сега пък е да разследвам тяхното разследване срещу мен. Ще следя действията им по това досие, ще се опитам да издиря информаторите и офицерите, отговорни за моя случай, ще преглеждам други документи, ще сравнявам архивите на “Щази” със собствените си спомени, с дневника и бележките си от онова време и с политическата история, която съм написал за онзи период. Да видим какво ще намеря.
Службата, носеща сложното название “Федерално управление за архивите от Министерството на държавната сигурност на бившата Германска демократична република”, е известна за кратко като управление “Гаук” – на името на Йоахим Гаук, енергичният и сладкодумен източногермански свещеник, който я оглавява. Моето досие идва от главния архив в Берлин, който всъщност е бившият централен архив на Министерството на държавната сигурност. Министерството разполагаше с огромен комплекс от сгради, заемащ каре и половина на “Норманщрасе” в източния край на Източен Берлин. Служебните помещения и частният апартамент на министъра са запазени до голяма степен във вида, в който ги е оставил: бюро с много телефони (секретен, строгосекретен, свръхстрогосекретен), спретна малка спалня, табличка с глинени фигурки, подарък от малките възпитаници на детската градина “Рихард Зорге”. Има глинен банан, джудже, кученце с табелка “Жанин”, лимон от “Кристин”.
Повечето от останалите сгради сега се използват за други цели. Всички външни прозорци навремето са били запечатани, да не би някой двоен агент да изнесе нелегално секретни документи или да хвръкнат от нечие бюро при случайно получило се течение. Сега прозорците могат да се отварят. Там, където колегите на Каулфус и Венд са изпълнявали зловещите си служебни задължения, сега има нормални офиси, супермаркет, сауна и стокова борса. Архивът обаче още работи.
В каталожната жени на средна възраст по яркорозови анцузи и найлонови клинове шляпат с пластмасови сандали между огромните каталожни машини. Казвам “машини”, защото са автоматизирани. Кутиите с каталожните картони висят на оси като седалки на виенско колело. Натискаш копчето “К” и голямото колело се завърта, докато картоните с буквата “К” застанат най-отгоре. Индекс F16 (съкращението означава видът на картоните) съдържа истински имена, но са подредени по собствената фонетична азбука на “Щази”, затова например Мулер, Мюлер и Мьолер са записани на едно място. (Ако имената са подслушани по телефона, човек не може да бъде сигурен как точно се пишат.) Оттук жените с розовите анцузи проверяват в индекс F22 – подреден по номера на досиетата – и понякога в индивидуалните каталози на офицерите. Чак след това отиват да търсят истинските папки, натрупани на спретнати купчинки на един от седемте специално бронирани етажа. Туп-туп, пльос-пляс – шляпат пластмасовите сандали и архивът ежедневно бълва нови порции отровни мадлени.
По-нататък по коридора ти показват “традиционната стая”. Медали, бюстове на Ленин, грамоти за заслуги, знаменца на Че-Ка – тайната полиция на СССР. “Чекист може да стане само човек с бистър ум, горещо сърце и чисти ръце (Ф. Дзержински).” На масата има буркани, като тези за мармалад. Всеки е грижливо етикетиран и съдържа парче жълт памучен плат. Това са проби от индивидуалната миризма на различни хора, за да могат при нужда да бъдат издирвани с кучета следотърсачи. Според речника на “Щази” правилният термин за тях е “консервирани миризми”. Спирам вцепенен от една безумна мисъл. Дали някъде в тази огромна сграда и собствената ми миризма от миналото все още се съхранява като конфитюр?
Наблизо се намира така нареченият “меден котел” – голяма зала с метална облицовка на стените, където министерството е възнамерявало да инсталира голяма нова компютърна система, съдържаща цялата информация за всички. Металните листове са за изолация от външна електронна намеса. Сега в медния котел има стотици чували, пълни с хартия: документи, скъсани през първите седмици след началото на масовите протести през 1989 г. и щурма на министерството в началото на 1900 г. Приемайки, че агентите от “Щази” са започнали да унищожават най-важните и деликатни документи, сега управление “Гаук” се опитва да ги възстанови парче по парче.
Странно място е това управление “Гаук”: министерство на истината, което заемащо мястото на бившето министерство на страха. Сега в административния отдел в центъра на Берлин има дълги пусти коридори с нови западногермански лампи и линолеум, но все още се усеща атмосферата на Източен Берлин. Намръщени портиери с бирени коремчета на входа, сложни пропуски за външните лица, регулации, клаузи с дребен шрифт, формуляри за попълване в три копия, такси – типичната закостеняла германска бюрокрация. И навиците на раздутия апарат на една просперираща държава. Както в толкова много германски институции всеки втори служител е излязъл на обяд или в отпуск, или “на лекар”. Традиционният поздрав на германския чиновник ехти навсякъде в коридорите: Mahlzeit! (Добър апетит!). “Може ли да използвам машинката ти за унищожаване на документи?” – обръща се една секретарка към друга и ти за момент си представяш как наследникът на това министерство се опитва да сглоби всички тези накълцани на ивички документи в един безкраен опит да върне времето назад.
В същото време се оказва, че всяка страница на всеки документ, който искаш да видиш, е била “преномерирана” от архивистите на управлението с педантично положен печат върху старата ръкописна номерация на “Щази”. Това е пародия на германската старателност. След една крайност – друга. Едва ли има диктатура в най-новата история с толкова прилежна и педантична тайна полиция като източногерманската. Нашето съвремие не познава друга демокрация, която толкова грижливо да се опитва да разобличи предшествалия я тоталитарен режим.
Достъпът до досиетата е строго регламентиран със специален закон, приет от парламента на обединена Германия през 1991 г. Фрау Шулц е прочела досието ми преди мен, защото е длъжна, в хода на педантичното бюрократично прилагане на закона, да преснеме всяка страница, на която се споменават жертви на “Щази” или невинни странични лица, да заличи имената им от копията и после отново да ги преснеме, за да е сигурно, че името не може да се прочете дори на силна светлина. Не е длъжна обаче да скрива личните данни на хора, които не са пряко свързани с разследването. Коя информация обаче не е важна за разбирането на тайна полиция, чиято основна работа е била точно да събира и използва най-съкровените детайли от личния живот на хората?
Последиците от прочитането на едно досие могат да бъдат ужасни. Спомням си нашумелия случай с Вера Воленбергер, политическа активистка от енорията на Вернер Кречел, която научила от досието си, че собственият й съпруг, Кнуд, е доносничил за нея още от първата им среща. В неделя излизали на разходка с децата, а в понеделник Кнуд разказвал всичко на отговорния си офицер от “Щази”. Мислела си, че е омъжена за Кнуд, а се оказало, че е за ИМ Доналд. (В мемоарите си Вера го нарича “Кнуд-Доналд” или “Доналд-Кнуд”. Сега са разведени.) Или пък писателят Ханс Йоахим Шедлих, който научил, че големият му брат доносничил за него. Нямало да разберат, ако не били досиетата. Ако документите не бяха разсекретени, може би още щяха да бъдат братя или съпрузи – любовта им да бъде крепка като крепост на висока скала.
Има също и по-леки странични ефекти. След влизането на закона в сила студентите от Хумболтовия университет в Източен Берлин вече имаха с какво да се хвалят пред гаджетата си: “Разбира се, че подадох молба да видя досието си. Страх ме е да си помисля какво ще намеря там, но просто трябва да знам.” Това със сигурност би впечатлило красивата девойка. Обаче какво става, ако от управлението ти изпратят ужасното известие: “Доколкото може да се установи, вие нямате досие”? Какво унижение! Момичето на сърцето ти отива при друг, който има.
Когато разказвам за досието си, някои хора реагират странно: “Какъв късмет!” или “Каква привилегия!” Ако са имали някаква връзка с Източна Европа, казват: “Да, и аз трябва да подам искане” или “Моето май е унищожено”, или пък “Според Гаук трябва да си го търся в Москва.” Никой не казва: “Сигурен съм, че нямам.” Фройд сигурно би го нарекъл “завист към досието*”.
----------------------
* По подобие на “завистта към пениса”, което според Фройд е стандартната реакция на момичето в този етап на психо-сексуалното си развитие, когато осъзнава, че няма пенис – Б. пр.
 
Всъщност моето е доста скромно в сравнение с много други. Какво е моята една-единствена папчица в сравнение с трийсетте на писателя Юрген Фукс? Какво са моите 325 странички пред внушителните 40 000, посветени на певеца дисидент Волф Бирман? Малките ключета обаче понякога отварят големи врати, а те водят в още по-големи помещения. Навсякъде, където е имало тайна полиция, и не само в Германия, хората твърдят, че тези досиета изобщо не може да се вярва, че са пълни с изопачени факти и измислици. Най-добрият начин да проверим това твърдение е, като видим какво са писали за мен. В крайна сметка, самият аз трябва да знам какво се е случвало. С какво убеждение са правили офицерите и информаторите всичко това? Могат ли досиетата и хора, стоящи зад тях, да ни разкрият нещо повече за комунизма, за студената война, за смисъла или безсмислието на шпионирането? Това систематично отваряне на тайните полицейски досиета и предоставянето им на всеки, който иска да ги види, няма прецедент. Не е правено никога преди, никъде по света. Дали е било правилно? Как се е отразило на засегнатите? От това можем дори да си извадим поуки за историята и паметта, за себе си, за човешката природа. Затова, ако тази книга ви изглежда егоцентрична, целта не е такава. Аз съм само прозорец, пример, средство за постигане на целта – обектът на този експеримент.
За да постигна тази цел, трябва да изследвам не просто едно досие, а един живот – животът на човека, който съм бил тогава. Това, ако случайно се чудите, не е “моят живот”. Това, което обикновено наричаме “мой живот”, не е нищо друго освен една постоянно актуализирана версия на нашето минало. “Моят живот” е мислената автобиография, с която всички живеем. Какво се е случило в действителност, е съвсем друг въпрос.
Като търся загубеното си “аз”, опитвам да надникна в едно изгубено време. И търся отговори на въпроса: Как човек оформя съдбата на другите? Историческото време и индивидуалното битие, общественото и личното, велики събития и собственият ни живот. Пишейки за големи области от човешкото битие, пренебрегвани от стандартната политическа история, Кийт Томас цитира Самюел Джонсън:
“Колко малко от онова, което човешкото сърце търпи,
На законите или властта дължи се или се крепи.”
Когато погледна назад към миналото обаче, виждам, че доста от преживяванията ми са били причинени на съвременните ни “закони и власти”: от различните режими на Изтока и Запада и конфликта между тях. Може би все пак Джонсън е изразил една не универсална, а чисто локална истина. Щастлива е страната, за която това е вярно.
 
2.
Тръгнах за Берлин на двайсет и третия си рожден ден, 12 юли 1978 г., с новото си, тъмносиньо “Алфа-Ромео” по магистралата за фериботния терминал “Харуич”. От Хук ван Холанд дадох пълна газ по аутобана и скоро стигнах до граничния пункт “Хелмщет” на “желязната завеса” между Западна и Източна Германия, после плахо спазвах всички ограничения на скоростта по предварително определения транзитен маршрут през ГДР го Западен Берлин. Там живях около година и половина, после, на 7 януари 1980 г., минах през “Чекпойнт Чарли” и се нанесох в онази квартира в Източен Берлин. Първоначалната ми идея бе да пиша докторантура на тема “Берлин при управлението на Хитлер”.
За този период – от януари 1978 до януари 1980 г. – официалната хронология за моята история на Германия и разделения континент съдържа списък на важни политически събития, като “среща на висшите ръководители на водещите индустриални държави (G7) в Бон” или “президентът Картър обявява санкции срещу СССР, прекъсва преговорите за договора САЛТ II и заплашва да бойкотира Олимпийските игри в Москва”. Помежду тях има бележки за избирането на Карол Войтила за папа Йоан Павел II и първото му папско посещение в Полша, за първите преки избори за Европейски парламент, за плана на НАТО да разположи нови ядрени ракети в Европа, ако Съветският съюз откаже да преговаря за намаляване на своя арсенал, и за съветското нахлуване в Афганистан през декември 1979 г. От сегашната си гледна точка виждаме как това причини последното обтягане на отношенията през Студената война: Рейгън срещу Брежнев, американски самонасочващи се ракети срещу съветските СС20, полската революция на Изток и движението за мир на Запад.
В дневника ми хронологията е съвсем друга. Вместо конференцията на G7 съм описал един дълъг разговор с поета Джеймс Фентън за германската литература, Макколи и възможността (съмнителна) журналистиката да се разглежда като вид изкуство. Вместо ключовата среща на високо ниво през януари 1979 г. в Гуаделупа, която доведе до решението за ракетите на НАТО, описвам как съм обядвал с приятеля ми от студентските години Джей Редауей в източноберлинското кафене “Москва”, а вечерта сме се преместили в Западен Берлин, където явно сме пийнали в “Билитис”, вечеряли във “Футис” (възможно ли е това?) и после сме пили още в “Акс бакс”. Посещението на папата в Полша е отразено, но първите преки избори за Европарламента са ме заварили на закуска в кафе “Айнщайн”, после съм ходил на картинна изложба и накрая не съм успял да завърша една статия за “Спектатър”.
В деня, когато историческата хронология мрачно обявява: “Громико в Бон”, аз съм във Франкония, пиянствам с пушена бира и разглеждам мястото на нюрнбергските митинги на Хитлер. Съветското нахлуване в Афганистан ме сварва в нощния влак на път към дома на Алберт Шпеер в Хайделберг. Докато Джими Картър заплашва със санкции срещу Съветския съюз, аз подготвям парти. Това е моят живот “в напечената атмосфера на Студената война”, ако използвам тази противоречива метафора на Марк Ууд, кореспондент на “Ройтерс” в Източен Берлин.
***
За тази година и половина сведенията на “Щази” са разпокъсани. Сред тях е докладът от вечерта, която бях прекарал в Източен Берлин с “Баретата”. В един обобщен доклад на отдел XX/4 (по църквите) “Баретата” е идентифицирана правилно. Записани са също други двама мои познати от Западен Берлин – Ингрид [фамилията е заличена от фрау Шулц] и Хайнрих [също със заличено фамилно име], а също телефонният ми номер в Западен Берлин. Освен това е посочено, че съм роден във “Винбредов” (тоест Уимбълдън), че съм учил в колеж “Сен Ансоутс” (всъщност “Сейнт Антъни) в Оксфорд, а датата на едно от пътуванията ми до Полша е сбъркана с три месеца. Пише, че работя заедно с английския гражданин Морис [фамилия – заличена] върху конфликта между църковните водачи и нацисткия режим в Германия. Все пак “беше установено, че Г. е добре запознат с културните паметници и места и културните дейци на ГДР, особено с течението “Баухаус”. През юни 1979 г. Г. за първи път се представи като сътрудник на свободна практика за английския седмичник “Спекта”, събиращ материали за антифашистката съпротива.” Човекът от “Спекта” – това съм аз.
Тази информация идва най-вече от разследването на отдел XX/4 срещу пастор Бук и от кратък доклад на лейтенант Кюнцел от ерфуртското управление след среща с лицето за контакти Георг и ИМВ Михаела. Буквата В след ИМ означава, че Михаела е била от най-високопоставените информатори на “Щази” – от онези, които влизат в пряк контакт с врага. Лейтенант Кюнцел съобщава, че на 30 юни 1979 г. д-р Георг [фамилия – заличена], живущ в замък [име – заличено] във Ваймар, е посетил непознато лице с английски или американски акцент, който се е представил като Тим Гартоу-Аш, сътрудник на свободна практика на английския седмичник “Спактатор”.
Както сами виждате, от това заличаване на имената невинаги има смисъл, защото едва ли има много д-р Георговци, живеещи в замъци във Ваймар. От друга страна, законът за досиетата на “Щази” гарантира анонимност само на невинните странични лица или жертви, но не на сътрудниците. Един поглед в моя дневник е достатъчен, за да разбера кой е този д-р Георг, а също че хората от “Щази” отново са объркали датите.
Д-р Георг бе от онези евреи комунисти от старото поколение, които бяха сред най-интересните събеседници в Източна Германия и в цяла комунистическа Европа. По времето, когато съм го посетил, вероятно вече съм знаел, че е редактор на един източноберлински ежедневник и председател на едно толерирано от властите сатирично кабаре, а може би и че е прекарал нацисткия период в Англия, където е работил за “Ройтерс”. Едва след време научих, че в Англия се е запознал и по-късно се е оженил за Алис Колман “Лици” – темпераментна и енергична еврейка от Австро-Унгария, бивша съпруга на Ким Филби и, според някои, инструментът за вербуване на младия англичанин за съветски шпионин. Едва от този доклад на “Щази” разбирам, че самият д-р Георг също е работил за съветското разузнаване, докато е бил в “Ройтерс”.
При това минало нищо чудно, че не е повярвал на обясненията ми за причината да го посетя. Според лейтенант Кюнцел д-р Георг бързо установил, че не познавам лицето – Санда [фамилия – заличена] – което според мен ми е препоръчало да говоря с него. Когато съм го попитал откъде знае толкова добре английски, той отговорил, че е живял дълги години в Англия, където работел за “Ройтерс”. “При това Г. симулирал интерес и попитал дали някой си [името е заличено] е бил директор на “Ройтер” по това време. След като получил утвърдителен отговор, Г. се усмихнал радостно: “Какво съвпадение, сега синът на Чанслър ми е началник (Vorgezetzter).” Цялата тази сцена била добре режисирана, но [д-р Георг] останал с чувството, че Г. е знаел предварително за работата му в “Ройтер”. Вече изпълнен с подозрения и засилващото се усещане, че опитът за връзка с него се прави с друга цел, [д-р Георг] станал резервиран към Г., без да бъде неучтив.”
Този пасаж илюстрира в сбита форма колко много дребни несъответствия се прокрадват в досиетата от “Щази”. Например аз никога не бил нарекъл гениалния Алигзандър Чанслър, тогавашният главен редактор на “Спектатър”, мой Vorgesetzter – дума, намекваща ясно за командна йерархия. Това сигурно е изразът на д-р Георг или – по-вероятно – на лейтенант Кюнцел, свикнал да живее в свят, където всеки има Vorgesetzter. Но ето – думата е спомената, сякаш самият аз съм я казал. Представете си сега за момент, че съдържанието на този откъс звучеше по-сериозно и компрометиращо; представете си, че интерпретацията на целия пасаж зависеше – както става понякога – от една-единствена дума; представете си също, че бях станал изтъкнат източногермански политик; и накрая си представете, че един ден се събуждам и виждам този пасаж публикуван като цитат от моята уста в някой западногермански жълт вестник. Веднага ще ми поискат оставката. Кой ще ми повярва, когато започна да твърдя: “Никога не съм казвал такова нещо! Е, поне не с тези думи. Пък и датата е сбъркана. И заглавието на “Спектатър”. И не са написали правилно името ми...”
Въпреки малките изопачения и неточности докладът звучи правдоподобно. Дали наистина съм знаел предварително, че д-р Георг е работил за “Ройтерс” – по времето, когато бащата на Алигзандър Чанслър, Кристъфър Чанслър, е бил главен директор – вече ясно си представям как преигравам радостта си от това доста маловажно съвпадение с надеждата да поддържам доста трудния разговор и да предразположа д-р Георг да се отпусне.
“През това време съпругата (ИМВ Михаела) [на д-р Георг], която била в кухнята, влязла в стаята – продължава докладът. – Мъжът й я представил със следните думи: “Жена ми, директор на Ваймарската художествена галерия.” Нашата сътрудничка мислела, че гостът е дошъл при съпруга й, затова много се изненадала, когато заговорил за една изложба на школата “Баухаус”, организирана от галерията. Г. обяснил, че е видял произведенията и бил възхитен. Чудел се защо галерията не е издала каталог. По начина, по който задал въпроса, прозвучало, че очаква сътрудничката да обясни, че това е невъзможно по причини на културната политика. Тя не казала такова нещо, а обяснила липсата на каталог с недостиг на хартия...
Ядосан от невъзпитаното държане на Г., който бързо го изолирал от разговора и повече не споменал нито дума по първоначалната тема, [д-р Георг] станал и заявил, че трябва да свърши нещо в града. До този момент разговаряли вече около 40 минути. Сега Г. обяснил на сътрудничката, че пише статия за развитието на артистичния и културен живот в ГДР и затова му е интересно да чуе какво мисли по този въпрос тя. Задавал въпроси като:
– защо едва сега се организира изложба на “Баухаус” в ГДР (Ваймар)?
– какво е отношението на властите в ГДР към “Баухаус”?
– как била посрещната изложбата в страната?
– как била посрещната изложбата зад граница?
От разговора станало ясно, че Г. познава добре художествената сцена, особено школата “Баухаус.”
Преди да си тръгна явно съм написал името си на листче – “по неизвестна причина не пожелал да остави пълния си адрес” – и съм казал, че с удоволствие бих поговорил пак с нея. “Разговорът с ИМВ Михаела продължил 20 минути, тъй че сумарно Г. прекарал в апартамента около един час.”
Лейтенант Кюнцел смята, че всичко това е от голямо оперативно значение, по няколко причини. Отбелязва, че д-р Георг може да представлява интерес за “вражеските служби” заради по-ранната си връзка с Ким Филби, но и защото не бил съгласен с настоящата културна политика на Източна Германия и вероятно симпатизира на “дисидентите” (кавичките са поставени от Кюнцел). Тези вражески служби, разсъждава лейтенантът, може би проучват възможността да “създадат още един дисидент” (кавичките пак са негови). Затова д-р Георг става едновременно информатор и заподозрян.
В същото време според анализа на лейтенанта аз съм изключително подозрителен, защото съм използвал не една, а цели три “легенди”, за да оправдая посещението си: че познавам негов приятел, че съм журналист и че изучавам културния живот на Източна Германия. “Легенда” е терминът, с който в “Щази” означават измислените прикрития – обикновено на собствените им агенти и информатори, но в този случай е употребена за мен.
Предприетите мерки включват инструктаж на Михаела и Георг какво да правят, ако пак ги потърся, а също уведомяване на отдела по контраразузнаването II/13, отговарящ за следенето на западни журналисти.
 
***
Някои дребни подробности не са верни. Интерпретацията е параноична. При все това “Щази” оправдава репутацията си, че е навсякъде и следи всеки. Въз основа на само един непредпазлив разговор и две други повече или по-малко невинни познанства аз вече съм влязъл в централния им архив като подозрителен субект. По времето, когато съм се готвел да отида в Източен Берлин след осемнайсет месеца в Западен, вече са разполагали с информация за контактите ми, адреса и телефонния ми номер в Западен Берлин, данни за колата, косата и височината ми (поправена в досието на 1,80 м, въпреки че първоначалната оценка на Михаела е била между 1,65 и 1,70), а също че, доколкото изглежда, не пуша.
Изненадващо е все пак какви неща са пропуснали. Например никъде не се споменават репортажите ми за Би Би Си от Берлин или статиите ми в “Спектатър” за Източна Германия, включително една посветена на най-изявения източногермански дисидент, Роберт Хавеман. “Едуард Марстън”, псевдонимът, под който пишех тогава, изглежда е бил достатъчен, за да се скрия. Освен това няма нито дума за една Коледа, която прекарах с приятели в Дрезден, и за куп други посещения.
Не се изненадвам също, че нямат много информация за живота ми в Западен Берлин. Но дори частично заличените имена, адреси и телефонни номера отключват вратата на спомена и ме карат да разлистя бележника си.
 
 
Повече за книгата вижте тук 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

EVVIVA РАЙНА КАБАИВАНСКА!

Какво се случи, питат 39 български живописци

Чудото Преподобна Стойна: факти и сравнения

Отзиви

Историята като любов

Думи за Майстора