Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Яворов и демоните на българския дух

19.08.2012 | автор:  Румен Леонидов3

Този текст е писан преди години, когато се навършиха 98 зими и лета, откакто убихме поредния си свиден син. От тогава до днес житейската драма на Яворов се измества и донамества от ефирните шаблони на митологията и от еснафския интерес към клюката...

 

Днес вече не можем да кажем Пейо и да не добавим Лора, както и обратното – когато кажем Лора, разбираме Яворов. А когато кажем Пейо Яворов разбираме голям поет...
Защо голям и с какво голям е въпрос с повишена трудност. Голям не защото е висок, сух и смугъл като първобиблейски апостол, за когото македонските моми казвали: „И това ми било харамия – прилича на светия!“
Дали е Голям, защото е загадъчен и затворен в унеса си дух, чиито копнения и кроежи остават дълбоко чужди и неразбираеми за душите на бездуховниците, които обаче му се възхищават, защото е така възприето и прилично?
В продължение на повече от 100 години малцина са онези, които откровено са си признали, че Яворов е модно явление и като всяко модно нещо след време ще си отиде по реда на модността. Времето обаче е опровергало тези единични гласове, но неразбирането и митологизиране на поета продължава. За радост на Пенчо Славейков и след рухването на социализма Яворов си остава нечетен, нечитаем, неинтересен не само за „фасулковците“, според израза на Пенча. За фасулковците е разбираемо, както и за наследниците им. Мнозинството от нашите сънародници са точно такива, най-обикновени цървули, бизнесмени, атлантици, политически експерти, депутати, партийни строители, преводачи и проводници на модерността, национални радетели на края на националната държава... Те не четат поезия, защото нищо не четат.
Големият въпрос обаче е защо Големия поет, в когото всички май искрено се кълнат, и днес не се чете. Освен задължително в училище и по време на един семестър в българските филологии... Не че Славейков е любимец на демократичната младеж, обратно – повечето деца не искат и да чуят за неговата задръстена интелигентност, но същите деца се хвърлят с чистотата си връз Ботев, Димчо, Гео и Вапцаров... Дали защото изброените са по-отворени като системи, по-изразително емоционални, по-лесно сдъвкаеми от душата и сивото вещество, или защото не са стилисти-символисти, или да отидем още по-нататък – дали защото и на днешното мнозинство всичко самотно им е адски чуждо...
Глобалното село е къща без тайни – всичко се вижда, чува и коментира. Къде в тая къща умореният от шума и думането човек може да се усамоти? Никъде. Поради което погледите ни са обърнати предимно навън, а навътре гледат само шизофрениците и психоаналитичките, тези нови циганки на цивилизацията. Не само не е модерно, но е и несвойствено днес да се опитваш да преодолееш архаичния език на самотата, неяснотата и тъгата у мрачния Пейо Яворов, да нададеш ухо за нейното съзвучие, да изостриш сетива за нещо, което не е полуфабрикат за непретенциозни телезрители...
Вярно, самото занимание с чиста поезия без политики, иделогеми и социални идеи вече е занимание непрестижно, недоходоносно и ненужно за макдоналдовото ни общество, гладно и жадно, но и алчно и консумативно като останалите европейски и северноамерикански общества... Така че според мен нечетенето на Яворов не е национален проблем в световното нечетене изобщо, макар че иде реч за един от най-емблематичните ни национални поети. Ще приведа пример за доказателство.
Преди повече от 30 години българската комунистическа власт решава да осъществи износ на култура в Англия (поради невъзможност да им изнесем революция от съветски тип). От дистанцията на времето подобна литературна инвазия ми се струва вече дори правилна, особено на фона на сегашната ни държавна деградация и денационализация. Но да се върнем към фактите – Министерството на културата се обръща към авторитетно лондонско издателство с предложение да финансира излизането в Англия на английски език на антология на родната поезия. Представителите на сто и кусур годишното издателство са озадачени, но предлаганите суми и финансови условия са повече от чудесни за всяка частна книгородилница... Британските литературни консултанти внимателно разглеждат представените преводи и подстрочници, правят своите справки и анализи и заедно със собствениците на къщата дават работен обяд на нашата делегация. След общите приказки и любезни по английски наздравици шефът на издателството дава думата на консултантите. В настъпилото гробно мълчание пропито от банкетно очакване те заявяват: „Господа, изчетохме всичко, което сте ни представили за четене. За съжаление, тази българска антология в този й вид не би могла да излезе с марката на нашето издателство. В Англия този тип лирика не би намерила никакъв прием и пазарният провал на подобно издание би било провал и за вековното ни издателство. Затова, въпреки изгодните финансово условия, ще трябва да ви огорчим и да откажем поръчката“.
Дали конфузът е бил голям? Едва ли, освен за момента, защото родните ни литературни представители много добре са знаели какви високопоставени и обществено заслужили лирици са били включени в антологията, с какви тематични търсения и находки сме искали да смаем английския читател. Докато работният обяд следвал своя работен ход безкомпромистните рецензенти били подложени на внимателно подпитване – все пак кои поети от посочените тук биха имали успех сред консервативната и прогресивната мъглива британска общественост...
Двамата консулнанти едновременно възкликнали: „Има само един – Пейо Крачолов Яворов!“
Разказвам тази действителна случка по различни поводи. Научих я и я запомних дословно от един истински поет в прозата ни като Йордан Радичков. И той не знаеше кои наши поети и с какви творби са били включени в тогавашния партийно-класов подбор, целящ да представи витрината на националния ни дух, но едва ли, според мен, Яворов се е харесал с реалистиката си, която тогава, а може би и до днес, най-вече се изучава в училище. Убеден съм, че чирпанският чародеец е блеснал в сивотата на задължителния някога соцреализъм с любовната си лирика, която и днес е неподражаема с финеса си, с музикална си фраза и философска опредметеност. Яворов лесно се помни и цитира тъкмо чрез необикновените за него, до преди него и след него елегични прозрения на духа, с изречените с лекота обобщения, с наситената с простота и безкрайност метафоричната насоченост.
Всичко изброено и в буквален превод би приятно смутило и заострило вниманието на опитното ухо на истинския ценител на магията, наречена кой знае защо поезия...
За поезията е нужно въображение, а днес туй човешко свойство е сведено до недъг и недостатък, особено ако не е насочено към пазарната идеология. Днес читателят е зрител, той гледа картинки и хвърля поглед на текста под тях, днес читателят се е превърнал във воайор, който пропуска през очите си снопа светлина и го запраща из полираните улеи на мозъка си. Там информацията престоява за около десет секунди и тръгва да излиза във формата на кока-кола и биг макове с колбас...
Прав е политологът Иван Кръстев, че предишната държава не е репресирала „Бийтълс“ и „Стоунс“, както ни се струваше тогава, а простотията на масовата култура, най-общото подобие на култура, съставено от шоу порно-чалга зрелище. Защото сега, когато я няма тази идеологическа репресия, никой не слуша класиката на четворката от Ливерпул, никой не чете неодобряваните през социализма декаденти от кръга „Мисъл“, защо обществото ни е загърбило художествеността и никой не се заема простичко да обясни величието и неповторимостта на призванието, определяно като поезия... А продължаваме да смесваме духовното с биографичното, вътрешното с външното, да произвеждаме от поетите си социални фигури. Днес никой не би се наел да съблече героичното и драматичното като житейска опаковка от високите духове на Ботев, Яворов и Димчо и да ги съизмери в европейския и световен духовен елит, да съпостави техните чисто голи души с други изключителни
извисявания. Все още в съзнанието на дечурлигата се набива, че Ботев е велик национал-революционер, убит от неизвестно лице, безгробен и митичен. А поезията е изкуство, а не политика. Не се замисляме какво ще остане извън историческите щампи от Ботев без героичната му самосмърт, както от Яворов без полудялата от ревност и лилава порочност Лора, що ще е в лириката ни Димчо без нелепата му смърт на фронта. Нима удушаването на Гео е по-важно от експресивната му словесност, от оварваряването на поетиката, от изключителната му интелигентност и естетическа дързост? Нима Смирненски ще пребъде с прословутите си ескадрони или с ореола на охтичав юноша бледен, без време върнал се в семейството си от ангели... Или с нежната си, моцартова лирика. По подобен начин е убит и уникален поет като Фурнаджиев, вкаран от години в схемите на въстаническата, септемврийска литература с обезателните му конници, конници, конници, което не е измежду най-универсалните му постижения, оценявани от днешна гледна точка...
В случая се питам и какво трябва да се изучава сега от чирпанския четник, от къде трябва да започнем обживяването му за съвременността? Във всеки случай не от човешката му драма, защото ниските закони на великата буржоазна контрареволюция и нейните глобалистични разбирания изключват сантимента и трагедията. Но включват мелодрамата, сапунената опера, розовия сериал, кухите кукли на красотата и максимално опростената посредственост с щипка човещина...
В някакъв разговор преди време на запис за една софийска кабеларка стана дума за героичното и псевдогероичното, за примера на Ботев и за популизма на Яворов, който му е подражавал и хукнал да освобождава Македония... Понеже ние, българите, сме лишени от съхранено дворянство, от ролята на синята кръв на аристократична прослойка, мисиите на национални водачи много често са поемани от поети или личности, заредени с поетическо безумие и безпределна дръзновеност... Такъв е Раковски, личност с гениални заложби, търсения и виждания, но неговата универсалност не се изучава, не се преподава, хъшлашката му биографията не се преиздава, защото е лош пример за примерните зубрачи, натегачи и отвратителни отличници. За всички видове робство. Но го учим като поет, макар да е посредствен поет, чиито „Горски пътник“ може да е лъжица за студентската уста, но не и залък хляб за средношколската душевна столова.
В същото време харамийския период на Яворов е смъглен и принизен едва ли не до малък патриотичен каприз на болно за слава момченце, до болезнена, но много рискована имитация на Ботев... Заради идеологическата и безполова обществена мъгла около „случая Македония“ и македонските движения, години наред „популизма“ на Пейо или се премълчаваше или се пренасочваше към народнячеството, което е симпатично, но е „неосъзнато“ според комунистическата вяра и марксистко-ленинското съзнание.
Първо, за каква показност и популизъм може и да става дума, щом рискуваш живота си? Колцина в нашата нация са способни на подобно смъртоносно за съдбата си стихосложение? За каква митомания става дума, щом никой друг писател или критик не се реши като Яворов да грабне пушката и да застане с тялото си пред явна гибел?
Въпреки че съм срещу преекспонирането на битовото и смесването му с битийното, без внимателен препрочит на премълчаваните македонски яворови възвишености и целеустремености, няма да можем открием трите най-важни ключа към неговата стоическа, мъченическа и миросъздателна сгъстеност.
Не неговата биография прави естетиката му любовна. Наричат я егоистична, едва ли не куха, безпомощна, камерна, такава е в очите на някои от съвременните му критици. Яворов обаче е болен за любов и боледува като нещастно влюбен. В България, в майката родина, вженското начало, в детското и девственото у Мина... Успехите му сред публиката са факт още преди да се опита да се пофренчи, още преди калфата да е станал истински майстор... Но когато майсторът е вече налице, Яворов е отдавна мрачен маг, чиито магии никой не вижда ине предвижда. Зримите и звънки стихове са забравени, магнетичните модерности са преодолени, както и зодиакалната му предопределеност да бъде земен, упорит до инатливост, да бъде трагичен реалист. Обратно – майсторът е вече прикован между духовната си енергия и високата си култура и културата си на житен клас, на органичен стрък, чиито вкоренени подземни продължения са невъзможни за изтръгване.
Затова днес е зле осветлен комитският му период, който не бива да се проявява като фатална фотоплака, претендираща за кой знае каква художественост. Защото, първо, не съществува в целия си завършен вид, и второ, плаката е ценна най-вече със своята автентичност, с историческата си достоверност. Но новото й, съвременно проявяване е задължително най-вече като поглед към епохата отвътре и като поглед откъм поета навън.
Ракурсът трябва да бъде двупосочен – първата ни въображаема камера да е над тялото и да следи движението на четника, а втората едновременно да работи през очните дъна на душата и зениците на тъмния като дуло дух...
Излезе томче с кореспонденцията на Яворов, част от която бе известна, друга неизвестна, трета просто безинтересна, но в края на изданието са поместени спомените на руския журналист и политически емигрант Владимир Викторов-Топоров за срещите му с Яворов и Т. Александров. В тях има и нещо като интервю с поета, казвам нещо като интервю, защото смисълът и логиката на казаното са пейови, но стилът и лексиката е на руснака. От това на практика политическо събеседване става пределно ясно, кога и от кого на дело Яворов е умъртвен: от своя народ, от своето българско общество, от неразбирането на това общество, че трябва да отвърне очите си от собствената си свобода и да види робията и гнетията на родните си братя в Македония. Яворов е ужасен от националния ни егоизъм, но към момента на разговора е още само натровен с национална печал, тъга и мъка. Десет години по-насетне вече ще е докаран до първото си самоумъртвяване, чийто преповтор плюс погълната вече истинска, а не духовна отрова, слага край на изтощения мрачноок рицар, осмешен и неприспособим като идалгото дон Кихот. От този момент Яворов се превръща в истински литературен герой, заради когото години наред е забравен истинският лирик със същата фамилия, физически вид и фатална привлекателност.
Поетът два пъти стреля в себе си. Преди това не е убивал човек. Дори докато го гърмят като четник и войвода. Както сам казва: „Но, ако биха ме попитали убивал ли съм, без да се замислям, бих отговорил: Не!“ И добавя: „Не бих счел своята поетическа дейност заслужаващо каквото й да е внимание, ако като червена нишка не преминаваше в повечето от моите стихове идеята, постоянно да напомня на българите за това тяхното назначение. Защото кому е нужен в наши дни поет, който не отговаря на тези въпроси на читателя“.
Край на цитата. Оказва се, че българският читател и тогава не е имал нужда нито да си задава актуални националнозначими и отговорни въпроси, нито е чакал, дочакал или, не дай Боже, даже разбрал отговорите на своя сънародник Яворов. Социалистът, реалистът, романтикът у смуглия чирпанлия остават неразбрани, недооценени, неосъществени. Какъв ти тук популизъм, той дори не стрелял в човека! Но видимата част от раздвоения козирог се превръща в обвивка на умъртвения от отчаяние, печал и оскърбление читав човек.
Обикновено най-пламенните революционери стават после най-жестоките деспоти и диктатори. Яворов и тук е изключение – огледалото е обърнато навътре, масите са оставени в ръцете на историята, съдбата се оказва по-силна от отделното желание и отделните възможности на един отделен, изпълнен с нечовешки горести човек...
Печели българската словесност, чиято прелест след години е усетена дори и от специалистите на Британия. Печели българската словесност, която все повече губи своите читатели, но която нищо не губи, защото е част от високо, от надстроечното, над материалната обреченост на света, над собствената ни обредна обреченост, над всичко, което е потворимо и несъвършено.
Яворов е вечен – мяза на черна чепка тракийско грозде, чиято кръв възбужда към живот, а не събужда за смърт. Яворов остава най-влюбеният предводител на влюбените българи, поетът, който силно люби, но мрази само собственото си безсилие пред насилието над своя народец. Пейо успява чрез тъги и терзания да претопи омайващата си омраза и да я превърне в упойващо духовно докосване. Онова, което на изток наричат дзен изкуство и философска практика, оплодена от хиляди умове и духовности, Яворов сам сторва за някакви си самотни години и за още сто и 34 безсмъртие, сам в часовете на своята си синя мъгла, в сладката тръпка на бледосинята светлина.
Пейо Крачолов Яворов е от осъществените личности на трагично неосъществилия качествата си етнос, сакрално същество, чиято земна мисия, макар и прекъсната, може да се приеме за изпълнена. Мисия, която освен душевно удовлетворение му донася и нови изпитания по неразбиране и самота. Защото някой трябва да показва на другите силата на другостта. Някой трябва да показва, че и Бог понякога е влюбен и тогава шепне любовните си истини чрез най-подходящата душа, мятаща се на земята. Каквато е и продължава да бъде безсмъртната душа на пеещото същество Пейо К. Яворов.
Убит с безочливото невнимание от своя малък, но заслепен до ослепяване народ, който не вижда накъде отива, защото я няма линията на живота му, която само поети като Тоз могат да удължат с острието на българската си кама...

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  15.01.2018 17:18 | #3

Само идиот‚ злобар и завистник не би се възхитил на прекрасния текст‚достойнството и таланта на Р.Леонидов.

Анонимен  13.01.2018 13:14 | #2

Великолепен текст - с втъкана цялата противоречивост на миналото и настоящето‚ с препратките към дълбинните проблеми на народопсихологията ни‚ с маркиране на значещото в изкуството‚ което днес ред драскачи свеждат до кичозно маниерничене с думите‚ но с ореол от политически услужливи поклони. Анжела Димчева

Анонимен  20.08.2012 01:00 | #1

Този текст е писан преди доста години‚ за тържествата в Чирпан. Румен Леонидов

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Да откриеш престъпление в смеха и усмивката

Атанас Згалевски - колажи от живота му

София, "Улица Московска"