Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

„Плацента”

27.11.2012

Откъс от новия роман на Емил Кръстев

 
Всяка проблема си има решение, колега, стига очите ти да шарят наляво-надясно и да имаш дневник да си споделяш видяното, а то не е малко, защото стотици хора на ден влизат и излизат от сградата, хвърлят поглед към мене да се уверят, че дремя в портиерната и се ухилват към призива на стената срещу стълбището, изписан със сини букви върху жълта хартия, надуват едната буза, после другата, надуват двете бузи и - бр-р-р-р с устни, ясно ти е какво. Опитът ме е научил, колега, на едно – когато човек е сигурен, че не го виждат, по лицето му изплуват мисли, за които и той не е предполагал, но трябва да си истински загубеняк, за да повярваш, че аз само чета вестници зад стъклото, боря се с махмурлука или люпя семки, нали аз сменям призива всяка седмица бе! Изключителен загубеняк трябва да си, за да не забележиш, че клепачите ми уж са залепнали един за друг, но под тях очите ми шарят наляво-надясно да запомнят кой, кога и на какъв призив се е цупил, вдигал е вежди, клатил е глава или се е опитвал скришом да козирува, с ясно изписано на лицето му желание да смъкне от стената жълтата хартия със сини букви и да я стъпче и аз в пет и половина заключвам портиерната и тичам горе в стаичката си да извадя дневника. Не се знае кой е започнал пръв да записва, колега, нито кога, още по-малко защо, аз съм наследил дневника от предишния портиер, предишният от по-предишния, по-предишният от още по-предишния и така нататък, но има ли значение, щом в студените зимни вечери се свивам до радиатора, който никога не е работел, и очите ми шарят наляво-надясно по моите записки, по записките на предишния портиер, на по-предишния и така нататък и те галят сърцето ми, ама на някого му хрумна да подменя кадрите и в сградата нахлуха младоци с шарещи наляво-надясно очи и тренирани лица с грейнала по тях възхита от дълбоката и в същото време близка до народа мисъл върху поредния призив, който втвърдява вярата в бъдещето. Мене обаче нямаше да надхитрят и довлякох от мазето изтърбушено кресло, изтягах се от сутринта върху него, обръщах се с гръб към стъклото, завивах се презглава с одеяло - заспал е човекът, нали е толкова възрастен, - понякога се изтъркулвах на пода и оставах да лежа върху дъските, очите ми обаче не преставаха да шарят насам-натам, но новото попълнение има стоманена закалка и дори не се усмихва на поредния призив да не би да запиша в дневника, че усмивката му е двусмислена. За капак плъзна слух, че закриват учрежденията в четири от етажите и ето, от пролетта съм записал само два случая на опулване и един на премлясване, няма да има с какво да се топля тази зима край вкочанения радиатор и единственото спасение е да ми израснат очи на ушите, да лежа върху креслото завит презглава с одеялото и само ушите ми да шарят наляво-надясно, но вече съм стар и е най-добре да се пенсионирам като предишния портиер, и по-предишния, и още по-предишния и така нататък, но трябва да изпълня последния си дълг. Да ти предам дневника, колега, да сменяш призива и да записваш израженията на лицата, макар че времената са други, новото поколение е от легирана стомана и ще ти бъде трудно да отгатваш по физиономиите кой иска да скъса жълтата хартия със сини букви и да пикае отгоре й, колега, а аз едва се сдържах да не се разсмея с глас, ама знае ли човек, на пенсията очите й сигурно шарят наляво-надясно дори когато са пълни със сълзи от мъка, че се разделя с дневника. Всяка проблема си има решение, дядка, и аз няма да мъча ушите си, а под ноктите на пръстите си ще скрия по едно око като пипалата на един вид калмари, на които еволюцията им е сложила очи по върховете на пипалата, и никой няма да минава незабелязано, това го преподават още първата година в университета за портиери. Ще люпя семки, ще дремя зад стъклото или ще се изтягам върху изтърбушеното кресло, а новото поколение, колкото и да е печено, ще се хили спокойно срещу призива, но дори да се изтърколя от креслото на пода, дланта ми пак ще лежи небрежно на масата, очите под ноктите ми ще шарят наляво-надясно и след пет и половина ще изписвам в дневника толкова страници, колкото ти не си надраскал за цял живот – но колега, това не е решение на проблемата. На мене също ми дойде на ум за пипалата на калмара, макар че не съм завършил университета за портиери, и в първия момент сякаш повярвах в поредния призив, който сам бях закачил на стената, но след секунда дъхът ми спря. И в ръкавици да напъхам ръцете си, с напръстници да захлупя нокътя на всеки пръст, калмарските ми очи ще шарят наляво-надясно, някой ден ще погледнат собствената си физиономия и записките в дневника вече няма да галят сърцето ми, така че, колега, пробвай с очи в ушите - ама тези старчоци така и ще си умрат, без да разберат новото поколение. На кого му пука бе, дядка, че очите под ноктите ще видят на лицето си колко пари струват, я бягай да се топлиш при ледения радиатор и освободи портиерната за младото поколение, дето са ни опекли като легирана стомана, хайде чао!
 
--------------------
 
И какво, ако си професор или артист, или директор, или архитект, или редактор, или управител на ресторант, или регулировчик, важното е да си вършиш работата и да не се зазяпваш много-много малолитражка ли спира на светофара, или служебна лимузина профучава с два пъти по-висока скорост от позволената и когато дойде самосвалът да излее бетона, кой знае защо, тъкмо това си помислих. Двама души с лопати разтеглиха купчината от тротоар до тротоар, на другия ден я боядисаха с бяла боя и родиха легнал милиционер, от онези, които уж дремят по цял ден, но само да се опита кола да мине през тях по-бързо от притеснен пешеходец, започва да я подмята и да й разбива лагерите, сега да ги видя пияниците и хулиганите как ще надуват газта тъкмо пред входа на детската градина. И без да се усетя съм го казал на глас, а легналият милиционер се размърда и отговори стегнато както е по устав – точно така, бай Пенчо, дойде време да им покажа какво съм научил в школата и да не се хилят, че съм легнал в праха да се излежавам като легнал милиционер, ти само почакай. На това място са се случвали какви ли не чудесии, защо да не се появи и катаджия, който няма да ти прибира десетачката, за да не ти напише акт, ама и този сигурно ще е мърльо, но още първата сутрин разбрах, че чудото е станало и ми се прииска да му стисна ръката, на него обаче и двете му ръце бяха заети да попълва фишове. Всеки ден заставах до входа да се радвам на невиждания феномен, дори престанах да следя кой влиза и излиза и Шефа се пошегува – бай Пенчо, днес не записа в тетрадката в колко часа дойдох, но аз продължих да крача край легналия милиционер. Той наблюдаваше минаващите върху него коли дали гумите им не са изтрити или маркучите на спирачките на са се напукали, спираше ги за превишена скорост и вадеше кочана с актовете, а на мене сърцето ми пееше, тази шофьорска сган най-после ще разбере, че има ред в държавата. Шофьорската сган обаче не се предаваше и вдигна рушвета на две десетачки, на три, опита се да купи новия ми приятел с обещания, че ще го боядисат в жълто, заплашваше го, че ще се оплаче в школата, а шофьорът на Шефа всеки път, като минеше през него се изплюваше отгоре му, но той само ми намигаше, Шефа ще го изрита скоро, ще видиш. Какви ли връзки може да има с шефовете един легнал милиционер, мислех си, и ми беше жал за момчето, старае се, а виж как го плюят и газят, но забелязах, че Шефа веднъж му кимна, като влизаше в сградата и той ми се похвали - в школата тъкмо този Шеф го е учил да притиска шофьорската сган, а когато изляха на десетина метра от него легнала милиционерка, започна да се тъпче с хляб за трима. След седмица шкембето му се наду толкова, че вече и каруца едва минаваше над него и когато през нощта дойдоха двама с кирки, той се усмихна на легналата милиционерка, която не смееше да мръдне от страх, утре гледай. На следващия ден размаха палка срещу колата на Шефа и му написа акт, понеже от отворената врата се понесе аромат на алкохолни пари, а Шефа се засмя – правилно, колега! – и той изгледа влюбено легналата милиционерка, а влюбеният милиционер, особено легналият, е способен на подвизи, но аз още не знаех. Затова когато пред входа спря колата на Шефа, но този без Шефа, в първия момент не обърнах внимание, а шофьорът се изхлузи от нея, изплю се както винаги върху легналия катаджия и направи знак с ръка. Двама здравеняци със светоотразителни жилетки слязоха от багера, който бръмчеше до отсрещния тротоар, преградиха улицата с червени пластмасови конуси и шофьорът ритна легналия милиционер в ребрата, размаха лист с печати и подписи и се изплю върху лицето му – ще сменяме тръбите на канализацията! Легналият милиционер избърса плюнката от бузата си, наду шкембето си толкова, че прегради пътя като бариера и го прекъсна да докладва веднага на Шефа, багерът обаче опря зъбците си в краката му, шофьорът се изплю за кой ли път върху избелялата боя по бетона и му изкряска да млъква, той е само един проклет катаджия в праха, когото дори не са поставили при някой по така светофар. А заповедта за ремонта я е подписал лично Шефа и единствено той може да му пошушне да разкопаят не тази, а улицата зад сградата, така че да изтънява като лист хартия и повече да не му е чул гласа. Десният край с униформените обувки на легналия милиционер се нагъна яростно, лявата му ръка бръкна в джоба да извади дрегера и аз продължих да люпя семки доволен, най-после това шефско мекере си намери майстора, но приятелят ми направи грешката да погледне наперено легналата си годеница. Вместо възхита от смелостта му обаче видя пребелялото й от страх лице – ако не разкопаят другата улица, след половин час идва нейният ред - и в очите му се мярнаха учудване, смайване, протест, уплаха. Чух го да шепне, че в школата Шефа не им е споменавал за смени на канализации и подземни кабели, нали обществените ремонти не трябва да пречат на пазителите на реда, а на мене ми идеше да извикам, че ако си свие шкембето, колите отново ще беснеят по асфалта, а на третия етаж са открили още една детска градина. Обещавам, като мине ремонтът, да залепя парчетата му и тогава пак ще проверява гумите и ще пише актове, с легналата милиционерка ще направя същото и ще се оженят, но той я изгледа с копнеж, обърна се с гръб и измърмори – само ако Шефа уреди да ме пребоядисват всеки месец... Шофьорът се ухили, дадено, ще внесем специално за тебе боя и нощем ще блестиш на фаровете като легнал светофар и ще се примъкваш до мадамата си да й вземаш акъла с новата си униформа, а аз се прибрах в портиерната да разсъждавам, че няма значение дали си професор с катедра, или третостепенен артист, дали си архитект със студио, или стажант с малолитражка, дали си главен редактор или управител на квартална кръчма, дали си регулировчик срещу Народното събрание, или си легнал милиционер в забутано село, важното е да те пребоядисват редовно, за да блестиш нощем с униформата си, и да не забелязваш колите, който минават върху тебе с два пъти по-висока скорост от позволената, както са те учили в школата.
 
Мнение за книгата вижте в рубриката "Отзив"

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI