Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

ОПРОЩЕНИЯ

10.03.2013 | автор:  Румен Леонидов1

На 10 март се навършват 135 години от рождението на Леонид войвода

Леонид Янков е роден на 10 март 1878 г. в с. Мачуково, тогава в Османската империя в семейството на Трайко и Ката Янкови. Получава основно образование. В Мачуково има стабилен комитет на ВМОРО, начело с Генчо Ортаков и с Трайко Янков, бащата на Леонид. Още съвсем млад бъдещият войвода също влиза във ВМОРО и започва да изпълнява куриерски задачи. През 1901 г. след масовите арести, последвали разкритията покрай Баялската афера, той е арестуван и е осъден на шест месеца затвор. След като излиза от тъмницата, получава комитетска задача да ликвидира турския шпионин Ристо Дойчинов, известен гъркофил. Присъдата е изпълнена и властите веднага издават заповед Леонид да бъде отново арестуван. Известно време той е в нелегалност, но в крайна сметка отива в четата на войводата Аргир Манасиев, който е роден брат на майка му. Леонид бързо се проявява като честен, справедлив и решителен мъж, който пръв приема най-трудните и опасни задачи, изявява лидерските си качествата и получава длъжността десетар. По-късно войводата Манасиев го прави свой адютант и заместник.
През 1903 г. четата взима участие в Илинденско-Преображенското въстание, а след потушаването му Манасиев и Леонид Янков се прехвърлят в България, където посрещат Нова година. Щом пуква пролетта на 1904 г., Леонид се завръща в Македония, където заедно с Томе Донев и Миле Таушанов събират остатъците от четата и започват да възстановяват разбитата организация на ВМОРО. През лятото на 1905 г. Организацията официално обявява Леонид за Гевгелийски войвода. Четата му денонощно да вилнее из околностите на Гевгелия: прави дръзки засади, защитава българското население, продължава да издава и изпълнява комитетски присъди срещу предатели, турски агенти и гърчеещи се българи, доносници на гръцките паравоенни отреди – андартите.
Войводата организира работилница за самоделни ръчни гранати. Изпраща в Солун, от името на Организацията, най-будните местни момчета, за да се учат на четмо и писмо. Дръзките акции на четата не дават мира на врагове на ВМОРО. Управниците са в паника, цялата околия пламва от размириците на бунтовниците, аскерът организира няколко големи потери, за да ги залови, но напразно. Ефектът е обратен: високопоставените представители на властта и българските им шпиони не смеят да замръкнат по друмищата, защото не се знае кога и откъде ще изскочи четата на Леонид войвода, наречен от народа Лев Балкански.
Славата на непокорния българин стига до ушите на Солунския валия, издадена е заповед да се блокират всички пътища, да се проверяват тескеретата на всички пътници, да се търси скрито оръжие във всички волски и конски каруци, пиле да не може да прехвръкне над постовете, така че Леонид и четниците му да бъдат изолирани от населението и оставени без храна и боеприпаси.      
На 29 август 1905 г. двама членове на Организацията – Ванчо Чолаков и Туше Петрушев, убиват за назидание попа на с. Богданци, който въпреки неколкократните комитетски предупреждения продължава да се държи като яростен гръкоман и да клевети бунтовниците. След убийството на гърчеещия се свещеник войската в цялата околия е вдигната на крак, турците започват да издирват убийците под дърво и камък, извършват масови претърсвания, но те се изплъзнат от хайката. На 31 август успяват да се доберат до Леонид Янков, който е разпуснал четата и с двоица другари се крие в гъстите шубраци на Гюров дол... 
Същата вечер турските постови намират тайно писмо у Дельо Карабаров от с. Гявото, който е куриер на четата. Писмото е адресирано до Леонид. Турците успяват да го разчетат, може би с помощта на един сърбеещ се български учител от с. Богданци, и разбират къде се крие четата. Това е едната версия. Другата версия, която според мен е по-достоверна, гласи, че Леонид е бил предаден. Няма логика в тайното послание до него да се споменава и неговото местонахождение. В подкрепа на версията за предателството говорят бързите и решителни действия на турските власти. Веднага свирят сбор, вдигат по тревога целия наличен аскер от гарнизоните в Струмица, Дойран и Гевгелия, мобилизират местния башибозук. В народната песен, посветена на смъртта на Леонид, се пее, че срещу него и другарите му са били изпратени три войски по „илядо души“, наброяващи общо „три иляди“... Колкото и народният певец да е преувеличил броя на многолюдната потеря, вярно е следното: Леонид отдавна е трън в очите на управниците, заради действията му и безуспешните опити да бъде заловен; този път обаче информацията им е абсолютно достоверна, защото турската войска се насочва направо към затънтената планинска местност Гюров дол, недалеч от с. Гявато.
Часове преди да види, че съседните баири са почернели от аскер, войводата отпраща новодошлите Ванчо Чолаков и Туше Петрушев да си вървят, да потърсят убежище у ятаците от съседните села, защото хем нямат надеждно оръжие, хем храната е недостатъчна. Двамата си тръгват, но първият не успява да се измъкне, попада в обръча на турската обсада и е убит. Вторият се спасява. 
От деня на предателството са изминали само два дни, достатъчни за многобройната потеря да се придвижи до комитетското скривалище и по пладне на 2 септември 1905 г. да обгради четниците и техния войвода. Турците не знаят, че с Леонид са само двоица четници и един куриер. Започва ожесточена престрелка, пукотевицата и екотът от бомбите се чуват до съседните села, Леонид и другарите му стрелят от различни места, използват прикритието на непроходимите гъсталаци и успяват да създадат впечатление, че срещу турците има многоброен противник.
Битката трае цял ден, но силите са неравни: един подир друг загиват Михаил Таушанов, Томе Доновски и Тома Фириев. Първи е убит куриерът на четата. Легендата разказва, че той се е уплашил, вдигнал бяло знаме и тръгнал да се предава. Тогава войводата го прострелва в гръб, за да не издаде на турците, че срещу тях се сражават шепа хора. 
Жители на Гевгелия очакват с примряло сърце развръзката, надяват се, че и този път турците ще се върнат в града с празни ръце. Но не би... След като остава сам, Леонид войвода продължава да прилага различни военни хитрости, стреля от най-различни места. От години в родния му край се е носела славата му на изключително точен стрелец и не случайно в народната песен, посветена на последната битка, се казва, че с 300 куршума е сразил 300 души... Патроните привършват, той е принуден да спре стрелбата. Аскерът е озадачен, претърсват педя по педя обраслата с гъст капинак местност, накрая свирят отбой. Сметнали са, че комитите и този път са успели да се измъкнат...
Две от войничета, уморени от дългия поход, битката и ожаднели от адската жегата, решават да си наберат малко смокини и се покатерват на дървото, под което се е притаил Леонид. Едното от тях го вижда и преди да е гъкнало, заедно със своя набор падат на земята убити. Турците чуват изстрелите, бързо свирят тревога и битката пламва отново.
Леонид взима пушките и мунициите на двете аскерчета и продължава да стреля от засада. Но в края на деня в револвера му остават само два патрона. Тогава решава да използва последната възможност: издебва юзбашията и зад прикритието на една скала му казва: „Имам само два патрона - един за теб и един за мен. Или почваме да преговаряме, или...“
Юзбашията се уплашва, обръща белия си кон и го пришпорва в бяг. Леонид стреля, но явно е на предела на силите си, защото само го ранява... И както повелява клетвата на ВМОРО, за да не попадне жив в ръцете на врага, налапва дулото на револвера и слага край на живота си.
 
Из сборника „Български народни песни от Македония”
„Младежта беше подложена на денационализация чрез училищата, книгата и другите културни средства. Само българското национално съзнание оставаше живо в младите души. И то започна да дири за себе си опора. …Тогава оживя спасителният завет на безсмъртните братя Миладинови: „Отворете душите си за народната песен; с нея почнахме нашето народностно възраждане!” …Особена роля започнаха да играят българските революционни песни, които дотогава се таяха в народните низини като подпочвени води: за Гоце Делчев, Йордан Пиперката, Димко Могилчето, Питу Гули, Васил Чекаларов, Тома Давидов, Параскев Цветков, Стефан Димитров, Леонид Янков…”
Из предговора на Коста Църнушанов
 
 
Смъртта на войводата Леонид Янков
 
Тръба тръби в Гивгилийско
Цело турско даваджия,1
Цело турско даваджия
Ут юнака Леонида.
Съ научил цар султанут
И изпратил ду три войски,
И изпратил ду три войски,
Ду три войски се тирански,
Дъ гу палът 2 Леонида
И жив него да гу фанът
При султанут дъ гу носът.
Първа войска – гивгилийска,
Втора войска е струмишка /ІІ/,
Трета войска е дуйранска.
Гу палале в Гивгилийско,
Гу нъйделе уф Гявочко /ІІ/ 3,
Уф Гявочко – уф Гюров дол.
Юнак Васил – уф укопут,
И Томата уф смоквата,
А Леонид зад спилата 4,
Сърце му е динамитно.
Съ прудвикна 5 Леонида:
-Ела ваки, пунаваки7,
Дъ ти кажум две-три думи:
Не й ли срамно зъ султанут
Дъ изпрати ду три войски,
Три иляди зъ три мина?
Сум уставил татко, майка,
Сестра, жена, два сирака
Дъ дукажум на султанут
Мойта сила зъ свобода!
Зора пукна уф балканут,
Бой се почна уф Гюров дол –
Три иляди сус три мина.
Съ прудвикна Леонида
На джъндърма юзбашия:    
-Сум оставил два куршума –
Един тебе, един мене!
Ей, юзбаши, тиранино,
На ти тебе твоют куршум! –
Гърм се чуве ут Леонид,
„Ох” се чуве ут тиранут.
-Ей ви, турци, все поганци,
Разберете, отстъпете /ІІ/ -
Македония е наша! –
Вдигна Леонид револвер,
Право мери уф челото,
Револверут изгърмева,
Леонид на земя падна.
--------------------
1 Давалджия – обвинител. 2 Палът – дирят. 3 Гявочко – околията на с. Гявато, Гевгелийско. 4 Спилата – канарата, 5 Прудвикна – подвикна се. 6 Ваки – насам. 7 Пунаваки – по-насам.      
 
 
СМЪРТТА НА ЛЕОНИД ВОЙВОДА
 
Търба търби в Гевгелия,
сите турци надавия /даваджии/
од юнака Леонида.
Цар изпратил до три войски
до три войски се ти разби.
/до три войски все тирански/
Първа войска Гевгелиска
втора войска е Дойрянска
трета войска е Струмичка,
ќе го барат Леонида,
Леонида баш комита.
Го бараа во Богданско
го найдоя во Ѓявочко
во Ѓявочко во Ѓюров дол,
юнак лежи в постилата,
сърце му е динамита
в ръце държи револвера
бой започна от сабайле
от сабайле чак до вечер,
триста души убиени,
а ранети не броени.
Проговара Юзбашия
ей, юнако, Леонида,
предай ми се ти на мене
да те видам пре Султанот
той да види каков юнак,
ќе ти даде многу пари.
Отговаря Леонида,
слушай мене Юзбашийо,
елай ваму по- наваму,
да ти кажам два три збора
два три збора Македонски.
Голем срам е за комита
жив да падне в турски ръце
таква правда турска правда
три иляда на тримина
останаа два патрона
еден за теб, втори за мен.
Си извади револвера
па го стреля юзбашия
и на крајот сам се убил.
Живот даде Леонида
за Македония мила. 
 
 
СМЪРТТА НА ЛЕОНИД ВОЙВОДА
Из сборника „Български народни песни от Македония“
 
Турци, гърци даваджии,
от Леонида войвода.
Цар изпратил до три войски,
да го тражат Леонида,
да умират Македон'я.
Пръва войска гевгелицка,
втора войска е дойранцка,
трекя войска е струмичка.
Го тражи'а во Гявото,
го найдо'а во Гюров-дол.
Изговаря Леонида:
- Ей ти тебе юзбашио,
какво право ваше право?
Три иляди спроти труица,
я ми дойди по-навамо!
Юнак леже под спилата,
сърце му е динамитно,
очи му са соколови.
Би се Леонид до пладне,
падна войска три иляди,
а ранени неброени.
--------------------------------
Североизточна Македония; Гявото – селце в гевгелийско. Леонид е родом от с. Мачуково, Гевгелийско; подвизавал се е като дългогодишен войвода в същата околия и е проявил нечута храброст - застигнат от турска потера само с двама четника, той дава сражение, въпреки възможността да избяга, и пада убит при с. Гюров дол, 1905 г. (бел. зап., П. Михайлов). Спилата - гора на стръмно каменисто място, което е невъзможно да се използува за ниви и ливади.
 
 
Трба трби Гевгелија
 
Трба трби Гевгелија
Сите турци надавија
Сите турци надавија
Од јунака Леонида
Цар испратил до три војски
До три војски се тирански
Прва војска Гевгелиска
Втора војска е Дојранска
Втора војска е Дојранска
трета војска е Струмичка
Ќе го бараат Леонида
Леонида баш Комита
Го бараа во Богданско
Го бараа во Ѓавочко
Го бараа во Ѓавочко
Во Ѓавочко, во Ѓурѓов Дол
Јунак лежи под спилата
Срце му е динамита
Срце му е динамита
В раце држи револвера
Бој започна од сабајле
Од сабајле дур до вечер
Триста души убиени
А ранети неброени
Проговара јузбашија
Еј јунаку Леонида
Предај ми се ти на мене
Да те видам кај султанот
Тој да виде каков јунак
Ќе ти даде многу пари
Одговара Леонида
Слушај мене јузбашијо
Елај ваму, по наваму
Да ти кажам два, три збора
Да ти кажам два, три збора
Два три збора македонски
Голем страм е за Комита
Жив да падне в турски раце
Каква правда турска правда
3000 на три мина
Останаја два патрона
Еден за тебе, втор за мене
Си извади револвер
Па го стрела јузбашија
Па го стрела јузбашија
И на крајот сам се убил
Живот даде Леонида
За Мекедонија мила
 
 
ЛЕОНИД ВОЙВОДА И ЮНАК ТОМЕ
Из сборника „Български народни песни от Македония“
 
Преди сънцето да зайде,
греин Динко писмо прийма,
от юнака Леонида:
да излезне юнак Томе,
да излезне да посретне,
тоз юнака Леонида,
да изваде вечерата,
ван от село, вов бахчите.
Са разбрале шпионите,
шпионите Везировци,
са предале юнак Томе,
че ке иде да посретне,
че ке иде ван от село
преди сънцето да зайде.
Юнак Томе приготви се,
приготви се за да иде,
за да иде при Леонида.
Щом излезе ван от село,
до две пушки изгърме'а,
изеднъжка глас се чува:
- Ей гяурин, ти комитин,
я остави ти що носеш,
заре кръвта ке ти пийме!
Отговара юнак Томе:
- Ей бре турци, арнаути,
душа давам, шей не давам
ке ги носам на Леонида!
И си падна юнак Томе
и си падна люто ранен,
в лева страна вов градите.
Проговара юнак Томе:
месечино, що огрея,
що огрея толку рано,
да предадеш млада душа.

Североизточна Македония; греин – нещастен.
 
 
Трба трби Гевгелиска
 
Трба трби гевгелийска
сите бези даваджии
од jyнакот Леонид.
Каjмакамот од Гевгелиja
телеграфира на Валиjaта
а Валиjaта на Султанот:
„В гевгерлийско се jaвиаа
многу комити македонци.”
Царот пратил до три војски,
до три воjски и тирански.
Прва воjска е струмичка,    
втора воjска е доjранска,
трета воjска – гевгелиска.
Сардисале и Богданско,
баштасале, не наjделе,
сардисале и Гявочко,
баштисале го наjделе,
во „Гюров дол”, под спилата,
юнак Томе во реката,
Таушанов под реката.
Цел ден се биел сам Леонид,
Сам соборил триста мина,
а ранени неброени.
Що му вели им говори
На джандарот-jyзбашия:
„Еj ти тебе, jyзбашию,
Ела тука по до мене
Да ти кажам два-три збора.
Срам да му е на Султанот
Как испратил толкоз воjска,
Три илjaди на три мина
сам Леонид со два мина аджамии.
В пушка имам два куршума
Еден за тебе, едене за мене”.
Нека разбере цела Европа,
Тук се бият македонци,
за слободата на Македониja.
 
Този варианнт на текста е публикуван монографията на Слободан Мурджев „Леонид Янков –Гевгелийската легенда”, отпечатана през юни 1977 г. в печатницата „Даскал Камче” в Кавадарци, Македония, ФНР Югославия. По сведението на Ристо Попов песента е написал и изпял Ристо Вълков от Гевгелия.
 
 
Първо опрощение
 
В моя македонски род има много бунтари за национална и социална свобода, все честни, читави и чисти хора. Прадядо ми Леонид Янков, известен като Леонид Войвода и Лев Балкански, е най-известната личност в многобройната ни фамилия, скъсал е с живота на 27 години, самоубива се с куршум в гърлото, за да не попадне жив в ръцете на обградилите го отвсякъде турци. Признателният народ веднага му издига една от най-жалните си песни „Тръби тръба в Гевгелия”, която и до днес се знае като Марсилезата на този край...
През 2008 г. за втори път посетих гроба и лобното место на Леонид. Бях поканен да участвам като писец в първия международен поетически фестивал „Сонот на душата” в родната ми Гевгелия – оттам е семката ми, потеклото, коренищата. Вечерта преди началото на феста отседнах в крайпътно мотелче от времето на соца, доста старо и явна нарочно много занемарено, с цел приватизация. Наех една стаичка, с две легла, малка масичка, но достатъчна, за да има къде да положа еднолитровото шише жолта ракия и изповедната книга на Борислав Геронтиев. Тапетите по стените, кой знае защо, бяха обелени на места до мазилката, вратата на банята се бе изметнала от напредналата си възраст и упорито не си затваряше устата, но бе особено, убаво, уютно, защото отвън трополеше молитвен дъжд, лилавият здрач надничаше през отворения прозорец и отделни капки гърмяха в нестройна стрелба – удряха се о облицования с ламарина перваз и ми напомняха липсващия ми спомен, че някога, под друга вънкашност съм бродил из тези места...
Унесен от опиума на съня вървях с другари за някъде, движехме се един подир друг, когато от страни на строя ни се появи баща ми, споминат преди две лета, и ми казва: „Ела, помогни ми да пренесем това дръвче!”. И аз напускам индийската нишка от другари, спирам се при баща ми и тъкмо да попитам, какво е това дръвче, за кого е, къде трябва да го засадя, и се събудих осенен и ослепен от видяното... Скочих, източих шия през разтворения до край прозорец, дъждът бе онемял, сякаш бе проследил сполетялото ме видение, в мрака нямаше и дъх на събудена птица, за това веднага откърших запушалката на шишето и отпих дълга огнена глътка, за да се освестя. Не се реших да изляза сред мокрия двор, но светнах лампата в банята, където ме очакваха като заковани няколко отряда строени хлебарки, които не помръднаха, докато не изсмуках стръвно, чак до устните на филтъра, последната си софийска цигара...
 
Стоях така в стаичката до зори, гол, самотен и съмняващ се като сомнабул, който е спънат по пълнолуние, обсебен от неясната тревога по още по-неясната цел на повелята. Опрощението и проклятието ме караха да крача между клетките на здрача като озверял звяр, който сам си съблича зверството и сам се отказва от озверението... Лозовата течност ме довцепени, бях напълно объркан и буден като момче, на което за първи път са му поверили да стои на стража... И то не знае дали ще бъде убито на мига, или след миг ще осъмне убиец.
Нещо тогава се строши у мен и в продължение на три нощи в постелите ми нахлуваха и други, изпълнени със странни знаци съновидения. Ръката ми сама започна да пише. Щях да припадна от изненада – 9 години не бях се докосвал до това необяснимо и неочаквано състояние, гледах себе сиотстрани и не вярвах на очите си. Първо ми се яви „Дъжд дъжди”, което сетне го нарекох „Черешова задушница. После изскочиха и другите му другарчета. По средата на бурята се огледах чак вкъщи и усетих, че съм събуден в детското си букварче по мистичност… Но това не беше връщане, не бе ход назад, а на опъки – задълбах, полетях надолу, към долния свят на подсъзнанието, който ме просмука в себе си като бликнал извор и без да знам защо просто продължавах да бликам...
Никога преди не съм бил на „ти” с подземния тътен, вкоренен в народната песен, нито с подземния вятър в короната на нейната изваяна снага. Не се наемам да разчета вопъла на тези внезапни напеви, нито да обясня живите червеи, пируващи в раните на Червената книга за изчезващия ми род. Но реших да пришия като към бяла риза, със сватбен конец, тези 11 чисти страници към Бялата книга на общото ни минало. Защото вече знах в какво мълчание ме зарекоха, когато по никое време ме проводиха сам да пребродя девствените територии на недостижимия дух. Защото помня: бъди чертичка от най-българската буква в Черната, в безкрайната Книга на мъртвите. Ето редовете, които ми ги прошепнаха и които ги записах без задръжки.
 
 
Сляпа неделя
 
І.
Гола е нощта заспала,
спи край горското поточе -
с поглед я изпива цяла,
но не може да й скочи.
Огън му гори снагата,
от петите до гръкляна,
а в подмолите водата
ври от полудяла мряна.
Спи си тя без сън, дълбоко,
тъмната си гръд люлее...
Бликва мляко от потока,
всичко живо ще залее.
Спи без нощница в тревата,
ручеят по нея съхне,
и нашепва на зората
да не бърза да пристъпи.
И въздиша, и се моли,
и протяга влажни пръсти...
Феите бесуват голи.
Бухал плюе и се кръсти.
Охлюв охка над лисица,
цвили под вампир кобила.
Вълк се люби със змеица,
кукувица спи с плашило.
Днес е сляпата неделя,
Боже, сляпото проглежда! -
кукувичът няма челяд,
плаче, и кълне, нарежда...
Но в блажената постеля
бавно голата се буди...
Утре сляпата неделя
никой няма да учуди.
 
ІІ.
 
Иде сляпата неделя.
Нощем броди из гората,
гола с глутници беснее –
вълци ближат й снагата.
И с вълчиците играе,
и в тревите се въргалят...
Стенат, викат и се каят,
вият като на умряло.
После тича край реката,
паднали души събира,
остри сърпа си в луната,
точи в кремъка секира...
Ходи на смъртта на гости.
Черни сънища засява,
пие кръв и глозга кости.
Жъне в тъмното тинтява...
Плодовете не опложда,
градинар е и гробар е...
Ангелите нямат кожа,
но дере ги като яре.
Духа, види ли кандило,
сол на жадните раздава.
Живите петли опява.
И ги веси на бесило.
...Но в небесната постеля
зорлем се зората се буди...
Утре сляпата неделя
никой няма да учуди.
 
 
Свети Дух, Духовден
 
Идат отдолу косачи, косачи с черни качулки,
бавно из тъмното крачат, бродници водят за булки.
Страшна коситба ще падне, лунна среднощна коситба,
вълци ще вият до пладне, девствени кърви ще пият.
Идат отдолу косачи, двама по двама настъпват,
гарвани грачат ли, грачат, тръните тръпнат, изтръпват.
Голи русалки надзъртат, шипките шипове голят,
свекър бие свекърва, зълва на девер се моли.
Идат отдолу косачи, бляскат косите им остри,
Чер конник техен водач е, води смъртта ни на гости.
Пънове пламват в зелено, лумват зелени огньове,
змии развиват вретено, бият се змии с ножове.
Идат отдолу косачи, дума дори не продумват.
Сова оплаква седмаче, чума се люби със чума.
Гърчат се черни в росата. Росен са вплели в косите.
Писъци сепват гората, прилеп раздиплен залита.
Тихо ридаят тревите. Бягат кошути на пръсти.
И се търкулват главите от телата откъснати.
Идат, прииждат косачи. Кръстен с некръстен се сбират.
Влачат се мъртвите, плачат. Живите с радост умират.
Повече няма спасени. Има едни таласъми.
Всичко е окосено. За венеца от тръни.
 
 
Гергьовден
Стани Гьорги, кървав Гьорги

Конче бело в доба черна.
Врано конче в светла доба...
Кой не верва, да не верва.
Свети Гьорги, слезни в гроба.
Змей ни змеи сто години,
Светли Гьорги, младо момче,
слезни в мрака, изведи ни,
възседни си бело конче.
Празни пазви, черно жито,
в мрак жалеем, и линеем.
Дявол пали свещ в душите,
и се кръсти, исо пее.
Кой от нас се сам отказа,
кой от род се сам отрече...
Господ, брате, ни наказа,
чужди братя да сме вече.
Песни делим, делим царство,
охка Охрид, Солун пъшка.
Черна злоба и коварство,
плаче женско, плаче мъжко.
Стани Гьорги, слезни в гроба.
Черно вътре, вънка черно.
Ти от десно си на Бога,
в който никой тук не верва.
Дай ни сили, братко мили,
дай ни гроб на свое име.
Бегат голи самодиви,
смок виси на козе виме.
Ангел божи сълзи рони.
Булки бели, черни скитат.
Грешник греховете брои.
Змей се змеи и се киска...
Грабвай, Светли, дълго копие,
дай Вардара да преминем.
И от София до Скопие,
мъртвите деди да вдигнем.
Черни очи, мале черна,
черна вода те люлее.
Кой не верва, да не верва.
Брат со брат се не родее.
Род от род се разродява.
пуста орис, змей горянин,
кръв со кръв се разводнява,
Пирин бега от Балкана.
Черно вънка, вътре черно.
Стани Гьорги, кървав Гьорги,
Кой ти верва, да ти верва.
Черна змия да прогоним.
От кръвта й – вино църно.
От потта й – люта вода.
Вой да вие с цело гърло,
и да моли за свобода.
Жлъчката й да изпием.
Очите й да изсмучим.
И до крак да й избием
децата, додето ручат.
Леле мале, пей ни песни,
пей ни мале, плач те дави.
В бой се бием като бесни,
в мир мируваме от слабост.
Дай ни огън, светли Гьорги,
да засветим, дай ни огън.
Изведи ни ти от гроба,
път ни дай към твоя Бога.
Край на мъртвото ни време.
Дай ни огън в нас да съмне.
Дай ни тяга да умреме
и при Господ да се върнем.
 
 
Второ опрощение
 
Много по-късно, две или три години след като тези редове изкълваха очите ми, аз се досетих, че Св. Гьорги е много специален светец за българите във Вардарска Македония, а Духов ден, Свети Дух е особено тачен православен празник отвъд Осоговската планина. Там от време оно се тачи като ден на Македония, дена на загиналите за свободата й.
Едва тогава се вгледах с „отстранено” око поотделно всички песни, повечето, от които бяха публикувани преди доста време в сп. „Съвременник”, и забелязах, че в тях изцяло липсва „моето „аз”, че няма споделено нито едно мое лично преживяване, а наопаки – появявам се в различни роли на различни народни творители, превъплъщавам се в неочаквани и за мен състояния, влизам в кожата на жена, чиито проклятия не съм и сънувал, но за записани от мен, на друго място уж аз говоря от името на Боговата майка, живописвам места и времена, които въобще не съм докосвал, така изби и плачът ми по Свети Гьорги, който кой знае откъде оехти и разтресе явно сиротната ми същност...
Така се появиха и някои думи ударени с ударения на македонски диалект, отнякъде, навярно от подмолите на родовата памет, изскочи забравения говор на прабаба ми Мария, Бог да я прости, невестата на Леонид войвода, типична македонка, с черна шамия на главата, с дългите, черни одежди и задължителната престилка отпред. Тя издъхна пред очите ми в София, където преди това бе дошла с вълната бежанци от Вардарска Македония. Вкъщи се разказваше, как е бягала с тепсия върху главата си, да се пази от летящите шрапнели, мъкнейки на гръб по-малкия си син, а по-големият е бил като залепен за другата й ръка.
Песента за моя прадядо се е появява на бял свят почти веднага след смъртта му. Вече повече от 100 години „Тръба тръби...” е почитана от тамошното население като химн на Гевгелия... Както споменах, наричат я Марсилезата на този край. И днес песента се шири из цяла Македония. Не минава сватба или погребение без нея.
У нас няма кой да я запее. Защото само на думи твърдим, че македонците са българи, но всъщност не тачим нашите момчета, замръкнали заради изгрева на свободата. Инак циврим като жални гайди, когато оттатък ги почитат и ги имат само за свои…
Затова се реших на следната дързост: към продиктуваната ми от провидението словесна материя, към тази изтръпналата от учудване новородена тъкан да втъкна за нов живот три-четири строфи, всяка от тях на по сто години, които изкорених от земната снага на жалната песен, посветена на моя праотец, и ги преместих като малечко дръвче в древната земя на душата ѝ.
Дано небесната заръка на лудите глави от моя род, соннала ми се през онази ослепяла пред очите ми нощ, да им даде покой и опрощение.
Дали ще се намери поне един читав българин от България, който с горещ глас да изплаче скръбта на народния гений, та да възкръсне в националната ни памет спомена за поредния българин, непризнат от българите за техен сънародник, за да възкръсне името му поне за век, два. Колкото трае болката у Бога от последния куршум, с който дядо ми си е скършил завинаги младия, 27 годишен, недоизживян живот. И за което до днес, вече цяло столетие, плаща най-големия си грях – да бъде забравен, да не бъде споходен и утешен, осмислен и възвишен от целия си народ...
 
 
Илинден
Песен за смъртта на Леонид войвода
 
Тръба тръби в Гевгелия,
Леонида чета сбира.
Гледа го свети Илия
и му дума два-три сбора.
Де си тръгнал Леониде,
де си тръгнал, капитане,
срещу тебе войски идат,
люта брана ке настане.
Първа войска Гевгелийска,
втора войска е Дойранска,
трета войска е Струмишка,
се аскери, баш душмански.
Сам ги води падишаха,
сам си, сине, с малка свита,
три илядо са с Аллаха,
а с Христос сте три комити...
Немаш ли си майка, татко,
немаш ли си две дечиня...
Та си тръгнал да си патиш
за народ и за Родина...
Сам отвръща Леонида,
сам си мръщи гъсти вежди:
Аз съм български комита,
и пред фес не се навеждам.
Тая глава що я имам,
дека още права стои,
ке я пратам, дар да сторим,
чак в султанските покои.
Мойта вера, стара вера,
мойта мъка – македонска.
Турците от страх треперят,
ке се бием с трите войски.
Мен такъв ми е оброка,
со читаци да се стрелям...
Мойто око – точно око.
Ястреб в полет го уцелвам.
Три илядо спроти трима...
Ме предаде гръцки шпионин...
Мойто сърце – динамит е.
Мойта душа – кървав огин.
Бой се бием, бой от пладне,
ей, бре, турци, черни гърци,
душа давам, в плен не падам.
жив не падам в чужди ръци,
Загинал е юнак Томе,
Таушанов на баира...
Бери китки, бела моме,
и душите им прибирай.
Слънце зайде, рано зайде,
месечина е огрела...
Що огрея толкоз рано,
черна ли дойде неделя...
Мойто либе – манлихера,
мойто ложе е дъбрава.
С два куршума в револвера
аз на турчин се не давам.
Ей, ти тебе, юзбашийо,
баш джандарин, гевгелийо,
ке ти кажам две-три думи –
имам само два куршума.
Ей, ти тебе, баш серсеме,
по един за теб, и мене.
Триста души съм споминал,
три илядо срещу трима.
Ела, вака, по-навака,
да ти велим два-три лафа.
Срам да му е на султанот,
срам за царство агарянско,
срам за царските джамии,
дето прати толкоз войска,
две момчета да убие...
Мойта песен – недопята,
два патрона в револвера...
Вардар варди ми децата.
А душата – стара вера.
Тръба тръби в Гевгелия,
лежи Леонид убиен...
Гледа го Свети Илия
и лице си в облак крие.
И лице си в облак крие,
ой, войводо, ти, юначе.
млад комита, харамия,
цела Гевгелия плаче,
плаче тейко, вие мама,
плаче мало и големо,
лежи кървав на мегдана,
лежи мъртъв, капитана,
плюят го мухи зелени,
глава му на кол набиват,
храчат го мангали черни,
и кълнат го баш серсеми.
Семка гнила, семка малка...
Семка наша, семка жалка.
Сбрала се е Гевгелия,
мъртъв лежи Леонида.
Пита го Свети Илия,
думи му отгоре идат,
що требва ти, Леониде,
бой да водиш со поганец,
бой да водиш, да загинеш
млад, напети, капитане...
Отговаря Леонида,
с мъртва си уста отвръща:
Пак готов съм да умирам,
ако в живите ме върнеш!
Нас у родната утроба
род на гибел ни орисва.
Нас заченват ни бунтовни,
Истанбул да го бастишем...
Те си бранят падишаха,
ние браним Македония.
Те загиват за Аллаха,
ние мреме за свобода...
Нас ни раждат и обричат
да умрем по своя воля.
Други ориста си сричат,
Ние пишеме история.
...Гроб му копат в Гевгелия,
гроб му копат, пеят песен...
Жив е харен харамия,
не е Леонид убиен...
Леонид не е убиен...
 
 
Трето опрощение
 
Старите гевгеличани разказват за Леонид като за много личен мъж, но един лош турчин от башибозука още на лобното място скача върху него и понечва да му отреже носа и ушите, да се гаври с мъртвеца. Спорно е дали успява да загрози хубавото лице на войводата. Каймакаминът на Гевгелия се разпорежда мъртвия Леонид да бъде пренесен в града и изложен за назидание пред всички жители, за да могат сами да се убедят, че техния юнак, дето толкова години не дава покой на османлиите от вилаета, вече не е между живите.
Полагат трупа му в двора на затвора. Гевгелийският каймакамин вика Хилми паша, валията на Солун, с очите си да се убеди, че пред него пречупен лежи прочутия Леонид капитан. Валията Хилми от своя страна кани 12-те чуждестранни консули, акредитирани в Солун, до го придружат до Гевгелия. Солунският валията е абсолютно сигурен, че това наистина е неуловимият Лев Балкански, но въпреки това привиква всички местни чорбаджии и ги пита един подир друг: „Кажи ми, чорбаджи, това ли е онзи Леонид войвода?”
Всички отвръщат едно и също: „Не знам, ефенди, Леонид не е родом от Гевгелия, той е от село Мачуково!” Тогава Хилми паша нарежда да извикат майката на Леонид Ката и жена му Мария. Когато довеждат майка му, валията я запитва:
- Кажи ми, жено, това тук твоя син ли е или не е той?
Изплашена до смърт, моята прапрамайка Катерина не могла веднага да отговори, но валията я убеждава, пред всички присъстващи, че нищо лошо няма да й стори, иска само да чуе истината. И тя едва успява, през сълзи, да промълви:
- Да, това е моят син...
Валията, възбуден от дългоочакваната вест, зарадван до замая от успеха си, мигом решава да оцени по достойнство храбростта на вече мъртвия си враг, уважително докосва рамото й, и казва:
- Халал да ти е млекото, с което си засукала тоя твой юначен син! Ако имах сто души храбри като него, цяла Македония щеше мирна да стои!”
След тази церемония турската власт удовлетворява искането на местните граждани да им бъде разрешено да погребат тялото на Леонид в градско гробище.
Гробището в Гевгелия е от два големи парцела – казват им българското и гръцкото гробище. Леонид е погребан в българското. В деня на погребението всичките камбани бият на умрело и целият град тръпне от звука им. Повече от три хиляди души се стичат да изпратят войводата до покойницата му, която и до сега се намира в двора на черквата „Свети Спас”, в северната страна, до гробищната ограда.
Гробът на Леонид Янков е много внимателно поддържан от местното население до 1912 г., до идването на сърбите в Македония. През периода от 1924 г. до 1934 г. сръбските власти забраняват всякакви посещения на гроба му. Едва на 2 август 1951 г., по повод 48 годишнината от Илинденската епопея, в знак на почит към своя герой, пожертвал младия си живот за свободата на Македония, гевгеличани подемат инициатива и му издигат паметник извън Гевгелия, неделеч от лобното място.
Преди това името на героя е съзнателно пренебрегвано, делото му на национален революционер е премълчавано, турен е в сянката на загиналите комунисти, народните партизани, паднали в борбата срещу капитализма и фашизма. Дори се стига до следния позорен факт – върху паметника на Леонид Янков местните комунисти монтират една железна петолъчка.
Когато през 60-години на миналия век по-малкият му син Александър Янков посещава лобното място на баща си, македонската му кръв кипва и лично скършва „петокраката” . Той е възмутен и вбесен, макар че преди 9.09.1944 г., е български партизанин. За постъпката си Сандо Леонидов Янков веднага е арестуван от местната милиция. След дълги обяснения кой е и защо е тук, го пускат да си върви у Бугарско.
Този „споменик”, както го наричат тукашните люде, и до днес напомня за храбрия Леонид.  Всяка година на 2 август тук пристигат няколко автобуса с ученици от гевгелийските училища, които полагат свежи цветя пред паметника и пеят в хор народната песен за Леонид войвода, Лев Балкански. Както веме споменах, песента се появява на бял свят още първата година след смъртта на Леонид войвода и за първи път е зяпата от бай Ристо Върков от град Гевгелия.
Когато НФР Югославия се разпадна и Република България първа призна Република Македония като независима държава, песента, посветена на моя личен дедо, е била сред десетте най-хубави мелодии, номинирани за химн на новата държава.
Ето и надписът на паметника, който гласи: „През август 1905 г. в тази местност „Гюров дол” геройски загина легендарния войвода Леонид Янков със своята чета, която се сражаваше с 3 000 турски аскери за свободата на македонския народ”.
Ето и още Последно откровение, Последното ми опрощение. Специално за тази публикация му направих нова редакция.
 
 
Псалм
 
Някой ни отучи да летим.
И посели ни на чуждо място.
И в гърлата ни насипва пясък.
И в прахта ни кара да пълзим.
 
Някой ни е стиснал като в длан.
И в яйцето на съня ни съска.
И крилата ни в зародиш къса.
Смуче от жълтъка ни без свян.
 
Някой ни вкопава през нощта.
И мълчим заровени до шия.
Реже от душите ни с бичкия.
Голи ни разравя сутринта.
 
Някой приземи ни до един.
Бие с чук дървото на живота.
И събаря птичето с гнездото.
И нозете му завинтва с винт.
 
Кой се разпорежда в Твоя дом?
Кой върлува в Твоята градина?
Господи, остана без Родина!
И без семе – твойто потекло.
 
Беше грешка кацането тук.
Няма изход, няма очищение.
Вечното летене е спасение,
щом разкръстен стене Твоя дух.
 
...Онзи, който първи те презря,
нищият, с когото си глаголиш,
него утре за любов ще молиш,
щом до нас, Спасителю, опря.

КОМЕНТАРИ

ТОРОСС  10.03.2013 15:52 | #1

Е‚ това с петолъчката на паметника ме довърши !

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

EVVIVA РАЙНА КАБАИВАНСКА!

Какво се случи, питат 39 български живописци

Чудото Преподобна Стойна: факти и сравнения

Отзиви

Историята като любов

Думи за Майстора