Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Литературна анкета с Димитър Атанасов

18.08.2013 | автор:  Милена Видралска

 
Опит за портрет
 
Димитър Атанасов е мъж на зряла възраст, среден ръст и прошарени коси. Ако го срещнеш на улицата едва ли ще се загледаш. И името му такова - всекидневно, чуеш го и веднага забравяш. Но пък прочетеш ли нещо от него, кара те да мислиш…
Мой преподавател в университета, изключителен литератор и невероятно всеотдаен фен на футбола, би се изразил по-различно: Той може да не е звездата на отбора, но е човекът, който прави играта. И би бил много по- близко до същността на писателя.
Димитър изглежда на толкова, на колкото е. И все пак му е трудно да повярва, че е на 60. Уж е отлагал колкото е могъл, накрая пак се изправя пред набелязаната от съдбата мишена. И като изпитан воин на духа опъва тетивата, стиснал здраво лъка, цели се в самия център на шестата десетка. Преди да стреля се съсредоточава, за да събере мисли. Време е да се вглъби, да се обърне назад, да види оставя ли пъртина в дълбокия сняг на годините, има ли някакви стъпки, някакви знаци поне да показват, че е пресякъл времето.
Човек трябва да има представа за смисъла на живота, да се стреми да го изпълни със съдържание.
Радва се, че не е бил сам, редом с него е съпругата му Венера. Тя е преводачка с английски и френски език. Имат двама сина, и двамата са направили своя избор - единият преводач с английски, другият е компютърен програмист. В България са и не мислят да я напускат.
Колкото до професионалния път, работил е предимно в системата на културата. Бил е специалист в Окръжен съвет за култура – Силистра и Пловдив, секретар на Клуба на дейците на културата в Пловдив, секретар на читалище „Възраждане” в Старинен Пловдив, журналист в различни издания, все ежедневници - от репортер, шеф на екип култура до заместник главен редактор. Бил е два мандата общински съветник. В момента е омбудсман на Пловдив.
Роден е в Силистра, но животът му е свързан с още няколко града, все столици. Служил е моряк в морската столица Варна. В старата българска столица Велико Търново е завършил университет - филология и история. А в Града на тепетата - Пловдив, столицата на Източна Румелия, е преминал повече от половината на съзнателния му живот. Обича ги всички, но в Пловдив продължава да е влюбен, макар че към Силистра изпитва особен сантимент.
Приятелите му винаги са били от творческите среди – артисти, художници, писатели, музиканти. Общувал е с Йордан Радичков, Генчо Стоев, Димитър Казаков - Нерон, Анжел Вагенщайн. Самият той е артистична натура, има афинитет към всички изкуства, но признава пристрастието си към театъра, киното, изобразителното изкуство и литературата. Личните му области на проявление не са никак малко, той е писател, поет, драматург, литературен критик, историк, фолклорист, журналист… Смята, че писането му е първата природа, макар че креативност и инициатива е проявявал във всяка работа, която е работил. Където и да отиде, с каквото и да се хване, винаги съумява да раздвижи атмосферата и да придаде съдържание на длъжността, която заема, или институцията, която представя.
Но писането е нещо друго – не, не е хоби, а начин на живот, стремеж за самоусъвършенстване и себедоказване, осмисляне на света и себе си. За 35 години творческо присъствие има шестнадесет издадени книги, единадесет пиеси, множество публикации в различни печатни и електронни медии. Книги и отделни негови творби са превеждани и издавани в Германия, САЩ, Канада, Франция, Италия, Русия, Сърбия и Турция.
Носител е на престижни награди и отличия за литература и драматургия, сред които „Южна пролет”, „Пловдив”, „Светлоструй”, „Иван Радоев”, „Нова българска драма”, на СБП и др. Член е на три национални творчески организации – Съюза на българските писатели, Съюза на артистите в България (секция драматургия), и Съюза на журналистите. Дългогодишен зам. председател на Дружеството на пловдивските писатели.
Димитър Атанасов безспорно е личност с обществена значимост и писател, получил признанието и на читателската аудитория, и на критиката. Неговият публичен образ не се различава особено от неговото същинско „аз”. Като човек е отзивчив и сърдечен, винаги е готов да помогне, да подаде ръка, да окуражи и подкрепи. Намира живота за смислен, когато постигне нещо за другите. И това е от същностно значение, водеща мотивация на поведение. Разумен и улегнал, с рефлексивно чувство за справедливост, не понася празнословието. Самият той не обича да говори много, знае цената на думите.
Някои хора го познават като изтънчен ценител на виното. Всъщност никога не е бил аскет, винаги се е възприемал като бохем.
Тази анкета е едно литературно приключение за него, а за мен още повече. Да пътуваш назад в годините с такъв интересен събеседник е повече от изкушаващо. Надявам се да бъде интересно преживяване и за читателите.
 
Милена Видралска
 
 
Литература, литература и пак литература
 
/част от литературната анкета с Димитър Атанасов/
 
 
Кога усетихте първото желание да пишете, да се занимавате с литература? Първите ви текстове какви бяха?
Като ученик винаги съм бил добър по литература. В механотехникума също, темите ми бяха сред най-хубавите. Чувствах, че писането ми се отдава с лекота. Имах само отлични оценки. Може би малко късно ми стана любопитно и създаването на творчество – едва като студент започнах да пиша. Дотогава съм имал някакви несъзнателни опити. Започнах с поезия, но никога не съм се смятал за поет – това са просто някакви упражнения. После се ориентирах към литературната критика, едни от първите ми работи бяха отзиви за прочетени книги. В Силистра гостуваха писатели от София като Росен Босев, Христо Черняев. Те бяха попрочели едно-друго от мен, бяха ме забелязали като талантлив млад критик. Не знам защо не се развих в тази посока.
Избрах белетристиката. Като наченах да пиша разкази, те ме увлякоха. Още като студент пишех, но едва по-късно започнах да публикувам и да печеля конкурси… Самодейни, разбира се. Един-два такива имаше в Пловдив и който е трябвало, ме е забелязал.
Вече имах публикации в „Комсомолска искра”, в „Отечествен глас”, в списание „Тракия”. И ме поканиха в издателство „Христо Г. Данов“ да дам ръкопис. Йордан Костурков – тогава редактор в издателството, беше ме отличил в един конкурс, явно е станало дума в издателството, препоръчал ме е и един ден Емил Калъчев –главният редактор, ме покани на разговор.
Беше в началото на септември, 1986 година. Отивам и той ме пита дали имам готов ръкопис. Нямах. До Нова година да го представиш. Имах само четири-пет разказа, които според мен бяха добри. Но казах, че ще опитам.
Това предложение явно ме е стресирало, оттам насетне каквото и да започнех, не ставаше. И късах, и хвърлях, започвах отново и отново, и пак не се получаваше. Не можах да спретна нито един разказ.
В същото време пишех пиеса, беше ми първата – със заглавие „Лица на кръстопът“. Не можех да се откъсна от нея, за да пиша разкази. Реших, че първо трябва да се отдам на пиесата. После – ще видим.
Написах пиесата – тя има интересна биография. Изпратих я в три театъра. Първо в Смолянския, защото действието се развиваше в Смолян. Беше ме впечатлил новият център – работеха специалисти от цяла България и го бяха направили чуден. И сега Смолян е красив град, винаги съм го харесвал, но тогава ми се видя много хубав и модерен планински град. Действието се развиваше там – строежа на новия Смолянски център. Изпратих ръкописа и в Силистренския театър, познавам трупата, работил съм с много от актьорите. И в Пловдивския изпратих, разбира се. От Смолян получих уклончив отговор, че не проявяват интерес, тъй като техният репертоарен афиш вече е готов. От Силистра получих категоричен отказ – в пиесата нямало положителен герой. А от Пловдив все не получавах и не получавах отговор. Минаха осем месеца, реших, че твърде дълго чакам и отидох на разговор с директора Богомил Стоилов. Той беше забравил за моята пиеса, притесни се, взе да я търси, дори не я беше чел – надали и някой друг я беше чел – не можа да я намери и така остана. После се сприятелихме с него, но онова чувство на огорчение трудно си отиде.
Ето как претърпях пълен провал с моята първа пиеса. Заради тези откази десет години не посегнах към драматургия.
Не съм бил прав, но е нямало кой да ми каже.
 
Намерихте ли сили да продължите да творите след този провал?
Върнах се към белетристиката, към разказите. До Нова година не успях да напиша нито един разказ, който да ме удовлетвори. Притесних се и отидох при Емил Калъчев. Признах, че не ми се получават нещата. Той каза: „Няма страшно, като преодолееш кризата, ще тръгне. Когато си готов, се обади“. След този разговор се поуспокоих. Взех отпуска за един месец – не, за по-малко беше – и се върнах в Айдемир с идеята да пиша. И не знам – може би ми се отрази благоприятно спокойната домашна обстановка - майка ме обгрижваше, готвеше вкусотии всеки ден, бях сред семейството си и се чувствах добре. Сядам сутрин рано на машината и трака-трак, пишех. След това излизах – беше зима, февруари – разхождах се по баирите из дълбокия сняг, така хем ми се проветряваше главата, хем нови идеи ми идваха.
Тогава написах разказа „Конска смърт за кучета“, написах „Кълнежа“ и „Помпиеле“ („Водният дух“). И трите влязоха в първата книга.
След това като се върнах в Пловдив, лятото си издействах отново отпуск и отидох в манастира „Свети Врач“ над Куклен. Взех бележка от Митрополията, че ми се разрешава да работя там, наех една килия.
Манастирът е стар, от ХІ век, може би е построен след Бачковския, някога е бил голям просвещенски център. Имало е много преписвачи на книги и оттам после ги разпространявали по цяла България. Църквата е също от единайсети век, но има и друга, по-нова. До манастира има аязмо с лековита вода – то е от тракийско време. Било е известно още в древността, там ходели хора и от чужди държави. Не знаех, после разбрах, че водата е лечебна за душевно болни. В притвора на старата църква има големи камъни с вериги и халки, с които са оковавали болните. По цяла нощ свещеникът им чете молитви и ги къпе със студена вода от аязмото за здраве, така ги лекува от злия дух.
В манастира срещнах много красиво момиче, с дълги руси коси и сини очи. Бях впечатлен и пленен от красотата му. Притесняваше ме само неговия трескав поглед. Беше дошло с майка си и леля си. За лечение…
Домакинът се прибираше вечер в село Куклен, а игуменът си лягаше с кокошките. Оставахме сами с младия послушник Димитър, станахме приятели още първите дни. Той не бе ръкоположен още, беше в изпитание – преживял една нещастна любов, след това катастрофа, бил шофьор на камион, и още в болницата дал обет за монах, ако остане жив. С послушника изядохме манастирския петел и изпихме манастирската ракия. Когато игуменът дядо Софроний на следващия ден рано сутринта търсеше петела, младият послушник подхвърли, че лисици се навъртали наоколо, цяла нощ джавкали. А лисугерите бяхме ние…
Първите три дни не можех да напиша нищо – пиша, късам, хвърлям, не съм доволен. На третия ден тръгнах с молива и тетрадката в ръка, скитах из планината да търся мястото, което да ме вдъхнови, бях под влиянието на Карлос Кастанеда и неговия духовен водач Дон Хуан. Намерих една зелена долчинка, легнах на тревата и вдъхновението ми текна – за два часа написах разказа „Вълкът и Злият дух”. Навързах впечатленията си от послушника, русокосото момиче и историята на манастира, бях попаднал в манастирската библиотека на една „Молитва за вълка и злия дух” от ХІV век, открита преди няколко години под плочите на покрива на старата църква. И се получи. Когато вдигнах глава, забелязах един овчар, беше спрял на високото, облегнал се на гегата и ме наблюдава недоверчиво. Какво ли си мислеше: „Тоя дошъл насред планината да пише, сигурно е тук да се лекува на аязмото…“
Кастанеда сякаш наистина ми помогна да направя духовната връзка, която търсех, да бъда антена между земята и небето. И да се свържа с Духа на мястото, на манастира.
Този разказ е преведен и публикуван на английски, френски, немски, сръбски, руски. С френския му превод бях отличен на конкурс в Белгия, писаха ми, че го включват в сборник за издаване, който така и не видях.
От този ден нататък писането ми тръгна. Написах новелата „Заблуда“, която влезе в първата книга. А разказът „Вълкът и Злият дух“ не влезе, защото не пасваше като тематика на композицията. И едва сега, двадесет и три години по-късно, го включих в сборника „Световъртежи“ (2011).
Всеки от разказите има своя история на написване, има биография. Поводът да напиша „Пентакон” (или „Пауново око” в сборника „Световъртежи”) например е фотографът Васил Кметов от Пловдив, брат на художничката-керамичка Анастасия Кметова. Той имаше наполеоновски ръст и волтерианско лице. Фотограф със самочувствието на художник, на артист. И преди всичко бохем. Носеше дълга до раменете кестенява коса. Беше слаб, сух и жилав, верен почитател на твърдото гориво. Не случайно му викаха Гроздовата пантера. Работеше в Ателието за реставрация в Стария град, там направи снимките за първата ми книга, портретът на корицата е негов. Изключително благ човек, честен и достоен по своему, много добър професионалист. Увличаше се от философия. От него съм заел израза „пространството не е едновременно”. В заведението „Кристал” сме прекарвали часове наред в разговори за духа и материята, за видимото и невидимото, за смисъла на съществуването, за човешките възможности, за националните особености и идентичността на българина. За какво ли не… Много обичаше да спори. Често разказваше красиви истории, които бяха на ръба между действителността и фантазията. Беше забавен, на маса беше неуморим, голям мохабетчия. Притежаваше много скъпа фотографска техника за онова време, марка „Пентакон”, думата от гръцки значи „пет лъча светлина”. Тоя фотоапарат къде ли не го губи, къде ли не го залага за неплатени сметки, какво ли не е видял през обектива.
Героят в разказа с прякор Пентакона обича да лъже, но го прави красиво, така че е симпатичен на всички. Не може да живее, ако не измисля, ако не разказва истории. Постоянно бяга от приюта за старци, за да си търси „канарчета”, а жената, която се грижи за него, го издирва и прибира. Спомням си каква беше реакцията, когато дадох на Васко да прочете разказа. „Ти си ме изкарал, че обичам жените. Това не е вярно!” – каза той.
Сигурно имаше право, беше разведен. Опитах се да обясня, че и литературата не може без художествена измислица, ала не съм сигурен, че ми хвана вяра.
В моите писания често се срещат такива чудаци – като рибаря Помпиеле, като Звездоброеца от новелата „Катранкуш”, като екстрасенса Джоди от разказа „Бръсначи в очите”, артиста Стефан от „Между убиването и смъртта”, кентавъра Матю от „Къпани думи”.
Помпиеле от едноименната новела също има прототип. Казва се Илия, викаха му Пуйката. Защо Пуйката – не знам. Обслужваше помпената станция на Дунава в Айдемир. Когато изтребваха кучетата, имаше такава кампания, за да спасим моето куче Робър, което отгледах от кутре, с баща ми го заведохме на помпената станция и го дадохме на Пуйката. Влязох в казармата, едва след година и половина излязох в домашен отпуск и дойдох да видя Робър.
Беше станало страшно куче, носеше му се славата по Поречието, черно и едро, с червени очи, като Баскервилското. Имаше вече друго име – Кортес. Щом ме видя и залая яростно срещу мен, беше вързано на опната тел и дълъг синджир, не даваше пиле да прехвръкне покрай помпената. Повиках го с името, което му бях дал – Робър. Позна ме по гласа. Завъртя опашка и дойде. Изправи се, беше по-едро от мене, сложи предни лапи на раменете и ме близна. По бузите ми потекоха сълзи – и от гордост, и от радост.
Пуйката беше природно интелигентен човек, известен сладкодумец. Бързорек и приказлив, компетентен по всички въпроси, той събираше рибарите около себе си с всякакви небивалици, стига да имаше кой да слуша. Готвеше там, на брега на Дунава, правеше най-вкусната рибена чорба, която съм опитвал. И аз правя такава, по неговата рецепта, само дето не е с дунавска вода. Той изкопаваше дупка в пясъка на метър от брега, чакаше водата да се избистри, от нея пълнеше чувена (чугунен готварски съд с обло дъно) и го окачваше на триногата над огнището.
В разказа героят ми, известен археолог (прототип на моя кум – Тодор Неделчев Тодоров), се връща по местата от своето детство и намира Помпиеле там, на брега на Дунава, все същия, сякаш времето не го е докоснало, сред рибарите, на рибена чорба и вкусни небивалици. Това всъщност е синът на помпиера, наследил сладкодумието на баща си. Разпознава го по това, че казва „л” вместо „р”.
Историята обаче има продължение, което читателят няма как да знае. Години по-късно, вече живеех в Пловдив, едно лято гостувах на родителите си и чета в местния вестник, че Илия Пуйката е арестуван и ще бъде съден за убийство. Беше сериен убиец! Отнел живота по особено жесток начин на четири жени и двама мъже. Отвличал хубави жени, на които хвърлял око, затварял ги в помпената станция, гаврел се с тях, измъчвал ги. А мъжете, близки на две от жертвите – единият съпруг, другият баща, убил, защото го надушили и щели да го разкрият. Полицаите намерили насечените с брадва трупове в шахти около помпената.
Сериен убиец?! Не можех да повярвам! Той изглеждаше съвсем друг, внушаваше доверие, човек изпитваше неволна симпатия към него. Каква ли роля в тази жестока история бе отредил на моето куче Робър…
Не исках да мисля. Бях потресен. Какъв прикрит злодей, какъв нравствен провал, какво падение на човека, каква поквара…
Изчадие! Бог да му е на помощ!
Разочарованието беше пълно.
Когато разказах тази история на мои приятели, преподаватели в университета в Пловдив, те скочиха: Защо не напишеш продължение на новелата?
Трябва да призная, че опитвах. На няколко пъти. Уви, неуспешно. Съществото ми не приемаше да превърна моя герой в убиец. Бог не ми даде.
И се отказах.
 
Има ли разказ, чието писане е било иноваторско за вашето творчество?
Такъв е „Вълкът и Злия дух”. И донякъде може би „Синдром безсъние”. Написах го, воден от любопитството дали мога да напиша разказ от името на жена. „Аз” повествованието не е случайно избрано, като предварителната настройка беше „аз” да се превъплъти в „тя”. Нормално е в този случай да се обърна към близък до мене човек. Кой друг, ако не Венера. Бяхме още младо семейство. Тя е прототипът на героинята от разказа, която е бременна. Една вечер, на път за вкъщи, я застига буря. Мълния изпепелява близкото до нея дърво. От преживения ужас тя губи съня си. Връща го едва след раждането. Тогава нямаше как да зная, че за второто ни дете Венера ще лежи за задържане. А се случи точно така, както го бях описал. В преживяванията на героинята съм вплел някои мои спомени от детството. Например нощта с големия сняг, когато се разболях. Прибирахме се от училище, беше се смрачило, имаше виелица, уличните лампи едва мъждееха в снеговалежа. Аз се чувствах зле, главата ми бучеше и бях отмалял, нямах сили да вървя в дълбокия сняг. Все повече изоставах от децата, виках след тях, но вятърът отнасяше гласа ми. Накрая паднах в пъртината и изгубих съзнание. Един съсед ме намерил и ме отнесъл на ръце вкъщи, почти бездиханен и с висока температура. Майка ме пое, разтри цялото ми тяло със силна ракия, първак, сложи ми компрес със сирава (непрана) вълна, зави ме с вълнения юрган да се изпотя, преоблича ме на два пъти. На другия ден нищо ми нямаше. Но още помня онова чувство на самота и безпомощност, когато децата ме изоставиха. Тогава като че ли за пръв път изпитах близостта на смъртта. Изпаднах в една лъжовна блаженост, в една белота от безразличие и примиреност…
В крайна сметка установих, че спокойно мога да пиша от името на жена, че преживяванията и на едните, и на другите са идентични, полът няма значение. Важен е психологизмът на преживяното, именно той придава онази автентичност, на която читателят вярва.
На едно место от изложението вплетох мисли на Димитър Казаков – Нерон, бях гледал по „Всяка неделя” интервю с него. Не знаех, че след две-три години ще се срещнем, че ще взема последното интервю от него – четири месеца след това той почина в Божурище, където напоследък живееше.
„Гергуша” също е на автобиографична основа. Градината с черешите е в края на Айдемир, на изхода до гробищата, отляво на Дълбокия път към Пръстницата. Там живееха баща и син, бащата почина и остана Гочо - млад, едър, представителен мъж, ходеше с вратовръзка, с мека кафява шапка и кафяв шлифер. Рядко излизаше от къщи, минаваше по улицата към гробищата крачейки гордо и предизвикателно, и винаги държеше някакви политически речи, ръкомахаше, спореше на висок глас. Имаше психични отклонения. Когато станеше по-агресивен, идваха и го прибираха в лудницата. Говореше се, че в Чехия участвал в някаква демонстрация, арестували го, отнесъл голям бой и оттогава превъртял. Кой, за какво – нищо не се знаеше. По-късно при него се настани Елена - разведена бездомна жена с две дъщери. Голямата беше рядко красиво момиче, момчетата от махалата един през друг се надпреварвахме да я ухажваме. А майката беше хлевоуста, с противен режещ глас, все се караше със съседите. Беше доста смущаващо как така живеят с лудия Гочо, особено децата. Ние се страхувахме, много рядко крадяхме череши от неговата градина, дебнехме само когато спи, тогава прескачахме оградата. Но се е случвало да ни подгони, тогава ставаше страшно… Сигурно неволята ги беше завела при него, друго обяснение нямаше.
Главният герой в разказа всъщност е бащата на Гочо. Той си отива, самотен и изоставен от всички, решава сам да си изкопае гроба в черешовата градина, най-успешното дело на живота му. В един момент губи съзнание, а когато идва на себе си вижда в изкопа две костенурки. И той вече знае какво да направи – прибира ги, със сетни сили изкачва височината с черницата и ги пуска на свобода. Последното, което вижда преди да склопи очи е любовния танц на костенурките…
Написах „Гергуша” като пробен експеримент за психологически разказ. Надявам се да съм успял. Главният герой, макар да има реален прототип, е събирателен образ. Стъпвам на действителна основа, защото тук са гласове и образи от детството, авторовата душевност е дълбоко закодирана. Героят преодолява един психологически срив, някакъв праг, след който намира просветление и душевно равновесие. Няма значение, че това се случва в края на живота му. Опитвах се да пиша за състоянието на нещата изобщо, за тяхната даденост и отсъствие, за връзките между нагледното и подсъзнателното, за отношенията между тях, а не само за психологическите инвенции у героя. Природата е част от паноптикума на видимия и невидимия свят, в който аз търся идентичността на нещата, знаейки, че са зависими. Освен че съчетавам сетивните и психологическите преживявания, опитвам да фокусирам съзнанието на героя върху себе си, иначе казано да го обърна наопъки, т.е. обръщане на мисленето с хастара навън.
Този подход съм прилагал и в други мои разкази и романи, тогава, когато съм смятал, че е необходимо да го правя, че даден образ или действие имат нужда от подобно разкриване. Това дава автентичност и пренася читателя в самата тъкан на произведението, без той да се усети. Получава се нещо като вграждане на читателя. Затова на него му е трудно после да излезе от четивото и го носи дълго време в себе си. А истината е, че творбата го държи в себе си.
Изпаднах в подобно състояние след като прочетох „Парфюмът” на Патрик Зюскинд. И трябваше да си го обясня. Стигнах до извода, че авторът „вгражда” читателя в творбата си. Както майстор Манол вгражда любимата си, за да построи моста над реката…
Разказът „На завой” също почива на действителен случай. Впрочем заглавието е на редактора Йордан Костурков, когото винаги съм уважавал като добър писател, а през годините се е случвало да сме и по-близки приятели. В друг разказ от първата книга - „Пентакон”, бях вкарал истинските имена на някои млади тогава писатели – Златомир Златанов, Виктор Пасков, Деян Енев, а той ме посъветва да не го правя. Един ден ще станеш по-добър от тях, а и не се знае отношението ти дали ще е същото! – каза. Послушах го. Макар че и днес отношението ми към изброените е все така позитивно.
А заглавието „На завой” ми допадна, защото отговаряше на душевното състояние на героя, т.е. на моето състояние в онзи момент. Стефан Градев всъщност съм аз. Градев е фамилията на дядо Митьо, а Стефан е името на другия ми дядо по майчина линия. Яна, както се досеща всеки, който познава семейството ми, е Венера. Тогава, след като три години изкарахме в родната Силистра, се преместихме да живеем в Пловдив. Това е конкретната случка, поводът за написването на разказа, а темата в по-общ план всъщност е миграцията през 80-те години от селото към града, от по-малкия град към по-големия. Която, впрочем, е актуална и днес. А иначе някои любопитни подробности от случката са истински, например фалшивата служебна бележка, че съм технически снабдител и пътувам в командировка до Пловдив. Използвал съм я, за да се откроят лабилните обстоятелства около мен и нашето младо семейство. Тогава трябваше да направя своя избор дали да продължим. Какъв е този избор става ясно от разказа, който завършва с отворен, оптимистичен финал. Докато пътуват Стефан заспива и шофьорът го вижда да се усмихва насън, изпълнен с надежда.
Мислех този разказ за не особено силен, но се оказа, че незаслужено съм го подценявал. По-късно срещнах читатели, които ме уверяваха, че е най-добрият в книгата. Което, признавам, приятно ме изненада.
По действителен случай е написана също и новелата „Заблуда”. Тя предхожда във времето случващото се в „На завой” с 5-6 години. Става дума за първата ми студентска любов, чието име няма да споменавам, за да не огорча някого и най-вече близките ми, които обичам. Действието се развива във Велико Търново, макар че в хода на повествованието въвеждам и познати топоси от Пловдив – Марица (Янтра), Сахат тепе… Адресът на квартирата е автентичен – „Калоян” 10. Съквартирантът ми също. Анастас Бончев е от Павликени, студент ветеран, завършваше руска филология. Стефан е Стоян, приятел на Христо и Мария Калинови, нашите млади хазяи от квартирата ни с Радина - „Крайречна” 21. А родният град на Радина е Стара Загора, а не Сливен, както е в новелата. Повествованието е разказ в разказа – разказвачът попада на ръкопис на Лазар, квартирант на „Калоян” 10 преди десетина години. Авторът и героят – Лазар Рахнев, разбира се, съм все аз. Филда Гейман е моята състудентка Марина от Стара Загора. Името е заето от Елза Гейман, преводачка от Пловдив, която нямаше нищо против. Истинските имена на Сашо и Олга всъщност са Огнян Алтънчев от Пловдив и жена му Валя, изключително симпатично, тогава младо семейство, бяха на наша страна и се опитаха да помогнат. Но да се върна към самата история.
Университетът среща младеж и девойка по времето на соца, те се влюбват до полуда и преживяват голямата си любов. Решават да създадат семейство, но родителите на момичето се противопоставят. Те са от партийната соцвърхушка и са „силните на деня”, а той е „неблагонадежден”, дядо му е бил народен враг, което не отговаря на техните очаквания. Буквално я отвличат, държат я в неизвестност цял месец, после я прехвърлят в друг ВУЗ, в друг град. Момчето и момичето накрая се срещат, но вече не са същите. Осъзнават, че са жертви на обстоятелствата, но не могат да продължат. Любовта им е погубена, а те са пречупени. И се разделят.
Това е истинската история, но разказана едно към едно все още не е литература. Ето защо разказвачът, също студент, десет години по-късно се намесва в нея след като намира в студентската квартира ръкописа на Лазар. Отначало го приема за неиздадена творба, но в последствие разбира, че авторът описва действителен случай. Заема се да разплете историята докрай и попада на съквартирантката на Радина – Филда Гейман, която вече е преподавателка в университета. Тя още пази дневника на Радина и се съгласява да го предостави. В него събитията, описани от Лазар, са същите, но предадени от нейна гледна точка. Оказва се, че любовта й към него не е нито тъй голяма, нито толкова чиста, както той си е мислел. В живота й има и друг мъж. Тя е поставена на изпитание. При тези обстоятелства вече раздялата между двамата изглежда естествено развитие на взаимоотношенията им. Какво ли е станало после с тях? В последната част от действието в митичното заведение „Кристал” разказвачът се запознава с Мълчаливата Рени – свободна, привлекателна жена, муза на местните поети. Нейната бенка на лявото коляно и чипия нос му напомнят Радина. Може би наистина е тя. Ето го свързващото звено между всички досегашни истории…
Така от онази първоначална история, изпълнена с чувства, се роди новелата „Заблуда”. Това обаче стана едва когато съумях да изградя композицията, която току що изложих. А колкото до заблудата тя всъщност е за всеки от персонажите, включително и за читателя. От всичко случващо се на героите, разказвача и тези около тях остава единственото хубаво преживяване – любовта… Онази чиста, голяма любов, която не на всеки е дадено да преживее. Която надали ще се повтори в живота им. Любовта, която близките на влюбените съсипват в неистовото си желание да ги предпазят от нея. Парадоксалното е, че го правят добронамерено. Както е казано, пътят към ада е осеян с добри намерения…
В написването на тази новела има един неприкрит наивитет, който ми е особено скъп. Ако има нещо, за което съжалявам, то е, че в художествената интерпретация на финала разкодирания образ на Мълчаливата Рени хвърля известна сянка върху Радина. Днес бих го написал по друг начин…
Радина, разбира се, е измислено име.       
 
Къде намирате духовно уединение, за да пишете?
Повечето монаси на Света гора – Атон живеят в самота, за да постигнат единение с бога. Така и аз пиша своите книги – в уединение. И до сега ходя по манастири, по хижи в планината, почивни станции, за да пиша. Там намирам успокоение и усамотение. Търся място, където мога да се концентрирам и да остана насаме със себе си.
Станислав Сивриев, който обичаше да се усамотява в Боженци, изповядваше, че определена доза самота е не само здравословна, но и задължителна за писателя.
За мен сериозната белетристика, или поне моята формула е такава, че когато пишеш, не е въпрос да пишеш по една или половин страница на ден. Въпросът е да се потопиш в проблема, който те занимава, в темата, и да извадиш всичко от себе си. Не го ли извадиш, то остава повърхностно, остава отгоре. Такъв текст няма душа, няма емоция, не може да спечели читателя.
Обичам да ходя в планината. Бил съм в Средна гора – в Красново написах романа „Сметище за надежди“, в Хисаря; писал съм в Родопите на хижа „Марциганица“, в манастира „Свети Врач“, на хижа „Здравец“, на „Копривките“, на Пампорово, във Велинград… Въпросът е да съм сам, да няма близки и приятели около мен, за да мога да се дистанцирам от ежедневието.
Моите творчески бягства – както ги наричам – са свързани именно с отстояние от злободневието и потапяне в темата, особено когато става дума за по-голям жанр като роман, новела или пиеса – тогава е задължително условие. Обичам така да работя – изгубвам представа за ден и нощ. Сънувам нещо, ставам, пиша, пак лягам. Мога да работя цяла нощ, сутрин се разхождам в планината, говоря с дърветата, с птиците, викам, крещя, плача, смея се. Зная, че съм сам, никой, освен Бог, не ме вижда. Върна се освежен, продухан, изпръхнал, сядам и пиша отново. Този ритъм на емоционално изпразване и зареждане при мен специално е необходимо условие – именно тогава съм написал най-хубавите си страници. Случвало се е да „цвиля“ от удоволствие. На другия ден като прочета отново същия текст може да реша, че не струва, но за момента съм го считал за постижение - истински, стойностен, силен и въздействащ. И едва на по-следващия ден като го пипна тук-там се уверявам, че съм имал право. Текстът е като гайдата, иска пипане, иначе свири фалшиво…
 
А вкъщи не пишете ли?
Рядко, обикновено редактирам. Но да пиша – не. Е, журналистика пиша, но журналистиката е друго. И критика пиша също. Критиката е жанр, който не изисква вдъхновение, а аналитичен ум.
 
Оказа ли ви влияние някой от преподавателите ви, за да започнете да пишете?
Всъщност университетът ми отвори очите за литературата. Дотогава имах любителско и самодейно отношение, въобразявах си, че литературата ми се удава, обичах да чета книги, понеже ми доставяше удоволствие. Друго освен съчинения и теми не бях писал.
Изведнъж в университета попаднах на друго ниво, тогава усетих дълбочината на литературата и че е едно от изкуствата, че е магия, за която нося ключ в себе си и че с този ключ мога да отключа вратата към нейния свят. Това и направих.
От преподавателите, които са ми помогнали, на първо място споменавам името на проф. Анчо Калоянов – тогава беше главен асистент по фолклор, на проф. Георги Данчев, и двамата писатели. Анчо Калоянов е белетрист, водеше литературния кръжок в университета. С него сме сядали често на маса и всеки път разговорът се въртеше около литературата. Изповядваше много специално отношение към писането, по-скоро преклонение, имаше интересни схващания за живота и литературата, а и начинът му на живот беше подчинен на творчеството. Което се е предало по някакъв начин на обществото студенти, които бяхме около него.
Имах състудент - Мартин Маринов от село Черноглавци, Шуменско, пишеше разкази и това му се отдаваше. На мен ми се струваше, че е страхотен писател. Винаги съм смятал, че е по-добър от мен. Животът ни изправи един срещу друг в конкурса „Южна пролет“ в Хасково. Нашите дебютни книги бяха конкурентни. Журито присъди на мен голямата награда. А неговата книга не беше отличена.
Може и да бъркам, но мисля, че тази награда развали приятелството ни.
 
Спомняте ли си кога и къде беше първата ви публикация?
Трудно ми е да отговоря. Може би един разказ във в.”Комсомолска искра“ в Пловдив – казваше се „Раденец“. Беше посветен на Радичков – от „Тенец“ стана „Раденец“. Получих похвали за него от Иван Коджабашев, секретар на вестника, от главния редактор Тодор Божилов, от други пишещи.
 
Какво ви тласна към журналистиката и как характеризирате журналистическия си период? Даде ли ви нещо, или по-скоро ви отне?
Дори и в тези шест-седем години, в които активно се занимавах с журналистика, съм писал пак за култура, бях шеф на екип „Култура“. Работех във в. „Провинция“, в. „Пловдивски новини“, в. „Вести“, в. „Акцент“, зам.-гл.редактор на в. „Глас днес“ – все ежедневници.
Журналистиката навлезе в живота ми изведнъж и тогава си дадох сметка за разликата с литературата. Научих се да работя в една стая с много колеги. Това, което направих - или поне на мен ми се струва, че съм направил - бях първият, който въведе цяла страница „Култура“ в ежедневник, която поддържах цяла година. Не е никак лесно. Включително и в летния сезон, когато в Пловдив почти няма културни събития, но съумявах по някакъв начин да я „връзвам”. Ключът е в създаването на новина от областта на изкуството. Когато познаваш творците отблизо, да създадеш новина не е трудно, един творец може да бъде новина не само когато открива изложба, а когато продаде една картина в Щатите или където и да е другаде. Също и писателят, когато напише нов разказ, когато получи награда, когато го преведат в чужбина. Или композиторът, ако създаде нова творба и има какво да сподели за нея. Ето – това са новините, които аз по някакъв начин съм успявал да правя дори и през летния сезон. Защото творчеството не е сезонна работа, като земеделието, да речем…
Журналистиката ме научи на стегнато изразяване и стегнат стил на писане. И да ми е отнела нещо, придобивките са повече, отколкото загубите. Съществува риск от т.нар. похабяване и износване, от много години работа и занимание с журналистика тя да надделее и да изгубиш усет за литература, за художественост. Променя се критерият, езикът обеднява. Много е лесно, а и опасно, литературата да стане журналистика, докато обратното е по-трудно. Но за тази тънка граница аз имам усещане и знам кога една творба е публицистика и кога е литература.
 
Писали ли сте нещо в този период, което да отнесете към художествената литература?
От този период ми остана книгата „Среднощни портрети“ – очерци за хора на изкуството от Пловдив или на свързани с Пловдив творци, които са на гребена на вълната в тази една година, в която ги писах и ги публикувах във в. „Глас днес“. Не стана лоша книга, очерците всъщност са творчески портрети, литературата доминира. Сега като се връщам към нея виждам кои са били активни в творческо отношение тогава, какви успехи имат, как са работили, и не на последно място как съм възприемал тези хора и тогавашните събития. Книгата излезе 1996 г., същата година излезе и романът „Сметище за надежди“ – докато работех като журналист аз не спирах да се занимавам с литература.
 
Вие живо се интересувате и следите културните събития в Пловдив и страната, не сте ли се замисляли да създадете списание или вестник, които изцяло да отразяват културния живот?
Откакто живея в Пловдив и работя в културата винаги съм искал да правя списание. На няколко пъти съм бил на крачка от реализиране на идеята, но по една или друга причина съм се разминавал с осъществяването й. Както вече отбелязах, работил съм само в областта на културата и като журналист съм писал само за култура. Във в. „Вести“ и в. „Акцент” списвах седмична страница за театър, която се казваше „Мелпомена“. Нея също поддържах две-три години, което също така ми носеше удовлетворение. Изобщо винаги съм бил близко до професионалното изкуство не само в Пловдив, по принцип за мен е било удоволствие да пиша за творците. Не само ги уважавам и се чувствам един от тях, аз ги обичам.
Правил съм концепции за литературно списание „Седмоднев”, „Литературен Пловдив”, кандидатствал съм, разработвал съм проекти и съм ги представял в община Пловдив – не е имало резултат, само обещания и като се стигне до финансиране, нещата не се получават. Една от идеите ми е да възродя списание „Тракия“, което беше закрито. То беше прекрасно издание, мисля че Пловдив загуби от това. Причината е свързана със смяната на властта, липсата на средства, неразбирането на новите местни власти, за тях е по-лесно да унищожат един готов продукт, отколкото да го обгрижват или да създададат такъв. Да, днес има друго пловдивско списание – „Страница“, което е много добре списвано, има си своя концептуалност, но то се различава от списание „Тракия“, което беше по-обхватно. Освен това „Тракия“ публикуваше повече пловдивски творци.
 
Кои са първите ви издадени произведения? Как се подреждат те в годините?
През 1988 г. излезе „Пентакон“ – сборник разкази и новели; 1992 г. – романът „Тарпани“; 1996 г. – две книги, романът „Сметище за надежди“ и сборникът „Среднощни портрети“. Това е началото, може да се каже първият период в моето творчество. После следва драматургичният период. После – пътеписният. Накрая всички периоди и жанрове се разметешиха…
Дебютната „Пентакон“ стана на триади - написах първите три разказа, после още три, после още два плюс новелата „Заблуда”. Излезе, отличиха я с наградата „Южна пролет“, в Пловдив я поливах с приятели цяла седмица от кръчма на кръчма. Беше празник като заглавието на Яворовата пиеса „Когато гръм удари как ехото заглъхва”. С парите от наградата – 1000 лева, купих книги. Обичам специализираната литература - речници, енциклопедии. Домашната ми библиотека е пълна с такива, купувам и до днес продължавам да я обновявам.
След „Пентакон”, темата, която ме ангажира да се гмурна дълбоко да пиша роман, е един случай, който чух от писателя и журналиста Иван Дионисиев. Той беше голям планинар, всяка седмица се качваше я в Родопите, я в Стара планина. Веднъж, на маса в „Кристал” разказа, че някакъв лесничей открил в Стара планина на връх „Купена” скелети на коне. Обаче скелетите били наредени в кръг с черепите навътре, а в средата имало скелет на малко конче. Тази история много ме впечатли. В първия момент си казваш: „Какво е това? Ритуално самоубийство ли е? Или убийство?“
Тогава разбрах, че има подивели коне в Стара планина и тази тема не ме остави месеци наред. В това време преглеждах литература за коне, включително за диви коне, рових по библиотеките. Реших и се екипирах, отидох в Стара планина с Дионисиев и ги намерихме конете. С лифта – от Сопот нагоре към хижа „Незабравка“. После преход до хижа „Добрила“, по темето на Амбарица в Карловския балкан. Бяха в седловината между Амбарица и връх Купена. Още преди да изляза на високото, чух цвилене и удари, сякаш се биеха. Като се качих, ги видях – табун коне. Два жребеца наистина се биеха, цвиленето и ударите им с копита огласяха цялата планина, всичко наоколо кънтеше, а въздухът трепереше от напрежение. Беше страшно и красиво в същото време.
Останах в хижа „Васил Левски“ цял месец. Разпитвах за конете хижари, местни хора, планинари. Приближавал съм на метри до самите коне. Оглеждал съм се в огледалото на очите им. Носех фотоапарат „Байрета”, снимах ги. И през цялото време изпитвах възхищение, но и страх. Красив черен жребец вилнееше наоколо с вирната глава и свити уши, с изпъната опашка, цвилеше заплашително, бдеше над стадото.
Върнах се и за три-четири месеца написах романа. Работното му заглавие беше “Тарпани”, т.е. диви коне.
Думата „тарпан” има две значения: първото е косер - сечиво като коса за косене, но с къса дръжка и рез, служи за рязане на слънчоглед, царевични стебла, по-едра трева, гюрлюк. И другото, книжовното значение – див кон от азиатските степи (киргизки ез.) или вторично подивял домашен кон. Това значение е дадено в Ларус, енциклопедия Британика, Большая советская енциклопедия и др.
Но аз думата “тарпан” знам от дядо. Израснал съм с нашите хубави, прекрасни коне, преди да ги вземат заедно с амуницията и целия земеделски инвентар в ТКЗС-то. Яздех още преди да се науча да чета. Дядо беше корав мъж, никога не съм го виждал да се размекне. Когато откараха конете, плака като дете. Купи си магаре, ала не се погаждаха, то беше проклето и буйно, с див нрав, не даваше да го впряга. Той така и не го обикна. Биеше го често и псуваше: “Майка ти й тарпан…” Трябваше да минат години, за да проумея мъката му. Йордан Йовков познава тази българска дума и не случайно в един от разказите му главният герой - коняр, се казва Алеко Тарпански.
Без излишна скромност ще призная, че романа „Тарпани“ е от най-добрите творби, които съм създал. Писах този текст с голямо вдъхновение. Първо бях на хижа „Здравец“, а след това го довърших в Хисаря. Докато бях на хижа „Здравец”, излизах и бродех сам из планината, като улав - викам, пея и крещя в гората. Боровете едни големи и се извисяват като великански свещи покрай теб, не можеш да им видиш пламъка, толкова са високи. И една тишина с птичи песни, влиза в тебе и е в синхрон с вътрешните ти вибрации. Плакал съм... Това място в гората, в планината е страхотно за изхвърляне на всички житейски токсини, за едно очистване. Първите дни ми служеха точно за пречистване, а защо не и за причестяване. И после, когато ми текне мисълта, се занимавам само с тях, мисля само за тези коне, вътре съм в техния свят – аз съм тарпан, един от табуна. Няма значение дали е ден, или е нощ, външният свят не ме интересуваше, ръждата на ежедневието беше далеч от мен. Гората и самотата много ми помагаха, дори когато не пишех аз пак бях в романа.
Успехът е гарантиран, ако не излизаш дълго време от темата – тогава се достигат дълбочини, които няма как да достигнеш с чоплене на кората или с драскане по стъклото.
Написах този роман и още тогава усетих силата му. Бях убеден, че съм постигнал нещо специално. И това се потвърди в годините.
Ще повдигна малко завесата за имената на героите в романа. Не, не на хората, на конете са по-интересни. В тях вложих цялото си познание от детството, когато общувах с нашите коне. Желвака нарекох коня с израстък на коляното, неболезнено удебеление на крака, като дървесна гъба, от думата желвак, диалектна е. Алестата е кобила, която има жълточервен цвят на косъма. Кулестия (от тур.) е със сламеножълт или пепелявожълт косъм. На Чилестия покривните косми са с различен цвят – прошарени бели и жълти или бели и червени косми, може и да е на мушици. Дорестата има червеникав цвят, близо до кестена. Чакалестия е с бяло петно на челото, но може да е и с бял ботуш. Сиглавия пък е със сива глава, сиреч сивоглав. И т.н…  
Ръкописът спечели награда в Националния конкурс на издателство „Христо Г. Данов“ за роман на съвременна тема, но не бе издаден. После мина през сито и решето. Беше одобрен за една от 100-те книги, субсидирани от Министерство на културата през 1990 г. Излезе едва в 1992 г., когато имаше много голяма политическа криза, а хартията спекулативно беше изчезнала. Бе отпечатан на много лоша хартия, със ситен шрифт, в една малка книжка с 48 реда на страница, при стандарт 38-40. По този начин стана нечетивен за хора над една определена възраст. Независимо от това романът се харесваше и имаше успех от самото начало. Харесва се и днес.
Ще цитирам Стойо Вартоломеев, собственик на издателска къща „Хермес”, който през 2011 година ме покани и организира творческа вечер, посветена на мен в неговата книжарница „Хермес централ”, и в представянето каза следното: „Много са малко книгите на съвременните български писатели, издадени преди двайсет години, които са актуални и днес. „Тарпани“ е една от тези книги.”
През 1993 г. присъдиха още две отличия на романа – наградата „Пловдив“ и наградата „Светлоструй“. Последната се връчва през две години на извънстоличен автор и е на името на списанието, което е излизало доста години през миналия век в село Щръклево, Русенско. Много хубава награда, която и до днес се присъжда, русенци знаят как да поддържат традицията, имат усещане за литературния живот и процес.
Не смятам, че наградите правят един роман по-добър или по-лош. Заблуда е, че придават някакви допълнителни качества. За мен е по-важно, че се харесва на читателите и има хубави отзиви. Преживял съм такива приятни моменти – спират ме на Главната в Пловдив и ми говорят, че са харесали книгата. Продължава и сега да ми се случва, защото двадесет години по-късно романът има второ издание в издателство „Колибри“. А през 2010 година излезе и в Германия в издателство „Дитрих“. Бях на представяне на Лайпцигския панаир, на премиера в международния център „Литерарише колоквиум” в Берлин, в книжарница „Зауберберг” в Берлин, във Франкфурт в „Роман фабрик”.
 
Защо според вас този роман успя да прекоси годините и да остане актуален?
Вероятно заради силата на идеята, която съм вложил. А идеята е: всеки има право на свобода.
“Какво е свободата?” - пита Острогривестия в пиесата. И Сребристата отговаря: “Свободата е любов. Състояние на духа. Да живееш в хармония със себе си и другите…”
Става въпрос за избора да отстояваш извоюваната от теб свобода, за трагиката на това отстояване, както казва Владимир Янев в едно свое писание за романа. Тарпаните са вторично подивели коне. Те не случайно избират бягството от жестокия свят на човека, избират да умрат свободни пред алтернативата да бъдат подчинени на хората.
Конфликтът е между човека и конете, а на по-високо ниво - между цивилизацията и природата. В този конфликт моите симпатии са на страната на конете. На жестокостта и прагматичността на хората противостои привлекателността и органичността на природата. И по-точно природосъобразния живот, в който се съдържа не някакъв нов социален модел на обществото, а рецепта за неговото спасение. В случая най-малко става дума за мизантропия. Чрез тарпаните се опитвам да дам една проекция на човешкото като нравственост, като хуманистично философско познание и опит за бъдещето. Затова използвам контраста и гротеската като изразни художествени средства при разкриването на човешките персонажи, разработвайки ги в огрубен и първичен битов план, а конете в романтичен, с извеждане на красивото и благородното у тях. Рациумът на човека, неговата бруталност в стремежа към материалното го отдалечава от присъщите му нравствени и естетически заложби, превръща го в консуматор. Затова на финала, където изображението вече е условно-символно, Протокола, който няма лице и външност, и Лесничея, един от виновниците за унищожаването на конете, изгубват пътеката за обратния път и остават завинаги на този трагичен връх, обречени да споделят нерадостната съдба на конете. Настига ги Божието възмездие…
Големият писател Джек Лондон казва: Когато жестокостта на хората ми омръзне, отивам при животните, за да търся човешкото.
Ако бях попаднал по-рано на тази мисъл със сигурност щях да я ползвам за мото. Тя всъщност е ключа към разбирането на романа.
Аз потърсих за мото друга мисъл, от „Братя Карамазови” на Достоевски. Може да е по-сложна, но също тъй силна:
„Ти искаш да отидеш в света и отиваш с голи ръце, с някакъв обет за свобода, който те в своята простота и поради вроденото им безчинство не могат дори да разберат, защото нищо и никога не е било за човешкото общество по-непоносимо от свободата!”
Думите са на Иван Карамазов, „Великият инквизитор”. Той говори за победата над свободата. Ето още:
„Те ще ни се чудят и ще ни смятат за богове, затуй че ние, застанали начело на тях, сме се съгласили да понасяме свободата и да владеем над тях – тъй ужасно ще им стане накрая да бъдат свободни!” …
Да, аз наистина смятам, че свободата е състояние на духа. Да живееш в хармония със себе си и другите.
Хармонията е понятие от философията на даоизма.
И в същото време в „Джулай морнинг”, може би най-големият хит на „Юрая Хийп”, се пее: „Свободата е да правиш това, което искаш, но с уважение към другите.” Автор на текста е Кен Хенсли.
Мисля, че идеята за свободата е ракетата-носител на романа „Тарпани”, която още не се е отделила от него.
 
Как след успеха на този роман стана така, че се насочихте в различна творческа посока?
След романа „Тарпани“ започна да ме занимава друга тема, за която реших, че е достатъчно голяма и силна. Смятам, че една тема е голяма тогава, когато не те оставя на мира, и тази наистина не ме оставяше. Просто бях свидетел как едни хората се промениха, откакто преместиха градското сметище до селото им и как това се отрази върху техния живот. Останах изумен. Сметището ги направи клошари, направи ги друга порода хора. То ги накара да забравят цената на земята, да престанат да уважават земята, която ги е хранила досега, за която са се грижили, която им е докарвала прехраната, и сега майката-земя беше подменена от сметището. Хората се втурнаха да събират боклуци и да се препитават от боклуците, сякаш само това са чакали. Едни влачеха дървен материал, други – хартия, метали и ги продаваха, трети събираха стъклени изделия, четвърти – инструменти. Понеже сметището е голямо, различни фирми и заводи изнасяха там бракувана продукция, и хората започнаха да си пълнят домовете с тази бракувана продукция. Например от Лесопромишления комбинат изхвърляха нестандартен фазер, но за селянина е стандартен – той пълни каруцата с фазер и я кара вкъщи. С фазера се отоплява, строи с него. Текстилна фабрика изхвърля някакви платове, които също са негодни, но той ги замъква вкъщи. Разни казарми са изхвърлили завивки, одеяла – той кипри дома си с тях, застила си леглата.
 
Има ли реален прототип селото?
То е обобщено – няма значение дали е Цалапица, дали е Айдемир, Суходол или всяко друго село. Сметището променя човека – той започва да „цени“ боклуците. Става един голям битак и хората започват да си разменят тези неща. Това е в годините на най-голямата криза след демокрацията и сметището започва постепенно да ги превзема. Те се превръщат в други същества – в сметищни хора. Те са новата, сметищната раса. Всичко това го взех и го превърнах в един модел, в едно общество, което го издигнах по-високо, в смисъл, че оттам тръгва злото, самоунищожаването на човека – от една точка. Някъде от Източна Европа тръгва едно такова сметище и то се разраства, превзема първо селото, до което е създадено, започват войни в махалите кой повече облаги да черпи от него. Това е начин на общуване със света – с тази продукция, която се изхвърля. Воюват махалите, после селата наоколо, после градът, после държавата и тази държава става една от богатите, защото другите започват да изхвърлят в нея своите опасни токсични и радиоактивни отпадъци. А това е скъпо, въпрос на бизнес. Хората започват да живеят по-богато. Няма нужда да работят. Арабските държави имат петрол, а нашата – сметище, световно депо за опасни отпадъци. Тогава започва война между държавите – коя държава да вземе повече боклук от другите държави. Така постепенно земята се превръща в сметище. Това всъщност довежда до нейното самоунищожение.
Като у Стивън Кинг и „Ланголиерите“ – едни същества, само хищни зъби, които изяждат пространството и времето. Щракат зъбите, а след тях настава мрак. Сметището е ланголиер, който изяжда света и човечеството.
„Сметище за надежди” е есхатологичен роман, т.е. роман за апокалипсиса, за края на света.
Един твърде унизителен завършек на най-творческия експеримент на Бога.
Идеята е достатъчно силна, беше важно да успея да я изпълня със съдържание и да я защитя. Читателят да каже дали съм успял.
Това е книга, която като философия е по-дълбока от романа „Тарпани“. Но не е за всеки. По някакъв начин съм си дал сметка, че е по-трудна за възприемане, защото не носи онази позитивност, онази красота, която носи „Тарпани“. Не на всеки му е приятно да чете за това, че човечеството се самоунищожава, че разпадът на нравствените ценности се случва пред очите ни и ние не си даваме сметка за това.
 
За загубата и промяната на кои ценности още не си даваме сметка, според вас?
Загубата на надеждата. Няма спасение. Раят и адът са едно и също тук, на земята.
„Сметище за надежди” не е роман за Господ, който изостави хората, а за хората, които изоставиха Господ.
Както казва Красимир Димовски в своята рецензия за романа: „… човеците, отхранени от световното сметище, стигат пълното си самоотрицание – превръщат се в хермафродити, които не знаят що е раждане, що е любов, що е смърт. Сметището е проникнало в тях – това е тоталната безсмисленост, обречена на вечност. Жадуваният рай, като форма на безсмъртие и пълна задоволеност, слиза в „поднебието” и световният човек се завръща в него. Раят изпреварва апокалипсиса, но идва не като награда за страданията, а като страдание за наградата, която човечеството си е измислило и към която се е стремяло през цялото си съществуване.”
Връщаме се назад, към диваците. Променят се нравствени ценности като чистата любов – тя си отива, днес е някаква отживелица. Отива си нежността, сетивата ни закърняват. Духът е на заден план, парите и богатството, материалното благополучие става водещо в живота. Има една постоянна борба за това. Парите и властта са определящи. А престъплението вече не е престъпление, а само грях.
 
Има ли нещо позитивно в романа?
Надявам се, че на подсъзнателно ниво се долавя милостта на автора, неговото предупреждение, неговата тъга, че неговите думи едновременно изграждат, но и се дистанцират от черното повествование.
По-късно написах пиеса по романа, тя има позитивен финал. След като Всевишния опустошава Земята се оказва, че не Господ, а Лъже-Христа унищожава човечеството. След Апокалипсиса земята се самозапалва и всичко изгаря
В пиесата финалът е от Библията. След края на света в настъпилия повсеместен мрак се появява лъч светлина. Тръгва от една точка на сцената, разраства се, в нея се вижда сеячът на светлина. Той сее светлина, след него расте трева, растат дървета и птички започват да пеят. Животът се ражда отново.
Този финал съм разработил и в новата редакция на романа.
 
А поставяна ли е пиесата на театрална сцена?
Не, тази пиеса не е поставяна. Режисьорът Асен Шопов много я харесва и кандидатства с нея да я постави в Народния театър, но не стигна до постановка. Имаше договорка с директора на Пловдивския театър, но за съжаление се разболя и нещата се отложиха във времето. Много я харесваше и Вили Цанков. Той казваше, че в нея е цялата му философия за прехода. Уви, вече беше извън театъра, поддържаше кондиция с домашен театър, правеше камерни постановки в апартамента си за отбрана публика. Режисьорът Симеон Димитров също искаше да я постави в Бургаския театър, но така и не се случи.
Романът „Сметище за надежди” ще излезе през 2013 година в Германия. Имам подписан договор с немското издателство „Дитрих“.
Писах този роман доста дълго време – около пет години. Ходил съм неведнъж по сметища – в Цалапица, на Айдемирското сметище, и съм наблюдавал там хората какво събират, как живеят, взаимоотношенията им. Беше ми необходимо, първо, за да вкарам автентични образи, и второ, да уловя атмосферата, да опозная хората, които живеят със сметището и от сметището. А дали съм успял, оставям това да прецени читателят.
В самия роман героите са обособени в две категории – едни от тях са с библейски имена, а другите са с прякори, които носят характеристиката на всеки един от тях.
 
На какво се базира това ваше решение да категоризирате по този начин героите?
В романа е заложена известна притчовост – всичко се случва тук, на земята, но всъщност то има проекции на небето. Тези, които са с прякорите, са общо взето събирателни образи и имат реални прототипи, а библейските герои са по-други – те носят духовния пласт на сюжета, носят дълбочината. Всяко име означава нещо. Един от героите е отец Лого или отец Логофетов, неговото име идва от Десетте Божи заповеди, от Декалога на иврит; Адонай е момчето, което говори различни древни езици, без да ги разбира, просто предава текстове – то пък е носител на името на юдейския бог. Иначе някои от героите са измислени, като Небесната кучка Тиен, което също идва от юдаизма. Бай Апо – героят, който всъщност накрая се оказва Лъже-Христа, е от Апостол и също има прототип, от който тръгва – това е един преподавател по история от гимназията в Силистра, много интересна и колоритна личност. Имам други герои, като Пленум например – те са персонажи, натоварени с философско-идеологическо значение, които носят определени идеи, представители на тъмните сили в живота. Изобщо целият роман е гротеска, в черно-бели краски, като всъщност черното доминира.
В началото си мислех, че пиша черен роман и той може би наистина е черен от рода на антиутопиите, а такива романи станаха модерни на Изток в 90-те години с Владимир Сорокин в Русия, също и Виктор Ерофеев – неговите книги са подобни, както и други автори от Източна Европа – Полша, Чехия, Румъния. Преди перестройката такива книги не бяха издавани и като че ли имаше нужда от тях, имаше ниша в националните литератури. Те се появиха в тези години и смятам, че „Сметище за надежди” е един от тях. Между другото този роман беше номиниран за Роман на годината, бори се за литературната награда „Огнище“ – беше най-високата литературна награда тогава. Около пет години се връчваше, беше спонсорирана от един българин, живеещ във Франция.
Докато работех върху последната редакция на книгата, вече я завършвах, бях в Красновските минерални бани, в един почивен дом в Средна гора. Бях наел апартамент, беше евтино тогава, един месец прекарах там. Когато завърших романа, сложих последната точка, станах и погледнах през прозореца. И видях на небето огромно ветрило от слънчеви лъчи. Беше облачно, но лъчите пробиваха облаците и се образуваше този много рядък светлинен ефект. Реших, че е поличба, много хубав знак за книгата. Все още не съм се убедил дали съм прав. Но имам предчувствие, че в този роман има още живот. Изненадите тепърва предстоят.
 
А имената на героите - преди това ли ви хрумна да ги разделите на такива, които имат библейски имена, и други, с прозвища, или в процеса на писане ви хрумна като идея?
Може би вървеше успоредно със започването на писането, исках да има втори пласт, който да е библейски и да е свързан с Апокалипсиса, със свършека на света. Те не са контрапункт на другите, не са техни контрасти, но може би тези с прякорите, обикновените хора, са проекции на библейските. Или пък обратното?! В тази посока са търсени.
Тръгнахте ли с идеята точно какво да бъде произведението и в какви рамки, или всичко става спонтанно по време на писането?
Първо се формира идеята. А идеята тръгна от една хрумка. И това беше точно сметището и въздействието, което то оказва върху живота на хората. Като се замислих върху този факт, в мен се роди романа и узря много бързо. Усетих, че е значима идея, това събитие може да се случи навсякъде по света, във всяка земна точка и във всяка държава. Идеята постепенно ме превзе, не ме оставяше на мира. Това ме окуражи да посегна към молива.
Да, по онова време пишех с молив. Нарочно. Подготвя си десетина молива, подостря ги като оръжие и започвам да пиша. Понякога дори прав.
 
Това не ви ли напомня за Хемингуей?
Именно. Сещам се за една негова мисъл: Пиша както мога, но понякога като тръгне пиша по-добре, отколкото мога.
И аз така, стремя се да пиша по-добре, отколкото мога…
 
Мислихте ли, че ще стане отрицателен, „черен роман“, както вие го наричате?
Още отначало имах мисълта да направя романа такъв – да не бъде точно ужаси, но да е неприятен за четене, тъй като идеята предполага това, от една страна, на читателя да му се иска всеки момент да захвърли книгата, да я изостави, но от друга, книгата да не го оставя. И така да я изчете докрай. Този ефект беше в главата ми, търсил съм го със самия текст и мисля, че до някаква степен се покрива с намеренията ми.
 
Кой от романите ви е най-близък по идеология и тип на писане?
Трудно е за един автор да отговори на такъв въпрос. Обикновено тук клишетата-отговори са такива, че авторът обича всичките си произведения и всичките са му еднакво скъпи. При мен не работи. На мен романът „Тарпани“ ми е по-скъп. Той е по-позитивен, има една вътрешна красота, благородство, което конете придават на целия сюжет, инвенциите, които внушават. „Сметище за надежди“ като значимост не е по-малък от „Тарпани“, но понеже използвам и въздействам с отрицателни емоции, не мога да кажа, че ми е по-мил. В него има доста натуралистични сцени, които читател с по-чувствителна психика със сигурност няма да хареса. Но не съм се водил от съображения да се хареса на читателя на всяка цена, напротив, водил съм се от мисълта да покривам концепцията на романа, да я постигна, било то с негативна енергия, с отрицателни образи или с отделни ужасяващи сцени и трудни за възприемане действия. Този роман е по-философски, по-концептуален, с по-голяма дълбочина, с повече вектори и успоредици, с повече рефлекторни лъчи към различни философки течения, библейски факти и писания.
 
А романът „Тарпани“ в Германия радва ли се на същия успех, който има в България?
Ако кажа „да” няма да е истина, все пак не го следя отблизо, макар че издателите са ми изпратили 7 или 8 положителни отзиви и рецензии в различни издания.
Изкушавам се по този повод да разкажа една история с Божана Апостолова. Имаме много хубави общи спомени от Германия. Двамата сме в Берлин, предстоят ни премиери в Лайпциг и Франкфурт, а вечерта имаме представяне в Литерарише колоквиум. С нас са Мария Станкова, Нели и Манфред Еверт, издателите Бернд Ойлешлегер и Фолка Дитрих. Разхождаме се по обяд в центъра на Берлин и Дитрих ни въвежда в една книжарница, голяма като панаирно хале. Изправяме се пред един от стелажите и виждаме книгите на Виктор Пасков, Мария Станкова, на Божана. Само моята „Непоносима свобода” я няма. Защо, питам Дитрих, а той обяснява, че е продадена. Божана изглежда се притесни, че нейната „Кръстопът без пътища” не се продава, взе една книга и каза: „Аз ще си я купя”. „Я не се излагай, виж сега какво ще направим” – спирам я аз и измъквам книгата от ръцете й. Отивам на касата, показвам на книжарката снимката на Божана от корицата и соча към нея: „Божана Апостолова! Их ви аутограм! Их ви аутограм!”, т.е. искам автограф. Книжарката взе, че ме разбра, тогава видя, че авторката е в книжарницата и се усмихна. Продължих на български, като се обърнах на висок глас към Божана: „Г-жо Апостолова, радвам се да ви видя в Берлин! Аз съм ваш голям почитател, чел съм всичките ви книги. Мога ли да получа автограф от вас?” Събрахме всички погледи. „Разбира се, че ще получите. За мене е чест!” влезе веднага в тон Божана, дойде и взе книгата да я надпише. Нашите хора ни наобиколиха, едва въздържайки се да не се разхълцат от смях. Дава ми Божана автограф, плащам 20 евро на касата, благодаря на авторката и се сбогувам с нея. Поглеждам какво ми е писала: „На Митко – с обич!” Друг автограф от нея „с обич” нямам. В същото време с периферията на погледа улавям, че на касата има опашка - пет-шест клиента с нейната книга в ръка, правят й знаци, че и те искат автограф. Романът „Кръстопът без пътища” беше изчезнал от рафта. Немските издатели направо се ошашавиха от театрото. Поискаха да оглавим рекламния отдел на издателството. После, по време на обяда, друга тема за разговор нямаше… 
Вече стана дума, че имах няколко представяния в Берлин - в книжарница „Зауберберг”, в Литерарише колоквиум, който е основан в края на 50-те години от Гюнтер Грас и приятели. Това е един международен писателски и преводачески център. Представянето там беше на много високо ниво, имаше публика не само от Берлин и други градове на Германия, но и от други държави - от Белгия, от Франция, от Хърватска и от други източноевропейски държави. На коктейла се запознах с много писатели и издатели. Тези от тях, които бяха чели романа, имаха много позитивно отношение. В Лайпциг например, при представянето, след това разговарях с д-р Дитмар Ендлер, помоли ме да му изпратя романа и на български език – той самият е преводач. Каза много ласкави думи за книгата, а също и за превода, познаваше немския преводач Манфред Еверт. В Лайпциг имаше две представяния – в една книжарница, а след това, пет-шест месеца по-късно, вече имах покана за участие в Лайпцигския панаир на книгата, бях включен в официалната програма на панаира и бях на щанда на издателство „Дитрих“. В моето представяне там взе участие и фондация „Традуки“, която финансира подобен род прояви и се занимава с такъв род дейност. Презентацията на панаира беше изключително интересна, бяха ангажирани много немски журналисти, водещите бяха известни писатели и литератори от Берлин. Бях впечатлен и поласкан от вниманието към моята книга, обгрижването, което имаше към мен, изобщо беше приятно изживяване. По-късно в Берлин, в популярната и реномирана книжарница „Зауберберг“ – всъщност носи името „Вълшебната планина”, един роман на Томас Ман, отново имаше представяне на книгата. В нея е традиция да се представят водещи автори от Западна Европа. Тук са празнували премиери писатели като Гюнтер Грас, Ханс Вернер Рихтер, Хайнрих Бьол, Волфганг Хилдесмайер, Макс Фриш и др., а по стените са окачени афиш-плакати с техните портрети. Не вярвам моят плакат да е сред тях, но ми стига, че съм дишал същия въздух. Сред публиката бяха представители на българското посолство, на Българския културен институт и немалко българи, които живеят или работят в германската столица, като писателите Златко Енев, Пламен Дойнов и Борис Минков, художничките Снежана Русева-Хойер, Весела Познер, Лидия Цанкова, преводачките Карла Грайнер-Пахтер, чийто корен е от Пловдив, и д-р Румяна Еберт… Водещ на литературната вечер бе преводъчът Манфред Еверт, автор на поредицата „Балкани” заедно с Нели Еверт, и издателите Фолка Дитрих и Бернд Ойлешлегер. Раздадох множество автографи. По-късно прочетох отзив от собственичката на книжарницата –Наталия Люблина. Запознахме се на презентацията –хубава рускиня, с аристократично излъчване. Тя беше писала в Berliner Morgenpost, че „романът на Димитър Атанасов е деликатна алегория на родната му страна в преломния период. Написан със стилистичен финес и нежна поетичност, „Непоносима свобода” всъщност е нещо повече от историята на България. Една прекрасна, смела и впечатляваща книга.” Ако тези думи са продиктувани от броя на продадените книги, значи е добре. Шегувам се, разбира се, тя прекрасно умее да протежира, а това, че е чела много просто нямаше как да скрие.
Романът беше представен и във Франкфурт заедно с други книги от поредицата „Балкани“ на издателство „Дитрих“ и „Културкон медиен“.
 
Явно сте имали много интересни запознанства в Германия?
Такива познанства и приятелства остават за цял живот... В Лайпциг срещнах скулптора Трифон Неделчев, живее там от 20 години, преподава изобразително изкуство. Трогна ме, дойде на представянето на книгата в панаира със съпругата си, немкиня. Д-р Дитмар Ендлер е другият човек, за който съм съхранил най-топли чувства. Изключителен българист, преводач от висока класа, автор на много ценни издания немско-български и българо-немски речници. Посвети ми един ден да ми покаже Лайпциг. Пихме кафе в митичното „Кофе Баум”. Колкото и странно да звучи, в Лайпциг се запознах с Владислав Тодоров, авторa на романа „Дзифт”. Събра ни поредица „Балкани” и издателство „Дитрих”. И си допаднахме. Той живее от 1991 г. в САЩ, преподава философия в Пенсилванския университет. Имахме незабравими вечери в най-хубавата немска кръчма в Лайпциг - „Auerbachs Keller” или Ауербаховата изба, според Гьоте точно там Фауст среща Мефистофел. И в още една кръчма - „...ab nach Hause”, превежда се „...Към къщи”, където пихме португалско червено вино с Антоанета от Дрезден и нейния приятел от Тоскана. Запознах се с няколко сръбски писатели и мисля, че познанството ни надхвърля обичайното взаимно любопитство. Романистите Владислав Баяц и Сретен Угричич, носители на най-престижни литературни награди в Сърбия, майсторът на късия разказ Михайло Пантич, са писатели с международна известност. Трябваше Германия да ни срещне, за да се поинтересуваме за какво пишат съседите, как пишат. А в Берлин се запознах с една невероятна дама - Лидия Цанкова, има много колоритна биография - живяла е в Пловдив, емигрира в Европа, живее в Лодз, а от 6-7 години е в Берлин. Талантлива художничка и голяма българка, знае повече народни песни от мене и на тема „България и българско” става луда, когато си поиска. Преди 22-23 години си дошла за пръв път в родината и се надпявала с един милиционер на летището... Представиха ми художничката Снежана Хойер, авторка на монетите от 1 и 2 евро. Родом от Великотърновско, забавна и освободена, с вродена интелигентност и чувство за хумор, разказа как в училище питали детето й какво работят родителите му и то казало, че правят пари. Естествено, полицията ги навестила... Бяхме заедно в кръчмата на Костас „Терцо мондо” или „Третият свят”, но това е друга история... Още една болярка уважи представянето в книжарницата - Валерия, съдържателката на култовото заведение „Дебелата кръчмарка” на „Савине плац” с атмосфера от 60-те години на миналия век. Напук на името на кръчмата тя е хубава, черноока и чернокоса българка, възпитава децата си в български дух и се гордее с произхода си. На другия ден почерпи с лешникова ракия и бадемов ликьор, специалитети на заведението. А художничката Весела Познер дойде и ме попита дали познавам проф. Христина Станева. Да, тя ми преподаваше синтаксис в университета, казвам. Аз съм нейна дъщеря, представи се тя и ме помоли за автограф за нея и за майка й. После, в края на вечерта, по време на коктейла, показа снимка на своя картина, наскоро я продала на собственика на известна берлинска бирария за 1000 бири. Можеше да пие бира колкото си иска и да черпи когото си иска. Покани всички, беше изпила 628 и имаше още депозит от 372 бири... Особено приятно кулинарно преживяване беше гостуването в дома на семейство Еверт, автори на поредицата „Балкани” на издателствата „Дитрих” и „Културкон медиен”. Гощаваха ме с печено пиле по берлински, вкусна свиленградска баница и берлински кекс с извара. Ще премълча рецептата, обещах на Нели...
 
В Германия сте се реализирали може би най-добре в сравнение с останалите западноевропейски страни, което е един голям успех, не мислите ли?
Не съм сигурен, досега не са ми дали от издателството отчет за тиража и продажбите, по договор това ще стане тази година. Но книгата се разпространява в три немскоезични държави – в Германия, в Австрия и в Швейцария. Излизането на романа „Непоносима свобода“ на немски език не е от първите ми литературни контакти или изяви с Германия, ако трябва да не проявявам излишна скромност. Многократно съм гостувал като писател в провинция Саксония-Анхалт, в Магдебург, Хале и в други немски градове, по покана на едно литературно общество, което носи името „Фридрих Бьодекер Крайс“. Това беше в края на 90-те и в началото на 2000 година. Ходил съм на много литературни четения в различни училища и литературни клубове. Имаше специално представяне на романа „Сметище за надежди“ в Хале, в една галерия в центъра, където се провеждат такъв род прояви. Представи ме писателят Вилхелм Барч – поет и белетрист, носител на наградата „Братя Грим“. От него имам и една поема, която е посветена на мен и има връзка с романа. Малко е да се каже, че беше впечатлен от „сметището”. Имах около 50 страници в превод на немски език от Барбара Байер, по отзивите и рецензиите, които беше чел на немски, го представи. Беше много любопитно, жалко че нямам запис. 
Презентация тогава имаше и поетът Иван Ройдов, беше по време на Лайпцигския панаир на книгата, ако не греша 1998 г. Отзиви и рецензии, и то доста обемни, бяха излезли и в пресата – в „Мителдойче цайтунг“ – цяла страница за мен и за Ройдов. Наши писатели, които са били на панаира, същата година беше „Годината на България“, като се върнаха, ми донесоха вестници и имам запазени от тези публикации в личния си архив.
В Германия, по време на едно от гостуванията, написах пътеписен материал, който публикувах във в. „Труд“, когато се върнах -             „Европейските езици срещу новите Берлински стени”. Беше първият ми пътепис, което ме накара да прогледна, че всъщност този жанр ми е близък и ми се отдава. Дотогава не ми беше хрумвало, а и не е имало повод, може би. Спомням си още обаждането на писателката Величка Настрадинова, която ми каза, че пътеписът е много хубав, имам качествата да пиша такива текстове и да не губя време, а да го правя.
Така и се случи, по-късно издадох две книги с пътеписи: едната за Китай - страна, в които имах щастието да бъда, и другата за Македония, когато за пръв път стъпих там.
 
Какви бяха впечатленията ви от пътуванията? Каква беше първоначалната ви идея? Какво ви накара вътрешно да пожелаете да ги напишете?
По принцип имам навик да водя писмени бележки за местата, които посещавам при различните ми странствания. Но когато изскочи възможността да пътувам до Китай, тогава съвсем съзнателно, още от подготовката за пътуването започнах да нахвърлям бележки за преживяванията, срещите и разговорите на тази тема. Заминах с една предварителна настройка да напиша книга за това пътуване. И наистина, ако разгърнете „ветрилото”, ще видите, тя започва още от поканата, която получих от председателя на Съюза на писателите Николай Петев, да бъда включен в писателската делегация и последвалите преживелици, свързани с емоцията на приготовленията и самото пътуване. Включително и срещите в Китайското посолство за визи, после на аерогарата, докато чакаме полета за Москва и оттам за Пекин, по време на самия полет. Записвах даже нашите разговори помежду ни – с Анжел Вагенщайн, с Никола Инджов и Петко Братинов. Тези записки помогнаха после изключително много за написването на книгата. Дори някъде съм употребил израза „книгата сама се написа“. Още със слизането в Китай ме впечатли аерогарата в Пекин – беше огромна, и изобщо всички аерогари в градовете, които посетихме, бяха нови, строени през последните десетина години. Транспортът беше една от областите, в които имаше най-голям прогрес на развитие в Китай, става дума точно за аерогарите, за мрежата от магистрали и скоростните железопътни линии с влаковете-стрели, които бяха построили последните 10-15 години с германски фирми и специалисти. Тогава видях на живо този строителен бум, този бърз напредък на Китай и китайската икономика, за които бях чел преди това, но нямах представа. Страхотен бурен напредък, те продължават да се развиват по този начин, брутният им вътрешен продукт непрекъснато расте и се очаква – аз съм го заявил и в книгата – да изпреварят и най-развитите страни като Щатите, като Великобритания и Германия. Предусещам, че в близките десет-петнадесет години Китай ще бъде номер едно като икономическа сила в света. Те имат този потенциал. Тези първи впечатления от летището, пътуването от летището до Пекин, обяда, на който ни заведоха – посрещаха ни китайски писатели, шефът на международния отдел на писателите ни съпровождаше през цялото време, имаше на разположение специална кола за нас, за всичко това си водех бележки. Бяхме мобилни, бързоподвижни, малка делегация, винаги в настроение, без никакви капризи. И ни заобичаха. Много топло гостоприемство ни оказваха, бяха ни направили наситена и богата културна програма. За времето, което бяхме там – почти две седмици, успяхме да видим значителен брой паметници на културата, архитектурата, историята, можахме да вникнем в начина на живот на китайците. След обяда, веднага като се настанихме в хотел Prima, първата ми работа беше да отворя тетрадката, тогава нямах още лаптоп, и да запиша първите си впечатления. И така вървеше през тези две седмици, всеки ден в момента, в който се приберем в хотела, пишех. Затова после книгата стана много бързо и много лесно.
 
А като манталитет как ви се сториха китайците? Как изглеждат те през вашите очи?
Като държава са хора, които се самоуважават и носят традициите от хилядолетия. При тях всичко е в някакви максимални обеми, в превъзходни степени. Например те ще направят най-големия язовир, най-голямата спортна зала, най-големия площад, на който ходихме и който е нещо наистина необятно. Най-гигантският площад в света „Тянанмън“ побира един милион души, но на мен ми се стори още по-голям. В превод името му означава “Вратите на небесния мир”. И наистина като че ли е врата във времето. Пространството е тъй огромно, че си представяш езеро, чийто отсрещен бряг едва се вижда, а в застиналата повърхност на водата се оглежда сиво синьото небе. Някога тук са празнували коронясването на императорите. В единия край се издига висок пилон с китайския държавен флаг, има всекидневен церемониал за издигането му. Тук е сградата на Народното събрание и Историческия музей, от другата страна е Зимният императорски дворец и мавзолеят на Мао Цзедун. По самия площад няма нищо друго, освен един висок обелиск на падналите за свободата на Китай и пилони с осветителни тела и прожектори. Доста ветровито място, наричат го още площада на хилядите ветрове. Изумих се от километричната опашка пред мавзолея на Мао. Бяха предимно китайци от провинцията с колективни посещения, тук-там се виждаха и чужденци. От северната страна минава Булевардът на небесното спокойствие – той пък е като пълноводна река, голяма като Амазонка. Както и се предполагаше - отново най-големият булевард в света. Летището в Крумово е доста по-тясно. А отпред шосето се слива с хоризонта. Дължината му е 58 километра, прав като чертеж с перспектива. Навсякъде срещахме най-, най-, най. В строителството също, не говорим за небостъргачите, телевизионната кула в Шанхай навремето беше най-високата. Прилича на междузвезден космически кораб, който всеки момент ще излети. Както е известно, сега тя е третата по големина, само 468 метра. Далечната игла на върха й е забодена в облаците, почти не се вижда. Куражът ни стигна да се изкачим едва до втората сфера, на 263 метра височина. Панорамният асансьор побира двайсетина души и лети шеметно със 7 метра в секунда, при това е безшумен и скоростта изобщо не се усеща, а екскурзоводката в него изнася беседа, разчетена до секундата между старта и мига на пристигането. Гледката от “Перлата на Изтока”, както още я наричат, си заслужава. В основата й е разположен голям исторически музей, в който с восъчни фигури и реалистични композиции едно към едно са пресъздадени сцени от миналото на града.
Строителството се развива с огромен размах – в Пекин, например, изникваха нови квартали пред нашите очи, цели комплекси от по седем, осем, десет големи небостъргача, които се строят едновременно. Представете си, всички над 50 етажа, измерими в хора колко е това – един комплекс е като един град. Изграждат ги, завършват и цялата инфраструктура наоколо – с тревата, дърветата, магазините. Откриват ги и ги населват, всичко е изпипано до последната подробност, което много ми допадна като организация, темп и начин на работа.
Има някакво основание за това да правят все велики неща. И македонците се мислят за велики, но разликата е, че едните се мислят, а другите са. Велики, велика държава, имат имперско мислене – те са и имперска държава. Винаги са били.
Самите китайците са много отворени и любопитни за нас. Това е обяснимо, доскоро са били затворена нация с ограничен режим за чужденци. Имаха суров пропускателен режим, сега се отвориха изведнъж и такива като нас виждат колко е екзотична тази страна и колко много неща могат да се видят, които до този момент не са били достъпни за света. Имат много паметници на културата, които не само впечатляват, но да ги види човек – това е нещо, което той отнася със себе си и остава с него за цял живот. Нещо неповторимо.
Великата китайска стена наистина е велика, както се пише и се говори. Поразяващо е величието й, смазващо. Човек се чувства не малък, чувства се нищожен. Никой. Като един от милионите, участвали в градежа й. Прах от варта, пепел от пръстта, песъчинка от скалата, зрънце спечена глина.
Видях част от Необятната още от самолета. Казват, че е единственото съоръжение, създадено от човека, което може да се види от Луната без помощни средства. Дълга е 6700 километра, простира се от границата с Корея до пустинята Гоби. Висока е 6-8 метра, а широка 7,5 метра. По нея спокойно могат да се движат едновременно пет коня или десет души в една редица. Строителният материал е камък, а в горния край вар и тухли. На всеки 2 метра има бойници. Строена е от първия император Цин Шъхуан през ІІІ век п.н.е., който тогава обединява шест царства. Но той само свързва съществуващи вече стени, иначе е достроявана още от няколко династии. Десет милиона души са загинали, докато са работили по строежа. Говори се, че това е “най-голямото гробище на света”. Всяко селище наоколо е било длъжно да изхранва строителите. Стената следва особеностите на терена, при наклон по-голям от 45 градуса са правели тераса и стълби, а на всеки два километра кули, в които са живеели воинските отряди. По високите върхове се издигат наблюдателници или сигнални кули, от които при опасност са давали димни или огнени сигнали.
Не мога да си обясня защо постоянно очаквах отнякъде да зърна Балдуиновата кула от Царевец. Или патриаршията...     
Другото велико творение, паметник – архитектурен и исторически, е Забраненият град в Пекин. Той наистина е бил забранен, отворен е отскоро за туристи. Крепост, която може да се приеме за сърцето на Пекин.
Построен е от династията Мин. Нарича се още Виолетовият град и е бил дом на двайсет и четири императора от няколко династии, включително и на последния. Най-големият дворец в света заема площ от 720 декара и има над 9000 помещения. Оградната “червена стена” е висока 10 метра и дълга 3400 метра. Във филма “Последният император” се вижда огромно павирано площадно пространство, но в действителност те са няколко такива. Там са се извършвали различни церемонии, тържества и ритуали, обучавали се войници, провеждали се паради и прегледи на императорската гвардия. Вижда се как някъде самата каменната настилка е изронена или изровена от копитата на конете. На другите площадни пространства, прекъсвани от дворци с проходи, вливащи се едно в друго, навярно са се провеждали маскарадни игри, балове на открито, или може би са били изнасяни представления за дворцовия елит. Имперските палати също са няколко и са построени на високо издигнати мраморни тераси. Във втория е живеела императрицата, а в третия императорските наложници или конкубинките. Извън тях има други, странични постройки, където императорът е бил зает с различни дейности. В една от тях, цялата в дърворезба отвън и отвътре, е поместена грамадна маса, където той е пишел закони, заповеди, писма, а защо не и стихове. Тук има обособени стаи за четене, за духовно общуване и медитация. Други от сградите са предназначени за офицерите, за личната охрана, за придворните, за администрацията, за различни правителствени служби, както и за прислугата. Много от тях всъщност са музеи с експозиции, например оръжия, запазените императорски съкровища, офицерските униформи, облеклото на аристокрацията. Всички сгради гледат само на юг, а в най-северната част е разположена императорската градина. В нея могат да се видят екзотични дървета и растения от цял свят, а също така и единственият скален храм, до който се достига през вкопано в скалата вътрешно стълбище. В цялото това затворено пространство са живели около три-четири хиляди души дворцова аристокрация заедно с обслужващия персонал и гвардейската охрана, спазвайки изключително строги канони, създадени и пренесени през вековете.
Забраненият град е бил подложен на тотално разграбване от хунвейбините по време на културната революция, но много от вещите и съкровищата били скрити и опазени от музейните работници с цената на живота им.
Сиан е старата столица, както нашето Велико Търново. Там е гробницата на император Цин Шъхуан, обявена от Юнеско за най-голямото археологическо откритие на ХХ век. Видях мъртвата армия. Наричат я още теракотената армия. Огромната гробница-мавзолей е датирана около 250 г. п.н.е. Разкрити са три подземни галерии с размери на футболни стадиони. И трите са с модерни покривни конструкции, с мраморни тераси и перила за удобство на туристите. В първата зала до този момент бяха открити и реставрирани 6400 войници, а специалистите твърдят, че общо в трите има над 16000. Втората и третата все още не бяха разкрити напълно. Това са изкопи-тунели, в които войните са строени в редици по пет, заедно с конете и бойните колесници. Нито едно лице не се повтаря, всички са автентични. И всички са над 172 см, по-ниски мъже не вземали за войници. Лъковете, стрелите и копията липсват, времето ги е превърнало в прах, само металните остриета са паднали в нозете им. Но ръцете още стискат въображаемите оръжия... Император Цин Шъхуан, същият, който построил стената, когато бил на трийсет години решил да се увековечи по пътя към боговете и пожелал щом свърши земните си дни да бъде придружен от неговата армия. Събрал 80 скулптори от цялата империя и им възложил да правят глинени фигури на войниците, конете, колесниците. Двайсет и две години работили, когато гробницата била заровена в тази огромна могила, близо до столицата Сиан.     Преди трийсет години случайно я откриват двама селяни, копаели си кладенец.
В третата зала имаше компютри с големи плоски монитори, с докосване на пръста можеш да отвориш файла с видовете оръжия или с униформите на войниците, обувките, закопчалките на коланите, лицата им, прическите, които са различни за офицерите и войниците, и д.п. Китаецът е помислил за всичко.
Тръгнах от гробницата на безсмъртието с чувството, че съм видял не само величието на древен Китай, а и величието на един от неговите най-мъдри и достойни императори, постигнал идеалите на своя народ и своите собствени: обединение, разцвет на държавата, величие и безсмъртие.
В Сиан ме впечатли също и това, че имаше голяма джамия. Построена е през 742 година, по време на династията Тан. Ислямът навлиза в Китай с арабските търговци. Джамията е много ефектна със смесената си архитектура, съчетаваща ислямските традиции с китайския стил. В Ханджоу пък имаше православни църкви, изградени от руснаците, но после китайските власти по времето на Мао са ги закрили. Сега се наблюдава отново едно връщане към тях, възстановяват ги. За Ханджоу, чието име в превод означава Южен град, Марко Поло през ХІV век е казал, че е “най-живописния и великолепен град на земята”. А самите китайци често казват, че “ако има рай на земята то той е между Суджоу и Ханджоу”. Още от древността градът е един от най-големите центрове за производство на коприна. А също и най-голямото южно пристанище на изкуствения канал Пекин - Ханджоу, дълъг 1780 километра. Не знам дали щяхме да усетим нещо от този рай ако не бяхме отишли на езерото Си Ху /Западното езеро/. До него се стига през бамбукова гора. Навътре в езерото навлиза дълъг близо два километра насип с асфалтирана пешеходна алея, залесена отстрани с дървета. Очевидно е място за разходка, беше пълно с беседки, пейки, малки заведения, а в короните на дърветата бяха скътани прожектори и осветителни вани. Представих си каква красота е вечер, когато светнат. По същата тази алея се стига до пристана, където туристите ги очакват множество корабчета и кораби. Нашето корабче имаше глава и опашка на дракон. Беше голяма тръпка да се наблюдават драконите как се разминават във водата – един син, друг червен, трети жълт, порят водната шир и като че ли всеки момент ще се нападнат един друг, ще се разрази битка над вълните. Туристите бяха толкова много, че просто не ми се вярваше. Езерото е огромен сладководен басейн, около 80 кв. километра и дълбочина 180 метра. Има големи и по-малки, закътани острови с пагоди и заведения, с гъсти и зелени гори, с вътрешни езера. От хиляди години императорите почивали тук, езерото е било притегателно място за отдих още в древността. Възпявано е от различни поколения поети, включително и от двама губернатори на града, които направили много за опазването му екологично чисто и привлекателно място за почивка през всички сезони. Възпяват го и днес, като продължават да го сравняват с най-красивата девойка на земята. В Си Ху и околностите му са съсредоточени огромен брой забележителности. Известното островче Сяоинджоу, беседката Хусинтин, пагодата Баочута и паркът, в който са събрани копия на всички известни пагоди в Китай в умален размер, храмът Юемяо и Лининсъ, построен над езерото. За всяка от тях се разказват легенди и предания.
Иначе величието на Китай може да се види във всеки град. Аз го усетих отново в Шанхай – в новия град имаше страшно много небостъргачи. Любопитното е това, че те не са сиви – такива, каквито ги познаваме от Ню Йорк, а са изпълнени с различен строителен материал, с цветен мрамор, със стъкло, което им придава различно излъчване. Пространството горе всъщност е естетически овладяно, има стремеж към изкуство, което се вижда най-добре от птичи поглед. В Шанхай видях улица на пет етажа, с прозрачни звукоизолиращи щитове, да не достига шумът до жителите на града. Видях тунел под реката Уанг Пу, която свързва двата бряга, на които е разположен градът. Голяма е почти колкото Дунава. На единия бряг е Старият град, който е в колониален викториански стил, строен през 30–40-те години с много стари и красиви сгради. Това, което още са запазили от колониалното време, е, че шофьорите на такситата са с бели ръкавици.
Ходихме в едно малко градче до Шанхай, което се славеше с това, че е на пътя на коприната и е много старо, с канали и стари къщи. Там влязохме в един музей с огромна зала, където всички стени бяха в резба от нефрит – т. н. Нефритена зала, разказваше се за пътя на коприната в хронологичен ред.
Много мога да разказвам за Китай и винаги ми е приятно да го правя. Много преживявания имах и приятелства създадох покрай това пътуване, първото и най-голямо е с Джеки Вагенщайн.
 
Имате ли още познанства по време на пътуването, които продължават и до днес?
В Пекин се срещнах с един български художник от Пловдив, който живее в Китай от много години – Ангел Гешев. Гостувах му, той ме разведе из града, помогна ми да усетя цялата атмосфера, от него разбрах и си обясних много неща за китайците.
Срещнах се и с Теодора Пенева – също пловдивчанка. Нейният живот е много интересен. Тя е завършила китаистика в Пекин и работеше в голяма строителна фирма. Разказа ми доста за Китай, имам отделна глава в книгата за нея. Винаги, когато се връща в Пловдив се обажда да се видим и всеки път ми носи по нещо – зелен чай, някакъв сувенир, което е много мило. И винаги вкъщи имам китайски чай. Много приятно ме изненада като подари екслибрис с моите имена, само че с китайски йероглифи. Изработен от нефрит от майстор резбар – два преплетени дракона, нещо много красиво. С него слагам червен печат на книгите – например „Китайска тетрадка“ подпечатвам с този екслибрис, когато давам автографи.
Казах „Китайската тетрадка“, не е лапсус – така беше работното заглавие на книгата. После стана „Полъх от ветрило“ и с това заглавие беше публикувана. А пътеписът за Македония остана „Македонска тетрадка“ година-две по-късно.
 
Отличена ли е книгата с някакви награди?
С пътеписната повест „Полъх от ветрило”съм носител на престижна литературна награда на името на „Христо Карастоянов”. Връчена ми е от Управителния съвет на Литературна лига „Стига”, понеже съм спомогнал за „укрепването на вечната и нерушима българо-китайска дружба”. Призът е малка пластика – стилизирана лъжица под формата на перо. Единствен и несменяем лидер на тази лига е литературният критик Георги Янев, говорител е самият Христо Карастоянов (полукласик), а секретар Владимир Янев (класик №1). Владо беше обявен за „Класик №1” след като преразказа световната литература за деца, за награда му бяха връчени ботуши от Първата световна война, за да гази смело в българската литературна кал. Правим литературни сбирки всяка година в началото на септември в квартал Дъбрава на Стара Загора, на Първото частно поетично лозе на Гошо Янев. Той по традиция приготвя курбан, на тези събори се пие без всякакви литературни ограничения. Уреден е и литературен музей „Караколювата пещера”. Виждаме се писатели от цяла България – Валери Станков от Варна, Велизар Велчев от Габрово, Сава Василев от Велико Търново, Божидар Грозев от Хасково (гл. спонсор на курбана), Георги Николов и Гриша Трифонов от Харманли, Веселин Стоянов от Казанлък (комендант на лигата, отговаря за дисциплината и умереното пиене), Асен Масларски и Милица, Кольо Александров, Иван Груев, Мая Дългъчева и Мария Донева от Стара Загора, Тильо Тилев, Жоржета Чолакова, Валери Начев (преди да си отиде), Димил Стоилов от Пловдив, поетът Хълми Хашал от Турция. Учредихме лигата с идеята да отличаваме онези писатели, от които читателите нямат отърваване, дай боже да спрат вече да пишат. Обаче не, никой от отличените не спря да пише, даже напротив, удвоихме усърдието си. Най-много награди има Валери Станков, затова е и най-продуктивен…
 
Открихте ли величието на великите македонци?
По-скоро открих величието на нашата история в Македония. Това е един проблем, който много ме занимаваше по време на пътуването. Попадал съм на форуми в интернет, а и в други публикации, писани от македонци с непонятно за мен чувство на неприязън към нас, българите. Много важно за мен беше да си отговоря на въпроса защо ни мразят. Не че ни мразят, напротив, обикновените хора имат много топло отношение и се чувстваме с тях като братя, приятели. На улицата, когото срещнеш да заговориш, да запиташ – проявяват много топло отношение. Никаква езикова бариера. Но в медиите много често се появяваха такива публикации срещу нас от зле настроени хора. И се питах: откъде е това, защо е тази злоба? Мисля, успях да си отговоря.
Тя не е тяхна, тази злоба и тази омраза – тя им е наложена, натрапена им е от сърбите. През всичките тези години те са учили от сръбски учебници в училищата, децата са расли и са чели история, в която се разказва колко са жестоки българите. Тази омраза е била наслагвана в продължение на 60–70 години, още след Първата световна война, когато Македония остава в Югославия, и не може това да не даде отражение на психиката им. Това са поколения, израснали с такова самосъзнание. Много голяма роля е изиграла сръбската държавна сигурност, македонците се страхуват още от сръбската УДБА, затова и не се отпускат да обсъждат тези въпроси. Те не познават миналото, знаят някаква друга история – че винаги са били сръбска провинция. Наличните паметници по църквите, по манастирите, колкото и да не искат да признаят българското, в тях то не може да се скрие. Много от старобългарските надписи в църквите са изчегъртани и там, където се споменава България, пише Сърбия или Македония. Като надписа „Самуил – цар на българите“, те са изтрили нас и са написали „македонците“.
Мисля, че тепърва с отварянето на границите и с идването на много млади македонци тук, които завършват нашите университети, те виждат каква е истината, четат и друга история, не само онази, с която са израснали те и техните родители. В крайна сметка историята е една и истината рано или късно ще излезе наяве. Родствените ни връзки са толкова дълбоки, че днешното изкуствено разделение е като пърхане на пеперуда над потока на времето.
 
Това ли ви подтикна да напишете „Македонска тетрадка“?
Не само. Македония е доста по-назад в развитието си, особено селските райони. Не видях да имат нашите вековни гори, много голи баири и чукари. Виж, църквите и манастирите заслужават възхищение и преклонение. Откъдето минахме, съм гледал да посещавам всички, да не пропусна някое свято място. А то където и да идем – в Прилеп, в Струга, в Охрид – навсякъде има белези, паметници от българската история.
Охрид е райско кътче, като че ли направено с божията благословия. Охридското езеро и самият Охрид е красив град, в неговия дух намерих нещо много сходно с Пловдив, и то по-специално със Стария град. Това място там, около манастира „Св. Наум“, е най-омайващото място в Македония. През всичките полета и планини, които пресякох, това място просто ме омагьоса. Клисурата на Вардар също е красива.
Мисля, че в Македония имам една недовършена мисия. Книгата, която написах, е по-скоро за нашето пътуване с колегите от Общински институт „Старинен Пловдив“. Те ходиха от професионален интерес, нали са специалисти реставратори и уредници на музеите. Затова и Старият град на Охрид беше дестинацията, където останахме най-дълго. Отново си водех записки, описвах нашите преживявания и впечатления. Но това, което не успях да направя, понеже времето беше много кратко, нямах достатъчно контакти с македонци. Много ми се искаше да разкажа съдби, да проникна в тяхното мислене, в техния начин на живот, какво смятат те самите за България, за себе си, за развитието си – как го виждат. Липсват ми тези лични истории и познанства – нещо, което смятам, че ми предстои и рано или късно ще се върна, за да си завърша мисията.
 
Замисляли ли сте се да пишете хумористични текстове? Вие имате този талант да отсявате комичното и да го превръщате в литература, защо не сте тръгвали в тази посока досега?
За писане с хумористична тематика нямам кой знае какво да кажа, не за друго, а защото нямам афинитет към този тип писане, към тези жанрове. Може би в пиесите и в романа „Сметище за надежди“ има леко такъв уклон, но той е повече към гротеската, отколкото към чистия хумор. В „Сметището“ има една глава „Фърчилата и неговата гордост“, изпъстрена с хумор отначало докрай – това е напълно измислена история за пръча Дуки, наричан още Звъномъдия, с 88 см рога и 99 кг живо тегло, 22 от което се падат на топките му. Общо взето в романа гротеската е водеща и всичко е подчинено на тази идея, хиперболизирано, с ирония и насмешка към начина на живот на тия хора, които променят същността си, по-скоро сметището им променя същността и те придобиват друг светоглед.
Някои от пиесите ми също са хумористични, например „Бацили“ е чиста комедия, докато „Сметището“ е трагикомедия. В пиесата е засилено вече това чувство, присъства не само гротеската, но и чистия хумор.
Хумор има в още две мои книги – в пътеписните повести „Полъх от ветрило“ и „Македонска тетрадка“, както ги нарича литературният критик Благовеста Касабова. В тях се срещат много чисти смеховки и заигравания, затова и има един забавен елемент, гъдел за читателя.
Но нека да доуточня, аз лично никога не съм се възприемал като хуморист. Такъв е Чавдар Шинов, Георги Мишев, Марко Ганчев, Виктор Самуилов, Здравко Попов. Не, че не съм имал възможност да пиша такъв тип произведения, просто не ме тегли, не е моята същност. Аз съм по-скоро Йовковски тип писател, а не Елин Пелиновски.
 
Според вашия приятел Владимир Янев, вие сте от монархическо, царско потекло. Защо ви определя по този начин?
Това започна на шега, но всъщност не е, защото аз съм бил цар на коледари и то наследствен, династичен едва ли не. Баща ми също беше цар на коледарите дълги години в Айдемир. Народният обичай коледуване много се цени в моя роден край. Традицията се спазва и днес. Важно е на Бъдни вечер да влязат коледари в къщата ти. Това е един вид уважение и благослов за дома, фамилията, домашните животни и имота – неща, в които хората вярват и ценят – тогава поне, в ония години. Цялото това преживяване е една пъстрота, един колорит. Като се облекат в носии коледарите, като сложат на калпаците венци, варачани треперушки чимшир, и песните, музиката, празничното настроение на коледната нощ – това е преживяване, което ме съпътства още от детството. Ставал съм свидетел всяка година на този обичай, посветен на един от най-хубавите празници – Коледата. По традиция по това време се коли прасето, започват зимните тържества за разпус на хората, докато почиват през зимата от иначе тежката и напрегната земеделска работа. Цар на коледарите се избира само за Коледната нощ, но избраният е на голямо уважение - всички него слушат, радва се на власт и внимание. Баща ми знаеше много коледарски песни, събираше вкъщи негови акрани, мъже от махалата, и ги учеше да пеят тези песни, ходеха във всяка къща. А той беше научил песните от дядо Атанас Цвятков Градев, моят прадядо. Разказвал е как го е слагал на коляното си и му е пеел от малък. Така са се предавали коледарските песни, от баща на син, както се случи и с мен. Аз ги научих от него, а когато навърших 14 години и аз станах цар на коледарите. Дотогава децата ходят да коледуват, след тази възраст вече могат да пеят. Та, затова и Владимир Янев говори за нас като за царска династия. А коледарските песни ги знам и днес.
 
Пели ли сте ги на вашите синове и вкъщи?
Пял съм ги и ги пея и вкъщи, и на събирания около Коледа. По друго време е забранено да се пеят. Човек се поболява, ако пее коледарски песни когато не бива. Уви, моите синове никога не проявиха интерес, не ги поеха от мен. Чакам внуците, дано тях да мога да науча, така ще съм изпълнил тази си мисия.
100 книги от тиража на „Милим Божне ле, коладе ле” подарих на баща ми, да раздава на своите приятели коледари, на близки и познати. Издаде я моят някогашен приятел от детството Дечо Неделчев, в една махала сме израснали. Той завърши полиграфия в Москва, беше шеф в ИПК „Родина” в София. Оказа се, интересът към книгата е много голям, тиражът се изчерпа бързо. Все се каня да отпечатам допълнителен тираж. Книгата се разпространи основно в Айдемир, айдемирци много държат да я имат. И още се търси.
 
Беше ли посрещнат с радост този ваш жест?
Нещо повече, дори срещнах отделни песни и глави публикувани в други книги, а също и сайтове, и то без някой да е искал моето мнение и съгласие. Здраве да е. По-важно е, че текстът върви, разпространява се. Имам предвид моя авторски текст за коледуването в Айдемир като празник, като обичай, който е включен в книгата. Радвам се, че стига до все повече и повече хора. Идеята ми беше друга – тъй като това не е пълно изследване върху коледарските песни в Айдемир, да има след мен кой да продължи това дело. Мислех да се обърна към някой от учителите по литература в местното училище, които биха могли да организират това заедно с учениците и да запишат колкото може повече коледарски песни. Децата да запишат родителите си, дядовците и бабите си и да се направи един голям сборник за селото. Защото в моята книга са само 17 коледарски песни, една Коледна благословия и описание на обичая коледуване, който аз познавам и съм участвал. Разнообразието и богатството на фолклора и изобщо културното наследство в Айдемир е много по-голямо и е хубаво да има едно по-цялостно изследване. Не съм се отказал от това намерение – дано стимулирам някого да довърши този проект. Ще бъде много полезна книга, ще пренесе това духовно богатство през годините.
Ето, аз пренесох в Пловдив Духа на мястото, където съм роден, пренесох широтата на добруджанския хоризонт в Тракия. А с тази малка книжица пренесох песните и с тях Духа на предците през времето. Надявам се и друг да го направи, за да стигнат тези песни до нашите внуци и правнуци. Аз съм ги научил от баща ми, той – от неговия дядо. Днес ние сме предците на тези, които ще дойдат. Ето го смисълът на това, което правя – да бъде пренесено през годините и да стигне до потомците. Ето как стигнах до надслова „Моите предци – на мене, аз – на вас, а вие – на вашите деца!...”
Публикувах „Милим Божне ле, коладе ле” в електронното списание „LiterNet“. И получих имейл от Торонто, Канада,. Човекът се казва Недялко, родом от Стара Загора, емигрант от много години в Канада, създал е там Школа за народни танци, а тяхната представителна трупа „Игранка” пресъздава и български народни обреди и обичаи. Празнуват Бабинден, Трифон Зарезан, Лазаровден, Коледа и др. празници. В школата идват канадци и всякакви чужденци да учат нашенски танци. Получих писмо от него, че песните са много интересни и оригинални, не така често срещани, но на него му липсват нотите. Разполага с текста, но не знае как се пеят. Посъветва ме да се обърна към Данка Цветкова, преподавател в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив да нотира песните. Направих го, оцених, че човекът има право. Разговарях с Цветкова, тя е композитор, съгласи се да нотира песните, аз дори съм ги изпял и записал. Чакам някой ден да свършим и това и тази идея да се осъществи. И мисля за едно ново издание вече с нотирани песни. Много силно се надявам да се случи. Тогава цялостната идея, заложена в книгата, ще се изпълни.
 
Мислил ли сте някога да съставите краеведска книга, която да включва история, етнография и дори случки, свързани с Айдемир и хората там?
Много ценя подобен род литература, в личната си библиотека имам много такива книги, които съм купувал от различни селища в България, където съм попадал. Автори също са ми подарявали краеведски книги. Не само съм мислил, дори съм събирал данни и материали. Много се надявах, че ще ме поканят от Айдемир някой ден да напиша история на селото. Дълги години нямаше други писатели там. Тук е мястото да спомена още трима писатели, родом от Айдемир: Никола Атанасов, който по-късно става председател на Съюза на българските писатели по дядо Вазово време; Петър Вичев, известен публицист и журналист, взел дейно участие в антирумънските брожения през 1918-1940 година. А Илия Блъсков е бил учител в Айдемир. И днес има – поетът Валентин Йорданов, с когото често си пишем, актьор от Силистренския драматичен театър. Много интересно запознанство имахме, ходил съм да гледам постановки с негово участие в Силистренския театър. Много добър актьор, естествен, с присъствие на сцената. И много добър поет. Допада ми, че такива млади хора растат в Айдемир – интелигентни и талантливи. Той би могъл също да напише историята на Айдемир. Стига да го влече, да има творчески подтик. Аз навярно знам повече от него поради простата причина, че съм белетрист и съм се интересувал от историята на селото, разпитвал съм възрастни хора за различните родове. Но в крайна сметка всичко е въпрос на лична инициатива.
 
Какво е за вас поезията и как решихте да пишете лирически произведения?
Поезията е по-висше изкуство от белетристиката. В този смисъл, че се иска по-високо майсторство и по-други сетива, по-друг начин на мислене. Джудзепе Манцини казва, че поезията е движение на духа – от крайното към безкрайното.
Моите поетични опити датират още като ученик и студент, но поезия не съм публикувал. Сега като си призная, че имам издадена стихосбирка и веднага читателят ще си каже: Това е тщеславие. Или както се шегуваше поетът Николай Кънчев за Светлозар Игов, че баба му е била четириглава ламя, защото Светльо се изявявал в четири жанра: литературна критика, поезия, драматургия и белетристика. Та и аз така.
Не, баба ми не е била четириглава ламя. Винаги съм имал афинитет към поезията, чета поезия и продължавам да се интересувам.
„Вернисаж“ – стихосбирката, за която стана дума, я написах изведнъж, просто се изля всичко, което имах като акомулирана сетивност. Беше въпрос на дни, бях изпаднал в някакво особено състояние. Реших, че трябва да го напиша, иначе ще мине през мен и ще замине.
И тогава написах този текст – роди се не от морската пяна, а от впечатленията от една изложба на пловдивския художник Илия Желев. Беше реакция, освобождаване от натрупала се емоция. Получи се нещо като обобщаване, като събирателно преживяване. Много обичам изобразителното изкуство, макар че самият аз не рисувам. В случая говоря за един вид наслояване на възприятия от тази и други изложби, може би изобщо от изкуството, и последвала експлозия в свободен стих, разпукване и избух на чувствителността.
Много си падам по едно от стихотворенията, изкушавам се да го цитирам:
 
на венериния хълм
                           на нощта
луната там
                 гнездо
                       е свила
ухае
   на жена
току-що
          събудена
                     земя
топла е
не отделяш очи
                      от димящата й
                                              пазва
червената луна
                      те подлудява
синя е нощта
            криволичат пътеките
                                 звездите светят
                                                  твоят дом
насаме си
             с онова
                      което е в тебе
с пропаданията
и възходите
 
„Вернисаж” е асоциативна поезия, наситена с образи и емоции.
Освен тази стихосбирка имам отделни стихотворения, писани по различни поводи, които не съм показвал на никого и никъде, нямам намерение и да показвам. Единствено воден от желанието да остане „Вернисаж“-ът като едно нежно преживяване, което съм успял да запиша. Затова и издадох тази стихосбирка, тя е много малка.
И не мисля, че съм, не бих могъл да бъда поет.
 
А защо „Вернисаж“?
Представяне, свързано е с контекста на съдържанието. Едно от значенията на vernissage е разглеждане на художествена изложба от специалисти и специално поканени гости в деня преди откриването или непосредствено при самото откриване. Цялата тази изложба, картините, впечатленията, асоциациите, които са предизвикали тези картини у мен, са привнесени в заглавието. Подзаглавието е „Цветовете чувам“ – метафора, синтезирана и вложена в словото, което съм излял с поетическото си чувство. Цялата стихосбирка е една метафора, метатеза на звук и цвят. Струва ми се, това е още по-добре постигнато и защитено в диска със същото заглавие, издаден от Малък театър – Пловдив в изпълнение на актьора Красимир Воскресенски и музикално оформление на Албена Димова. 
Поетичната метафора е доста различна от белетристичната метафора. При белетристичната метафора е нормално да има една хоризонтална пространственост в словото, която обаче не е повърхностна, а е закодирана в самия смисъл. А в поезията тя е преди всичко образност.
„Вернисаж” е книга за приятели.
 
Първата ви любов не ви ли накара да се обърнете по-силно към поезията? От тогава ли са първите ви опити?
О, писал съм още тогава рими и съм опитвал да изливам чувствата си. Но това са несериозни опити. Първата любов… Връщаш ме много години назад и веднага с въпроса изниква образът на момичето, което харесвах в първи курс на Механотехникума. Беше много чисто преживяване. Запознахме се на ученически купон. Тогава нямаше дискотеки, имаше клубове и се правеха забави, бяха много модни ученическите оркестри. Имах съученик музикант в такъв оркестър, бяхме много близки приятели. Тези градски купони бяха с много танци, ходехме в клубовете да слушаме музика и да танцуваме. Тя танцуваше прекрасно, отличаваше се сред останалите. Явно това е нещото, което ме е впечатлило и привлякло към нея. Аз също танцувам добре или поне танцувах. Може би имам нещо наследствено по линия на баща ми. Играя само някои народни танци, но като пластика и ритъм у мен има една импровизация, която идва сякаш отвътре и се чувствам в свои води, когато танцувам. Просто танцът е един от начините да ходиш над земята. Да се възвисиш. Да се почувстваш свободен. И контактът с изкуството е много по-пряк, по-емоционален и по-дълбок, отколкото при визуалните и сценичните изкуства, при литературата и музиката.
Първата ми любов беше в Силистра – ходехме по забави, имахме срещи, трепети. Когато я изпращах първата вечер, докато се целувахме пред входа на тяхната кооперация, някой ни поля със студена вода отгоре, от една тераса. Вместо да се ядосаме ние се разсмяхме. Били сме наистина влюбени…
Когато после съм срещал това момиче – тя остана завинаги за мен момиче…, моята първа приятелка, осъзната любов, с много топло чувство съм се отнасял и усещах същото отношение и у нея. И двамата запазихме, мисля, добро чувство един към друг. Някак животът ни размина, но това не е дало негативно отражение на приятелството ни. Тя се казва Дора. Да, споделях с нея първите си поетични опити, но тогава вече не бяхме гаджета.
 
Детските спомени оказаха ли влияние за написването на някои от творбите ви?
Катранкушът - най-пъстрата и най-красива птица, е част от моето детство и мисля, че и детството ми е било толкова пъстро. Сега като говоря и сякаш чувам неговото гроздовидно или дроздовидно подсвиркване – не знам кое от двете – високо в небето над нас. Една метафора ми хрумна, докато пишех новелата със същото заглавие, посветена на моя приятел Иван Митев, писател, живее в Хасково. Той е един сладкодумец и разказва по-добре, отколкото пише, поне някои „доброжелатели” така казват, но аз смятам, че и пише добре, не само разказва. Той е пълен с всякакви истории, във всеки момент може да бръкне и извади от джоба каквато история си поиска и да я разкаже. Новелата е писана за него, всъщност заглавието „Катранкуш“ се отнася не толкова за самата птица, колкото за него самия. Той е човек с пъстра душа. Ето я тук метафората с катранкуша. Заедно сме ходили да бракониерстваме за полускъпоценни камъни. Той ме е водил в Родопите и аз вкъщи имам голям къс опал. Изкопахме едно голямо опализирано дърво, една част се отчупи, докато го вадехме и той каза: „Това е за теб! С него можеш да си купиш един бус „Фолксваген“.
Не съм си купил бус, но този опал и днес го държа на библиотеката в хола. Според индуската философия опалът е камъкът на щастието – да имам такъв камък вкъщи, за моето семейство, това е по-важно, отколкото да имам бус. Когато си тръгнах от Хасково с опала, прегърнахме се с Иван на раздяла и аз пътувам с колата за Пловдив. В същия момент чувам онова характерно гроздовидно подсвиркване, поглеждам нагоре и в небето виждам катранкуш. И си викам: ето го Иван Митев, той ме води нанякъде, духът му е с мен.
Тръгнах да разказвам за катранкуша, защото исках да кажа, че моите разкази и новели не са художествена измислица. Те са и такава, но в някаква степен почти винаги се опират на действителна основа. Моите преживявания, моите възприятия за света са вплетени в тях и аз тръгвам винаги от това и развивам нещата на следващо ниво. За мен изкуството е от действителността нататък, а не едно към едно. Някаква случка, която мога да разкажа – това още не е литература. Литературата започва оттам-нагоре – тази случка трябва да се осмисли, да се изведе, да изкрастализира идеята, да има тълкувание за читателя. Не знам доколко успявам, но се надявам, че този момент присъства в моето творчество, не само в подхода ми на писане на разкази.
А иначе детските спомени, преживяното и придобитото познание оттогава присъства по един или друг начин почти във всичките ми творби.
 
Оказала ли ви е влияние идеологията на някой философ или въобще някакъв тип идеология?
Обичам философите, за които се казва, че не е известно под чие влияние са се формирали, но те самите са оказали влияние на всички философи след тях. Такъв е древнокитайският Лао Дзъ. Докато пишех „Тарпани” се бях пристрастил към даоизма. Имах и като че ли още имам усещането, че учението на стария учител за жизнения път на човека, за природосъобразния начин на живот е част от мен. Изкушението да се посветя на изучаването на дао още не ме е напуснало. Хармонията е верния път, естественото единство на човечеството и света. Любовта и силата на добродетелта ще спасят света. Ако не се промени отношението на човека към природата човечеството е обречено. Спазването на естествените закони на живота ще позволят на човека да запази своята природа, а следването на своя жизнен път ще му позволи да придобие мъдрост и да познае истината.
Разбира се, че съм бил повече или по-малко под въздействието на един или друг философ или писател. Влияние са ми оказали например антиутопистите. Да вземем Оруел, съпричастен съм с неговата загриженост за социалната несправедливост, допада ми гротесковото мислене за тоталитаризма. Ако обърнете внимание, в романа „Сметище за надежди“ действието се развива от 1984 г. насетне. Това е твърде прозрачна алюзия за Оруел, подсказва за по-нататъшното развитие на обществото в друг етап, но в същата посока. „Сметището” в своята същност е роман-гротеска.
Друг философ, по който съм се водил, който ме е впечатлил и ме е подтикнал да опитам да напиша антиутопия, е Хобс с „Левиатан“. Страхът на човека от себеподобните, отказът от лична свобода, предпочитанието към зависимост и подчинение в името на някаква защита от хаоса, общественият ред, който подменя свободата, общественият договор като международен заговор за печалба от боклука, стремежът към абсолютната власт, към подчиняването на човешкото общество. Повечето от тези гледища са застъпени в „Сметището”.
Други философи и мислители, на които се опирам в този роман, са Олдъс Хъксли с „Прекрасният нов свят” и особено Рей Бредбъри с „451 градуса по Фаренхайт”, а също и Евгений Замятин с „Ние” – тези имена не са случайни. Мисля, че падането на Берлинската стена беше една възможност за книги като „Сметището” да се появят в България и в другите източноевропейски страни.
Увличал съм се и по Сьорен Киркегор. В разказа „Вълкът и Злия дух” са вплетени някои негови схващания за „скока във вярата” или за избора на религиозното съществуване като единствен начин за постигане на щастие. Но в същото време и споря с него. Защото истинската свобода не се постига само с божията вяра, а и с любовта. Затова казвам, че „вярата стои над всичко, но любовта е по-възвишена”. Изборът на литературния субект всъщност е богомилството, след като скрипторът Каил му дава на изпроводяк „Тайната книга” на богомилите. Светът съществува благодарение на две начала – доброто и злото, които са в непрекъсната борба. В невидимия свят е доброто начало, а в материалния – злото. А за посредничество с Бога няма нужда от църква.
Впрочем, нека да си призная, винаги съм се изкушавал да направя едно пътуване по богомилските места на запад – през планината Бабуна в Македония, Албания, Босна и Херцеговина, Италия и Франция до Каталуния. Дай Боже да ми се случи.   
Изучавал съм Хегел – не само естетиката, а идеите му за истината за света като продукт на общото съзнание и за историята като процес на движение на човека към свободата. И Ницше – с неговия свръхчовек, силната, творческа личност, която е над всеобщия морал на подчинението, която създава нови ценности и извлича нов смисъл от хаоса на света. Няколко години „Тъй рече Заратустра” ми беше настолна книга.
Осъзнавам обаче, че думата „изучавал” е твърде претенциозна. Говоря за четене от чисто любопитство или когато ми е било необходимо за моето писане, а не като професионален интерес. По едно време доста се бях запалил да запиша философия като второ висше образование, но уви, нещата не стигнаха по-далече от намерението. Изобщо философското ми самообучение е твърде хаотично и не съм сигурен след университета дали съм надскочил обичайното писателско любопитство.  
 
От съвременните автори на кого се възхищавате?
Ако говорим за съвременни български живи автори, веднага бих посочил Деян Енев – прекрасен разказвач, виртуоз на късия разказ. Днес у нас по-добър от него в този жанр няма. Познаваме се още от дебюта на първата му книга – „Четиво за нощен влак” (1987). Той години наред – както капката, която дълбае на едно място и пробива скалата – съсредоточи творческата си енергия в една посока. Пишеше само къси разкази. Изведе своя стил и своето писане на много високо ниво. Изведе го до майсторството. Ако се даваха звания в литературата както в спорта, то той безспорно е майстор на късия разказ. Има много интересно мислене. Големите неща, онази смисловост на творбата – тя е под думите някак си при него. Когато прочетеш разказа, чак след това усещаш значимостта, дълбочината на нещата. За мен той е един голям български писател от съвременниците. И все повече ще се утвърждава като такъв. Следя и съм чел почти всичко, което е издал. И имам книгите му.
Добър писател също е Емил Андреев. И той е талантлив разказвач.
И други има, бих споменал Алек Попов, но не непременно с „Мисия Лондон“, той има чудесни разкази преди този роман. Георги Господинов, макар че моето отношение към него не е същото като към Деян Енев. За мен т.нар. „Естествен роман“ не е добър, но по една или друга причина Георги стана известен именно с него. Точно този роман му донесе слава, стана популярен не само в България. И започвам да си мисля, че може би не съм прав. Не че е слаб, просто аз не го приемам за роман, смятам го за набор от постмодернистични есеистично-публицистични напъни, с един чудесен финал, който го спасява от провал. Ако финалът не му е подсказан от някого, той наистина е добър белетрист. Но пък има прекрасни стихотворения. От първата му книга „Лапидариум“ си купих десетина бройки и я подарявах на приятели. В другата му стихосбирка „Черешата на един народ“ има няколко стихотворения, които страхотно ми допадат. Смятам го за един от водещите автори, няма значение дали на мен ми допада романа, или не. Не съм чел още последната му книга „Физика на тъгата“, издателката Божана Апостолова се хвали, че върви добре на книжния пазар, продала е 13000 екземпляра. Това е чудесно и с любопитство ще я прочета. Имам голямо очакване от него, дано успее да ми промени мнението, че не може да пише роман. Което всъщност не е никак страшно.
Има много талантливи хора извън София. Столицата е естествен притегателен център, натам се отправят много инициативни и способни хора, има много писатели, но нека не забравяме, че извън София също има. И то такива, които заслужават по-голямо уважение. Веднага ще спомена Христо Карастоянов от Ямбол – великолепен писател, със свой неподражаем стил, който сам си изработи и следва през годините. Веднага се познава, че даден текст е написан от него. Дори и да не си видял корицата, да не си прочел заглавието, ако попаднеш на откъс от негово произведение, няма да го сбъркаш – ето това е творец със стил. Изобщо големите имат стил. Така беше Йовков, Радичков, така беше и Хайтов.
Чудесен поет е Валери Станков от Варна. Вероятно знае колко е голям, но мисля, че той надскача таланта си. И ако не е толкова продуктивен, което не е качество за мен, той ще бъде още по-голям.
Достойни писатели извън София са Сава Василев от Велико Търново, поетесата Снежана Иванова също от Велико Търново, литературният критик Владимир Янев от Пловдив, литературният критик Никола Иванов от Пазарджик, поетът Иван Груев от Стара Загора, поетът Ивайло Балабанов от Ивайловград, поетът Сашо Серафимов от Добрич, белетристът Веселин Стоянов от Казанлък, поетът Георги Ангелов от село Зетьово, Чирпанско…
От живите класици ще отдам дължимото на Анжел Вагенщайн с трилогията „Петокнижие Исаково”, „Далеч от Толедо” и „Сбогом Шанхай”, както и най-новата му книга „Преди края на света”. Вълнуват ме неговите книги, тематиката им е значима, общочовешка, написани са много умело, композиционно премислени, той е от малцината писатели, които фабулират с лекота. Не се харесват на 100 % от четящата публика, но малко се съмнявам, че тези, които не ги харесват, просто не са ги чели.
Уважавам и ценя творчеството на Иван Цанев и Иван Теофилов.
Никола Инджов е голям писател – и поет, и белетрист, интелект от висша класа.
 
Имате ли герои от чужди произведения, които са ви направили силно впечатление като характеристики и типажи и сте вплели в своите творби?
Като се обърна назад и се вгледам, не мисля, че имам такива. Впечатлявали са ме отделни герои, но не смятам, че съм интерпретирал някои от тях по какъвто и да е начин в моите произведения. Но по-общо влияние от даден автор смятам, че съм изпитвал и не се срамувам нито се страхувам да призная това. Става въпрос за писатели, които са били мои учители, от които съм се учил да пиша. Някои от тях съм чел с мисълта и стремежа да проникна в структурата на тяхната творба – как е постигната. Например един разказ или един роман – като детското любопитство какво има в една играчка – ето го това от моя страна като професионален интерес. Към Йовков съм подхождал по подобен начин, изследвал съм как постига този успех, това въздействие на какво се дължи, мъчил съм се да вникна в начина, по който прави, гради, пише своите разкази.
Такъв интерес съм проявявал и към творчеството на Радичков. Изчел съм всичко от него, и то още по времето, когато не беше толкова популярен автор. „Автор“ е унизително казано за такъв колосален писател, какъвто е той. Аз съм автор, той е писател. Още след „Свирепо настроение“, с която нашумя през 1965, преди това има още една книга – „Сърцето бие за хората”. Интересно при него е, че първата му книга се различава от по-сетнешните. От „Свирепо настроение“ нататък, като вземем ”Козята брада”, „Вятърът на спокойствието”, „Ние, врабчетата“, „Коженият пъпеш”, „Барутен буквар”, „Верблюд”, „Нежната спирала“… – всички се различават от първата. А това означава, че ето на, този писател е имал съзнателен стремеж да намери своеобразен изказ, търсил е себе си, начин, по който да се изразява оригинално, различно от другите, за да успее, да направи впечатление. И е един от малкото писатели, които го постигат в българската литература. Той е открояващ се, неповторим, непостижим. Да, имам разкази, които се родеят с неговия начин на писане, търсил съм атмосферата, която той успява да вкара в своите произведения. Един от тях е посветен на него – „Раденец“ е заглавието, което е като апостроф на тенеца – един от неговите незабравими образи, както и верблюда. Друг е въпроса, че този разказ не съм го включил в книга.
 
А той ли е вашият учител, от гледна точка на белетристични търсения?
Един от учителите. Другият е Йордан Йовков. Него съм чел многократно, и още го чета, изследвал съм как постига това съвършенство на словото, как построява една творба, изобщо целия творчески процес от хрумването на идеята до обнародването й. Били са ми интересни даже бележките за неговите произведения, защо и как са написани, прототипи и т.н. Друг, от когото съм се учил, е Емилиян Станев, когото също високо ценя.
С моя приятел литературния критик Владимир Янев сме водили такъв спор, той ме упреква, че харесвам творчеството на писател като Стивън Кинг. „Защо го четеш? Той е чалга в литературата.“ Това, което харесвам у Стивън Кинг, което той постига без никакво усилие, е фабулирането. Изграждането на фабулата на едно произведение всъщност дава поддръжката на действието на това произведение, което се отразява много пряко върху възприятията на читателя. При Стивън Кинг има динамика, която е част от възприемането на неговите творби, едно от качествата. Затова не толкова ме вдъхновяват или са ми интересни романите на ужаса, или че изпитвам удоволствие да чета произведения на ужаса, а по-скоро ми е било любопитно как построява своите романи и гради образите, които са страшно въздействащи, как следва сюжета, обратите на действието. Тази силна външна и вътрешна действеност, това непрекъснато случване се постига с насищане на глаголи в повествованието, в строежа на изречението – това създава динамика, от една страна, и въздействие от друга, държи читателя винаги за ръката, една хипноза създава. Мъчил съм се да открия начина, по който се постига този ефект.
Но от чуждите писатели има и други. Не съм споменал още латиноамериканските с магическия реализъм от 70-те и 80-те години – те също са ми оказали въздействие, а аз от своя страна, пишейки, съм имал някакъв стремеж да насочвам мисълта си в тази посока. Много силно ме впечатли не, ами направо ме превзе и ме държа няколко години Габриел Маркес. „Сто години самота“, „Есента на патриарха”, „Няма кой да пише на полковника”, „Продавач на чудеса”, „Хроника на една предизвестена смърт”, „Любов по време на холера“ още живеят в мен и при необходимост се позовавам на тях. „Самотата” съм чел няколко пъти. Чел съм с голям интерес Алехо Карпентиер. Многократно съм посягал към американката Урсула Ле Гуин и „Магьосникът от Землемория“.
Страхотно силно въздействие ми е оказал светът на Джон Толкин – той особено нашумя след филма „Властелинът на пръстените”, аз съм го чел много преди това и имам първите му книги преведени и издадени в България. И синовете ми са негови фенове. Специално „Властелинът“ е книга, която също много дълго време носих и нося в себе си. Може би има отделни допирателни с моя роман „Сметище за надежди“, няма начин да не съм бил „подвластен на пръстена”. Например как силите на мрака и на злото, т.е. на Сметището, превземат света.
Ето по такъв начин съм изпитал определени влияния от големите, за хубаво или за лошо. Не са малко авторите, които епигонстват, откровено подражавайки на даден писател. Не мисля, че при мен има такъв момент, но със сигурност съм изпитвал и изпитвам респект от Йовков, Радичков, Маркес, Толкин.
Има още един голям писател, който по някакъв начин също е бил пример за мен и съм черпил от неговия опит. Става дума за Чингиз Айтматов – романът „Голгота“, другите му книги – „Сбогом, Гюлсаръ“, „Джамиля”, „Денят по-дълъг от век”, те със сигурност са имали давление върху мен. Дори мисля, че от „Голгота“ има някои инвенции в романа „Тарпани“. Понеже там става въпрос за преследването и избиването на антилопите сайга в степта, а в „Тарпани” – преследване и избиване на подивели коне в планината. Определено има сходство. А и при Айтматов има прекрасни страници за коне, още помня онзи негов кон „с цвят на лютиче“ в „Сбогом Гюлсаръ”.
Другият голям в руската литература на ХХ век за мен е Андрей Платонов – с „Ювенилно море” и „Чевенгур”.
Така че, не отделни герои, а големи писатели, ненадминати световни майстори на перото, от които съм се учил, по някакъв начин са оказвали влияние върху моя светоглед, а оттам и в писането.
 
Какво ви вдъхнови, за да напишете книгата „Изкуството като спасение“?
Много специфична книга, отнася се за театъра. Не знам как да я определя – като изследване или като художествено документална книга, или нещо друго, всъщност жанровото и определение е работа на критиците, не е моя. Аз ще разкрия повода, по който я написах – петгодишнината от създаването на Малък театър Пловдив. Този театър е идея на актьора Красимир Воскресенски, която той реализира. Аз съм един от учредителите на Малък театър Пловдив, в този смисъл писането ми за него не е случайно. Следил съм отблизо проявите на театъра и познавам, ако не всички, то почти всички постановки. Той е създаден в началото на демокрацията, мисля, че 1990 г. Непосредствено след събитията, беше в едни трудни години, когато магазините бяха празни и имаше опашки за хляб и режим на тока, по Луканово време се случи това. Една такава идея за нов театър има своето очарование и романтика, но когато няма хляб, това си е чиста авантюра. Само такива луди като нас мислят за изкуство. Да, защо не? Така и стана, благодарение амбициозността и всеотдадеността на Воскресенски, който се справи с всички трудности, които му изсипа времето на прехода. И смятам, че съществуването на театъра до днес е подвиг, достоен за уважение. Виждате за какъв период от време става въпрос. Колкото и трудни години да бяха, това е една креативна творческа инициатива, която получи своята реализация. Театърът имаше спектакли в „Новотел“ Пловдив дълго време, но така и не получи подкрепа от общинските власти, можеше спокойно да стане общински театър и да бъде финансиран основно от общината, разбира се, и със спонсори, тъй като нямаше друг избор. Но общината трябваше да му осигури някакъв що годе стабилен статут на съществуване. Уви, това не се случи поради ред причини. Една от тях е тази, че Воскресенски е скандална личност, не мълчи за нередностите и недостатъците в управлението на града, а и за проблемите, особено тези, които спъват развитието на културата и изкуството. Понякога е правил доста остри изказвания, което му носеше и ответните реакции от страна на властимащите. Спомням си, имаше постановки, в които вкарваше прототипи на хора от кметската управа в сатиричен план, което няма как да му донесе успех сред управляващите, в смисъл, да ги заинтригува позитивно с това, което прави, а те да му се отплатят, помагайки му в тази инициатива. Не, изобщо не го упреквам, в крайна сметка той има право. Когато някой не провижда нещата и ползата от изкуството, той не заслужава да бъде в управлението на град като Пловдив. Още повече в Града на тепетата, където културата няма нужда от управление, а по-скоро от помагане и подкрепа.
Въпросната книга „Изкуството като спасение“ възникна като идея за увенчаване на един период от време, който е малък, каквито са тези пет години, почти никакъв юбилей, но все пак повод за един празник за един толкова млад театър. В тази книга проследявам и анализирам културната среда в Пловдив през тези години, атмосферата и обстоятелствата, при които е създаден и работи самият театър, а също и отделните негови постановки като творческа продукция за всяка година. По това време имаше съкращения на актьори от държавните театри, оставаха на улицата без работа, и Воскресенски беше един от тези, който им протягаше ръка и им даваше хляб. Не си мислете, че без работа оставаха некадърни актьори – в никакъв случай. По това време на поголовни съкращения, на недоимък на средства, много талантливи хора останаха извън борда, нямаха от какво да живеят и бяха изправени пред избора да останат верни на изкуството, или да му изневерят и да поемат едно друго съществуване на хора, които се борят за трохата, а не на посветени, чиято мисия е да посвещават нас. Изкуството се превърна в начин на живот, на борба, на протест срещу бездуховността, политическата партизанщина и профанизацията на обществото. Ето в този план е създадена тази книга.
Откъм художественост не бих казал, че е завършен мой труд – не, предназначението й е по-ограничено. То е да отбележи тази годишнина и да покаже, че с частна инициатива и с усилията на малък кръг хора това случване на изкуство е възможно.
„Изкуството като спасение” показва моя афинитет към театъра по принцип и беше може би една междинна връзка или звено от веригата към моите по-нататъшни писания за театъра. Защото, вече стана дума за това, в по-късно време имаше един период, в който няколко години поддържах седмична страница за театър в пловдивския вестник „Вести“ с благословията и благоразположението на главния редактор Динко Петков. Имаше заглавие „Мелпомена“, после я продължих във в. „Акцент“, когато закриха „Вести”. Тази страница ми беше много скъпа, правех я с много жар, с вътрешното убеждение, че е нещо полезно и нещо различно. Нямаше отделна страница за театър в пловдивската преса до този момент. Тази инициатива е също така част от моята журналистическа гордост, защото съм успял да го направя, да го постигна и да го наложа, макар и за определен период от време. Ако имаше възможност, може би и днес бих се занимавал с такава дейност.
 
Смятате ли, че това ви е помогнало да се наложите в Пловдив не само като журналист, но и като театрал, изобщо като деец на културата?
Говорихме вече за това, че направих първата в Пловдив страница за култура в ежедневник, която излизаше без прекъсване в продължение на цяла година, беше във в. „Глас днес“. Това също е допринесло малко или много за изграждането на моето самочувствие на човек, който работи в културата, пише за културата и милее за културата на Пловдив, и го доказва на практика, а не само с говорене. Кухото говорене е характерно за политиците, а аз го ненавиждам, така че не ставам за политик. Аз уважавам действието, човек не допринесе ли с нещо конкретно, да направи нещо, което да е полезно за другите, а не за себе си да го прави – тогава има смисъл и се постигат успехи.
 
Казахте политици, оказвала ли е политическата обстановка влияние върху творчеството и мирогледа ви като писател? Кое политическо събитие ви е направило най-силно впечатление и ви е подбудило да пишете за него?
Безспорно политическите събития оказват влияние, и не само отделните събития, а изобщо политическият живот. Не може да не окаже влияние например смяната на властта, падането на комунистическата партия от власт, смяната на режима, на начина на живот, смяната на ценностите, ако щете. До 1989 година партията-майка БКП ни определяше светогледа и мирогледа – това е правилно, това не е правилно, – тя налагаше модели, каквито й изнасяха на нея, типично за тоталитаризма. Не може да не дава отражение такъв обществено политически живот.
Е, надявам се аз да съм имал обективно отношение към историческата действителност, към обществено политическия живот. Критерий за това може да бъде факта, че по времето на социализма нямам нито един разказ за партизанин, нямам и за партиен секретар. Нещо, с което много автори пробиваха и с такъв род литература ставаха писатели. Не, аз винаги съм писал за това, което нося в себе си като светоусещане за живота - такъв, какъвто според мен е. Писал съм за обикновените хора, за това, което ми се случва, което ме заобикаля, нещата, които познавам и чувствам като близки – близки не само на мен, а и на другите около мен. Без лицемерие, без политическо пристрастие и нагаждачество. В този смисъл в моите творби, четени и днес, доминира по-скоро човешкото и общочовешкото, отколкото каквито и да е други ценности. Може би и до днес имат своята стойност, искрено се надявам да е така. Иначе, ако трябва да посоча отделни творби, в които описвам дадено политическо и социално събитие и го претворявам креативно, ще дам пример веднага с романа „Сметище за надежди“, където извеждам една метафора на това, което се случи в България, а именно идването на демокрацията и промяната на живота на хората. Промяна, която хващам от една особена гледна точка като подмяна на демокрацията, гротеска, с хиперболизиране на политическите събития. И не случайно съм вкарал вътре различни политически партии, като прототипи, разбира се. Всеки може да открие кои визирам. Тези партии всъщност ги осмивам, изобщо се надсмивам над политическия живот в България, защото те се борят и се надпреварват да обещават кой ще докара повече боклук в държавата, а всъщност гледат кой ще забогатее най-много от това. Ето пример за политическа сатира и гротеска – тази антиутопия, за която говоря и която съм втъкал в романа, за криворазбраната нашенска демокрация, българският модел, за който пише и Станислав Стратиев. Направил съм го условно, без да посочвам конкретни имена на партии и политици, на действителни хора, давам само отправки към тях, кодове за разчитане. За самата революция или смяната на режима, за прехода към демокрация – говоря за нея също в сатиричен и ироничен план като за „голямата галимация“. Всъщност ние си мислим, че е станало революция, а де факто е някаква изкуствено предизвикана тупурдия, пушилка, замислена и изпълнена от една партия и една тайна сила - ДС. И ни се внушаваше, докато скачахме по площадите и митингите, че ние сме причината да дойде тази демокрация, че ние сме я довели. Това не е вярно. Беше една перфидна заблуда, предварително замислен сценарий, потвърди го целият този дълъг период на преход, който обезкости държавата, народът обедня и стигна до контейнерите за смет, а на негов гръб се обогатиха шепа хора. Радичков добре го беше казал: Властта е лека жена, всеки иска да спи с нея…
Тези от читателите, които ме познават, веднага ще кажат: И ти май преспа с нея. И с право – бях два мандата общински съветник от ГЕРБ, сега съм омбудсман на Пловдив, макар и деполитизиран. Питали са ме: Защо стана политик? Така и не се възприех като такъв. А имах мотивация. Всеки вярва в един по-добър свят, но се надява някой друг да го направи. Аз реших, че мога да дам пример…
Не се възприемам и като рицар на изгубените каузи. Когато произнасях клетвата като омбудсман, в главата ми имаше други думи, от друга клетва, не онази от правилника. И тя беше:
С божията благословия и с вашето доверие приемам тази чест да служа на Пловдив и пловдивчани. Благодаря ви!
Надявам се, че изпълвам институцията омбудсман със съдържание.
Аз не съм това, което работя, а това, което съм…
И не съм преставал да пиша.
 
Вие сте автор-съставител на книгата за храма „Св. Димитър“ в Старинен Пловдив. Какво ви подтикна да се заемете с нея?
Има две глави в книгата, които са авторски. За другите текстове съм се ровил къде ли не, включително и в библиотеката на Митрополията, в Държавен архив съм търсил материали и съм издирил може би почти всичко писано за храма „Св. Димитър“. От тях подбрах, не влезе всичко, защото някои от писанията не заслужаваха внимание. Но стойностните текстове и документи съм ги събрал най-прилежно и съм ги вложил в композицията на книгата. Написах мое въведение, а една глава от книгата е за сдружение „Свети Димитър“, което инициира възстановяването на църквата, реставрира я, а митрополит Николай я отвори отново за миряните и благослови богоугодното дело. Членувам в сдружението от 2003 г., аз съм един от учредителите, председател от тогава до днес е инж. Димитър Георгиев. Двадесет и двама Димитровци го създадохме с една-единствена цел – да възстановим и обновим църквата, да върнем предишния й блясък и значение. За тези години, откакто работим, свършихме много работа, досега сигурно са инвестирани около 500 хил. лв лични средства от дарения на достойни пловдивчани, носещи името на Св. Димитър.
Църквата беше затворена преди това, не се служеше в нея. В прицърковната сграда живееше една безпризорна жена, а притворът беше пълен до тавана с боклуци. Беше напълно изоставена. А е църква с много интересна история, малцина знаят, че е на 800 години. Още когато учредявахме сдружението, всеки от учредителите дари средства, а аз казах, че моето дарение ще бъде да напиша историята на храма. И се радвам, че изпълних този обет. Всички средства, които постъпват от продажбите на книгата, отиват за църквата. И до днес книгата е едно перо от приходите на храма, от които тя се издържа.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: