Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Художникът Антон Терзиев, автор на разказа „Акварел“, нарисуван от писателя Терзиев Антон

18.10.2013

 

Антон Терзиев е писател и художник, работещ в България. Автор e на книгите: „Никакъв портрет за художника“, Жанет 45, 2008, „Ърбан йога за начинаещи“ Сиела, 2009, „Местни герои“, Сиела, 2010. Негови текстове са публикувани в сп. ЛИК, Интро, Едно, Его, Мениджър, МAX Harsh, Капитал Лайт, Една седмица в София, вестниците Труд, Сега и Литературен вестник, Новинар. Носител е на наградата за съвременно изкуство БАЗА за 2010, две отличия Златен ланец на в-к Труд, наградите за дебют на RFI и Първа награда на Фондация 13 Века България в конкурса Рашко Сугарев.
Завършил е магистратура по „Керамика“ в Националната художествена академия. Автор е на шест самостоятелни изложби. Негови пърформанси и живопис са представяни в СГХГ, Френски институт, Национална художествена галерия, Национален политехнически музей, както и в Art Generator Македония, Light House&The Storm Бат, Великобритания, Nylon Gallery Турция, Donumenta Германия, Exit, Ню Йорк. Включен от сп. Contemporary в 50 International emerging artists 2006.
 
 
Акварел
               
                 На Райко Байчев
 
Оцветени от прозрачната тъкан на завесите, слънчевите лъчи тонираха в мека септемврийска охра емайлирания корпус на имперски натисналата теракотения под с четирите си масивни, извити от бронз лъвски лапи голяма, чугунена виенска вана. Педя под високия таван, фриз от гипсови флорални мотиви облечени в протрит варак дискретно рамкираше помещението на банята. Застлан под ромбовидно огледало с позлатена рамка и поолющена сребърна амалгама, с характерни за времето на сецесиона черни плетеници като от ковано желязо, гъст, сив килим отвеждаше погледа до ъгъл, в който висеше тъмносин мъжки панталон, с тесен, светлокафяв кожен колан, с все още неизмачкан, но влажен от парата ръб. Под закачалката – бяла фланела с дълъг ръкав скриваше наполовина чифт изсулени с подметките нагоре груби, черни, подпетени кожени обувки с изтрит форт. Лъскавината на бомбетата им бе засенчена в момента, в който боядисаната в слонова кост дървена врата безшумно се отвори. Слаба, двайсет и пет годишна девойка с навити на кок кестеняви плитки и високо вталена бяла рипсена рокля, стигаща почти до малките, обути върху бял чорап лачени черни обувки стоеше на прага. Дългите, блестящи мигли на феята едва сдържаха усмивката на кафявите й очи. Отпусната на един крак, със стаена към колосаната бяла яка на сивата си блузка брадичка, но с вперен напред поглед и занимаващи се зад гърба й с нещо ръце, стойката й издаваше търпелива покана.
Макар и с лице към вратата, момчето във ваната първоначално не забеляза чуждото присъствие и продължи да рита с крака току до ръба високи късове пухкава пяна, а от време на време и се потапяше под повърхността на водата, за да изпръхти самодоволно секунда по-късно облак пръски към полилея.
Ако не беше необяснимата за него подкрепа на семейството на благосклонният му настойник, сам високо образован и достопочтен председател на синода на Българската православна църква, със своята прагматична, непоколебимо усърдна съпруга от Ямбол и тяхната прекрасна дъщеря - за Сорбоната вече обещаващо литературно дарование, а за момчето фантазно забулена, по детски близка и по детски болезнено далечна любима, едва ли издънка от Югозападна България, без бегъл намек за софийско гражданство или капка партиен „сок“ в родословното дърво, макар и доказано талантливо още от първата година, като това пощръкляло в разкошната стогодишна виенска вана младо магаре, щеше някога да има късмета да припари до елитната столична художествена гимназия, еле пък шанса да се изучава в нея.
- Никоола...
С престорен укор, но почти шепнешком, гласът на момичето успя да предизвика вълнение, което изхвърли от раз няколко кофи вода към бронзовите нокти на лъвските лапи. Отчаяните опити на момчето да скрие розовата си голота посредством упорити загребвания само доразпокъсаха сапуненото одеяло и предизвикаха сподавен в шепа кикот.
- Тръгвам за Париж – стъпило крачка напред, момичето притвори вратата зад гърба си. - Какво искаш за първия учебен ден?
Хваното на тясно сърцето на малкия художник щеше да изскочи навън като изтискана от туба боя, но той мъжки, поне такава беше идеята в главата му, обърса мокрия перчем от сините си очи и тросното натърти – Акварел, след което категорично прегърна кльощавите си колене.
Лист след лист рисунки в дебелия скицник, феерията от насядали пред къщите си, сбръчкани като костенурки баби с пендари, забрадки, сукмани и дребен пернат добитък мотащ се в налъмите им, беше пъпната връв с родното място, която неуверените му все още четка и перо не позволяваха непрестанно развиващия се град окончателно и безвъзвратно да пожертва в името на индустриалния прогрес. А колкото и да е странно, близостта към цветовете най-вероятно идваше от баща му, сертифициран и високо тачен от колектива бозаджия, който в залеза на кариерата си имаше навика да забавлява своя малчуган, като му показва на слънцето разноцветните дъна на бутилки от 250 милилитра с химично оцветена по съвременному безалкохолна течност, продукт на модернизирания бивш бозаджийски цех.
- А-ква-рел – унесено, сякаш на себе си повтори момичето, навеждайки се над падналата детска фланела на излизане. - Ще се върна в края на семестъра!
Сутринта, по тъмно, час преди началото на първия учебен ден, момчето избута с босите си крака дискретно оставен до чехлите под леглото му пакет, с пощенски клейма в срещуположните ляв и десен ъгъл и канапено въже на кръст. Под гланцираната хартия, която отривисто разкъса, в ръцете му се озова цветна картонена кутия с пълен комплект класически акварелни моливи – вопиюща ексцентричност за географските ни ширини между впрочем –, марка Sennelier, чиято престижна златна емблема момчето, разбира се изобщо не регистрира, защото вниманието му бе ангажирано изцяло в гадаене, какви ли чувства са кодирани в моливните заврънтулки изписали грижливо „за Никола“.
Въпреки че усърдието и заложбите на момчето му спечелиха през годините уважението и завистта на родната гилдия, а усърдието и заложбите на акварелната фея й спечелиха не само уважението, но и купища пари от признателната и щедра читателска публика по целия свят, след стотици изтекли през дъното на старата виенска вана с бронзови лъвски лапи житейски семестъра, те, двамата, дикенсовото лапе и крехкото дарование от сой, така и повече никога не се видяха, а в интерес на истината, невидима ръка задигна френските му моливи още тогава, преди тенекиеният звънец да издрънчи в края на първото междучасие.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: