Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Писателят Змей Горянин – потъналото злато

19.02.2014 | автор:  Юлий Йорданов2

 

 
На живота в блатото
все така си става –
все потъва златото,
а боклукът плава.
1950
 
 
Авторът на тези стихове е Змей Горянин. За днешните поколения това име никому нищо не говори. За съжаление за предишното поколение името е табу. А се оказва, че през 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век е бил от продуктивните и известни български писатели. Практически непознато на съвременния български читател е цялото му наследство – и статиите му, и романите му, и разказите му, и стиховете му. Името му упорито се премълчава от литературните критици и историци. Не се среща нито в специализираните издания за литература, нито в енциклопедиите. Дори в последните петнадесетина години малцина са изследователите, които пиша върху творчеството му – Кирил Захаринов (родственик на Светлозар Димитров), Цвета Трифонова, Вихрен Чернокожев, Искра Цонева, Васил Балевски.
Макар че този свят мъж е роден в Русе, родовият му корен на Светлозар Акендиев Димитров е свързан и с българския Северозапад, и по-точно с Лом. Тук и до днес живеят негови преки роднини, в Ломската гимназия за кратко е учителствал и неговият по-голям брат (погребан в Лом). Неотдавна почина Богомил Проданов (братовчед), носител на живи разкази за Змея.
Светлозар Димитров завършва гимназията в родния си град и през 1924 г. и под влияние на семейството e назначен за чиновник в общинското земеделско стопанство, а след това и в местната печатница „Учител”. 25-годишен отива в София и постъпва на работа в счетоводството на Дирекцията на хранизноса. Малко след това вече е счетоводител и в Дирекцията по печата на Министерството на външните работи.
През 1926 г. Змей Горянин се връща в Русе, където наема печатница, която за съжаление фалира. Междувременно става съредактор на вестник „Русенски новини". Отново заминава за София, където работи като счетоводител, издигайки се до поста „Началник отделение". През 1942 г. Змей Горянин за кратък период от време е назначен за цензор в Дирекцията по печата. Малко по-късно е секретар в Дирекцията на националната пропаганда. Изпълненият с творческа енергия млад човек дори и не предугажда какво ще му донесе след няколко години тази служебни позиции. Следва нова мобилизация и тежка малария. След преживяванията по военните полета на Македония и Тракия се ражда пътеписът му „От Цариброд до Неготин". През същата тази година Горянин написва и малкия си цикъл от стихове "Войнишки песни и балади”. До този момент те не са отпечатвани. Появява се и неговата повест „Звезда Керванджийка" (1941).
Светлозар Димитров е автор, подписващ своите произведения с множество псевдоними. Богомил Проданов е изброил осемнадесет псевдонима: Аждер, Акиндин, Марин Василев, Дикий, Барин, Змей Горянин, Змея Пепелянка, НЕ Крилов, Камен Къшов, Захария Лютаков, Стоимен Найденов, Ваклин Ралев, Сипей, Димитър Соколов, Селестен, Станимир Станев, Богдан Стоев, DIC. Най-известен от тях е Змей Горянин. Този псевдоним е заимстван от сръбския автор Йован Йованович–Змай.
Твърде широко е жанровото пано на неговите творби: разкази, повести, романи, пиеси. Най-често в тях присъства историческата тематика с фокус върху национално освобождение. Първите си исторически разкази Змей Горянин печата в издаваното в Пловдив юношеско списание „Детски живот” (1929). Събира излезлите в библиотека „Робство и освобождение” свои книжки и ги издава в сборника „Непобедимите”. С отделни историческо-патриотични разкази участва в редактираната от земляка му Лъчезар Станчев библиотека „Герои”. Автор е на книги от Библиотеката за деца и юноши „Златен клас”: „Отбрани приказки”, „Джудже”, „Завети”, „Родно гнездо”, „Златна библиотека”, „Чудните книжки”. Прави преводи на автори от руски и френски език.
Впрочем, първите си литературни опити Светлозар Димитров прави още в гимназията. В сп. „Светли зари” през 1923 г. са отпечатани негови стихове, носещи привкуса на ученическото увлечение по словото. Същата година за първи път се среща с проф. Александър Балабанов, който е силно впечатлен от младия Светлозар Димитров. Тази среща е начало на трайно приятелство до края на дните им. Всъщност това е началото на приобщаването на Горянин към елитния за 20-те и 30-те години на ХХ век литературен кръг „Развигор". Разностранните му интереси и познания го въвеждат в средата на известни художници, писатели, скулптори и музиканти. Змей Горянин е в тесни дружески отношения с Елин Пелин, Александър Балабанов, Мария Грубешлиева, Фани Попова-Мутафова, Йордан Стубел, Добри Немиров. В приятелския му кръг са още и творци като Васил Стоилов, Георги Бакърджиев, Кирил Шиваров, Данаил Дечев, Кирил Буюклийски, Марко Марков, Георги Златев-Черкин, Асен Балкански.
Печата критични бележки, антрефилета, статии и хумористично-сатирични стихове в списанията „Хиперион” и „Българска мисъл”, във вестниците „Литературен глас” и „Светлоструй” и в притурките за литература на ежедневниците „Зора”, „Време”, „Пладне”, „Земеделско знаме” и други. Увлича се от белетристиката и през 1936 г. издава сборник с разкази със заглавие „Последният ден". На автора… трябва да честитим за хубавата му идея да ни сроди по такъв поетичен начин, чрез толкова ярки и мили видения с нравствената атмосфера и интимния живот на миналото, което не ще престане да ни очарова като неповторима легенда – пише Михаил Арнаудов в предговора към книгата (Арнаудов 1936).
На следващата година излиза от печат историческият роман „Бачо Киро". Издава трилогията от исторически романи „Дунавът тече" (1938), пише повести и разкази на историческа тематика. За Светлозар Димитров журналистът Освалд Лечев пише в писмо до Богомил Проданов: „Като човек е известен с живота и творчеството си като романтик, с определена привързаност към родната история. От тях личи, че е ярък патриот, изключително обаятелен, общителен, привързан към рода и родината”. Това личи в повестите му с историческа тематика от Библиотека „Древна България”, „Бачо Киро”, „Ний умирахме – да живей народа”, „Дунавът тече” и „Силата на робите” (1939).
Много интересни епизоди за живота на Змей Горянин се научават от книгата „Дневник” на Борис Делчев (1). В нея се разказва и за случилото се на 31 октомври 1979 г. Надвечер у Тодор Боров (2). Като разбра, че сме били на “Седемте престола” и чу името на Змей Горянин, веднага мина към библиографските справки около него. И после додаде: „Познавахме се покрай Елин Пелин.” Трябва да съм изразил учудване, защото веднага мина към обяснение. “Да, покрай него. Те бяха марколюбители и мераците им ги свързваха. Ама това беше само едната страна, външната. А имаше и друго, което трябваше да се крие и което знам само аз. Пелинко имаше роман с неговата жена. Да ти кажа ли, той [Елин Пелин – Ю.Й.] беше от хрисимите любовници. Чул ли си да се свързва неговото име с историите около Лора [Каравелова – Ю.Й.]? Не си… А той е имал роман и с нея. От него го знам.” Пишейки това, трябва да добавя, че ретуширам думите, които бяха произнесени. Всъщност всичко беше изречено по-категорично и съвсем откровено – принизено към бита и пола…”
Споменавайки името на Елин Пелин, не мога да не отворя скоба и за книгата на Горянин „Моят приятел Елин Пелин". Писана преди повече от половин век, през 1950 година, с ясното съзнание, че едва ли някога ще види бял свят, тя и до днес си остава незавършена и непубликувана, в един-единствен машинописен екземпляр. Части от нея (със значителни съкращения) се появиха едва през 1997 г. в сп. „Летописи", благодарение на Кирил Захаринов – родственик на Змей Горянин.
„Моят приятел Елин Пелин" от Змей Горянин не е обичайното възпоменателно съчинение на тема сега ще ви разкажа за себе си по повод на Елин Пелин. В броеницата светли и ценни зърна от спомени, дето всякое може да бъде и първо, Змей Горянин разказва не толкова за едно двайсетгодишно непомрачено от нищо приятелство, пише не за класика на българската литература, а преди всичко и над всичко за човека Елин Пелин, за цялостния човек Елин Пелин. Това е книга, в която живее духът на Елин Пелин. Усеща се неговият неоспорим морален авторитет. Още от първите си страници тя влиза в открит спор с идеологемите, които конвенционалното литературно мислене от 50-те години на ХХ век вече е натрупало и продължава да трупа около творчеството на писателя; тя спори с всичките тогавашни и бъдещи критици на Елин Пелин, които са заети да пренаписват българската културна и литературна история според догмите на социалистическия реализъм. Когато всички почти единогласно скандират, че Елин Пелин е певец на селската неволя и нищета в условията на капитализма и назидателно размахват пръст, че неговите герои не стигали до работническото съзнание и организираната борба, Змей Горянин пише в самота, че Елин Пелин – във всичките си духовни проявления – е съдбовно необходим на България. Змей Горянин създава книгата си не заради литературна слава, а за да възпре изопачаването и изкривяването на човека Елин Пелин преди да е изтекла и година от смъртта му.
В книгата си Горянин разказва доста трогателен епизод. Някому той може да прозвучи анекдотично, но… си е истински факт. В един хубав априлски ден на 1932 година Елин Пелин и неколцина негови приятели, сред които Асен Белковски и проф. Димитър Мишайков, отишли край гара Бов на риболов. Към обед свили въдиците и се събрали под сянка да обядват. Бяхме едва насядали – разказва Змей Горянин – и една група деца селянчета любопитно приближиха до нас. Заговорих ги и разбрах, че са ученици от селото, дошли на разходка с учителката си. Учителката любезно отвърна на поздрава ни и се позаслуша малко в разговора между мен и едно синеоко момиченце с коси тъмноруси, като прегоряла слама, едно прекрасно селско девойче, рисувано сякаш от Васил Стоилов. Разпитвах го знае ли някаква песничка или стихотворение, а учителката само това чакаше и веднага се залови да ни представи "асовете" на своето педагогическо дело... Момиченцето издекламира едно Пелиново стихотворение. Елин Пелин още не беше дошъл при нас, стоеше приседнал на един голям камък край реката с въдица в ръце...
Когато момиченцето свърши декламацията, му казах: "Ами ти, момиченце, искаш ли да видиш кой е написал това хубаво стихотворение, искаш ли да видиш Елин Пелин?". И преди тя да ми отвърне, посочих: "Ето там, оня чичко на големия камък, той е!".
Всички детски очички се обърнаха към Елин Пелин. Погледна и учителката, но след миг само се обърна към мен с израз на такова възмущение, огорчение и обида, че аз се изненадах.
– Моля, моля, не заблуждавайте децата! – крясна ми тя с гняв, разтреперана почти от негодувание. После с един изразителен жест изкомандва:
– Деца, след мен!.
Така – почти скандално – завършва опитът да бъде представен живият, истинският, а не въображаемият Елин Пелин.
Интересен е и друг факт от „живота“ на това приятелство. След произнасяне на присъдата над Змея, Елин Пелин заявява на съпругата: Соня, предай на моя мил приятел, че страдам за него, но не мога да ходя там. Презирам тези места, където хората се затварят зад решетки като животни! Пък там сега има доста и други колеги, мои приятели, които не бих могъл да пренебрегна... Елин Пелин не стъпва нито веднъж в затвора…
Каква е по-нататъшната съдба на Змей Горянин?
След 9 септември 1944 г. обаче, творчеството му не се харесва на новите управници. На 31 януари 1945 г. рано сутринта в дома му нахлуват четирима милиционери. Той е готов. Въпреки че е научила случайно от Мария Грубешлиева какво очаква съпруга й, Соня припада. Отвеждат го в милицията. Соня също е извикана на разпит. Първоначално Шести „интелектуалски” състав на Софийския народен съд му отсъжда пет години затвор, но след това намалява наказанието на една. Обвинението е, че като сътрудник на Националната пропаганда е спирал книгите на прогресивни писатели, въпреки че с неговото застъпничество по същото време излизат книгите на Младен Исаев, на Христо Радевски, на куп други леви писатели. Съдът го обвинява и в разпространение на шовинистична пропаганда.
В същия процес са въвлечени още Фани Попова-Мутафова, Данаил Крапчев, Ал. Добринов, Райко Алексиев, Георги Каназирев-Верин. Девет месеца е в Централния затвор, където Соня го посещава всяка седмица. Неведнъж я придружава и Стефанка, съпругата на Елин Пелин.
Змей Горянин е помилван на 13 декември 1945 г., като му се зачита предварителният арест по обвинението. Но с ограничение да не се подписва под известния си псевдоним. Голяма част от книгите му влизат в списъка на забранената фашистка литература. На няколко пъти Христо Радевски, Георги Караславов и Младен Исаев – негови дългогодишни и добри приятели, са му предлагали да го възстановят в СБП срещу една „малка” декларация, че е бил добронамерен при работата си в цензурата. Георги Караславов го покани да отчете грешките си (и аз не знам какви бяха) и да възвърнат правата му да пише. Той категорично отказваше с думите: „Та именно те най-добре знаят, че не съм спирал ничий труд да излезе. Защо да декларирам нещо, което е факт? – пише в спомените си години по-късно Соня.
Последната му книга излиза през 1947 г. След това името му потъва в забрава. Изолиран от всякакви публични изяви, животът му преминава в самота.
Обвиняват го в десничарство, в национализъм. Той намира спасението, като отива в манастира “Седемте престола”, Софийско . Тук, всред усоите на балканската тишина и горския шепот, продължава да твори до края на живота си. Умира на 25 август 1958 година. Погребан е в манастира.
Сред буйната зеленина на манастирските покои се гуши скромен паметник с надпис:
 
Змей Горянин 1905–1958
Душата ми копней за тишина  
сърцето ми тупти безспир за мир
зове ме горда Стара планина
и сгушения в нея манастир – 1953”.
На гърба му е записано истинското име – Светлозар Димитров.
 
В българското литературно блато изплуват само отровните мехури на бездарието и подражателството, на литературното наемничество и продажничество. Те произвеждат като от конвейер безсмислена книжнина. Обявяват я за Литературата. Завистта, злобата, страхът убиват всекидневно Змея. Той предугажда мръсотията в литературния ни Парнас в епиграмата „Ах, защо ли”:
 
Всички честни патриоти
Ботев имитират –
ах, защо ли като Ботев
и те не умират.
1950
 
От архива на Змей Горянин, проучван от Цвета Трифонова, научаваме за неговата дълбока религиозност и привързаност към църковната институция като стожер на българщината. В лирическото му творчество, дори да имаме предвид само стихосбирката „Майчина вяра", издадена по оригинален ръкопис от Васил Балевски, неизменно присъства идеята за света и за човека като Божии творения, но Бог за него е и нравствена категория, мярка за делата и упование на човека в изпитанията на живота и смъртта. Освен десетките стихотворения, в архива има и други свидетелства за житейско и духовно спътничество между църквата и твореца. Важен щрих в биографията му са бягствата в манастирите. Намерен е документ за това, че е почистил и подредил 180-те икони на Бачковския манастир, подредил е и манастирската библиотека. Името му завинаги остава свързано с тази Света обител, защото е автор на извънредно интересния труд от 209 машинописни страници, озаглавен "Кондика или же Летопис на светата ставропигиална обител "Успение на пресветата, пречистата и преблагословена и славна владичица Богородица и приснодева Мария" .
Несъмнено Змей Горянин е смел и безпощаден към истините в живота и историята. В условията на идеологически диктат, на дирижираната и контролирана литература от времето, когато се налага тоталитаризма, те са табу, строго забранена, преследвана и опасна книжнина. Ето два примера:
 
На 3 март България бе веч освободена!
Блажени, о наивници! Блажени лековерни!
Народецът ни пак е роб, натикал врат в ярема
и носят българките пак забрадки черни.
1946
 
или
 
Ще дойде пролетта, но тя
едва ли с цвят ще е накитена –
че разцъфтяват ли цветя
върху земя на кръв наситена?
1.ІІ.1951
 
Това наистина са текстове, опасни както за автора, така и за авторитета на властта. Единственият им възможен живот е в нелегалност и тайно пребиваване в литературните ниши. Създаването им е интелектуален подвиг, както е удивително опазването и оцеляването им, имайки предвид зорката бдителност на Държавна сигурност и непрекъснатите репресии.
За малцина обаче е известен фактът, че през 1976 г., по времето когато се честваше 100-годишнината на Априлското въстание, намери се човек, който се осмели да разкъса покривалото, забулило Змей Горянин и излезе със амбициозна инициатива. Писателят беше предложен за посмъртна реабилитация като един от българските автори, пресъздал в историческите си романи борбата на народа ни срещу петвековното османско владичество. Да, ама не! – както бе казал Петко Бочаров. Някъде по стълбата на бюрократичната йерархия някой бе казал „Не!”.
В днешно време се правят усилия да се реабилитира името и творческата фигура на Змей Горянин. В това отношение ценна и полезна е книгата на съпругата Соня Димитрова “Спомените на една Змеица” (1998). Две години по-късно пред ценителите на книжнината са излезлите от печат епиграми на Горянин, а през 2003 г. вижда бял свят и стихосбирката “Майчина   вяра”. Управата на Столичната община също дава своя принос за увековечаване спомена за талантливия творец, като наименува малка софийска уличка Змей Горянин. През 2005 г., по повод 100-годишнината на писателя Общинският съвет на Русе прави предложение улица в града да се кръсти на Змей Горянин. Предложението е подкрепено и от Института за литература към БАН.
 
-----------------------------------------------------
1 Делчев, Б. Дневник. (библиотека "Извори"), Съст. и предг. Мариана Фъркова. С. Народна култура, 1995, 237 с.
2 Тодор Боров е бащата на българската библиографска наука. Ломчанин. Основоположник на Библиотекарския институт, впоследствие колеж. Професор, директор на Националната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий”. Баща на семиотика Цветан Тодоров
 
Библиография:
Арнаудов 1936: М. Арнаудов. Предговор. – В: Змей Горянин. Последният ден. Издание на Руската културно-благотворителна дружба. С., 1936, 126 с.
Горянин 1936: Змей Горянин. Последният ден. Издание на Русенската културно-благотворителна дружба. С., 1936, 126 с.
Делчев 1995: Б. Делчев, Б. Дневник. Съст. и предг. Мариана Фъркова. С. Народна култура, 1995.
Чернокожев 2005: В. Чернокожев. Памет за Змей Горянин. – Електронно списание LiterNet, 09.05.2005, N 5 (66). < http://liternet.bg/publish2/vchernokozhev/z_gorianin.htm>.
ГОРЯНИН Змей „Моят приятел Елин Пелин” неиздадена книга-ръкопис, написана през 1950 г., публикуван откъс в сп. Летописи”, 1997 г.
ГОРЯНИН Змей zvezdichka.blog.bg/poezia/2010/04/01/ spomen-za-zmei-gorianin. 521547? Reply =1899103
ТРИФОНОВА Цвета Архивът на Змей Горянин като културноисторическа ценност liternet.bg publish ctrifonova index.html
ЦОНЕВА Искра „Змей Горянин и хубавата Змеица”, "ТЕМА" - седмично обществено-икономико-политическо списание бр. 6 (225), 13-19 февруари 2006 г.
Балканска-Димитрова, Соня. Спомените на една Змеица : [За Змей Горянин]. Състав. и бел. Румяна Мирчева Пашалийска. - София : Нар. библ. Св. св. Кирил и Методий, 1998. ISBN 954-523-037-1

КОМЕНТАРИ

Анонимен  20.02.2014 23:04 | #2

Уважаема редакция‚ Имате ли електронен адрес на автора на статията за Змей Горянин от 19.02.2014 г. Търсим връзка с Юлий Йорданов от Монтана‚ за да му съобщим‚ че в Русе е създадено ”Русенско общество за културно-историческо наследство и на 15 януари по случай 109-та годишнина от рождения ден на Светлозар Димитров проведохме литературна вечер - възпоминание за него‚ на която специален гост беше игуменът на манастира ”Седем престола” отец Покровски‚ който се грижи за гроба на писателя. С приятелски поздрави доц. Атанас Колев

Анонимен  19.02.2014 08:28 | #1

Към днешна дата книгата ”Моят приятел Елин Пелин” вече е издадена - за сведение на автора.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI