Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

В подножието на едно дърво

06.07.2014

и още състояния на Рада Москова


 

 

МИНАЛО НЕЗАБРАВИМО

Някъде към  края на  70-те, или в началото на 80-те години, на уличката ни “Добър юнак”, от единия до другия й край, се появи, написан с блажна боя, лозунг: “Смърт на червената буржоазия! Смърт!”
Целия ден, а и на следващия, докато успеят да го изтрият, от двете му страни стояха на пост двама милиционери. Моето презиме, заето от мъжа ми, е Москова. По време на “развития социализъм” имах щастието да познавам един истински социалдемократ – д-р Атанас Москов. (За нас “чичо Таню”.) Изселен в Севлиево, изгубил единствения си син, как той понасяше съдбата си, съм писала в главата “Пасторал” на книгата си “Ние негероите”. Заради съпоставката с него, реших да напомня случая от улица “Добър юнак”. Днешните социалисти нямат нищо общо с трудещите се, в името на които съществуват. (Освен лептата, която вероятно им отпускат по време на избори.) Бяха и си останаха “червена буржоазия” .
Тази каста отдавна не живее живота на народа си. Засипва го с лъскавите конфети на никога неизпълнените си обещания и продължава да го примамва с великите постулати за “братство и равенство” (които никога не е споделяла.) Колкото до “свободата”, веднъж придобита, тя никого не интересува.
За разлика от истинската буржоазия, тези буржоазни социалисти са далеч от нейните традиционни ценности - спестовност, скромност, целомъдрие, християнски добродетели. Гръмогласни демагози! Алчни за имане и за власт. (Мисля си за костюмчетата и семейните набези на Мая Манолова, за обичая й на път за парламента, когато по време на демонстрациите това ставаше видимо, да се отбива в „Ал. Невски“.)
“Кажи ми, кажи, бедни народе, КОЙ те в таз робска люлка люлее!” (Ботев)
Това послание се появи по комунистическо на пъпа на София в недостъпната височина на сградата на “Царевец”, сега банка. Четяхме го и не вярвахме на очите си.
Авторите на двата надписа никога не се обявиха, не се нарекоха и “демократи”. Те са само част от този “беден народ”, за когото казваме, че му е сгрешен чипа!
Остава само онова “кой?”.

 


В ПОДНОЖИЕТО НА ЕДНО ДЪРВО

 

Стоя в пронизаната му от леко слънце тежка сянка –
разтворя бавни клони дълготърпеливо
в спокойна съразмерност,
тъй ненасилена и ненарочна,
сред смайваща украса от листа.
Заглеждам се в разкошната корона –
в небесното творение – 
дървото.
А то отвежда погледа ми от земята
все по-високо и високо.
Ще си спестя да ползвам думи – да го хваля,
бездруго то мълчи, не чака да го величаят,
ще  спра  импулса  си да коленича,
отдавна се научих да изпитвам срам
от пристъпите си на откровеност,
преболедувах всички възхищения –
крепя се в трезво равновесие,
напусната от богове и хора.
Но моят внук, когато беше петгодишен,
на ръст като тревата,
застана сред всесилното зелено
и каза: „Природата е Бог”.

 

 

НА МИНАВАНЕ
                            По “Молитва на пътешественика” 
                                                          Збигнев Херберт
 

“Господи, Благодаря ти, че си създал свят красив
 и много различен.”
И тъй като съм сигурна, че животът е  пътешествие –
не винаги по избор,  не винаги и по угода,
а аз се възползвах от моето, то е към края си,
искам да ти благодаря, Господи –
подари ми време предълго – ту плитко под глезена,
ту дълбоко до над ума ми.
Предостави ми гледки и очи да ги видя –
тези  сини, зелени, тревожно тъмни морета,
из които обичах да плувам,
затиснато с товара на идваща буря, небе
и другото – синьо, с бели облаци – дъх на Някой над мене.
Крака яки ми даде – държат ме изправена. Ходя
не между стени – край брезите  пред моята къща,
и онези смърчове-катедрали из Рила, пред които
все тъй ми се иска да коленича.
Благодаря ти, че още
спести ми жестокия срам на измяната –
безгрешните нея в невинните вкарваха,
победа им трябваше и над душите.
Твърде незначителна бях, за да поискат да ме подкупят,
а зная ли, Господи, как бих постъпила?
И все пак от време на време с грехове ме ласкаеше –
да не почна да гледам отгоре към другите,
на които приличам
- възторжени, тъжни и весели,  яростни -
винаги прави, винаги сбъркали.
Дари ме да срещам същите като мен – болни
от простодушие и многознайство,
от самота и многолюдие,
от подозрителност и от гняв, рядко - от милост.
А аз се ползвам от твоята, Господи!
В глухото гето на старостта  ми от мене си тръгват
думи-приятели от умниците на света, имена, дати, събития…
Но ти създаде,  благодаря ти,   
този свят събитие “красив и много различен”,
– да мина през него.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: