Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Приседнах до ръба на светлината, където гасне слабият ни здрач...

26.06.2015 1

Нови състояния на Васил Славов

  

  

 жена

 

където свършва светлината

и като кръст започва святостта,

една жена напусна свойто ято

и в сенките на спомена се спря.

 

видя ръката си на тихия прозорец,

къдриците му, тръгналия дъжд...

усети как душата се отваря

и как докосва първия си мъж;

 

как после плисна... прокърви...

как плачеше и галеше детето,

как тичаха през сълзи то и тя,

загубени под среза на небето;

 

как падна – паднала жена –

как корените плъзнаха по нея

преди да стигне възрастта

невените когато само тихо пеят.

 

и после дланите изгряха,

повдигнали молитва в самотата

и сребърни светици на нощта

поведоха я тихичко... нататък...

 

животът й изтегли съчка

от празното гнездо, което ви напусто

и от което виждаше след залез

рубините, които обковават кръста.

 

...където свършва светлината

и като дим се стеле святостта,

една жена, изплакала живота,

със сянката на птица отлетя.

 

птиче

 

днес отворих очи за тънкостеблия вятър,

за тихия ромон, пренесъл тъгите и тайните,

за подивелия цвят, за сълзицата лъскава

и за това как листата пак си слагат герданите...

 

за паничката, от която снощи бе пила сърната,

за съня оживял в светлохвърлена прежда,

за това как върбата тънко сресва косите си

и за глухарчето, което цял живот се привежда.

 

днес отворих очи за невидените стъпки

на всичките тези, които под дъгата преминаха

и сега ми говорят с пъстри шапки на ангели

и на поляната горе събират съчки за зимата;

 

за недопятата песен, която още тича по струните,

за доброто, пред  което грешен се кае човека,

за праха по небето и небето в праха ни

и за пъпната връв – тази лунна пътека.

 

днес отворих очи и една скършено птиче

тихо, тихо запя и поле тихо отлитна,

както тих е, си спомням, софийският дъжд

и както тиха е далечната моя молитва.

 

Юда

 

когато седнеш с чашата и със смъртта си –

две кучки в падането на нощта –

когато мъртвите отворят шепи

и те докоснат – луд  във лудостта,

 

когато споменът лицето ти изтрие

и хвърли тогите ти на забравен син,

когато белегът в небето се отвърне

от Юдата – безверен, нелюбим,

 

когато всички пътя си затворят

приятели, дъга, любов, живот

и само споменът за морността в Исуса

разкъсва низкия ти лоб,

 

когато и змията се отвърне

и пропълзи по сухата ти длан,

спасение е сам да вдигнеш клина,

целунатият с който беше прикован.

 

иглика

 

приседнах до ръба на светлината

където гасне слабият ни здрач

където само приливите на душата

изгряват до тревите с лунен плач

и паднах на полянaтa с иглики

и вдигнах дланите – стрели към Бога –

но беше тихо и не дойде никой

нощта проряза крясъкът на сова

 

а после прокърви  като след рана

от там където дишаше сърцето

където само сянката на кръста

все още дращи процепите на небето

 

отгоре облаци затулиха звездите

изцвили кон и ноздрата му пръхна

по глинения път останал зад очите

игликата в душата ми издъхна

 

кавото ми остава

 

каквото ми остава – давам  –

за песента ти в съботната утрин,

за това как матово възкръсваш, вечна моя,

и галиш слънцето и устните ми.

 

каквото ми остава – давам –

за тихия ти смях, небрежно-свята,

за това как търпеливо ме въздигна

и как повярва в тихостта, в тъгата ми.

 

каквото ми остава – давам –

за това очите ми да вдигнеш просто,

да се усмихнеш пак, дете–богиня,

и да усетя твоето докосване.

 

каквото ми остава – давам –

за профила ти до воала на пердето,

за това как силата преля от теб

и плисна в поривите на детето.

 

каквото ми остава – давам –

един единствен път да ме погалиш,

пък после в миналото, тук, отвъд...

ще ръфам, с песовете ще се давя.

 

каквото ми остава – давам.

но удря страшната камбана

и див един от портите на Ада

крещи: „Не, нищо вече не остана!“

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  30.06.2015 10:05 | #1

Не знам./Остава ми да чувствам./ Не чувствам./ Остава ми да пея. Но и не пея./ Дали‚ защото знам‚че Нищото е тук - не там. Какво остана?/ Да немея./ И да мисля сам. Из ”Поетът е поет‚ ако е сам”

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Очаквайте "Малките неща" от големия Анди Андрюс

Самота