Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Пастир на пчели

26.11.2015

Нови стихове от Васил Славов

  

 пастир на пчели

 

Угасвам свещ след свещ–напуснат храм,

от който плъховете даже изпълзяха,

където някакъв светец, останал сам,

въжето стяга в срутената стряха.

 

А вятърът в очите ми се губи–тих,

за мислите и лунния им крясък...

Дедите следвах, с две ръце градих,

но всичко срина се до дъно–пясък.

 

И как се мята плащът ми раздран,

и как изгубен за тревите си се давя...

С половината си смърт съм вече там,

а с другата се влачиме към рая.

 

Остана някаква овехнала межда,

където глухо слита свелината,

където, паднал, люпя от ръжда

на сенките и птиците разпятията.

 

Да се откажа от съня си неживян,

от това в което вярвах и обичах–

все пак и мъртъвците имат свян,

когато с толкова лудост са се вричали.

 

Животът–нашата тежка, медна пита,

разчупена в небето, в прах от цветове.

Дъхтяхме в слънцето, пастири на пчелите,

но ако храмът ни е празен–ще се мре!

 

на приятелите ми

 

аз имам още вечерни звезди

и тежка поднебесна нива,

искрящото око на еднорога,

което до сълзата ми изстива;

 

и корени, изсъхнали до сиво,

прекършено от чаткане копито,

сърце, опънало конците си

и в камъни и в облаци изтрито.

 

аз имам още есента проходила

по билото на спрялото ни време

и път, където скъсахме юздите си

с опънато до болка стреме.

 

аз няма пред кого да коленича,

освен да дам смирение към Бога

и да живея както досега–

до вас, до гроб и докогато мога.

 

имах

 

Днес влизам там

без сълзи, без видения–

в искрящото чистилище на Ада,

където сам съм съдника,

везните си

и клечката за жертвената клада.

 

Омръзнаха ми кривите гримаси,

с които хулеха

на съвестта разпятията.

Живях в Закона,

любех в светлина,

семейство имах, няколко приятели.

 

А как обичах слънчевата медовина

на есента,

която все изстиваше,

на листопада пламъка,

душата му

и тихото дъхтене на босилека.

 

Луни пропуснах,

плаках за пропуснатото,

но не забравих никога

за мъртвия трошиците.

И казах ще мълча–мълчах,

подгонил с вятър дирите на птиците.

 

И толкова скромна беше красотата,

запазвам я в сърцето си за път,

когато портите пред мене

страшно зейнат

и спомените

почнат да кадят.

 

Днес готвя дрехата

за огнената среща

без сълзи, без видения–с любов,

каквото имах, имам и след края

и в Ада влизам

с благослов.

 

върба

 

върба

предзорие

дъжди

 

върбата

сетните сълзи

на тъмнината

на полето

на лунната дантела

на небето

помилвало красивите коси

 

върба

предзорие

тъжи

 

върбата

езера

и есен

и вятърът безмълвно сресал

тъгата в листопадите

на всеки грешен

 

върба

предзорие

дъжди

 

и толкова обич

толкова красота

в очите плачещи

на плачеща върба

 

Созополският  фар

 

Ела, постой на зимните скали,

чуй фарът пак тръби в мъглата,

виж детството как с газената лампа

светлика тихо пали в тъмнината.

 

Пред теб е островът с душа повил

пътеката, преди до тук да спреме,

докоснал с дланите от тежка пяна

копнежа по едно далечно време.

 

Следобедът из римните остава диря,

побягват снежните пасажи към морето,

а мрежите от водорасли и от сенки

пристягат улова от свода на небето.

 

И фарът пак разкъсва тишината

като прегракнала от болка птица,

смокините изстиват изумрудени

и бавно пясъкът на дните ни изтича.

 

Ела, постой на зимните скали

тъй както спира се и диша красотата.

Денят изгрява, пристанът тъжи

и фарът пак бучи, бучи в мъглата.

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Очаквайте "Малките неща" от големия Анди Андрюс

Самота