Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Животът в тоз живот не ни очаква, но ангелите обещават вечност

02.07.2016

Нови стихове от Васил Славов

 

 

Вълкът

 

Живееха, където сняг до болка брули,

до влажни мъхове, тръстики и листа,

където сенките опъват вечер скули,

вълчица, вълчето… и вълка.

 

В ливадите вълчето тичаше до късно,

препъваше се в съчки и треви

и козината ставаше по-гъста

в сезоните на идващите дни.

 

Вълчицата, по ледната пътека,

прелиташе към жертвата поела,

а после носеше тревата мека

за рожбата си в грубата постеля.

 

Вълкът, ръмжащ и под окото срязан,

гърба дереше в грубата скала

и хълбокът му с гола кост белязан

изтръпваше щом тръгнеше студа.

 

И тази пролет цъфна минзухарът,

вълчица стана малкото вълче.

Вълкът, по-сив, в хралупата си стара,

придремваше под ниското небе.

 

Сънуваше снега и равнината,

по-слаб сега, загубен в планините,

когато двете – майката и дъщерята

изправиха се – сенки пред очите му.

 

И стрелна се едната и захапа,

а другата удари към гръкляна.

Вълкът замахна с тежката си лапа

и пръсна кръв по черната поляна.

 

Окото падаше и губеше искрите,

изтичаха в нощта живот и светлина,

когато на ръба, отсреща, от скалите,

изгря огромна, кървава луна.

 

И изведнъж разкъсаното тяло,

политнало към други светове,

ушите сви и със зеници побеляли

вълкът луната почна да зове.

И виеше опънал дива струна

с костта си гола – единак.

Дошъл от мъртвото и там потънал,

осъден сам в безкрайния си мрак.

 

А после – сетен дъх. И вълче опело

под страшния контур на планината.

Отгоре сляпа... с празното око...

го търсеше... и плачеше луната.

 

 

Емигрант

 

Копитата не вдигат вече прах,

скрижалите се нищят разпиляни.

Стрелочникът със скъсания смях

семафорите блъска с тежки длани.

 

Едно животно люспите си влачи

и стърже между камъни и бурен.

На прага някаква старица плаче,

крадецът дебне в лудостта притулен.

 

Отсреща синкаво до сън видение

надува вятър с бузите до пръсване.

Живот и път... и толкова преселения,

а пъпната ни връв виси прекъсната.

 

Играят сенки в прага на морените,

докосват гънките на планината,

а облаците – кучки уморени

се ръфат и разголват си бедрата.

 

Подминахме и спирката и... края

с отнесени от път и в дъжд очи

и в някаква до мъх осиротяла стая

плетеме спомени с ръждясали игли.

 

И думите в клоаката прокапват

все чужди, неразбрани и далечни.

Животът в тоз живот не ни очаква,

но ангелите обещават вечност.

 

 

Прах

 

Ще бъда до птицата преди да си тръгне,

нагоре, по билото на небесното ято.

Ще нося праха й, праха й на птицата

и стръкче маслинено в мъглите отвято.

 

Ще хвърля праха й, праха й на птицата,

преди да политне, тичинка след вятъра

и после ше падна, както пада листото

и както след залеза гасне душата ми.

 

И няма да имам вече моята птица,

дарила ми с човчица тиха милувка.

Бездомен, безкраен, ще тръгна по пътя

с олово в сърцето, без крила на обувките.

 

Остана

 

Остана святост, още непребродена,

земя, където ноздрата скрежи,

небета хвърлени, червен варовик

и тихост в идващите дни.

 

Човек остана в светлото на храма,

криле, разперени над кръста

и планина в среброто на звездите,

оплела люлка от мъглата гъста.

 

Остана ъгъл поднебесен,

където още вятърът те гали

и в празната тепсия на полето

гори свещта на есенни глухари,

 

бизончето, което в сила тропка

до буклите на топлата си майка,

където хоризонт гнезди високо,

а в урвата койот пролайва.

 

Трева остана, девствена и дива,

която с пръсти като дим ще срешеш,

пристигнал тук, където почва рая

и слага си крилото всеки грешен.

 

Сърцето само ще тупти пред залез,

объркано над лунната си падина,

когато сам, на сетната си спирка,

шептиш: О, Боже, колко красота.

 

 

Врабци

 

Няма пейка, където да седнеш

и поляна – да припка сърцето,

уж вървиш по реките от дъжд,

а отдавна си стъпил в небето.

 

И от облака гледаш очите си,

два врабеца как търсят трошици,

как прехвръкват с душите си тихи

и по тъмно притварят зеници.

 

Няма клон, където да съхнат

след сълзи и порои перцата им.

Зъзнат мокри, пухени топки,

и изстиват крехкослаби телцата.

 

И премръзнали, трепкат на жицата,

от звезди и летежи одрани.

И добре че ги има крилата им,

земни кръпки за небесните рани.

 

 

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: