Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Девет

27.12.2016

състояния на Емил Кръстев

 1

Голямата литература е голяма работа и големите народи, затова са големи, защото имат голяма литература, макар че може и да са съвсем малки народи и това кара писатели като мене да дават своята дан в строежа на голямата ни литература, колкото и да е малък народът ни, защото дълг на всеки творец е да посвети големия си талант, който Господ е посял в неголямото му тяло, накъде към петдесет и четири килограма, ама без дрехите на изкуството си и дори книгите ми да не станат върха, ще се вградят във фундамента, върху който ще се издига кулата на нашата голяма литература и нищо че сме малък народ. И като слязох в хранилището на Народната библиотека, още същия ден, когато ме назначиха за директор се спрях между стелажите с отпечатани книги от преди повече от сто и петдесет години, та досега - гледай ти!, гробница с хиляди томове, а кой е чувал сега за авторите им, кого от тях помнят, изобщо интересува ли се вече някой от книги и автори, значи и мен това ме чака, всичките ни писатели това ги чака, а колко дълги са стелажите, не с метри, с километри да ги мериш - и в този момент ми дойде откровението: всяка монета има две страни и ако продължаваме с тези темпове, литература ни ще изскочи от хранилището на Народната библиотека, ще се удължава и удължава и скоро ще обиколи екватора. Ние сме трудолюбиви и упорити и може някой ден литературата ни да стигне до Луната, че и по-далече и ще я нарекат космическа литература, но да не избързваме, сега важното е, че ако градим не голяма, а дълга литература и моите книги няма да ги хвърлят в мазето да подпират кулата на уж голямата ни литература, нищо че сме малък народ, а ще ги редят по стелажите на дългата ни литературата, протегнала се напред като стоножка с хиляда крака. Със сто хиляди крака, с безброй крака!, а аз ще пиша по една книга на месец, не, по две на месец, по десет, по безброй книги на месец и стоножката с опашка в хранилището на Народната библиотека ще усуче екватора – на първо време – и ще доказвам чрез моя труд, че ако литературата на малкия народ няма сила да се превърне в голяма литература - как да градиш, когато материалът не стига? – може да стане дълга литература. Дългата литература не се нуждае от многобройно население, а от труженици, които да добавят всеки месец, всеки ден, всеки час по един сегмент в тялото от нагъната хартия с корици на стоножката и аз може да не стана най-големият, но сигурно ще бъда най-дългият писател, от единия край на екватора до другия, а после до Луната и чрез дългата си литература ще помогна малкият ни народ да се превърне в дълъг народ, което е много по-важно от голям народ, нали така?

2

И ще се сбъдне мечтата на човека да постигне безсмъртие, но винаги има едно но и този път то е мънкането на геронтолозите, че безсмъртието ще бъде един вид временно безсмъртие, защото човек ще губи безсмъртието си при автомобилна катастрофа или като го наръгат с нож, или по още хиляди подобни начини, а песимистите писнаха, че такова безсмъртие ще разруши обществото. Рано или късно на всеки ще се наложи да жертва безсмъртието си, за да не се заледи завоюваната вечност, а кой ще се отказва от подобен бонус, оптимистите обаче ги оборваха, че вярно, този избор ще превръща някои в хипохондрици, неврастеници, шизофреници, маниаци, но другите ще ги затварят в лудници и безсмъртието им ще бъде гарантирано, къде в лудниците автомобили и въоръжени с ножове съседи.Философите пък, да не останат по-назад, нададоха вой, че геронтолозите искат да накажат човечеството с най-тежката присъда - възможност да разсъждаваш вечно върху безсмислието на живота, затова пък физиономиите на бизнесмените станаха още по-доволни, виж ти каква далавера се отваря. Богатите ще стават вечно по-богати, а вечно по-бедните бедни ще си мълчат, защото ще се надяват някой ден да спасят света от заледяване и да се отърват от постигнатата мечта да седят безсмъртно дълго на тротоара пред празни консервни кутии и да чакат някой от безсмъртните, които няма да са чували за заледяването, да им пусне левче, нека се сбъдва по-скоро мечтата на геронтолозите!

3

Неблагодарни са хората, и съседите са неблагодарни, и приятелите, и децата и жена ти е неблагодарна, и роднините, колегите по контейнер пък са най-неблагодарни, но ти и тази неблагодарност щеше да изгладуваш, ако не те беше клъцнало това, което най-малко очакваше – неблагодарни са и животните и не някакви скакалци или алигатори, а най-близкият приятел на човека и когато го разбереш, стрела те пробожда в сърцето и го върти като бройлер на един от трите шиша и устата ти се пълни със слюнки, стомахът се свива, главата се замайва от аромата на електрическата пещ със стъкло отпред хората да гледат, че на шишовете са нанизани наистина бройлери, а не одрани котки и мазнината капе в тавата отдолу, уханието на печено пиле пълни улицата.

Подаваш пет лева на някогашния колега и сегашен притежател на електрическа пещ с бройлери и той измъква един от шиша, с премерени движения го обвива във вестник и ти го пъха в ръцете, ти отлепяш със зъби препечената кожичка, гризеш бутчето, дъвчеш крилцата, осмукваш пръсти и захапваш бялото месо, но си толкова глупав, че изхвърляш костите, и трътката изхвърляш, и вестник, а с него и аромата на печено пиле, но е най-добре да не фантазираш невъзможни неща, като да тичаш по-бързо от светлината или да се разхождаш по дъното на морето, или да се тъпчеш с бройлер на шиш.

Мислиш за неблагодарността на сегашните си колеги по контейнер, защото ти откриваш в боклука пропит с мазнина на печено пиле вестник и вместо да пропълзиш зад ъгъла да си го осмучеш сам им правиш знаци да идват, те се изсипват наоколо, ровят в контейнера, пъхат се до кръста в него, скачат вътре,издърпват от ръката ти вестника със замайваща миризма и те изблъскват да си търсиш по другите контейнери мазни вестници, нали знаеш да четеш бе!

Ти знаеш да четеш.

Някога си чел вестници.

Възможно е и книги да си чел.

И се чудиш защо си пропилял в четене времето си и стигаш до прозрението, което идва, след като не си хапнал нищо четири дни, също като при медитирането на йогите или при ортодоксалните християни през Велики пости - тичай на площада и постилай палтото на земята! - и ти коленичиш върху него, наместваш отстрани кутията от детски обувки и се отпускаш напред, почти опираш чело в плочите и порасналата до раменете коса се премята напред и скрива лицето ти, няма начин поне един да не хвърли бяла или в краен случай жълта монета в протегната ти ръка с обърната нагоре длан.

Неблагодарността на хората обаче те рита в лицето със забързани черни ботушки, прилепнали към глезените като чорапи и съвсем тесни дънки, със светъл панталон с изгладени ръбове и сандали, с бежово сабо с висок ток на боси крака, с широки крачоли, повлачили се по земята над гуменки като терлици, не са благодарни хората и не спират, ама ти не напразно си чел вестници, че и книги си чел много преди някогашният колега да извади електрическата пещ пред входа на блока, където и ти живееше, когато живееше в блок и се сещаш, че може да ти помогне най-добрият приятел на човека, който от месец се влачи подире ти, да му хвърлиш парче от омазания вестник, с който обядваш, нали приятел в нужда се познава.

Голям е колкото едра котка, затова го вземаш под мишница и бързаш към площада, макар че хората са неблагодарни, но какво им е виновно помиярчето, на което му се броят ребрата под почти прозрачната кожа, козината на гърба му е опадала на петна, покрити със струпеи, опашката му се влачи като откъсната и зашита обратно на две, на три и чак ушите му са се съсухрили като есенни листа от подражаване на йоги и ортодоксални християни, как няма някой да подхвърли някоя пара в кутията да се нахрани най-добрият приятел на човека, колкото и да са неблагодарни хората.

Неблагодарността на хората обаче е по-голяма и от скоростта на светлината и не ги интересува най-добрият им приятел, а може би не го забелязват, понеже на него не му стигат силите да изджавка, и днес ли ще вечерят омазан вестник?, но два женски крака с джувки на обувките, които стърчат под раирана пола, спират отстрани, а ти повдигаш поглед без да отмахваш косата си, да не би полата да се окаже бивша колежка, виждаш я как бърка в чантата си и едва не изджавкваш от радост, неблагодарни са хората, но не всички и да си гледат работата и йогите, и християните, утре няма да търсиш омазани вестници по контейнерите.

Полата вади ръка от чантата си, но вместо бяла или поне жълта монета изтръсква няколко гранули кучешка храна, същата, каквато ти купуваше за твоето куче, когато имаше куче, а най-добрият приятел мръдва едното си ухо, сякаш не вярва, че гранулите са истински и за секунда ги глътва, забравил, че и ти си човек и на тебе той също ти е най-добрият приятел, а на другия ден раираната пола пак спира при вас и този път ти си се приготвил да не изпуснеш своя пай, но приятелят се изправя светкавично и налапва кафявите топчета още във въздуха.

И на следващия ден така, и на по-следващия, и на по-по-следващия и виждаш как ушите на най-добрия приятел се изправят, струпеите по гърба му падат, козината му израства и покрива петната, ребрата му вече не прозират, маха опашка и джавка, щом се покаже раираната пола да не би да опразни шепата си пред друго проснато върху плочите палто, но тя винаги спира при вас и го гледа умилена как дъвче кучешката храна, сякаш да се увери, че като се обърне да си върви някой няма да грабне гранулите изпод носа му, а те съдържат протеини, както беше чел някога по кутиите с кучешка храна, когато май имаше куче.

Най-добрият приятел, колкото едра котка заглажда косъма и джафкането му вече се чува от другия край на площада, ушите му стърчат и гледа наперено, а на теб ребрата ти щръкват, косата ти оредява и на темето ти се отваря рана, която се покрива със струпей, нямаш сили да изхленчиш за някоя стотинка и си намразил и йогите, и ортодоксалните християни, а в главата ти се завърта мисълта, че най-добрият приятел на човека, затова е най-добър приятел, защото е готов на всичко за стопанина си.

И отлепяш със зъби препечената кожа, гризеш бутовете, дъвчеш крилцата – приятелят на човека има ли крилца? - осмукваш пръсти, захапваш месото и не си толкова глупав да изхвърляш ушите, като есенни листа и на две, на три зашитата опашка и струпеят на темето ти се обелва, ребрата ти вече не стърчат толкова и гласът ти укрепва…, но помиярчето ти е правило компания цял месец, докато търсеше и понякога намираше в контейнерите омазани вестници, затова само го изритваш да се пръждосва и повече да ни си помисля за храна с протеини, защото хората са неблагодарни, но не всички.

Утре раираната рокля ще спре пред преметнатата ти над очите коса на плочите и ще бръкне в чантата си, ти ще джафнеш, ще се надигнеш на задните си крака, ще помахаш с опашка, зашита на две, на три, ще се завъртиш да види, че козината на гърба ти еопадала на петна и тя ще изсипе от кафявите гранули, а ти ще ги изгълташ още във въздуха да не те изпревари някой от съседните разстлани палта по тротоара и ще близнеш дланта й, колкото и да неблагодарни и роднините, и приятелите, и колегите по контейнер, нали най-верните приятели на хората не хапят ръката, която им подхвърля кучешка храна.

4

След стотици хиляди опити орнитолози, дерматолози, травматолози, кардиолози, офталмолози, невролози и така 
нататък стигнаха до извода: най-сигурното средство да се удължи животът е шопинг терапията или казано популярно
безразборното харчене на пари за скъпи и ненужни вещи, с което целим да покажем, че и ние участваме във Вселенската 
хармония, а познати и приятели да губят съня си от завист.Шопинг терапията намалява оксидантите в кръвта, регулира 
кръвното налягане, премахва пердето на окото, нормализира храносмилането и ускорява перисталтиката, не допуска кариесите, 
стопява шиповете и целулита, изглажда бръчките, отдалечава деменцията, измъква ни от стреса и ни спасява от още десетки 
и десетки заболявания но задължително условие е шопинг терапията да се провежда в големи бутикови, фестивални и курортни
центрове. Търговската среда трябва да бъде безкрайно разнообразна и възможностите за шопингуване да са неограничени, 
затова най-важни са трите опорни точки: комбинацията от пет локации, в които се провежда лечението, степента на 
шопингуване и честотата му, а оттам следва и изводът за месечния цикъл. Веднъж в месеца шопингуване ти подарява един 
месец повече живот, два пъти в месеца водят до три месеца удължаване, шест месеца шопингуване – три години и така нататък 
в геометрична прогресия, но както при всички психосоматични процеси и в този случай дребните детайли играят огромна роля.
Ако за европееца комбинацията Париж – Рим – Лондон - Виена - Брюксел удължават живота със сто точки, за шопингуване в Лос 
Анжелис – Шанхай – Сидни - Сингапур - Ню Йорк например се дават сто и трийсет точки.За жителите на Америките и Далечния 
Изток пък е обратното и медиците правят извода, че шопингът в локации, до които се стига с два часа летене, дава 
четиринайсет на сто по-нисък ефект в сравнение с дестинация от дванайсет часа.Главното е, че шопинг терапията гарантира 
живот най-малко сто години, както утвърждават познавачите на билки, минерали и скъпоценни камъни, слънчевите протуберанси, 
особените състояния на духа, на автогенния тренинг, нирваната и законите на пазарната икономика, но слънцето неизбежно 
хвърля и сянка.Отрицателните страни на шопинга са, че на пациента му става скучно, затова лекарите съветват – не се 
състезавайте помежду си по брой локации, степен и честота на шопингуване, защото идва момент, когато се заривате под 
планина от шопингирани рокли, костюми, ризи, обувки, чорапи, кърпички, шапки, ръкавици, шалове, парфюми, браслети, бижута, 
картини, шедьоври на компютърната техника и автомобилостроенето и с прекалено седмично шопингуване вместо да удължите 
живота си до сто години, може да умрете от скука.

5

И не е болка за умиралка да се чувстваш като монета от един лев, с която най-много да купят един билет за метрото и ако се изтърколиш от скъсания джоб на приятел ще издрънчиш на плочите, ще се изтърколиш и ще пропаднеш в шахтата на градската канализация, а кой ще си прави труда да вдига решетката и да бърка в калта, дори да ти е стар приятел – голяма работа, един лев. Но на приятелите е нужно да се помага, те са умни и достойни хора, някои изстрадали живота си, други готови да страдат, едни в началото на пътя си, други вече на една ръка от края и се мръщиш, като гледаш как господа с папийонки и прилични доходи и красавици, като от телевизионен сериал са готови да ти целуват маратонките - ще ви помогна, разбира се, вие сте ми приятели, хайде да изпием по кафе. В един момент обаче се озоваваш в канала и приятелите вече не приемат обажданията ти по телефона, но това не значи, че приятелството е умряло, просто трябва да потърсиш нови приятели – и за малко да го блъсне афиш колкото едноетажна сграда насред тротоара, който го пита с тлъсти букви иска ли да стане милионер. В някаква телевизионна игра наградата била двеста и петдесет хиляди. И с още по-тлъсти букви: един опит и ставате една четвърт милионер! Виж ти, а афишът продължава да се усмихва приятелски, че има и втора награда – ами то и втората награда не е за изпускане, макар че е само двайсет и пет хиляди, значи десет пъти по-малко от първата. Печелиш я и ставаш една десета от една четвърт милионер, или, другояче казано, една четирийсета милионер, лошо ли е? Третата е най-скромна, две хиляди и петстотин, но като си повтаряш нощем преди да заспиш, че си една четиристотна милионер сигурно си осигуряваш сладки сънища. Милионерът си е милионер, дори да има единица с някоя друга нула под дробната черта, а той сега получава двеста и петдесет лева заплата и излиза, че е милионер, макар и една четирихилядна – ехей, приятели, връщайте се! Аз не съм монета от един лев, която ще се изтърколи от скъсания ви джоб в канала и няма да си направите труда да вдигнете решетката. Един милион е това, макар и разделен на четири хиляди, а на милионер мъже с папийонки и красавици от сериал са готови маратонките да целуват и като размислиш, в теб всъщност живеят десет милионери, макар и по една десета от четирихилядния. Ако се подредят един до друг, хората ще минават край тях с възторг по лицата, ще стискат ръката на всеки, ще преглъщат и ще ги питат – може ли да ви стана приятел?, а на теб ще ти иде да се похвалиш, че не са само тези десетимата. Ти може да си сто милионери, макар и четири хиляди разделени на сто и ако някой не вярва, да тича при афиша, но да не ставаме лакоми. Достатъчно ти е да си десет милионери с поне един приятел за всеки и хайде скачай в шахтата да дотичат при теб и да ги прегърнеш. Ето, един се задава иззад ъгъла и първият от твоите милионери се изтърколва по асфалта, но за миг спира на ръба на решетката да хвърли слънчев лъч с излъсканата си повърхност в очите на приятеля – никога не разчитай само на късмета си, че може главата на приятеля да ври от мисли и да отмине – и скача между пръчките на решетката. Да, потъна във водата и приятелят трудно ще го види, но по асфалта вече се търкаля вторият от десетте милионери в теб, мята слънчево отражение и скача в шахтата, после третият, четвъртият. Главата на приятеля все така ври от мисли как да стане милионер и не забелязва и деветия от милионерите ти, който цопва в шахтата и го вика да се присъединява към братството на милионерите, макар и с единица с много нули под дробната черта, ей, човече, не подминавай късмета си! Приятелят ще направи още една крачка и ще продължи по пътя си и никога няма да научи, че отдавна е милионер, но ти си истински приятел и ще разделиш десетия милионер в себе си, който още не е хлътнал в  шахтата, на нови десет милионери с по още една нула под дробната черта – това не е никаква лакомия. Те ще се изтърколят по металната решетка с милионерски звън и приятелят най-после ще сведе поглед, ще види колко много милионери му махат от помията в шахтата и му викат: дели заплатата си на хиляда или на сто хиляди и скачай при нас! Той най-после ще си даде сметка кой е, ще издрънчи на асфалта и ще цопне в прегръдките на милионерите от калта, ами да, и той е милионер и не го интересуват нулите под дробната черта. Всички ще се хванете за ръце и ще разтърсите рамена, като милионери от монети по един лев, по улицата ще се разнесе милионерският звън и милиони милионери, кой със сто хиляди, кой с милион нули под чертата, и ще скачат при вас в тинята. Над асфалта ще бучи победният марш на еднолевовите милионери, който прави милионер всекиго, независимо от заплатата, и го приема в братството на милионерите с безброй нули под дробната черта, а ти ще си мислиш просълзен колко лесно е да намериш приятели, само да са им скъсани джобовете и наблизо да има решетка на градската канализация.

6

А в града скитат глутници от подивели кучета, ама не някакви кльощави помияри, дето побягват само да се наведеш уж да вземеш камък да го запратиш по тях, не, това са расови екземпляри, гледали са ги в къщи и апартаменти и са ги обичали като най-добри приятели, почти като роднини, водели са ги на ветеринар, хранели са ги с пържоли и шунка, мама ги е разхождала в градината, къпела ги е и е решела козината им, вечер са сядали до татко с глава на коляното му, а дечурлигата са ги целували по муцуната, но нещастието на расовите кучета е, че живеят по-дълго от амбициите на стопаните си и когато мама и татко решат да търсят по света нов живот за дечурлигата, на домашните любимци им остава глутницата, където няма гребен, няма коляно, няма целувки, затова пък не се страхуват от хората и обикалят града да показват жълти зъби, и не само да ги показват, а синът все ми правеше забележки да не съм наричал Джони с това селско име Дончо, Джони е чистокръвен доберман, татко, с паспорт за произход и награди в рода му, но един ден се съгласи най-после с жена си, че и заради най-добрия приятел, и заради най-близкия роднина нямаш право да проваляш бъдещето на децата си, а след паспортната проверка на летището ми повтори за кой ли път: и добре да се грижиш за Джони, той ни е най-близкият приятел! – и аз всяка сутрин го извеждах на двора, и вечер, а той понякога си лежи на тротоара пред блока и само мърда уши и отпускам каишката му, завързал съм я за лявата си китка да не гони котки и гълъби, но той внезапно хуква подир колата, която профучава по улицата, и аз подтичвам  след него, въпреки подаграта, два-три пъти дори се овъргалях в снега, зимите напоследък се случват мразовита, пътеките между сградите замръзват, фучат виелици, затова синът когато дойде да прекараме заедно седемдесетия ми рожден ден, каза, че ми е трудно да се качвам с Джони всеки ден до осмия етаж, асансьорът все не работи, и е уредил да продам апартамента и да си купя гарсониера на партер в чудесен жилищен блок, останалите пари щели да стигнат за първия семестър в университета за големия ми внук, а в деня преди да се нанесем в гарсониерата заведе Дончо в Западния парк и се прибра сам - да си тича свободно между дърветата, тате - макар че какво е виновен Дончо, че кучетата живеят по-дълго от стремежа на хората за по-висок стандарт, но той все пак намерил пътя до дома, новите собственици обаче не знаеха къде съм се преместил, а на мен ми се стори един следобед, че го мярнах в глутница от някогашни най-добри приятели с жълти зъби и няколко изпусталяли песа с увиснали опашки, и те предишни любимци на мамита и татковци, и когато за седемдесет и петия ми рожден ден синът ми изпрати маратонки за чудо и приказ – този път не успя да дойде, момчетата му започвали свой бизнес и трябвало да им помага - аз вече трудно изкачвах четирите стъпала до входната врата, затова сега обувам маратонките, хващам патериците и излизам на тротоара да чакам глутницата, Дончо ми е запазил място в нея, а вие не се безпокойте, аз пазя вашето място при нас.

7

Тежък е животът, господине, хората станаха едни – ще паднеш на улицата и няма да те погледнат.

Не ги интересува инсулт ли си получил, или си пукнал от глад, а аз от седем часа чакам и все да ми дойде редът, да ми дойде и се обаждам, че ме пререждат, няма да си мълча.

Докторката излезе преди малко да ме нахока, че реда го определя тя и на когото не му отърва да си търси друг лекар.

И отново вкара свой човек.

А вие защо сте тука?

Нещо с главата ли?

Ами че ние пред тази врата всички сме заради главата и не че щях да търкам вече цяла седмица този стол, но ми дойде до гуша да ми виси на врата свекървата.

Не знам защо Господ държи такива хора и не ви познавам, но свекървата е на деветдесет и пет, а Господ не я прибира.

Какво толкова съм съгрешила, че мъжът ми почина на петдесет и ми остави на ръцете бабичката?

Пък иначе от кръста нагоре нищо й няма, нито сърце, нито дробове, поне да се закашля, че да се задави и хайде към гробищата, а то вече чакалнята на невроложката.

Ама не можела да стане сама, ами не ставай, лежи си там и не се обаждай, а тя на двайсет и седем се развела, оставила моя Димчо петгодишен Да я изчистя, че вещицата я направи на клозет, а стаята й е пълна с кашони. Едни такива прашни, вехти, явно са от много години и докато можеше да става току клякаше при тях и бърникаше вътре.

Крие нещо дъртата, казвах си, но ще дойде и моето време.

И дочаках.

Залежа се и аз веднага отворих най-големия кашон. И разбрах заради каква глупачка съм се трепала.

Или каква глупачка съм била аз да очаквам поне шепа злато.

И на спестовна книжка щях да съм благодарна, а то книги.

Всяка подвързана с целофан.

Бързо се сетих, нали моят Димчо работеше в печатница.

Оттам ги е отмъквал, ама защо са му били?

Че и с целофан!

И да не ми каже!

Аз зиме се чудя с какво да разпалвам печката на вилата, а тя да си мълчи, гнидата, сякаш не аз я храня.

Но Бог е милостив, той чува молбите на вярващите и ще си я прибере. Ще крие тя разпалките за печката!

Не разбрах, къде да дойда с вас?

Кой сте вие да ми говорите така!

Веднага ви отгатнах що за стока сте, с този костюм!

Трябва да ме вземете и мене ли?

Че защо, аз да не би да съм се залежала от четири години?

Я ме вижте каква съм здрава, сама прекопавам градината.

Не ви разбирам, било ми отредено да прекарам тука, докато е жива свекърва ми?

И като хвърлела топа нямало да има нужда от мене?

Защо не са ми казали?

Свекървата се чувства отлично, от кръста нагоре е като спортистка.

Както се грижа за нея, ще живее още трийсет години.

След минути щяла да умре от глад ли?

Нещо не сте разбрали, препълнила съм хладилника.

Пилешко и кисело мляко, сиренце, масло, доматки от градината, и през ум няма да й мине да умира от глад, а и какви краставици отглеждам на вилата!

Черешите са натежали от плод, ще я препълня с витамини, а вие изглеждате интелигентен човек и ще ви дам от най-дебелите книги в кашоните, пазя ги за зимата.

Топлят най-добре и знам какъв стана светът.

Ще паднеш на улицата и няма да те погледнат.

Шефът ви не обичал да чака ли?

Не съм му била само аз на главата?

По света имало много като мене ли?

И всичките ни търпял, докато били живи свекървите ни ли?

Имал добра душа?

Но нервите му били опънати?

От многото задължения?

Ами вие пред точния кабинет сте попаднали.

Знам какво ще ви посъветва докторката - да подшушнете на шефа си, че му е нужно спокойствие.

Да не се преуморява.

И за да си почине добре, да направи най-простото - да обърне нещата.

Щом толкова му е мило за майката на моя Димчо, нека свекървата да е жива, докато снахата се грижи за нея.

За вашето не се безпокойте, то не се губи.

Вилата ми е шейсет и четири квадрата на три етажа. Какви домати растат в градината, какви чушки!

И на шефа си ще занесете, само да не бърза.

8

А наоколо разни вряскат, че книгата е духовен екстракт, макар че и глупаците знаят, книгата е стока, като надениците и чушките, само дето не си струва трудът да я внасяш контрабанда, а иска и инвестиции и това го обяснява всеки издател на автора, който се опитва да му цитира някакъв голям поет, че дори само двама души да прочетат книгата му, за него е достатъчно, издателят обаче не е вчерашен и си знае своето – разходи за редактор, за художник, за коректор, за компютърен специалист, а дали ще я купят дори онези двамата с големия поет не е сигурно, но авторът го успокоява – няма нужда от редактор, няма нужда от художник, няма нужда от коректор, всичко ще свърши той, защото книгата му е духовен екстракт и издателят мърмори, че при това положение ще опита да направи нещо и на автора сърцето му се превърта, май има надежда, такава надежда обаче не е надежда, защото като няма редактор, нито художник, нито коректор и така нататък, значи няма и книга, излиза нещо като книга призрак и щом няма книга, няма и автор, има автор призрак – и сърцето му се обръща пак, този път на обратно, дали да сложи при духовния екстракт малко наденица и чушки, та книгата да я прочетат не само онези двамата с поета, може дори да я купят трима-четирима и тогава ще има пари и за коректор, и за художник, и за редактор и ще се получи истинска книга, да пъха по-бързо между кориците повече стока, а от духовния екстракт засега ще се откаже, или не, ще остави малко за подправка, като пипера в наденицата, така продажбите ще скочат и тогава и авторът ще бъде истински, никакви призраци, зомбита и всякакви подобни глупости, макар и автор като наденица с много, много, много пипер.

9

От външната страна на тротоара пръска миризма на тъга дърво с отрязани клони, дебели почти колкото ствола, за да не пречат на колите по улицата, но от изсъхналите рани, оставени от моторната резачка, са се изхитрили да се източат тънки клончета, като забити в кората пръчки, горните се повдигат на пръсти към слънцето, долните висят обидени, че не са ги сложили по-високо да близнат и те от светлината, но и от едните, и от другите напират зелени пъпки, разтворили вече по пет, по шест, по осем листенца, бързат да се нагълтат с хемоглобина, който им се полага по рецептата на еволюцията, и да покажат какво могат и как добре ще го направят, опитват се да вирят глави дори там, където обидените клони се хващат за вятъра и се мъчат да ги изтръскат на плочите, не са умрели те за милостинята на еволюцията, а на един от тях се цупят няколко миналогодишни листа с цвят на разредено кафе с мляко, увиснали като пране на простор в напуснат дом и само от време на време, когато ветрец опита да се промъкне между тях, се разсънват и поучават разтворените пъпки колко по-топло е било миналото лято, колко по-ароматен е бил дъждът, колко по-ярко е светело слънцето и по-синя е била луната, колко по-свеж въздух са дишали, колко по-задружно са живели, как зелените пъпки трябва да се пазят от грешки и как те са избегнали същите грешки, като са се поклащали точно по стъпките на бащите и дядовците си, младите не трябва да се веят извън тези стъпки, колкото и да ги съблазнява вятърът, за да стигнат до тяхното положение на мъдри изсушени листа с цвят на разредено кафе с мляко и съзнанието, че са живели за добруването на дървото си, на дърветата по целия тротоар, на дърветата в парка отсреща, на дърветата в цялата страна, на целия дървесен вид на планетата, на Луната, в Космоса и отвъд него, а напъпилите листенцата си гълтат хемоглобин, стават все повече и по-едри и чакат най-после да ги съблазнява вятърът и аз не мога да се отърва от мисълта, че говоря на децата си.

 -------------------------

 Емил Кръстев е автор на книгите „Медии”, „Плацента”, „Макиаж”, „Сянката”, ”Кръговрат”, “Луда надежда”, “Лунен загар”, “Змейова гонитба”, “През екологичния лабиринт”.

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI