Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Един гамен във високата литература

07.03.2017 | автор:  Проф. Симеон Янев 1

Романите на Янко Станоев в инфантилната проза

 

Този текст е извадка от пространен анализ на на  т.н. инфантилна проза, дело на Симеон Янев от най-новата му книга „Проза за прозата”. Целият текст ще излезе във Великотърновския алманах „Света гора” в следващия му брой.

1.                   

В заветната си, незабелязана в днешния литературен брътвеж, автобиографична книга „Последната страница”, превърната в живописна галерия на българския литературен живот при социализма, Александър Спиридонов, един от символите на някогашната пътеводстваща литературна критика, казва на едно място по адрес на Янко Станоев: „Единственото хубаво /.../ беше да бъда предан слушател на подигравателните импровизации на Янко Станоев, да се вживявам в тях като че чета хубава книга. Това бяха пародии и гейзери на артистичност, понякога почти цинични, светотатствени, винаги изригвани от Янко с мисълта да бъде един гамен, плюл на възможно най-много соцреалистически схеми.” (Последната страница, 2007, с.119)

Тая съвсем правилна граматически фраза съдържа поне три неправилни, (защото са нечетими за днешния читател) логически несъответствия. В пределно ясния си изказ, тя не обяснява как най-праволинейният за времето си критик се е наслаждавал на изпълненията на най-светотатствено гаврещия се със „соцреалистическите схеми” писател и как изобщо всичко това е било възможно без видими последствия в ония години на повсеместен контрол и безмилостна автоцензура, както ги описват повечето от съвременните им познавачи.

 Почти четири десетилетия преди времето, в което Спиридонов прави тази двусмислена възхвала на утвърдения вече в белетристиката „гамен”, мнението му за него, както и за цялата инфантилна проза е съвсем различно: ”Един от участниците  - пише той - в разговора за младата белетристика (сп. „Септември”, кн 12, 1971 г.) заяви, че „инфантилната” тенденция била романтична насока на социалистическия реализъм. В какво се състои нейната „социалистическа романтика?” /.../ Уважавайки белетристичните дарби на тези автори, читателят не може да не потръпва от лоши предчувствия, когато си представя как те години наред се въртят все там, където мама простира прането и поднася чай...”Слънчеви квадрати по зимния плаж” на К. Николов, „Самотните вятърни мелници” на Ст. Стратиев, новелата на Янко Станоев „Светли месеци” /.../ с крехките герои, с тяхното неустойчиво душевно равновесие, изнеженост и слабост ... вместо съзнанието за пълнокръвен живот в името на комунистическото бъдеще на народа – много трудно се съчетава всичко това с бодрия младежки дух на Девня.” ( ЛФ, 1972, бр.3).

И от днешна, и от тогавашна гледна точка Спиридонов е тотално (макар и напълно съзнателно) сбъркал, ако разбира се, не е и поискал нарочно да сбърка. Защото и при най-внимателно четене и на Кольо Николов, и на Станислав Стратиев, и на Янко Станоев в книгите и героите им нямаше никаква крехкост, никаква неустойчива душевност и мамите изобщо никъде не се явяваха да простират пранета и да сервират чай, понеже момчетата в разказите им обикновено бяха далеч от мамите си и със зъби и нокти, в един не много ласкав свят се бореха да доказват себе си.

Защото, както вече посочих, „инфантилите” нямаха нито претенции, нито опит да навлизат в териториите на голямата правда; те търсеха правдата на своя живот в низините на битието, където конфликтите не бяха конфликти на идеи и светогледи и не изискваха патетика и героизъм, нито разпознаване на скрития враг, а обикновеното, всекидневно отстояване на нормалността срещу шмекери, маскирани като учители по морал, блюстители на закона със зрение, разчитащо само буквите му и дребни търговци на преживяната истина, представящи се като частни благодетели.

 В онзи етап на развитие на социалистическата естетика, добавена към постулатите на метода, аксиомата за двете правди разчиташе като голяма правда единствено създаващото се комунистическо общество с априорната му хуманност и средствата, с които трябваше да се постига то: големите строежи, преобразяващи страната, което бе факт и същевременно промените, които те (строежите) трябваше да предизвикат в „душите и сърцата на хората”, което не бе еднозначно.

 

3.

Но не за да доказвам взаимно отричащите се мнения на Спиридонов, привеждам тук тези два дълги цитата.  Нека сега се върнем към същинската тема на нашия разказ – романите на Янко Станоев.

Тя трябва да осветли белетристиката и специално романите на един нестандартен, противоречив, но безспорен в ред свои умения автор, който не прави компромиси ( видимо до днес) в текстовете си, улеснен (или легализиран?) от един поведенчески модел на бохем, прикриващ с хедонизма на бохемството си свободата, която печели за прозата си.

Не твърдя, че всичко това е ефект на някаква обмислена тактика за пробив в непробиваемостта на статуквото. По-скоро го разчитам като природа на таланта, достатъчно сигурен в себе си, за да изключи всяка кариеристична съблазън, засланяйки се в безпардонност и непукизъм.

 Резултатът е една проза, която получава своята визуализация с цената на това да не получи реалната цена на своето естетическо качество в своето (и за жалост) и в днешното време.

Това е прозата на Янко Станоев.

Нейната нестандартност, забелязана още в началото на излизането му на литературната сцена, е в нейната дързост да пренебрегва защитните ниши на  господствуващия метод в най-видимите точки на белетристичните практики: избора на героите, изграждането им в предписания модел и задължителния оптимизъм в решаването на конфликтите.

Нейната противоречивост е най-видима в жизнените му поведенчески модели, където се движи в невъобразимия диапазон от бохем и пройдоха до сътрапезник на висши държавни и литературни величия. Всичко това на фона на литературния му статут на вече харизматичен белетрист, умело разграничаващ се, както от литературната, така и от политическата конюктура.

Нейната значимост е задача на този текст, който се зарежда от далтонизма на съвременните (не)прочити и преди това от упоритата вяра, че нищо значително, още повече безкористно, не може да бъде погълнато от черно-белите схеми на естетическите теории пред безстрастността на литературната история.

Именно затова една от най-странните загадки на днешния литературен живот е непроницаемата слепота, с която търсачите на дисиденти и алтернативни канони в литературата на соца се разминават с текстовете на Янко Станоев – крещяща илюстрация на нарушаване и още по-определено подгавряне с постулатите на метода, при това не в стила на долнопробна публицистика и памфлетност, а в мерите на висока литература, на изискана поетика на пародийни и гротескови форми. Досега съм срещнал само един автор (Стоян Вълев), който предугади в днешно време  Янко Станоев  в значимостта му с текстовете му от онези години в нестихващия му спор с господстващия тогава метод.

  

9.

Сюжетостроенето на младия прозаик има твърде малко общо с традицията. То не се изгражда по принципа на причинно-следствените връзки, нито като постъпателен изглед на някаква наличност. Можем да го провидим като родствено на монтажа, ако сглобките, които са неизбежни при монтажите не липсват напълно при него.

Да вземем например една безгрижна разходка на героя с попътна почерпка  около „Александър Невски”, съвпаднала със спомен за родното му селце, отдавна непосещавано и чувството за виновност, което всеки подобен спомен събужда. Следва само една къса фраза: „Камбаните отсреща прозвъняваха и в това видях божествен проглас да изпълня начаса синовните си задължения. Разплатих се и забързах към спирката, обзет от първите приливи на тъга...”

Никакви описания на очаквано вземане на багаж, на купуване на билети, на настаняване в автобус, на описания на спътника и разни подобни скучнотии. „Автобусът влезе в градчето и отляво през прашните стъкла изникнаха жълтите, двуетажни блокове на „Монте Карло” – това бе най-старият квартал в селището...”

Яко!

А преди това т.е. по време на разходката – асоциации и идеи, идеи и асоциации, в които се ражда замисъл за филмова комедия с възможен изпълнител  „оня мил глупак” Луи дьо Финес като посредник  в продажбата на мебели („почти като моя случай”), който с наличния си талант веднага  печели клиенти, клиенти, клиенти  и докато фирмата процъфтява... той кротко издъхва в крайпътна хижа, където признателните собственици го откриват най-сетне.”

„А ето и черквата, където ще се отслужи тържествената литургия” – казах си, когато стигнах площада” – ефектно завършва разказвачът, стигайки до „Александър Невски”.

Пием за разхлаждане една мента и пак ни налитат спомени за родните къщи, вкупом с вините за напускането  им, за което вече стана дума. Веднага след ментата (и този път вероятно от нея) -  асоциации, асоциации и идеи, между които (нали сме историци) един елемент от битката с галите, онзи, когато героичният Касий Сцева загубва шлема си. (Асоциация по сходство – нали и ние преживяваме поражението си при Мариана с паднал шлем).

А докато всичко това става: „Автобусът влезе в градчето...”

Ето така се пише висока проза – елегантна двузначност и нито секунда отдадена на скуката!

 

10.

Именно асоциациите, сами изглеждащи отклонения, изрязват в „Неандерталецо мой” всичко излишно, обстоятелствено-постъпателно, причинно-следствено, хронологически-обосноваващо, представящо се като пластично, бидейки всъщност натюрмортно. Асоциациите скъсяват времето, преодоляват пространството, изсмукват обстоятелствеността, произтичаща от наличностите и предлагат мисловен пейзаж – пейзаж на мислите и въображението, в който царува иронията и тя е като вар, като цимент в градежа; споява всичко в неръкотворен зид.

В „Неандерталецо мой” иронията не е похват, не е стил. Тя е светоглед, оптиката, през която се вижда светът, включително и светът в себе си. Невероятно е, че автор на две книги в третата постига такава плътност, в която не се забелязват никакви шупли, но романът е налице -  при това е преживял най-малко две издания и най-важно, спокойно би бил четен и днес, независимо от променените условия, в които конфликът на героя се е демодирал, защото автоматично би се решил през терминал две.

Цялата тази невероятна плътност, която прави романа жив и днес с прилежащата му ирония, единствено може да бъде обяснена с асоциативната му природа. Да добавям ли сега дълбоки мисли за технологията на синтетичната проза, в която в малко текст действието се прехвърля от пространство в пространство, спестявайки маса обяснителни епизоди  и как тази процедура, изхвърляйки нефункционалните наративни ядра изгражда нова наративна типология?

Нека ги спестя, но не е за пестене генезисът на иронията като светоглед, изворът ѝ така да се каже – най-обилният и извор в този роман, а както ще видим и в цялата проза на Гамена.

Той е в гаврата, в гавренето. Защото Гамена не от невъзпитание, а по силата на една дълбока своя вътрешна нагласа, съвсем по гаменски се гаври, преобръща значенията, изменя смисъла на най-устойчивите представи, на втвърдени и потвърдени от историята идиоми, да не говорим за клишетата, които ги изграждат.

И всичко това не теоретично т.е. в разсъждения, а в живи истории и случки.

Ето например как в пет изречения се създава и разрушава картинката на първото в живота влюбване и разлюбване с поглед:

 Чешки инженер живее със семейството си в малко българско градче, където се строи електроцентрала.

„Ние всички бяхме влюбени  в дъщерята. За да привлечем височайшето  и внимание чупехме наоколо каквото ни падне, удушвахме котки с телени примки, катерехме се чак до покривите по водосточните тръби. А когато тя излизаше на балкона да сресва копринените си коси, ние я посрещахме с облаци от дим, дърпахме със стръв цигарите, за да и дадем да разбере, че в никакъв случай не сме от лесните.

Един ден тя обаче се показа на балкона с паничка в чародейната си ръка и като почака да се съберем отдолу, бръкна в съдината и хвърли шепа монети...Ние останахме за миг в колебание, после наследствената бедност надделя над любовта и честолюбието и се нахвърляхме в тревата, а високо над нас малката русокоса сеячка пръскаше монетите от панчката и се смееше; Петер Немцел и съпругата му също се смееха.”

Иронията у Янко Станоев в най-дълбоката си генетична точка се заражда от едно мислене в относителни понятия, което потиска  всички други възможности за осмисляне на света. Съзнанието за относителността на всичко, наред с едно силно въображение, развихрящо се не във фантазно досътворяване на нещата, а в овладяването им в съществуващия им вид, но чрез метафорите и метонимиите – това са потайностите на неговия талант и това обяснява защо всичко написано от него е най-автентично, когато открито лежи върху преживяността. То трябва да ни обясни и защо не малкото му на брой книги никога не излизат от кръга на личната преживяност, както и повторителността на мотиви и сюжети в тях. Той е толкова неповторим в интерпретацията, колкото е ограничен във фабулността.

Иронията в „Неандерталецо мой” е всичко друго, но не и онова остроумие, което се поражда от сходства или несходства, или пък от внезапна превратност в ситуацията, т.е от нещо външно.

 Иронията у Станоев е интонация на мисълта, т.е. на словото, което я изразява:

„...Че какво разпределение е това, питам аз - ядосах се изведнъж – да накисват винаги едни и същи хора? Що за подбор, що за селекция ни сервират в тия мъдри  списъци? Че ние да не сме коне, хванати в прерията, дявол да го вземе?

-  Не ми крещете – каза спокойно жената.

- Извинете – отдъхнах си от свещения гняв на ограбения.”

Всъщност единичното трудно може да илюстрира принципа, който влиза в ролята си именно в повторителността. Но умението на този Станоев е да бъде неповторим в повторителността. Гейзери от сравнения и метонимии най-често се изливат в речта и най-определено в ремарките, придавайки на смисъла условност, която, ако не предизвика усмивка, възбужда наслада и постоянно държи вниманието будно.

Именно тази условност, приета с усмивка или наслада, прави възможна невъзможната иначе директна атака на  „Наредба-та за разпределение на млади специалисти”. И понеже романът не изобилства, а просто лежи върху такива сблъсъци с наредби, алинеи и букви, в целостта си той се оказва една пледоария срещу държавния ред.

Естествено, че няма да го награждават.

Но не могат и да го забранят.

 

11.

„Неандерталецо мой” е броеница от безброй такива истории, навързани без особенна последователност и причинност и толкова чужда на идейната романистика от 70-те, че броеницата, неприемлива в моралната си разпуснатост, би останала да прашясва в редакционните чекмеджета, ако пикантните и историйки не се гълтаха леко, подобно на пуканки и ако тази лекота в процеса на четенето не се утаяваше в битката на един млад човек, лишен от човешките си права в най-елементарния им вид, например да се е случило да се родиш в голям град и да си живееш, колкото си искаш в него, вместо да си роден в едно селце и да не можеш да упражняваш там професията си като току-що дипломиран историк  в средно училище.

Държавата в своята грижовност е посегнала на правото му на избор на местожителство и именно тук, в тоя низов проблем, се начева драмата, представяна находчиво като мелодрама и именно така успяваща да излъже не само държавата, но и бдителните редактори в бойките редакции, отстояващи „духа на Девня”. Този дребен проблем, легнал в темелите на един маскиран като мелодрама роман, преиздаден днес би звучал гротескно, но би бил също толкова актуален, ако не и зловещо актуален за обикновената човешка съдба. Защото същата тая свръх грижлива държава, която пречи на младия човек да реализира себе си, като сам избере къде да живее, след трийсет години е станала абсолютно безучастна към този подготвен от нея млад специалист и като е закрила осем от всеки десет свои училища, му предлага единствено да си избере местожителство, в която си иска част на света.

Проблемът „метод – изкуство” в името на социалната правда май нагазва в апориини дълбини.

 

12.

Но ние сме тук в сюжетика, която носи проблемите на общество, което тогава наричаха зряло социалистическо и ни предстои да видим как един талантлив (не може да се каже по-меко!) млад писател, заравяйки романа си в най-всекидневни, низинни проблеми, при най-регламентираните издателски практики ще се опита да покаже как всичко това може да се преодолее в едно (най-малко двусмислено) повествование, в което най-иронизиран е самият автор, избрал си ролята на главен герой.

 А главният герой играе ерудит в целия роман. Това се разчита в историческата му осведоменост: най-добрите реплики, най-тънките асоциации, най-дълбоките размишления за човешката природа така фино, така на място се вплитат в разказа, че читателят не може да изпита друго, освен едно размекващо удоволствие, което постоянно гали читателския му апетит.

 Ако в дебрите на литературзнанието имаше някъде разработена техниката на прийомите на удоволствието и то извън утъпканите пътеки на интригата, на внезапната смяна на обстоятелствата, на намесата на неведомото и прочие, и прочие познати похвати, то българската проза достойно може да добави именно чрез този млад тогава автор и именно чрез неговия първи роман една доста добра технология, която, избягвайки тия свещени традиционализми, се реализира чрез иронията.

 

16.

Историята на възприемането на романите на Гамена е особено показателна не само за наличието на подводни рифове, за падини край тях, за  тъмнеещи хоризонти, където в предбурна тишина се зараждат заплашителни  цунами или вилнеят тайфуни вече току над покрива ни, но и за критическата (подозрителност ли, предохранителност ли ?) къмто тая литература. Факт е обаче, че един от най-очевидно добрите стилисти на времето си бе отрупван с толкова усъмнения (не, разбира се, заради стила), но за „неизбистреност” (Ст. Вл. Мицов), за „ изтънели” и дори „прекъснати” социални нишки  и за „назидателен фойерверк на конформистите”( Ант. Бояджиев), за „опасно подхлъзване” (Ив. Балабанов) или например за „половинчатост” във всичко (Ив.Пауновски).

 На „Неандерталецо мой” с почти еротична наслада се изредиха десетки, не го пропуснаха и Любен Георгиев (Бичбожий, но не наред) и бай Яко - дойката на „Тютюн”. Бичбожий  насети в него „горчив привкус на сладък живот”, а бай Яко направо изстена „ах, неандералецо мой!” Много ми се ще да прибавя към тия почитатели на романа и Михаил Неделчев най-вече заради начина, по който ръси с китката днес, но (вам лъжа, мене – истина) навремето  той бе друг, пак галантен, но пък и почти единственият (ако не броя себе си и Подигов), който прозря в Гамена нещо значително.

И не само това.

 Като опитен критик още тогава след някои тактически забележки, той единствен и в прав текст изрече: ”най-стойностната книга на годината е– „Неандерталецо мой” ( П-к, 1977, кн. 10, с.146).

Е, четири десетилетия по-късно като литературен историк мога да добавя ”не само за годината и не само в периода на презрения соц, а в процесуален смисъл, за който тепърва има да говоря – и далеч по-късно особено в днешния апофатичен език.”

 

Литература, реципирана по начина, който описах, в епохата на социалистическия реализъм, никога не можеше да стане официозна литература с всички високи признания, които ѝ се полагат, но колкото и невероятно и нищо не можеше да ѝ попречи да бъде образец на литература. Това може да обясни как в рамките на инфантилната проза отначало с Кольо Николов, Станислав Стратиев (които разглеждам на друго място) и с Янко Станоев, Евгени Кузманов, Георги Богданов, Красимир Дамянов, та до Виктор Пасков  по-късно се появиха някои от най-добрите текстове на поколението – една цяла литература, мимо всякакви официални постулати.

И ако наистина днес някой иска да открива алернативни канони в подмолието на официалната тогава литература, той не би намерил най-важните без тия автори, както и без някои други, за които имам частни съображения да не споменавам, а най-вече и без най-добрите от поколението, изразени в други тематични зони и други поетики. Тук трябва да добавя и имена като Георги Марковски, Димитър Яръмов, Рашко Сугарев, Христо Калчев, Димо Димовски, отишли си твърде рано, но с една или повече достатъчно значими книги, за да знаем какво сме загубили от едно поколение, заклеимено въввремето си, че пише „проза за която не се спори.”

 

 18.

Над всичко и в резултат на един ирационален усет, какъвто притежават само талантливите хора, пишейки първия си роман, този Станоев е предусетил, че му е необходим друг – различен от всеобщо употребимия език и е хвърлил всичките си усилия в изобретяването му.        Този език притежава една защитна обвивка, която на пръв поглед го представя като език на ниското, на уличното, на тарикатското, така да се каже. Младият автор, който успява да създаде еротична атмосфера, без да употреби нито една еротична дума и без да представи нито една еротична сцена на върха на мощта си, без съмнение е бил в състояние да изчисти тоя жаргонен нюанс. Но в същата степен у него се е задействал усетът по-скоро, отколкото рациото, за да съзнае, че в нестандартния роман, този жаргон  е своеобразна защита срещу идеологическите диоптри. По-безопасно е обвинение в жаргонност, отколкото съзрени без него политически грехове, в каквито лесно биха могли да се привидят сцените с надлъгването с милицията по квартирния въпрос или например след затвора принудителното започване на работа .

Езикът на „Неандерталецо мой”  и после на „Двойникът” е език, забранил си  и забравил  всяка категоричност, приел за свое верую, че нищо не е постоянно и окончателно истинно поради и което постоянно и едновременно всичко разказано с него е все така „малко весело, когато е тъжно.”

 И поради същата причина, както пояснява Пауновски, няма и как да не бъдеш ту малко Моцарт, ту „скитник празен”, я малко хитрец, я малко Дон Кихот и винаги на границата между зло и добро. С ерудицията и образоваността си, макар и повече в негативна посока, Пауновски е описал, без да го провиди в същността му, един особено важен, предстоящ процес в литературния език – смяната на катафатичното с апофатичното слово по терминологията на Аристотел. Това е процес валиден за цялата литература, въпреки и независимо от метода. След дългата стерилност, наложена от периода на преформатирането ѝ в постулатите на новия реализъм, от началото на 60-те започва едно бавно разоковаване на езика и на възвръщане на правата му да гребе отначало от всекидневната реч, а по-сетне и от групови и съсловни езици. Това състояние е за първи път провидяно и описано от Цветан Стоянов в знаменитата му във времето си студия „Невидимия салон” (1961), но неговото развитие и още повече продължението на процеса след 1989 година до катастрофичната доминация на апофатичното слово още чакат своя изследовател. Така или иначе става въпрос за изключително важен и продължителен процес, в който лиературата живее и който е израз на умора от стопроцентовото истинно слово, каквото е словото на епичните романи.

 Този процес изтиква на преден план и постепенно превръща в доминиращо уклончивото, некатегорично, условно истинно, апофатично слово – накратко софистичното слово. Платон и Аристотел и особено Платон в диалозите си надълго и нашироко се занимава с него, за да разкрие природата му на играещо слово, способно да добие много зловещ отблясък, когато в определени епохи успее напълно да изтика от литературата (а и от разговорния и политически език) катафатичното слово – словото на безусловната истина.

 Днес това слово е фаворизирано в така наречената политическа коректост, но и в официозната част на остатъците от литературна критика.

Янко Станоев има особена (процесуална) заслуга, не толкова за налагането му (за това бяха необходими нови политически условия, каквито настъпиха чак след 1989 година), колкото за разкриването в ефектността и блясъка му на играещо със смислите,  апофатично слово. В този смисъл и без ирония той е записал името си в българската литературна история, стига тя да не бъде прекъсната, както е вече прорицано от неолибералните литературни месии.

Като го моделира в своите битовизирани и автобиографизирани сюжети, Янко Станоев намира може би единствения  наличен процеп, в който може да се постигне неутралност към идеологическата догма, за да се разгъне пълноценно този вид реч и да подейства оздравително на цялата млада тогава проза. Особено ясно е изразено това в границите на инфантилната проза у някои автори, негови следовници от поколението му: Росен Босев, Божидар Томов, Николай Стоянов, Валентин Пламенов, да не говорим за многобройните и епизодични епигони. В собствената му проза (тук включвам вече и най-сполучливите от разказите и новелите му) посредством развитата си пластична култура и перманентна относителност на мисълта, най-вече в „Неандерталецо мой”, той постига един изчистен образец на (нека го наречем така) „висока литература на низината”.

На низината в смисъл: самолишилата се от официозност и престижност наративност, на сниженото до всекидневност живеене, на човешкото съществуване заради самото съществуване.

И чрез всичко това на относителността на живота във весело-трагичния му кипеж срещу безалтернативния героизъм в името на една все по-отдалечаваща се утопия.

Този начин на писане имаше силата на алтернативен канон в рамките на инфантилната проза – нейната най-ярка и привлекателна реплика – своеобразна високост в полите на официално високото.

Да я опише в един съответстващ на битуването и несъответстващ на самосъзнанието и план, е последната задача на настоящия текст.

                                                          

19.     

Цената на изкуството се припокрива с цената на поведението, което си избираш и още повече, когато то те избира.. Резултатът е „тревога”, както казва Иван Пауновски. Резултаът е „мимикрийно битие, с имитирани социални жестове”, както казва дори Михаил Неделчев  за „Двойникът”, макар и не без основание.

 Резултатът е  „застоят”, който е единствен „по силите му”, както казва неизвестният, но твърде опитен в критическите заслони Антон Бояджиев.

Най-общият резултат от дистанцията на близо половин век обаче е неразчетеността на една сериозна литература, която ако не е могла да бъде част от високата литература на времето си поради конюнктурно-идеологически съображенияи, задължително трябва да бъде висока в  историята на литературата по процесуално-естетически причини. Достатъчно е  да се провиди изкусната и, маскирана като веселяшка, а всъщност тъжна, мимезисна реалност и блестящият, и съвсем не самоцелен, езоповски език, колкото забавен, толкова и проникновен за психичните дълбини на уж лековати персонажи в сериозните им схватки с властови наредби и алинеи. За такъв прочит  настояваше преди повече от четиридесет години пак Михаил Неделчев  в една своя паметна и до днес студия (една от най-хубавите му критически студии!) „Млада литература - 1976” . И е необяснимо как през годините той е забравил собствените си проникновения, бидейки в днешния си патос, способен  да разчита дори микрофлората като алтернативен канон.

Защото истина е, че със своите романови войни с „крепостническото право”, Гамена и редица тогавашни автори, ако не можаха да го отменят, поне успяха достатъчно перфидно да го дескридитират чрез тъжния си макар и гаменски смях.

При това дискредитацията на крепостничеството е само частен проблем, а в гънките на социалистическата литература и до днес се крият значителни автори, всеки със своя модел на справяне с метода. Именно тия автори задаваха  други измерения на литературата тогава за разлика от ортодоксалните книги на официозността, които във всяка епоха колекционират всички лаври, но рядко остават в класиката. Класиката, почти по закон, винаги се селектира от неординерността.

И именно в това е благородното коварство на литературата. 

Но да завършваме вече своя разказ за Гамена...

 

20.

В някакъв менстриймен сайт преди време чета интервю с Гамена, което съм си запазил. Самият Гамен там е заварен с брадва в ръце да цепи дърва на някакъв богаташ, комуто се цанил да разчиства градината срещу скромно заплащане. Интервюиращият разказва, че му занесъл бутилка бира и като я разтворил и отлял първите глътки на земята, Гамена му обяснил жеста си по следния тачин: "За моите приятели и наборите, които не са между живите. За Росен Босев, за Митко Яръмов, за Георги Марковски... Ако аз съм жив, то е, защото се сетих да съм градинар."

След което му споделил следните свои безценни мисли и  дълбоки откровения:

"Физическият труд, ще знаеш, облекчава донякъде от нервното напрежение, а градинарството е едно незаменимо средство за тази цел - като почистваш храстите и дърветата от излишното, ти донякъде пречистваш и себе си: душевните терзания, отчаянието, съмненията и не на последно място злобата, която всеки един от нас носи малко или много в себе си. И не е никак случайно, че градинарите минават за благородни хора - мъдреци, които знаят тайната на раждането и смъртта и се отнасят смирено към този неизбежен кръговрат. Градинарството прилича донякъде на писането - от буренясала и обрасла градина, каквато в началото е намисленият, взет от живота сюжет, да го превърнеш в добре подреден, светъл и уютен двор за живот и забавления.”

 

Фукня!

Фукня, разбира се, фукня отвсякъде!

Не щем да сме Македонски с метлата – махаме с брадвата, завещана  ни някога в Долна Секирна.

 

Ама пък как му отива на гаменарията и на високата литература, която може!

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  14.03.2017 10:14 | #1

В десятката!

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Паякът напредва...

Между двойна бездна

Кирил Кадийски събра новите си сонети в книга

Христо – рицарят от минали времена

Млада румънска художничка избра Русе за първата си изложба

Точка. >>Нов ред#

Неологизмите на Димчо Дебелянов

Георги Константинов: Наоколо кипи от посредственост и хитруване

Труден роман на труден писател

Гърчът на човек да бъде ангел...

Родна песен нас навеки свързва