Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Стъпалото и пътят

07.03.2017

Китайският поет Жао Лихон представен от Здравка Евтимова

 

Жао Лихон e роден в Шанхай през 1952 г. и е един от най-даровитите поети, есеисти и учени на съвременен Китай. Започва да пише през 1970 г. Завършил специалността „китайска литература” в Университета на Източен Китай, днес той е професор по китайска литература към Университета на Източен Китай и Университета „Дзияо Тон”, Шанхай. Досега Жао Лихон е публикувал над 70 тома поезия, проза, литературна критика, изследвания, посветени на китайски и европейски художници, репортажна литература, студии за изтъкнати музиканти. Има множество литературни отличия.  Някои от неговите стихотворения и есета се изучават в училищата и в университетите в Китай.

Още от съвсем малко момче той има две мечти – винаги горещо е искал да стане музикант или художник. Но по време на Културната революция в Китай 16-годишният Жао Лихон  е изпратен е на остров Чонмин заедно с други младежи от града, на които е наложено да обработват селскостопански земи. Изолиран, млад, самотен, уязвим, той е потресен до такава степен, че не е в състояние да приказва. Поетическото развитие на Жао Лихон  в продължение на 40 години го превръща в художник и блестящ композитор на словото.  Едно от ранните му стихотворения – „Очакване”, е станало химн на любовта в Китай:

 

Аз чакам

въпреки километрите помежду ни...

 

Ти си облакът,

аз съм небето.

 

Ти си птицата,

аз съм гората.

 

Ти си вятърът,

аз съм платното на лодката.

 

Неговата поезия е метафорична, дълбока, бликаща от сърцето, вливаща се направо в кръвта на читателя. От друга страна за есетата на Жао е в сила известната китайска притча за семенцето на лотоса – то може отново да поникне, след като е стояло на суша, борило се  е с мрака, надделяло е над неблагоприятните условия и е оцеляло в продължение на хиляда години. Такова е творчеството му – разбираемо за сърцата, упорито, горещо, с дъх пролет и живот. Ето какво казва мъдрецът Жао Лихон: „Ако си запазил надежда, носиш в сърцето си семенце от лотос, оцеляло хиляда години”.  На него принадлежи и прозрението: „Ако ти си изгубил цвета си, това не означава, че светът е останал без цветове.” И още едно светло послание на мъдреца Жао Лихон: "Аз мисля, че има едно единствено нещо, което може да убегне от изпитателния, всевиждащ поглед на Бога – това е сърцето ми. Знаеш ли за какво мисля, на какво се надявам и какво очаквам с такова нетърпение? Не, Господи, ти не знаеш и аз няма да ти кажа. Грешиш, ако мислиш, че знаеш всичко, защото всичко е отворено за погледа ти.  Що се отнася до сърцето ми, там аз съм Бог, Господи."

 Бележки за  автора, подбор и превод от английски: Здравка Евтимова

 

 

СТЪПАЛОТО И ПЪТЯТ

 

Всеки миг, когато докосна земята,

се ражда нов път.

Страшната планина,

нетърпеливата вода,

островръхата скала,

коварното блато  -

всички те нарязаха стъпалата ми.

 

Всяка стъпка

превръща земята, която нозете ми са докосвали

в светлината на моя живот.

Който тръгва на път,

иска да стигне

много далеч.

 

Земята ми дава шепа царевици за спомен,

но те

разцъфтяват под петите ми

и издълбават сини драскотини по глезените.

 

Със стъпалата си потропвам по земята

и питам:

пътят започва с моите следи,

но той дали ще спре, когато спра аз?

 

 

ОЧАКВАНЕ

 

Чакам

угасналата лампа отново да блесне в меко сияние.

Звук на метално изщракване

долита от ключалката, която няма

нито един приятел.

Завесите, спуснати на прозореца,

плющят на вятъра.

На стълбището, което е чуждо за мен,

се плъзва позната сянка.

 

......

Чакам.

Онова, което пропъжда мрака,

не е режещият звук от клаксон на кола,

нито мъчително дишане на непознат човек,

нито писъкът на алармата.

Просто петелът кукурига –

невинно, мощно,

като първото проплакване на новородено.

Новият човек вика кърваво-червения залез,

като че някой разпилява листа на цвете в небето.

 

 

....

Вече нямам никакво търпение

за онова, което толкова дълго дреме подпалваше

огнището на надеждата.

Сам съм и чувам тъжната песен на птицата.

Когато вдигнах поглед нагоре,

в небето нямаше и помен от криле.

.

АСОЦИАЦИЯ

 

Стиснал молив в ръката,

си мисля за дървото, което го е родило.

Сигурно дървесината все още

си спомня гората

и жуженето на пчелите сред клоните.

 

Когато хапвам вкусна супа

си мисля за солта, която  се  е стопила в бульона.

Онези миниатюрни кристалчета

трябва още да помнят морето,

дивите вълни, пасажите едри риби.

 

Има десет хиляди начина

да разцъфнат цветя от лед

върху стъклото.

Мисля си за северния вятър, който ви самотно

тази нощ.

Той отлетя в мрака на своя леден кон

до края на света. Въобще не му хрумна,

че безпощадните му криле

ще оставят толкова нежни следи

на моя прозорец.

 

Наблюдавайки как далечното хвърчило

се носи в небето,

аз мисля за децата, които тичат в поляната

под него.

Хлапето, което крещи от радост

за своя дракон от хартия,

никога не ще узнае, че тънкият конец в ръката му

отново отвежда един старец в детството.

 

Докосвайки копринения шал на гърдите си,

аз си припомням копринените буби и голямата черница.

Тези оковани в съдбата си същества

мечтаят как един ден ще се втурнат към светлината

и ще избягат.

Но човекът ги залива с вряща вода

и открадва

тяхната коприна.

 

Когато слушам скръбната мелодия,

си мисля за певеца -

онзи тъжен и самотен човек,

преживял толкова много горчиви години,

но успял да превърне скръбта си

в доброта.

 

 

БОЛКА

 

Няма нужда от саби, ножове,

рапири.

Не са нужни никакви оръжия, нито тояги,

с които

да удряш някого.

Миговете на болката раздират плътта -

както светкавица разкъсва мрака нощем -

и потъват в сърцето.

Не е пролята нито капка кръв,

не ще откриеш дори белег, по-тънък

от косъм.

Аз не мога да кажа

точно къде

е гнездото на болката

и

защо тя поглъща

всеки квадратен сантиметър от мен –

лицето,

мускулите,

най-малката кост.

 

 

....

Често болката ме преследва,

но не се страхувам -

нормално е от време на време

живите хора да изпитват слабост.

Изтръпването, невъзможността

да се движиш

са страшната трагедия.

Ако бях католик, сигурно щях да си помисля,

че съм изсъхнал клон,

или скована в лед канара.

 

Дори

сребърната трева

крещи,

когато я прекърши свиреп вятър.

Дори тръстиката плаче,

когато леденият дъх на бурята

я пречупи.

 

 

СТУДЕНО

 

Дума, която  напуска

устните ми,

се превръща в снежинка

и се носи самотно,

обвита в тишина.

Въздухът, който издишам,

вече е мънички капки мъгла,

разтворена в зимния вятър.

Когато сълзите замръзнат,

зрението ми се замъглява,

докато

някъде блесне светкавица,

която стига до костите.

 

Студеният въздух е 

е чекмедже с остри ножове.

Те разрязват първо палтото ми,

после сакото,

пуловера,

ризата,

срязват треперещата кожа.

Ако се запаля,

пламъците ще замръзнат

и ще зърна

сладолед от огън

с цвят

на зрели череши.

 

ДВА ВЛЮБЕНИ БРЪМБАРА НА ПЪТЯ

 

Две малки черни бръмбарчета

се издигат над тревата,

после се измъкват от храстите

и се срещат на голямата

циментова плоча -

част от междуселския път.

Докосват крилата си

и започват своя любовен танц.

 

Тук, където нито мравка, нито някой червей

ги безпокоят,

няма листа, нито вейки

и нищо не ги препъва.

Какво прекрасно любовно ложе!

Страстта, която тревата е потискала,

изведнъж избухва,

сякаш двете буболечки цял живот

са прикривали лудото си желание

една за друга

и са го пазили за този миг.

 

Криле се долепят до крилете,

пипала се вплитат в пипалата.

Треперещи, подскачащи, въртящи се телца

потъват едно в друго и

никой

не може да ги раздели.

Вятърът подема щастливите им викове.

покланя се пред черните им стонове.

 

Точно тогава един голям трактор

се приближава със страшен грохот,

тежките му колела изстъргват пътя.

Двете малки бръмбарчета

все още в светъл плен на дивата си среща

въобще не подозират какво

ги чака.

 

 

Превод от английски език и бележки за автора: Здравка Евтимова

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Паякът напредва...

Между двойна бездна

Кирил Кадийски събра новите си сонети в книга

Христо – рицарят от минали времена

Млада румънска художничка избра Русе за първата си изложба

Точка. >>Нов ред#

Неологизмите на Димчо Дебелянов

Георги Константинов: Наоколо кипи от посредственост и хитруване

Труден роман на труден писател

Гърчът на човек да бъде ангел...

Родна песен нас навеки свързва