Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Черни квадрати, разказ от Мартин Колев

21.04.2017

Първа награда в току-що приключилия конкурс "Рашко Сугарев"

            

ЧЕРНИ КВАДРАТИ

 

           

            Уви, щом видях черните квадрати, знаех точно какво предстои. Бяха минали почти двайсет години от нашата среща, но те все още навестяваха кошмарите ми.

            Всичко започна с онзи фотоапарат - „Смена 8“. Беше шейсетарски модел, с обектив металик и опърпан кожен калъф. Не помня съвсем откъде се взе, но в антикварните магазини това е нещо обичайно. Апаратът също не беше особен на пръв поглед – ала вторият можеше и да ти е последен.

            По ирония на съдбата, бях кръстил магазина си „Старите снимки“. Сбутан в един тесен гараж в квартал "Гео Милев", той по нищо не се различаваше от стандартен антиквариат. Стандартните посетители пък се различаваха от клошари само по това, че не ровеха за боклуци из улиците, а на топло. Освен това държаха да ги наричат „колекционери“. Аз им виках „клошеционери“ и гордо се числях към редиците им.
            „Старите снимки“ беше като нещо като машина на времето. Особена машина, която пътува само до близкото минало и гледа да грабне оттам, каквото свари. В интерес на истината за клиенти почти нямаше място от разпадащи се книги и куфари, военни ракли, метални шкафове, икони и фурнаджийски лопати. Имах още магнетофони, мелнички, офицерски сърмени колани, първите беге будилници „Левски“, резервоари от мотоциклет „Ява“, монети, добре запазени ордени „Народна свобода“ от  40-те... Накратко казано антиквариатът побираше всичко, което би потърсил един клошеционер.

            Тогава бях много по-млад, но не прекалено глупав. Щом открих загадъчната сила на апарат „Смена 8“, реших да се отърва от него възможно най-скоро. Продадох го на първия чужденец, който влезе – естонски турист на лов за сувенири. Сандалите му бяха по-скъпи от всичко в магазина, а на жълтата шапка с козирка пишеше „Nessebar“.
            Предложих му фотоапарата евтино, но при 2 условия. Условие 1: Никога  не правú снимки с него. Условие 2: Ако нарушиш условие 1, повече не припарвай до София. Той прие с усмивка, лесно преводима като „примрял съм да се връщам“.

            Оттогава минаха 19 години. Естонецът удържа на думата си, а аз тъй и не напуснах вехтошарския гараж. За сметка на това си пуснах катинарче и бирено шкембе. Имах и готов съвет към по-младия си, неопитен "аз", в случай че го срещна поради пространствено-времеви парадокс. “Можеш да запратиш онова, от което те е страх, чак на другия край на света. То обаче, досущ като бумеранг, ще се върне обратно и ще те цапардоса с все сила.” Допадаше ми как звучи. Понякога си го повтарях като мантра, но по-младия си аз тъй и не срещнах.
            Бумерангът обаче най-накрая пресрещна мен. Беше на едно кръстовище в центъра. Довчера това място спокойно можеше да мине за най-скучното в София. Имаше само пешеходна алея, която водеше нататък към парка, и накривена табела с името на улицата. Даже името беше скучно - „Трудолюбие“. Но ето че сега разтревожени майки, вместо да продължат към парка, звъняха на 112. Деца крещяха възбудено, обикаляйки улицата на шарени скейтборди, а един стар санбернар неспокойно лаеше към табелата. Или поне към останалото от нея.
            Половината табела липсваше. Вместо нея във въздуха зееше пуст черен квадрат. Добре познавах това черно – то не бе просто липса на други цветове, а пълно отсъствие на материя. Ужасяващият квадрат показваше какво остава ако обелиш самото пространство.

            Едно рижо момче, покачено на няколко тухли, се протягаше нагоре към процепа.
            - Недей – посъветвах го. - Вътре няма нищо любопитно.
            Щом за пръв път видях такъв квадрат, естествено направих същото. Надявах се да открия в бездънния, мълчалив мрак нещо вълнуващо – джаджа от бъдещето, слузесто извънземно пипало, паралелна реалност. Действителността пак се оказа вълнуваща, но по неправилния начин.
            Пръстите ми пробиха непрогледната тъма на квадрата. Мигновено ги парализира жесток, вкочаняващ космически студ. Донякъде си беше съвсем физическо усещане – едва мърдах пръсти в продължение на седмица. Но в мрака имаше още нещо. Вътрешен, покъртителен студ, който смразява мозъка ти, изцежда всяка капка надежда от вътрешностите. Пустота, след която не смееш да помръднеш не само с пръсти, ами и изобщо... Все още ме побиват тръпки щом си спомня.
            - Добре, ще знам - отвърна момчето насмешливо.
            Сетне изтича до близкия строеж, за да събере още тухли. Обърнах му гръб и продължих към „Старите снимки“. Нямах време да поучавам младежта защо чуждите грешки  болят по-малко от собствените. Чакаше ме неотложна работа. По някакъв начин проклетият „Смена 8“ се беше върнал и крадеше парчета от София. А щом някой кадър попаднеше на лентата му, напускаше света ни завинаги.


            Паника обхвана града като пожар. Официалните власти помолиха да запазим спокойствие, но отказваха да коментират. Учените от БАН скубеха коси пред загадъчния феномен на квадратите. Опитаха да строят върху тях, ала новите материали всеки път изчезваха – покорно се стапяха в мълчаливия мрак, който се надявахме да скрият. Накрая злочестите места бяха заградени и окичени с табели „НЕ ДОБЛИЖАВАЙ! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА“.
            Навъдиха се и секти, разбира се. По всички кабелни телевизии оповестяваха края на света, боготворяха квадратите или събираха дарения за експедиция до вътрешността им. Любимец ми беше един бивш политик, преоткрил житейското си призвание сред пламъците на паниката. „Апокалипсисът идва!“, крещеше той от екрана. „Само тия, които оставят при мене всичкия си материален товар, ще се възнесат към Царството божие. Ала ако служите на демона на алчността и егото, черните дупки ще продължат да се роят!“
            Удобните пророчества обезателно се сбъдват. Загадъчният собственик на апарата продължи да снима. Той дори стана по-смел и вече хващаше по няколко кадъра наведнъж. Процепи като фигурки от тетрис изпълниха града – панелките, пейките, билбордове, витрини, паметници... Но фотографът, освен безразсъден, явно беше и доста хитър. Когато беше на лов за кадри, следеше за охранителни камери и патрулиращи полицаи. Опитите да го идентифицират и заловят все пропадаха. Властите отказваха коментар.
            Разбрах, че отново съм стигнал до кръстопът. Можех да даря скромните си спестявания на телевизионен проповедник и да чакам края на света за пореден път. А можех и да завърша историята, която бях започнал 20 години по-рано.
            Избрах личния апокалипсис. Заключих антиквариата и залепих парче от кашон с надпис „Ще се върна незнам кога“. Опитът сочи, че клиентите обичат продавачът да е по-осведомен от тях, но малко по-глупав.
            Навлякох си дебелото палто и го напълних с цигари и сандвичи. Взех любимата си метална манерка - антикварна гордост. Отвън бе украсена с червена петолъчка, а отвътре - с червен ром. Не съм алкохолик, но предпочитам да пия 3-в-1-то си като 4-в-1.
            Вече готов за път, потеглих по улиците. Скиторех ден и нощ, мислех и чаках. На София ѝ отиваше апокалиптичният сценарий – хората дълго го бяха репетирали. Някои от тях най-сетне си отдъхнаха от дългогодишните усилия да минат за нормални. Други се превърнаха в ходещи икони, които с радост ще ти отстъпят място в трамвая, а сетне десет спирки ще ти преразказват "Откровение".  
            Не се промениха само онези особени, врели и кипели представители на обществото. Те лесно се разпознаваха – гледаха всеки, независимо дали репортер или улична котка, с очакването всеки миг да ги прецака. И черните квадрати подминаваха с едно такова заканително поклащане. „Знам те аз тебе“, сякаш казваха. „Мистериозно черно пространство, ама друг път.“

            Измина седмица преди да открия фотографа. Беше среден на ръст, хърбав и незабележителен. Носеше старо сиво сако и слънчеви очила, макар че беше облачно. Присъедини се към група японски туристи, които снимаха караулите на Президентството. Сред настаналата суматоха и виковете на чужденците никой не го забеляза. Крадецът на кадри се скри в подлеза точно преди да завали. Хладен дъжд окъпа героично застиналите, но разтреперани войници. Над шапките им вместо пера зееха два чисто нови квадрата.
            Не бързах да го хвана. Исках първо да разбера що за птица е. Откачен злодей? Обсебен фетишист? Идиот с деструктивен вкус и нищо по-добро за вършене? Във всеки случай мъжът харесваше разнообразието и вечно търсеше нови места за „снемане“. Преди официалното да се запознаем го хванах в крачка още три пъти.
            Първия път беше в Ректората – в залата с мамута, който след злочестата си фотосесия остана само с една бивна. Сетне го заварих при къщата с дивите ягоди на „Сан Стефано“, сега по-известна като „къщата с квадратите“. А веднъж го видях да минава край Народното събрание, чийто девиз тъкмо се бе променил на „    НЕ      ПРАВИ СИЛАТА“.

            Подходящият пейзаж за първа среща се оказа по-незабележително място. Беше една обикновена, даже окаяна детска площадка. Оставаше половин час до изгрева. Наоколо нямаше хора – само саундтрака на разсънващия се град. Фотографът се занимаваше с нещо твърде перверзно дори по неговите стандарти. Обмисляше как да заснеме една синя катерушка така, че да я направи непригодна за качване.

            Извадих манерката от вътрешния джоб на палтото и се заредих с търпение. Минаха поне десетина минути преди апаратът най-сетне да изщрака. Мъжът постъпи като всеки доволен от свършената работа фотограф. Седна на пейка пред деформираната катерушка, остави апарата до себе си и запали цигара.

            Слънцето вече осветяваше околните тераси. Ранобудните собственици на кучета ги извеждаха за разходка. Нямах време за формалности. Настаних се до него на пейката и зададох онзи въпрос, който тъй често предхожда останалите: „Защо?“.

            Той дръпна дълго от цигарата си. Сетне каза:
            - Градът е красив, а хората му – отвратителни. В крайна сметка правят и него отвратителен, нали разбираш? Винаги са ме гледали все едно съм престъпник. А от любимите ми детски места нищо не остана.
            Обаче съдбата е благосклонна. Подари ми магически апарат, с който ще запазя София само за себе си. Е, нужен е дълъг и прецизен труд, но с най-важните кадри съм почти готов. А щом най-сетне приключа, за отвратителните хорица ще е останало това, което наистина заслужават... Един пуст квадрат. Гигантската пропаст.
            Въздъхнах и се зарекох повече да не вярвам на естонски туристи. Сетне се прицелих с апарата, който бях свил от крадеца на кадри, докато си изливаше душата.
            - Кажи „зеле“!

            Веднага унищожих  митичния "Смена 8".  Но тази последна снимка запазих. И досега виси в килията ми - като напомняне при случайна среща с по-младия ми аз. "Независимо дали е с брадва или портретна фотография с прокълнат апарат, присъдата за обезглавяване си е доживотна."

 

/Разказът е публикуван за пръв път в сп. „Гранта“, бр. 7 – „Градът“/

 

 

 

Мартин Колев е роден през 1989 г. в Бургас. Носител на първа награда от конкурса за камерна пиеса за Театър 199 „Славка Славова“ и на първа награда от конкурса за кратък разказ „Рашко Сугарев“. Автор на сборниците с разкази „Кучето на терасата“(2009) и „Микро“(2016). Предстои излизането на първия му роман, „Софийски магьосници“.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: