Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Стоте лъжи на убиеца Никола Обретенов

01.06.2017 2

Из книгата „По пътя на Злото“ от Илия Луканов

  

Eто този убива с два куршума Ботев. След първия Войводата остава жив и успява да извика с пълна с кръв уста:"Бляди!" С втория го довършва. В присъствието на Георги Апостолов, който също участва в убийството и в последвалото мародерство - двамата пребъркват още топлото тяло на поета и открадват всиките му лични вещи, парите на четата, парите на Ботев. И всички опасни документи.   

След години, когато мръснишката душица на Обретенов се възкачва пред Небесното събрание, той почва да повторя като невменяем към Христо Ботев: "Просити ми, бакьо, прости ми, сгреших!" Всичко било заради онези изчезнали пари, парите за пушките, револверите и патроните, които още преди четата да тръгне към България са откраднати от бъдещите убийци. Както казва народът, който лъже - краде, който краде - и убива!  
 

Румен Леонидов

 

        Не случайно в своите "С п о м е н и" Никола  Обретенов не споменава  нито дума за назначенията, които войводата  Ботев е направил на  Козлодуйския бряг при всеобщо  възторжено  одобрение. Но те са  подробно описани в спомените на четника  Йордан  Кършовски, писани в  Плоещ  през октомври същата 1876 г. – т.е. само пет месеца по-късно! Проблемът на Обретенов се състоял в това, че  много му се искало той да  бъде с ъ к р о в и щ н и к а (сиреч ковчежника, касиера) на четата, но Ботев  назначил за такъв  Костаки (Коста) Апостолов от Свищов, който имал добра  подготовка на финансист. (Неговият брат – Георги Апостолов  бил  също  в  четата, но  призори  на 19. май  загинал  заедно  с  Георги  Матев  в  подпалената  от  башибозушката  потеря  лозарска  колиба  на Веслец.)

          Костаки  Апостолов  бил  ранен  в  дясното  рамо  при  първата  попътна  престрелка  с  черкезка  потеря  след  преминаването  на  Гърбавия  мост  край  Липница, и  втори  път – в  палеца  на  дясната  ръка – преди  изкачването  на  М и л и н   к а м ъ к . Поради  тази  причина  вероятно  Обретенов  го  е  заместил, защото  до  края  на  живота  си  се  е  представял  за  касиер  на  Ботевата  чета, избран  за  такъв  още  в  Румъния, което, разбира  се, не  е  вярно. Впрочем  в  това  си  амбициозно  твърдение  той  е  бил  поддържан  единствено  от  Димитър  Тодоров - Димитрото.

          С  други  очи  трябва  да  се  погледне  и  на  Обретеновата  басня  за  конската  торба  със  сребърни  меджидии, която  уж  си  позволил  да  вземе, въпреки  Ботевото  нареждане  да  не  ги  взема, от  селския  чорбаджия  Йон  Логофета, а  след  излизането  от  Козлодуй  ги  бил  изхвърлил  на  една  поляна. Истината  е друга. Ето какво  пише  н е и з в е с т н и я т   ч е т н и к ,  когото  наскоро  цитирахме: 

          "Като  се  събрахме, тръгнахме  за  Козлодуй  (село около  1/2  час  разстояние). Пристигнахме  в  селото. Тук  убихме  двама  турци  и  2 черкезчета, и  с  погрешка  се  уби  и  един  вол. Иваница [Данчов], един от  другарите, взе  от  гърка (ханджия в село то) около 300 лири  турски. От  това  село взехме  5-6 кола  и  натоварихме  части  от  припасите  си, защото  бяха  доволно  тежки."

         

     A   p r o p o s:  Преди  години  прочетохме  статия  от  един  стар  козлодуйски  краевед, в  която  между  другото  пишеше, че  веднага  след  заминаването  на  четата, Логофета  прекосил  с  лодка  Дунава  и останал  в  Румъния  до  Освобождението, защото  се  страхувал  от  турското  отмъщение  заради  гощавката  на  комитите  в  неговата  кръчма  и  дадените  им  жълтици.

 

                                                  х          х          х

 

          По  силата  на  елементарната  логика, трябва  да  се  приеме  за  стопроцентово  сигурно, че  след  провала  на  революционната  мобилизация  в  Бутан, очите  на  Ботев  и  най-близките  му  сътрудници  са  се  отворили  за  жестоката  истина, че  в  големите  брашовски  сандъци, натоварени  през  нощта  по  пристанищата  след  Гюргево (Зимнич, Турну Магуреле, Корабия, Бекет) не  е  имало  друго  оръжие, освен  това  за  четата. Малко  утешение  било, че  във  въпросното  село (според  архивни  сведения  от  1927 г., станали  ни  известни  наскоро) към  четата  са  се  присъединили  доброволно  общо  19 мъже – 16  като  колари  и  трима  като  бойци  със  собствено  оръжие. 

           Въпреки  общата  нервност и  гневния изблик  на  Ботев  пред  Георги  Матев  и  Прокопий  Дянков  ("Где  е  Заимов, где  е  тоя  лъжец – със  зъби  да  го  разкъсам ?") , скандал  не  избухнал, защото  Обретенов, Апостолов, Мито  Цветков  и  Стефанаки  Савов  поддържали  по-раншните  си  уверения, че  в  Борован  ще  се  наредят  под  знамето  около  200  човека. Знаем, че  това  не  станало, и  тогава  за  първи  път  се  отприщило  Ботевото  възмущение  от апостолското  лекомислие  и  празнодумие: "Апостолов, Обретенов, виждате  ли  си  апостолската работа? Това  ли  ви  е  народът, който ни чака с отворени  обятия ?"

 Оттук - нататък  напрежението  в  тона  и  обноските  е  могло  само  да  расте. Ядовитите  въпроси  на  войводата  не  вещаели  нищо  добро  за  виновниците  в  края на  трудния  поход…

 

                                                х          х          х

 

          Наскоро  след  напускането  на  Борован  станала  случка, която  според  своето  значение  заслужава  да  бъде  обстоятелствено  осветлена. Затова  по-долу  са  цитирани  всички  версии, които  я  касаят.

          И в а н и ц а   Д а н ч о в: "Минахме  през  с. Борован, където  починахме. Тръгнахме  за  Баница  и  по  пътя  стигнахме  един  керван  и  в  кервана  намерихме  един  черкезин  и  го  взехме  с  нас. След  една  минута  път  между  горите  ни  нападна  голяма  потеря  и  отзад, и  отпред, а  ние  с  битката  заедно излязохме, минахме  горите  и  слязохме  в  полето  близо  до  Баница."

          Й о р д а н   К ъ р ш о в с к и: "След  около  един  час  наближихме  с. Добролево, което  тоже  заминахме  и  се  упътихме  към  с. Борован, гдето  на  разсъмване  пристигнахме. Близо  до това  село  имаше  спрени  коли – керван. Ние  се  приближихме  до  тях  и  един  от  кираджиите  дойде  при  нас, та  ни  яви, че черкези  имало  там  наблизо. Ние  поискахме  хляб  и  вода  и  кираджиите  ни  дадоха, и  откакто  се  напихме, искахме  да  си  тръгнем. Между  кираджиите  имаше  и  един  черкезин, стар, около  60-65 год. момчетата  искаха  да  го  отведат  със  себе  си, но  Ботев  не  позволи  и  момчетата  го  оставиха. "

          С п а с   С о к о л о в: "Зората  се  задаваше, а  дружината  бавно  минаваше  селото  Борован, движейки  се  по  шосето  за  Враца. Първите  слънчеви  лъчи  се  показаха  от  хоризонта, едновременно  се  явиха  черкези  и  башибозуци  в  кариер  зад  гористата  местност  на  шосето, за  да  пресекат  пътя  на  дружината, но  не  успяха. Башибозукът, който  идеше  откъм  запад, се  загуби  из  гористата  местност, а  тези, които  идеха  откъм  изток, се  отдалачиха  към  селото  Тлачене. Пътници  по  шосето  се  движеха  и  страхливо  гледаха  на  въоръжените  момчета. Между  тях  имаше  турци  и  черкези, които  бяха  задържани, но  след  разпитването  им  за  целта  на  тяхното  пътуване  биваха  освободени  да  продължат  пътя  си. Дружината  премина  гористата  местност  и  стигна  на  открито  поле. "

          Д и м и т ъ р   И к о н о м о в: "На 18 май  при  появяването  на  зората  намирахме  се  в  една  горичка, на  пътя  ни  между  селата  Борован  и  Баница. Като  поставихме  караули  за  предпазване  от  изненада, насядахме  да  си  починем. Караулите  бяха  хванали  един  черкезин, който  плячкосвал  неща  от  колата  на  един  български  керван. Доведоха  го  при  войводата. Едни  предложиха  да  го  заколим. Ботев  не  позволи, защото той  не  иде  срещу  нас  с  оръжие да  воюва, и  заповяда  да  се  пусне. Този  свиреп  кръвопиец  на  бедната  рая  със  сълзи  на  очи  се  молеше  да  му  харижем  живота. Когато  се  видя  свободен, бягаше  като  сърна. "

          Й о р д а н  Й о р д а н о в - И н д ж е т о: "Почна  да  се  съзорява. Ние  тръгнахме  по  шосето  към  селото  Баница.  Сто – сто  и  петдесет  крачки  вън  от  селото  Борован  имаше  място  покрай  шосето, където  кираджиите  си  пущали  колата  да преспиват, а  край  това  място  имаше  едно  дере, в  което  си каляли  биволите  лятно  време. Когато  стигнахме  това  място, чуха  се  изстрели. Аз  попитах  момчетата  какво  има, и те  ми  отговориха, че видeли  черкезин  хайдутин, комуто  стреляли  да  го  убият. "

          Н и к о л а К ю ч у к о в: "…. от  лявата  страна  на  сосата [изровен  черен  път  с  локви]  бе  малка  полянка, на  която  имаше  изпрегнати  3- 4 коли. Те  бяха  български. Предполагаше  се  да  са  ходили  на  пазар  във  Враца. Видяхме  как  един  черкезин  се  вмъкнал  в  една  от  тия  коли  и  обира  къде  що  намери. Българите  се  свили  до  колите  си долу  и  кротуват. Спуснахме  се  и  го  хванахме  жив. Гърбовете  на  ятаганите  ни  плющеха  по  плещите  му. някои  от  другарите  ни  искаха  да  го  заколим, обаче  най-после  се  взе  решение  и  го  изпратихме  в  селото  жив  на  войводата. Докато  се  занимавах  да  разгледвам  околностите, изведнъж  съзрях  оня  същия  черкезин  да  търчи  из  гората  насам- нататък. Другарите  го  поздравиха  с  няколко  куршума."

         

           З а п и с к и т е  н а  н е и з в е с т н и я Б о т е в ч е т н и к: "На  съмнуване минахме  пак  през  едно село (не  зная  как  се  нарича). Подир  малко  вървене, намерихме  един  керван  от  български  кола. Помежду  тия  кола  уловихме  един черкезин, когато  взехме  с  нас, но  той, като  поиска  да  избегне  в  една гора, гръмнахме  и  го убихме. "

          П е т ъ р И в а н о в: "Но  като  се  зазори  сутринта, близо  да  се  съмне, уловихме  един  черкезин, който  го  намерихме  в  няколко  български  кола, че  искаше  да  ги  обира, като  оставихме  колата  и  поведохме  черкезина, за  да  ни  показува  пътя.  Но  като  се  съмнуваше, нямахме  нужда  никаква  от  черкезина,  заради  това, щото  се  видеше  Вратца, изсипахме  връз  него няколко  пушки  и  го  убихме."

           N.B.   Това  са  осемте  разказа  за  един  и  същ  попътен  инцидент, оставени  в  записан  вид  от  Ботевите  четници. Има  и  д е в е т и  разказ, но  той  е  нещо  съвършено различно– по форма, съдържание  и  цел. С  него  пишман- апостолът   Никола  Обретенов  е  поставил  началото  на  една  изключително  коварна  линия  за  лъжесвидетелско  злепоставяне  и  оклеветяване  на  войводата  Ботев, която  е  следвал  до  края  на  живота  си, че  и  след  това –  чрез  своята  нефилтрирана  от  разум  и  наука, мнима  мемоаристика.

         

          "Без  да  се  бави, четата  пое  пътя  си  по  шосето  за  Враца. Почна  вече  да  се  разсъмва, но  никой  вече  не  ни  обезпокояваше. В  усилен  ход  осъмнахме  към  селото  Баница.  Между  ниска  гора,  на  шосето  имаше  няколко  коли,  натоварени  с  бъчви  вино. Един  от  коларите  съобщи, че  един  черкезин  цяла  нощ  ги  мъчил, като  обирал  каквото  имат  в  себе  си. Това  се  доложи  на  Ботйова,  и  той  заповяда  да  му  доведат  черкезина. Той  трепереше  като  лист  пред  него. Ботйов  поиска  една  тояга  и  го  наслага  хубаво, па  го  пусна.  Момчетата  искаха  да го  убият, но  той  не  позволи. Тази  негова хуманност  донесе  голяма  беда  на  четата. Черкезинът  бил  от  близкото черкезко  село  Сувата. Той  съобщил  в  селото  каквото  видял, и  след  два  часа, когато  четата  поемаше  да  мине  през  с. Баница, отдясно  на  селото, към  Милин  камък, се  яви  конница  черкези, около  20-30  души, които  почнаха  да  ни  обстрелват. Друго  едно  отделение  черкези  се  показа  пред  четата  през  селото;  то  също  почна  да  стреля  отгоре ни. Стреляха  върху  ни  и  от  татарската  махала  на  селото, тъй  щото  четата  попадна  между  три  огъня.   Ботйов, с  гола  шашка, на  кон, се  спусна  върху  черкезката  конница, последван  от  няколко  четници  с  коне. Войновски, като  военен, взе  бързи  мерки, та  се  изгониха  черкезите  и  се спаси  Ботйов."

 

К о м е н т а р

          Освен  от  злонамерен, тази  лъжлива  клеветническа  историйка  е  скърпена  и  от  доста  глупав  човек. Той  изобщо  не  е  осъзнал, какви  елементарни  противоречия  е  надробил  в  горецитирания  текст! За  да  не  се  затрудняват  читателите  в  сравнения  и  съпоставяния, ще  ги  предложим  наготово: 

          1.  Разстоянието  между  селата  Борован  и  Баница е точно 10 км. Тогава  как  така  четата, която  уж  осъмнала  "към  селото  Баница",  "два  часа"  по-късно,  след "усилен  ход", "поемала да  мине  през  с. Баница"?  Очевидната  бъркотия е предизвикана от  онова, което  следващата  точка  ще  разясни.

          2.  Почиващият  керван  на  кираджийските  коли  е преместен  от  истинското  му  местонахождение  при  Борован, до  внушаваната  близост  с  Баница. Но тази  близост пък  противоречи  на  двата  часа  след пускането  на  черкезина, които  са  били  нужни  на  манипулиращия  клеветник, за  да  нагоди  нещата  така, че  да  изглежда  убедителна  приписаната  на  Ботев  причина  за  кръвопролитното  сражение  пред   Б а н и н   в р ъ х   и  на  самия  М ил и н   к а м ъ к . Така  Обретеновата  версия  попада  между  Сцила  и  Харибда!

          3.  А какво  означава  изречението: "Почна  вече  да  се  разсъмва, но  никой  вече  не  ни  обезпокояваше ?"  –  Ами  то  потвърждава  истината, че  дотам  четата  е  била  преследвана  и  обстрелвана  от черкезки  групи, които  някъде  около  Борован  са  се  обединили  в  голяма  потеря  – както  се  разбира  от  разказа  на  Иваница  Данчов. А  Спас  Соколов  е  обрисувал  вече  широката  истинска  картина:  не  само  отзад, а  и  от  запад (дясно) и  изток (ляво) са препускали  в  кариер  черкезки  и  башибозушки  потери. Така  през  двучасовото `и  пътуване  между  Борован  и  Баница, четата  е  била  застрашена  от  обкръжаване  на  горист  равнинен  терен. Попътно  сражавайки  се, тя  се  е  справила  успешно  с  неблагоприятната  за  нея  ситуация, но  само  временно – до  излизането  на  широкото  обезлесено  поле  пред  Баница. Затова  решението  да  се  отклони четата надясно от шосето и да се завземе Банишкото бърдо (хълмистата  верига с Б а н и н   в р ъ х  и  М и л и н   к а м ъ к) е  било  абсолютно  належащо и тактически  съвършено. 

            Също  така  належаща  и  перфектно  изпълнена  е  била  конната  атака, предвождана  от  обучения  в  казашката  сотня  на  Задунайка  Ботев, застанал  начело  на  десетината  четника, които  имали  ездитни  коне. Защото  срещу  пъргавата  черкезка  конница, пешаци  не биха  могли  да  осигурят  пътя  към  възвишенията, нали? И  както  е  нямало  войводско  провинение, така  едва  ли  е  имало  и  спасяване  на  войводата, а  само  поддръжка  или  помощ  в  решаващия  момент  за  атакуващите  храбреци. Успехът  при  завземането  на  първото  възвишение  е  бил  от  съдбоносна  важност  и  е  предизвикал  единственото  по  рода  си, но  така  рядко  споменавано, тържествуващо  четническо  хоро  пред  слисаните  погледи  на  тактически  надиграните  и  изпреварени  черкези!

          4.  Колкото  до  измисления  побой, уж  нанесен  от  Ботев  на  заловения  черкезин, то  явното  му  противоречие  със  спомените  на  другите  осем  четника  характеризира  достатъчно правдоподобно  природата  на  Обретеновата  душица. И  тъй  като  в  случая  имаме  работа  с  несъмнена  злоумишленост, тя  трябва  добре  да  се  помни, защото  оттук- нататък  ще  ни  се  налага  много  често  да  се  ръководим  в  разсъжденията  си  от  Вергилиевата  мъдрост: "Ab  uno  crimine  disce  omnes." ("От  едното  престъпление  съди  за  останалите.")

 

          Сега  вижте каква доизработка на Обретеновата инсинуация е изпипал царят на лафчиите – неговият зет Захари Стоянов в "Х р и с т о  Б о т й о в. О п и т  з а  б и о г р а ф и я":

          "Пукнало  се  зора, повял  планински  ветрец, замирисало  на  букова  шума, която  подкрепила  капналите  момчета, заръмял  и  ситен-дребен  дъждец. На  разсъмване  минутно  почивали  те, насядали  покрай  хендеците  на  шосето, когато  излязъл  помежду  им  един  селянин, който  си  завръщал  воловете  из  оходенската  кория. Той  разбрал  с  какви  хора  има  среща  и  се  обърнал, та  попитал: 

          –   Где  ви  е  големецът? За  бога, ако  сте  добри  хора, елате  да  ни  отървете  от  един  изедник  черкезин, който  ни  е  опекъл  тая  нощ  за  едно, за  друго, ограби  ни  от  колата  и  катрана.

          Действително  там  наблизо  имало  пуснат  керван  от  няколко  кола. Черкезинът  се  залостил  вътре  и  няколко  часа  вече, като  дома  си, от  кола в  кола  следвал  да  обира  дрехи, черги, брадви, торби  и  пр., които  вържал  на  денкове, отнасял  ги  там  някъде  из  гората  и  пак  се  връщал, тих  и  спокоен, а  раята  му  се  моли  да  бъде  снизходителен, бои  се  лоша  дума  да  му  каже. Ботйов  изпратил  няколко  души  момчета, които  скоро  се  завърнали  и  водели  напреде  си  негова  милост, стар  белобрад  влаха, който  треперел. Хванали  го  в  една  покрита  кола  на  дъното, като  развързвал  торбите.

          –  Йок  билмез ! [Не  знае !] – отговорил  той  на  войводата, като  го  запитал  последният  с  какво  право  обира  той  сиромасите.

          –  Отсечете  ми  един  прът  да  му  дам  едно "йок  билмез" – казал  Ботйов  и  сам  с  ръката  си  стоварил  15- 20  сурови дървета  по  голите  плещи  на  грабителя, когото  двама  души  държели  за  главата  и  ръцете. И  само  това. Представете  си, че  по  заповед  Ботйова  черкезинът  бил  пуснат  да  си  отиде  по  воля  и  по  бога  в  тая  местност, която  била  пълна  с  черкезки  села, в  това  положение, когато  дружината  била  преследвана, когато  си  криела  дирите!

          –  Господ  го  убил! Нима  сме  главорези  да  убиваме  отделни  хора  по  пътищата? Това  е унижение  за  нашето  знаме –  казал  той  в  същото  това  време, когато  черкезинът  като  стрела  хвърчал  вече  през  шумата  към  своето  село! 

          Человеколюбие  и  бунтовничество  са  идеални  работи, но  да  ги  четеш  по  бялата  книга, а  не  и  да  ги  практикуваш  в  борованската  кория. "

 

К о м е н т а р

 

          Много  е  интересно  да  види  човек, как  самоунижавалото  се  посмешище  на  турските  зандани, наричано  Д ж е н д а к и , чете  посмъртен  морал  на  възвишения  герой  Христо  Ботев дори  и  затова, че  не  е  изгорил  село  Борован. Хайдушко-овчарска  простотия  и  дивотия, разбира  се, но  също  и  знак  за  липса  на  разкаяние  относно  онова, което  заедно  с  Бенковски  са  сторили  на  средногорските  бунтовници, палейки  къщите  им  в  началото  на  въстанието, и  изоставяйки  ги  малодушно  накрая  с  насочени  към  тях  пушки. Но  в  конкретния  случай, който  изясняваме, удивлява  и  една  друга  липса  у  разпалилия  се  резоньор – тази  на  елементарната  съобразителност. Защото  през  май  1888 г. авторът  на  още  незавършената  му  Ботева  биография  е  произнесъл  речи  и  на  Козлодуйския  бряг, и  на  М и л и н   к а м ъ к .  Значи  е  имал  възможност  поне  това  да  забележи  и запомни, че  корията (гората), с  която  завършва  назидателната  си  филипика  срещу  Ботевото  поведение, не  бива  да  назовава  ту  оходенска, ту  борованска. Или  за  него 7-8 километра  са  били  без  значение, щом  работата е била  да  се  принизява  Ботев, а целта:  да се въздига  значението на "човека със сопата" – Стамболов?

 

                                                   х          х         х

 

   

          Сражението  на   М и л и н   к а м ъ к  е  сравнително  добре  описано  в  "С п о м е н и т е"  на  Никола  Обретенов, а  благодарение  на  личното  му  присъствие  през  август 1927 г., придружаващият  го  историк  пол. о.з. Йордан  Венедиков  е  изработил  една  достоверна  карта  на  местосражението. Безспорна  стойност  имат  също  някои  Обретенови  сведения  от  позиционно  и  диспозиционно  естество, а  също  така  и  високата  му  оценка  за  изключителните  качества  на  военния  командир  Войновски. Узнаваме  с  точност, че  войводата, подвойводата  и  близките  до  тях  членове  на  Съвета (щаба) са  се  сражавали  на  западната  позиция – тази, която  се  намира  в  най-високата  част  на  М и л и н   к а м ъ к   (наричана  В е х т о т о   к а л е ),  насочена  към  с. Чирен. Войновски, Соколов  и  Петър  Йорданов  останали  при  Б а н и н   в р ъ х   –  т.е.  на  мястото, откъдето  четата  се  е  изкачила  на  височините –, за  да  подсигурят нейния  тил  откъм  североизток  и  изток.

          Според  собствените  му  думи, Обретенов  се  е  намирал  в  първия  ред  на  триредната  предна  позиция, насочена  на  юг  към  с. Мраморен. Тези  данни  са  от  голямо  значение  за  един  извод, до  който  ще  дойдем  малко  по-нататък. Важно  е  да  се  знае, че  цялата  дължина  на  изпъкналото  към  юг  сърповидно  бойно  разположение  на  четата  е  била  над  километър  и  половина (по-точно: около 1700 м).

          В  подробностите  обаче  Обретенов  е  умаловажаващо  неточен – явен  признак  за  съзнателен  стремеж  да  намали  до  възможния  минимум  размера  на  огромното  нещастие, което групата  около  Заимов  и  Стамболов  е  стоварила  върху  плещите  на  Ботев  и  момчетата  му. Съдете  сами, драги  читатели: 

         

          1.  Според  Обретенов, падналите  жертви  са  били  11, но  върху  паметника  стоят  24  имена, а  в  двора  на  селската  църква  в  Мраморен  са  погребани  22- ма  четника. По  всяка  вероятност  последното  число  е  вярното, защото  именно  мраморенците  са  били  задължени  от  турските  власти  да  приберат  и  погребат  комитските  останки  в  края  на  лятото.

         

           A   p r o p o s:  В  едно  писмо  от  20. август  1876 г. до  своя  брат  Ангел, заточеник  в  малоазийската  крепост  Акия (Акра), Обретенов  пише  за  сражението  на   М и л и н   к а м ъ  к следното: "Заградиха  ни  около  700-800  черкези  и  се  почна  боят.  Позицията  ни  беше  добра  боят  се  продължи  цял  ден. От  нас  паднаха  4-5  момчета, а  от  неприятеля  може  и  400- 500, щото  през  нощта, като  отивахме  на  друго  място, газехме  по  лешовете  им." (На  такива  народът  казва:  "посмали  Манго!")

          2.  Броят  на  ранените  в  това  кръвопролитно  сражение  е  бил  26 (според  съвпадащите  си  данни  на  двама  четника), от  които  седмина  не  са  били  в  състояние  да  вървят  по-нататък  и  са  изоставени  от  четата. Впрочем  Атанас  Свещаров  пише, че  тежко  раненият  (с  раздробена  бедрена  кост  и  други  още  рани) хаджи  Георги  от  Тулча (Георги  Найденов  Гръблаша) не  е  могъл  да  ходи, "за  това  даде  клетва  на  дружината  да  не  го  оставят  жив  на  турците  и  ние  му  отрязахме  главата."  Обретенов  не споменава  общия  брой  на  ранените  и  пише, че  имало  само "двама  тежко  ранени :  поп  Сава  Катрафилов, ранен  в  двата  крака,  не  можеше  да  се  движи,  Перо  Македончето, по-леко  ранен  в  коляното,  можа  да  стигне  до   В о л а .“ Това "по-леко  в  коляното"   е  било  всъщност  тежко  раняване, при  което   "надолу  кракът  се  залюлял  като  отсечен"  (Захари Стоянов),  защото  "коляното  било  строшено  от  куршум"  (Йордан  Венедиков).

          3.  Общият  брой  на  четническите  коне (ездитни  и  товарни) е  бил  17. От  тях  на   М и л и н   к а м ъ к   са  убити  6, но Никола  Обретенов  говори  само  за  два:  един  кон, натоварен  с  припаси  и  Ботевия  ат.  (Димитрото  пък  твърди, че  всичките  коне  на  четата  били  избити!)

         

          A p r o p o s:  В  своите  изказвания  след  години, Обретенов  няколкократно  споменавал, че  след  раняването  му, Перо  яздел  магаре, без  да  обяснява  откъде  и  защо  е  взето  дребното  добиче  като  се  има  предвид, че  подвойводата  е  бил "висок  и  сух  като  върлина", а  оцелели  коне  е  имало  достатъчно. Добре, че  спомените  на  други  четници  изясняват  случая: Перо  е  възсядал  и  отсядал  с  помощта  на  двама  четника  не  магаре, а  кон !

 

                                                  х          х          х

 

          Сега  на  читателското  внимание  ще  бъде  посочена  една  мистификация –  специално  производство  на  Н. Обретенов, от  чийто  ефект  той  трябва  да  е  бил  особено  доволен. Към  нейното  разбулване  ще  се  пристъпи, както  се  казва, на  широк  фронт. Затова  най-напред  да  видим  онова, което  стои  по  въпроса  в  Обретеновите  "С п о м е н и" :

          "Когато  знаменосецът   Куруто  падна  убит, Ботйов  предаде  знамето  на  едно  сливнелийче, което  се  намираше  до  него. Черкезите  ни  нападаха  пак, боят  се  усили, но  никаква  помощ  от  Враца! Ботйов  за  миг падна  духом, особено  като  гледаше  мъртвите  и  ранените  си  верни  другари. Той  слезе  в  малката  пещеричка, подпря  се  на  стената  и  започна  да  охка. Апостолов, Давид  Тодоров, Георги  Матев  и  Петър  Юрданов  го  насърчаваха, но  нищо  не  помагаше.

          Апостолов  ме  потърси  във  веригите  на  момчетата, намери  ме  и  ми  пошепна:  "Ела, че  Ботйов  паднал  много  духом." Намерихме  и  Войновски, смъкнахме  се  в  пещерата  и  отново  взехме  да  увещаваме  войводата. Най-сетне  той  се  съвзе  и  отново  доби  първото  си  настроение. Излязохме  всички  горе. Момчетата  нищо  не  разбраха. Ботйов  извика: "Дръжте  се, момчета ! Стреляйте  на  месо !"

 

К о м е н т а р

 

          В  първия  абзац  Обретенов  говори  като  очевидец, присъствал  на  мястото, където  е  бил  Ботев. Това  се  изключва  поради  половинкилометровата  отдалеченост  на  южната  позиция, където  той  казва, че  се  е  сражавал, от  западната, на  която  командващ  е  бил  войводата.

          Така  наречената  "пещеричка"  представлява  един  плитък  заслон  откъм  северната  страна, 5- 6  метра  по-ниско  от  околния  терен, където  подслонявали  ранените  четници, за  да  са  защитени  от  вражеските  куршуми  и  жаркото  слънце. От  Иваница  Данчов  знаем, че  освен  за  болница, в  която  "ролята  на  фелдшер  изпълнявал  старозагорчанинът  Георги  Апостолов" , "пещеричката"  е  използвана  "и  за  главна  квартира  на  щаба, състоящ  се  от  лицата, които  заседаваха  в  "Радецки" ". Тъй  че  Ботев  не  би  слязъл  до  нея  нито  за  да  търси  уединение, нито  пък  да  плаче  и  ридае  пред  ранените  страдалци. Още  по-малко  командващият  западната  позиция  би  се  отстранил  от  командния  си  пункт, макар  и  само  на  20- 30 метра, при  положение, че  черкезите  нападали  и  боят  уж  се  усилвал.

          Сега, драги  читатели, е  необходимо  повишено  внимание!

          Апостолов  бил  потърсил  и  намерил  своя  побратим, който  трябва  да  се  е  намирал  най-отпред  на  триредната  южна  позиция, минавайки  през  стрелящите  по-задни  защитни  редове, и  избягвайки  куршумите  на  атакуващите  черкези, му бил  пошепнал еди- какво  си. Така  ли ?  Ами  за  какво  му  е  трябвало  на  "фелдшера" Апостолов  да  се  излага  на  този  безразсъден  риск ? Малко  ли  са  били  отговорните  люде, които  са  успокоявали  войводата ?  Или  е  трябвало  на  всяка  цена  да  бъде  доведен  Главният  психотерапевт? Ами  колко  време  е  минало  докато  Той  пристигне, след  като  са  изминати (по  същия  начин!) още  1 000 метра  в  противоположната  посока, за  да  стигнат  до  Войновски  и  след  това  –  вече  тримата  –  да  изминат  обратно  километър  и  половина  до  заслона, където  се  е  събрало  почти  цялото  командване  на  "изоставената",  но  геройски  отбраняваща  се  дружина?

        
Нелепа  и  бездънно  глупава  мистификация  –  просто  да  се  побърка човек! Ако  не  можете  да  повярвате, ето  ви  още  три  аргумента: 

          а)  Спас  Соколов  е  казал  пред  Евгений  Волков  и  Михаил  Димитров  през  април  1915 г., че  на   М и л и н   к а м ъ к   той  и  Петър  Йорданов  са  помагали  на  Войновски.  Значи  П. Йорданов  е  бил  на  километър  и  половина  от  "пещеричката", където  го  споменава  Обретенов, че  е  бил!

          б)  Всички  гореспоменати  лица, освен  Никола  Обретенов, са  загинали  през  следващите  25 дни.

          в)  При  това  положение, изречението, че  момчетата  нищо  не  са  разбрали, не  е  случайно! То  позволявало  на  шарлатана  да  твърди  всичко, което  му  е  угодно. Но  сметката  му  излязла  крива, защото  съответното  място  от  публикуваните  спомени  на  четника  Никола  Кючуков  разбива  на  пух  и  прах  неговата  версия. Убедете  се  сами: 

          "Слънцето  вече  клонеше  на  захождане, когато  откъм  нашата  страна  се  намали  огънят, като  неприятелят  продължаваше  също  тъй  стрелбата  разредено.  Тъмно стана. Напуснах  позицията  си  и  слязох  да  видя  какво  бе  станало  с  познатите  ми  по  боевата  линия. Минах  покрай  пещерата, която  ни  служеше  за  болница.  Видях  там  няколко  души  ранени, които  стояха  като  пребити. Между  тях  бяха  Апостолов [Георги], Цветков [Мито], Обретенов [Никола], Данчев [Иваница], Джумалиев [Атанас]. До тях, близо до  боевата  линия, беше  и  Хр. Ботев, прав  и  подпрян  на  сабята  си. Лицето  и  очите  му  бяха  червени, като  че  бе  плакал.  Гледаше  отчаяно  в  пещерата.  Бях  до  него  на  5- 6  крачки. До  една  скала  видях  и  знамето, побито  на  земята,  до  което  седеше  и  знаменосецът,  на  когото  дясната  ръка  беше  превързана  с  бяло  платно.  (…..)  Куруто  и  той  беше  зле  ранен. Куршумът  преминал  през  лакътя  до  рамото  и  излязъл  към  врата  му, като  отворил  твърде  голяма  рана."

 

К о м е н т а р

 

          Гореописаната  сцена  изглежда  несъмнено  правдоподобна. За  изтъкване  са  следните  моменти  в  нея: 

          1.  Тя  е  станала  в  здрачевината  при  залез  слънце, когато  целодневното  сражение  вече  се  преустановявало  и  напускането  на  огневата  линия  от  участниците  в  него  е  естествено  подразбиращо  се.

          2.  Ботев  не  е  бил  в  пещерата. Там  очевидно  нямало  място  дори  за  тежко  ранения  Куруто, който  седял  настрана, а  знамето  било  побито  до  него. Тук  лъсва  върхът  на  Обретеновата  злоумишленост, защото  само  той  е  могъл  да  подведе  съпруга  на  по-малката  си  сестра (Захари  Стоянов), да  напише  такава  гнусна  мистификация: 

          "Като  китка  над  всичко  това, като  знак, че  царска  войска  е  дошла, като  начало  на  поражение  зеленият  байрак  с  лъва, който  се  развявал  до  това  време  над  главите  на  борците, рухнал  и  се  повалил  на  земята, което  падане  се  придружило  с  грозни  и  тържествующи  викове  от  позициите  на  неприятеля. Байрактарят  Куруто  бил  ударен  с  куршум  в  корема, паднал  на  мястото  си  и  извикал. Тая  загуба  повлияла  на  Ботйовата  поетическа  душа  твърде  силно. Той  дал  заповед  да  отковат  знамето, казал, че  от  него  няма  нужда. Едно  сливенче  го  снело  и  запасало  на  кръста  си. По  позициите  имало  вече  натъркаляно  убити  до  десетина  души  момчета  и  толкова  ранени, които  викали  и  се  молели, кой  за  вода, кой  за  помощ, кой  най-после  да  го  добият. Картината  е  една  от  обикновените, но  на  Ботйовата  душа  се  представила  най  за  грозна."

 

          N.B.  В  действителност  "Небесната  дружина"  спечелила  чутовна  победа  над  четирикратно  по-многочисления  враг  и  пленила  едно  черкезко  знаме. Така  че, когато  късно  вечерта  пробила  (разделена  на  два  отряда) обкръжението  под  М и л и н  к а м ъ к ,  тя  носела  две  развени, въпреки  ръмящия  дъжд, знамена.

          3.  Войводата  стоял  прав, подпрян  на  сабята  си, недалеч  от  командния  пункт  на  позицията.

          4.  Той  може  и  да  е  плакал  от  мъка  и  гняв,  но  Димитър  Икономов  пише, че  когато  гледали  преди  отпътуването  мъртвите  си  и  осакатени  другари, ВСИЧКИ  ПЛАЧЕЛИ.

          5.  Не  присъства  никой  от  посочените  във  версията  на Обретенов  първенци:  Войновски, Давид  Тодоров, Петър  Йорданов, Георги  Матев.

          6.  Не  бива  да се  пропусне  най-важното, за  което Обретенов  не  казва  нито  дума, но  Захари  Стоянов  охотно  ораторства  на  цяла  една  страница:  Апостолов,  Обретенов,  Иваница Данчов  и  Мито  Цветков  са  били  отговорни  дейци  във  Врачанския  революционен  окръг  и  в  Ботевите  очи  те  неизбежно  са  станали  съучастници  на  "онова  псе  Заимов, което  ни  излъга". 

Така  че  когато  Кючуков  се  появил, словесната  разправа с  "идиотите  с  идиоти"  е  била  вече  свършила  с  известните  закани  на  войводата, какво  ще  последва, ако  той  остане  жив. Кючуков  вярно  е  прочел  отчаяние  в  погледа  му, отправен към  пещерата, защото  ранените  момчета  в  нея  са  били  фатално  обречени. Но  фатално  обречен  е  бил  вече  и  самият  Ботев, след  произнесените  люти  закани  към  главните  виновници  за  катастрофалното  подвеждане  на  четата  и  за  кървавата  баня  на   М и л и н   к а м ъ к.

         

            N.B.  Последното  изречение  е  ключово  за  обяснението  на  трагичната  Ботева  участ.

          Ако  сме  последователни  в  разсъжденията  си, то  би  трябвало  да  възприемаме  като  безспорна  истина  заключенията, до  които  води  логиката  на  естествения  мисловен  процес:

          Щом  като  парите  на  Евлоги  Георгиев  са  въоръжили  "Небесната  дружина", то  какво  е  станало  със  значителните  средства  на  врачанските  революционери  и  с  огромната  сборна  сума  на  даренията, изпратени  за  нея  от  българските  колонии  в  Румъния, от  бесарабската  общественост, от  славянските  комитети  в  Южна  Русия?

 

          Съвършено  ясно  е, че  те  са  били  отклонени  от  предназначението  им  и са  пропилени  или  присвоени, т.е. откраднати. Както  винаги  става, така  и  в  този  случай, злоупотребата  е  омърсила  душите  и  покварила  характерите  на  замесените  в  нея. Вследствие  на  това, тяхното  падение  минало  през  етап  на  безогледни  лъжи, блъфове, целенасочени  дезинформации  и  симулативна  активност, за  да  се  прикрие  масщабната  корупционна  афера.

       Случилото  се  в  Бутан  и  Борован  обаче  изкарало  наяве  грозната  истина. Реакциите  на  войводата, несъмнено  пригласяни  и  от  много  други  подобни  или  още  по-остри  четнически  реакции, вселили  смут  и  страх  у  виновниците. Можем  да  си  представим  и  ужаса, в  който  те  са  изпаднали  часове  по-късно, при  вида  на  леещата  се  братска  кръв  на   М и л и н   к а м ъ к . Отгоре  на  всичко  това, в  края  на  сражението  ги  връхлетяла  лавината  от  всепомитащ  гняв, презрение  и  смразяващи  закани  из  устата  на  потресения  Ботев.

            

              Станало  ясно:  за  него  те  са  вече  по-мъртви  от  падналите  наоколо  другари! Във  ужасеното им съзнание възникнала братоубийствената дилема:  "Или  той  –  или  ние"…

          Всичко, което се случило  по-нататък, нагнетявало допълнителен  трагизъм  в  ситуацията  и  вещаело  гибелен  изход  от  нея. Нека  само  да  очертаем  последователността  в  гъстата поредица  на  събитията:

          –  Сърцераздирателната  раздяла  с  ранените  на   М и л и н  к а м ъ к ,  които  не  можели  да  продължат.

          –  Смъртта  на  Давид  Тодоров, последвала  веднага  след  излизането  от  обкръжението  под   М и л и н   к а м ъ к при  пресичането  на  шосето  Враца - Оряхово.

          –  Отпадането  от  дружината  на  мнозина  изостанали  или  заблудили  се  в  тъмнината  и  гъстата  растителност:  Георги  Матев, Арует  Загрин,  свищовския  Георги  Апостолов, Иваница  Данчов, Кирил  Ботев, Мито  Цветков, Йордан  Йорданов - Инджето и  др.

          –  Палиативните  по  същността  си  мерки  (две  писма  и  трима  пратеника) за  установяване  на  връзка  с  укриващия  се  Заимов и  практически  невъоръжените  врачански  съзаклятници

          –  Изказаното  мнение  от  подвойводата  Перо  Симеонов  пред  общото  съвещание  на   В е с л е ц , че  четата  трябва  да  се  отправи  през  Стара  планина  за  Сърбия, тъй  като  не  е  намерила  никаква  поддръжка.

          –  Несъстоялата  се  среднощна  среща  на  Косталевския  мост  с  въстаниците  от  Искърския  край  –  тези  от  Горна  и  Долна  Кремена, Боденец  и  Влашко  село

          –  Разногласието, което  се  очертало  рязко  на  последното  щабно  съвещание, проведено  сутринта  преди  генералното  сражение  в  овчарската  колиба  на  Мазната  под   В о л а .

          –  Войводското  решение  за  извеждането  на  победоносната, но  обезкървена  и  преуморена  чета  в  Сърбия  по  незавардените  от  победения  противник  планински  пътища. По  заповед  на  войводата, знамето  било  отковано  от  пръта. Походът  към  Сърбия  предстоял  непосредствено  щом  всички  се  съберат  при  Черепишкия  манастир.

          "Това  беше  едничкото  умно  решение, което  можеше  да  се  вземе  в  тоя  случай" – ще  напише  половин  век  по-късно  полк. Йордан  Венедиков. "Четата  минава  Дунава, за  да  помогне  на  възстаналите  области, както  бе  предвидено  в  решенията  на  Гюргевския  комитет. Веднъж  възстанието  в  България  потушено, а  Врачанско  не  възстана, на  Ботйова, след  победите  на  Милин  камък  и  Вола, не  оставаше  друго, освен  да  избегне  поражението, с  други  думи  –  да  спаси  четата. То  щеше  да  бъде  истинско  тържество  над  бездушния  враг  и  зародиш  на  бъдни  надежди."

          Изглежда, че  именно  оповестяването  на  взетото  решение  е  станало  същинския  съдбоносен  момент  за  войводата  и  неговата  чета. Преди  това  заговор  срещу  живота  на  Христо  Ботев  може  и  да  не  е  имало, въпреки  че  обратното  не  би  могло  да  се  изключи  напълно. Но  победният  край  на  генералното  сражение  във  Врачанския  балкан  и  категоричното  войводско  решение  за  достигане  на  сръбската  граница  са  променили  рязко  ситуацията. Защото  веднъж  стъпила  четата  на  сръбска  територия, нищо  не  гарантирало  на  Обретенов  и  Апостолов  техния  живот. Двамата  са  имали  всички  основания  да  не  се  съмняват, че  оставен  жив, Ботев  ще  ги  изправи  пред  революционен  трибунал  да  отговарят  за  куп  престъпления, за  които  имало  живи  свидетели (Петър  Йорданов, Стефанаки  Савов, Спас  Соколов). Уплашени  до  крайна  степен  от  такава  перспектива, те  са  предприели, в  сговор  помежду  си, бързо  премислени  и  отчаяно  решителни  действия  за  осъществяване на  своите  намерения  и  вътрешни  закани  от  по-рано, използвайки  обективно  стеклите  се  благоприятни  за  такова  деяние  обстоятелства. –  Какви  точно  обстоятелства ? Ето  ги  изредени:

          –  Пълното  изтегляне  на  противниковите  сили  към  околните  подбалкански  селища

          –  Стичането  на  всички  бойци  и  офицери  от  позициите  по  боевата  линия  към  отдалечения  на  около 1 км  Крушовски  извор

          –  Отсъствието  на  Войновски, Соколов  и  момчетата  от  авангарда, които  преследвали  далече  на  югозапад  явилата  се  в  тила  на  четата  черкезко-башибозушка  група  от  около  30 човека.

          –  Наличността  на  относително  близко  усойно  място, подходящо  за  тайно  умъртвяване  на  войводата

          –  Двата  или  трите  часа  свободно  време  от  изтеглянето  на  противника  по  здрач, до  настъпването  на  пълната  нощна  тъмнина, когато  ще  се  тръгне  към  сборното  място – Черепишкия  манастир.

          Към  казаното  трябва  да  се прибавят  и определени  твърдения, отнасящи  се  до  фактическата  страна  на  престъпните  действия, които  последвали.

          При  пълна  убеденост  от  анализа  и  сумирането  на  твърдо  установените  уличаващи  факти, може  да  се  приеме  за  несъмнено, че  войводата  Христо  Ботев  е  бил  вероломно  и  целенасочено  отведен  на  много  голямо  разстояние (2 км) от  личния  състав  на четата  всред  гъсталаците между  Й о л к о в и ц а  и   К а м а р а т а ,  намиращи  се  в  противоположната  посока  на  Крушовския  извор, към  който  са  слезли  четниците. Така  била  съдбоносно  прекъсната  всяка  връзка  с  тях. Затова  най-важната  улика  за  предумисъл  в  последвалото  зловещо  престъпление  е  именно необяснимото навлизане  на  групата  от  шест  човека, въпреки  сгъстяващата  се  тъмнина, на  около  700  крачки (600 метра) от  напуснатите  бойни  позиции, за  да  се  стигне  до  набелязаното  потайно  място, където  след  екзекуцията  на  войводата, тялото  му  би  останало  скрито  за  дружината, макар  и  непогребано.

          Няма  смисъл   да  се  повтарят  неща, които  бяха  обстоятелствено  анализирани  и  коментирани  в  издадените  между  2011 и  2013  година  мои  книги  по  темата. Но  има  смисъл  да  се  говори  за  позорното  историческо  престъпление  с  по-малка  сдържаност, а  с  по-голяма  криминологична  и  юридическа  точност.  Това  би  излекувало  някои  хора, понякога  дори из- вестни  професионалисти, от  въздействието  на  рутинерските  щампи, с  които  се  поддържа  криводушието  в  официалната  версия  за  смъртта  на  Христо  Ботев.
        Мухлясалите  възражения  като:  "не  сме  били  там  –  не  може  да  знаем"   или  "няма  до-  кументи  за  това"   са  срамни  дори  за  слушане.  Такива  лица  като  че  ли  очакват  писмо  от  самия  Ботев,  как  и  от  кого  е  бил  убит,  за  да  приемат, че  се  касае  до  углавно  престъпле
ние  –  предумишлено  убийство.

            Да, да, углавно  престъпление, което  си  има  всичко  необходимо  за  такава  квалификация!

          Има  си   Ц е л  :

          Да  бъде  премахнат  Войводата  и  спасителното  за  четата  изтегляне  към  Сърбия  да  не  се  състои.

 

           Има  и  П р я к   м о т и в :

          На  свободна  територия, Обретенов  и  Апостолов  са  щели  неминуемо  да  бъдат  подведени  под  отговорност  за  тежки  противоуставни  провинения  и  престъпления, подлежащи  на  смъртно  наказание. В  него  е  налице  и  Я в е н   п р е д у м и с ъ л:

          а)  Точно  избран  момент  – няма  ги  петимата назначени от Ботев офицери  –  т.е.  отсъства  военното ръководство  на  четата.

          б)  Войводата  е  отведен  далеч  от  четата  –  на  най-подходящото  място  за  тайна  екзекуция  в  цялата  околност.

            Има  и   П о р у г а н и е :

          Още  топлото  тяло  на  Вожда  е  по  мародерски  ограбено, а  след  това  изоставено  по  куртка  с  еполети  и  панталон  с  лампази, които  сочели  на  врага, че  това  е трупът  на  предводителя.

            Отделен  показател  е   Л и п с а т а   н а   а л и б и :

             Латинската  дума  а л и б и  има  значението  на  българската  дума  д р у г а д е . Следователно  петимата  четници, присъствали  на  убийството  на  Христо  Ботев  нямат  алиби, защото  са  били  не  другаде, а  на  местопрестъплението  в  момента  на  убийството. Върху  всеки  от  тях  тежи  подозрението, че  може  именно  той  да  е  извършителя. Въпросът  за  убийството  и  убиеца  (убийците)  е  трябвало  да  се  разследва  още  навремето  от  съответните  държавни  институции  и  органи  в  Княжество България, при  пълния ангажимент  на  патриотичната  общественост,  но  то  и  досега,  за  съжаление,  не  е  извършено.

             Важен  белег  е  и   Д е з е р т и р а н е т о :

           Положената  три  дни  по-рано  клетва  и  бойното  другарство  са  изисквали  войводата  да  бъде  погребан  в  пълната  си  униформа  и  бойно  снаряжение, а  гробът  му  да  се  замаскира, за  да  не  бъде  открит  от  врага. С  неизпълнението  на  този  свой  дълг  и  с  разпространяването  на  плитката  колективна  лъжа, че  Ботев  е  жив  и  здрав, присъствалите  на  неговото  убийство  са  се  превърнали  фактически  в  дезертьори  веднага  след  напускането  им  на  Лобното  място. 

          N.B.  Многократно  е  изказвано  мнението, че  са  липсвали  съответните  сечива, с  които  би  могло  да  се  изкопае  гроб  за  войводата. Това  е  несъстоятелно  мнение, а  и  време  е  имало  предостатъчно. Заедно  с  оръжейните  сандъци, на  "Радецки" са  качени  и  такива  с  работни  инструменти  за  селскостопанска, градинарска  и  дюлгерска  работа, тъй  като  четниците  са  пътували  под  легендата, че  са  работници  по  румънските  и  сръбски  чифлици. В  спомените  на  Андрей  Матев  (брат  на  падналия  герой  Георги  Матев)  изрично  се  споменават  търнокопи, лопати, казми. Няма  как  поне  отделни  бройки  от  този  инструментариум  да  не  са  взети  в  многобройните  коли, а  впоследствие  на  товарните  коне, защото  бойният  марш  щял  да  бъде  дълъг, а  пътища  –  всякакви. Можело  да  се  наложи  и  копаенето  на  митиризи (защитни  окопи)  в  Дунавската  равнина. Освен  това, четата  е  разполагала  с  200  тесаци (двуостри  саби, на  които  едното  острие  е  назъбено, за  да  се  използва  като  трион).

 

                                 V.

          По  силата  на  логическа  необходимост, се  отдалечихме  за  малко  от  нишката  на  Обретеновото  целенасочено  мистифициране  на  действията  и  поведението  на  войводата  Ботев. На  това  място  се  връщаме  към  последните четири  километра,  изминати  от  великия  син  на  България  до  неговата  Голгота. Но  по  тоя  път  на  безсмъртието  и  вечната  слава  все  така  си  стърчат  сатанинските   "жалони"  от  преднамерени  лъжи, забучени  от  "мемоаристиката"  и  фалшивите  показания  на  главния  от  заговорниците, които  са  лишили  от  живот  своя  боговдъхновен  предводител.

          Защо  нашият  народ  се  е  примирил  с  това  положение?!  И  той  ли  като  онези, които  пишат  историята  му  накриво, смята, че  Ботевото  убийство  ще  си  остане неразкрито, понеже  липсвало  главното  веществено  доказателство  -  войводският  мундир  или  защото  няма  нотариално  заверен  писмен  документ  от  страничен  очевидец ?  Ама  ние  чак  дотам  ли  сме  я  докарали  като  нация  и  държава, че  да  нямаме  истински  специалисти  с  необходимата  висша  полицейско- следствена, криминално- психологическа  или  съдебно- наказателна  квалификация ? Разбира  се, че  имаме  такива  експерти, и  то  патриотично  мотивирани  и  добронамерени ! С  голям  професионален  капацитет  е  и  нашата  елитна  адвокатура. Именно  заради  надеждата  за  събуждане  на  активен  граждански  и  професионален интерес  у  такива  компетентни  специалисти  към  неразследваното  досега  убийство  на  колоса  в  политическата  ни  и  културна  история  Христо  Ботев, тук  си  позволяваме  да  коментираме  още  веднъж  основните  лъжи , с  които  Никола  Тихов  Обретенов  се  е  опитал  да  прикрие  зловещото  историческо  престъпление  и  същевременно  да  опетни  навеки  паметта  на  великия  човек.

                                               

                                             х          х          х

 

           Лъжата  за  пълния  физически  и  духовен  упадък  на  Войводата

          Нейното  опровержение  се  съдържа  в  съвкупността  от  няколко  несъмнени  факта: 

          а)  На  последното  щабно  съвещание, непосредствено  преди  генералното  сражение,  Ботев  настоял  да  се  приеме  сражението, докато  Войновски  пледирал  за  избягването  му, поради  наличието  на  възможност  за  това  в  условията  на  Врачанския  балкан. Войводата  наложил  своето  виждане  и  се  оказал  прав:  четата  спечелила  блестяща  победа, без  да  даде  нито  една  жертва!

          б)  Говорейки  в  спомените  си  за  един  и  същ  момент  в  Л е с к о в   д о л , броени  минути  преди  четата  да  излезе  на  седловината  между  К а ч у л я   и   Ц а р е в а   л и в а д а , откъдето  започнали  бойните  действия, офицерите  Димитър  Икономов  и  Спас  Соколов  видели  своя  войвода  така:   

          "Трябваше  да  се  премине  една  долчинка  през  която  течеше  бистра  вода  като  кристал. Ботев  си  уми  лицето  и  ме  запита, дали  имам  гребен  да  си  вчеше  косата. Случайно  у  мене  се  намираше. Услужих  му. Тук  той  ми  се  представи  такъв  хубавец, какъвто  друг  път  не  съм  го  забелязвал. Едно  нещо  не  можеше  да  не  се  схване:  лицето  му  бе  тъжно, погледът  му  мрачен  и  усмивката  пресилена." (Д. Икономов, преди 1896 г. )

          "Войводата  Ботев  вървеше  в  последните  редове. Той  се  спря  при  едно  поточе, извади  си  сапун  и  пешкир, уми  се, изтри  се  и  тръгна. При  тръгването  тури  пушката  си  на  кръста (като  някой  овчар  тоягата  си)  и  захвана  да  декламира: 

          "Не  плачи, майко, не  тъжи,

           че  станах  ази  хайдутин,

           хайдутин, майко, бунтовник…"

 

                      (С. Соколов,  около  1890  г.)

         

          в)  През  целия  следобед  на  великия  ден  20. май (1. юни) 1876 г.  Христо  Ботев  е  командвал  лично  позицията  на  К а м а р а т а , а  привечер  взел  "едничкото  умно  решение, което  можеше  да  се  вземе  в  тоя  случай" (полк. Венедиков)  – да спаси  своята  героична  чета  като  я  заведе  в  Сърбия.

          Към  изложените  безспорно  автентични  аргументи  трябва  да  прибавим  и  някои  допълнителни, неподлежащи  на  съмнение  съображения, за  да  изпъкне  още  повече  подлото  Обретеново  усърдие в  преднамереното  му  портретиране  на  войводата  Ботев.

          " Имало  е  някой, който  се  е  целил, но  не  предполагам да  е  следял  Ботева, защото  три  дни  изминати  от  Дунава  до  Балкана  без  хляб, без  сън, без  почивка, в  постоянна  тревога, измениха  Ботева  до  неузнаваемост. Брадата  и  косата  му  посивяха, дрехите  му  от  козите  пътеки  се  изпокъсаха  и  на  кошарата, дето  се  печеха  агнетата, убухме  му  цървули, защото  на  ботушите  му  беше  останало  само  горницата, а гьонът  беше  съвсем  изчезнал."

          Това  принизяващо  описание  на  войводата  в  предсмъртния  му  час  е  подвеждало  мнозина  с  привидната  си  правдоподобност. Но  то  е  много  далеч  от  истината, както  веднага  ще  проличи  от  следната  контрааргументация: 

          –  В  селата  Гложене, Бутан  и  на   К о л о в а   п о л я н а  във   В е с л е ц ,  четата  е  била  богато  угостена  с  обилна  храна  и  напитки. Към  Врачанския  балкан  тя  е  потеглила  от  В е с л е ц а   с  два  конски  товара  храна  –  печено  месо  и  хляб, а  от  по-долната  колиба  на  Мазната (на  поляната  К у р д о в и ц а)  са  натоварени  и  30  оки (около  37 кг) сирене. Печащите  се  18  агнета  в  Г о р н и   Л е с к о в е ц   не  са  зарязани  на  огнищата, както  твърди  Обретенов, а  са  били  бързо  разпределени  между  четниците. По  обед, преди  редовната  войска  да  се  включи  в  сражението, се  е  получила  продължителна  пауза, през  време  на  която  четниците  са  похапнали. Това  даже  и  архилъжецът  го  споменава  непредпазливо  веднъж.

          –  Денят  на   В е с л е ц   след  сражението  на   М и л и н    к а м ъ к   е  бил  почивен  за  четата.

          –  Цитираните  спомени  на  Икономов  и  Соколов  говорят  много  убедително  за  обратното  на  онова, което  Обретенов  се  мъчи  да  внуши  на  съвременниците  си  и на  идните  поколения.

          –  Дрехите  на  войводата  са  били  от  здраво  тъмносиньо  хусарско  сукно, а  не  от  обикновен  плат. Едва  ли  са  се  превърнали  в  дрипи  през  време  на  сравнително  късите  два  прехода (от  15 и 17 км), които  той  е  направил  пешком. Да  не  забравяме, че  до  М и л и н   к а м ъ к   е  яздил  кон ! Красивите  и  здрави  офицерски  ботуши  от  камилска  кожа  обаче  не  издържали  изпитанието  по  каменистите  пътеки, вероятно  поради  това, че  са  били  неподходящо  малки  за  много  големите  ходила  на  Ботев ("като  тези  на  брат  му  Кирил", казвал  Иван  Вазов).

 

                Измислицата  за  премеждието  под  Качуля  и  "спасяването"  на  Ботев

 

          "Ботйов  не  можеше  да  ходи  с  цървулите, защото  краката  му  бяха  утрепани, та  поизостана  от  нас. Черкезите  не  закъсняха  да  се  покатерят  по  скалата  и  почнаха  да  стрелят  към  Ботйова. Той, с  няколко  момчета, се  облегна  на  скалата, а  ние  с  Войновски  и  други  четници  стреляхме  срещу  черкезите  и  ги  прогонихме. Тогава  Ботйов  дойде  при  нас  и  всички  отидохме  на  възвишението ("К а м а р а т а"), което  Войновски  беше  заел  насреща."

 

О п р о в е р ж е н и е :

 

          а)  Двадесетина  метра  високата  отвесна  скална  стена  на К а ч у л я  може  да  се  катери  само  от  съответно  екипирани  алпинисти.

          б)  К а ч у л я  е  достъпен  откъм  обратната  му  страна, затова  на  него  е  имало  черкезка  засада, която  изненадващо  открила  огън  по  авангарда  на  четата, а  не  по  войводата, който  вървял  в  последните  редове.

          в)  В  анекса  с  О. М.  на  шестимата  врачани  в  официалната  комисия  от  юни  1927 г. към  нейния  протокол  е  отразено, че  Обретенов  не  е  успял  да  посочи  точното  място, където  са  се  появили  черкезите, които  уж  внезапно  обстреляли  Ботев: 

          "Когато  бяхме  под  западния  зъбер  на  скалата  "Вола", той  многократно  разправи  за  нападението  върху  Ботйова  и  2- 3 момчета  от  черкезите, появили  се  от  височините  на  скалите, но  не  посочи  мястото, въпреки  че  бе  запитан  за  това. Когато  бяхме  под  западния  зъбер  –  той  каза, че  нападението  било  от  другата  страна, т.е.  откъм  южната  страна, а  когато  минахме  на  южната  страна, той  съвсем  неопределено  посочи  целия  зъбер."

 Очаквайте продължение. Още от книгата "По пътя на Злото" от Илия Луканов тук и тук

КОМЕНТАРИ

Анонимен  05.06.2017 07:49 | #2

Господин Леонидов‚ Големият проблем е там‚ че Вазов е прав на 100 процента с определението: ”Епопея тъмна‚ непозната нам. Епопея пълна с геройства и срам” И си остава непозната. Но никой не се наема да освети епохата откъм срама. Поздрави към г-н Илия Луканов. За себе си установих‚ че Стамболов е едно голямо нищо‚ жадно за живот и власт. А ”легендата Стамболов” е част от националния ни характер - не търсим истината и се прекланяме пред насилника. Всъщност най-великата метафора на тази епоха е‚ че в дните на Априлското въстание съавторите на стихосбирката ”Песни и стихотворения от...” преминават Дунава в две противоположни посоки по едно и също време. Единият към спасението на животеца си. Другият към спасението на съвестта си... Поздрави и на вас! Юрий Проданов

Анонимен  03.06.2017 19:00 | #1

С г-н Илия Луканов‚ осъществена личност и човек‚ далеч от сензациите и печалбарството‚ предпочитаме да си сложим грях на душата‚ за което ще отговаряме Горе‚ отколкото да оставим Войводата - поне на думи - неотмъстен. Въпрос е на анализ‚ логика и интуиция‚ а и изопачените факти‚ личните мотиви и най-вече непрестанните лъжи на този подлец Обретенов са повече от очеизвадни. Нека всеки реши сам за себе си - дали да се кръсти пред името на предателя или да подложи на собствена съпоставка различните свидетелства. Това е ”грехът на г-н Илия Луканов”‚ грях‚ който напълно се споделя и от други грешници изследователи. Те не се познават помежду си‚ защото не са дипломирани историци‚ а са просто будни същества. Истината за убийството на Ботев вече повече от век не е разчетена от нито един професионален историк. Може би и никой държавник е нямал изгода тази мръсна тайна да излезе на чисто. Като започнем от съратника и съавтор на общата им песнопойка Стамболов и стигнем до уж последния диктатор Тодор Живков. Дайте да проведем един публичен съдебен процес ‚ за да видим кой прав и кой крив. Аз не се наемам да съм на страната на лъжата‚ доказана не от днес‚ а още приживе на този‚ който незаслужено го почитуваме като херой. Румен Леонидов

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: