Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Виолетови подаръци

30.06.2017 2

Три истории от Мориц Маджар

 

 

Тези вълшебни словесни отломки срещнах съвсем случайно във фейсбук и веднага ме заплениха с тъжно-веселата си духовитост. Те ми приличат на онази игра на слънчеви зайчета, от детските ни огледалца, с които заслепявахме очите на възрастните. Текстове на Мориц Маджар ни пронизват с благородния си блясък, вадят наяве душата ни, карат ни да ставаме по-добри, по-нежни и по-човечни. Той е архитект, но притежава изобразителен талант на писател. Наблюдателен, находчив, с искрящо чувство за хумор, личните му истории не са „нарочно написани“, а сякаш случайно споделени в компанията на приятели.
Мориц умее с лекота да  изважда солта от стаените ни чувства,  прави от сълзите ни празничен обред.  
Почти не го познавам. Разбрах, че е печелил награди с проектите си, че е бил успешен предприемач в строителния бизнес. Живял е известно време в Израел. Баща е на две деца и дядо две внучета.
Помолих го да ми изпрати няколко негови работи, за да ги предложа в сайта Факел.бг.
Прочетох ги – Боже, колко  човещина и причудлива непринуденост, колко радост и печал, колко свобода диша в тези разказчета! И дори с грапавините си на места, те притежават безспорна магия и особена сърдечност, непостижима за повечето наши автори на къса проза.

Вивиана Асса

 

Виолетови подаръци

Беше пролетта на 1994 г. в Израел – о-бинтованата земя, както й викам галено. Работех в архитектурно бюро в Рамат-ган /Градина върху хълма/, град, слял се в една структурата с Тел Авив /Пролетен хълм/, както много други градчета наоколо. Офисът беше точно срещу Диамантената борса на Израел, една голяма за времето си модерна сграда.
Бях останал за пръв път в живота си сам. Бившата ми жена не хареса Израел и се върна в България, заедно с децата ни, след три години учене. Тъкмо си бе взела всички сертификати за работа като учителка, но реши друго и се върна. Една огромна грешка, която бях позволил да се случи, благодарение на демократичните ми възгледи, които в бъдеще щяха окончателно да провалят живота ми. Но грешките ни са винаги от полза, стига човек да не гледа на живота като низ от независими една от друга случайности.

Аз живеех в Раанана в една стая при леля ми Сузи с братовчедка ми Лея и двете и дъщери Сузи и Кети. Женско царство, в което един мъж бе като дафинов лист в телешка супа! Аз трудно се вписвах в представите на женския пол за мъж ,щото бях отслабнал 20 кила и приличах на ходещо арматурно желязо фи 22. Гърбът и таза тогава ме боляха и аз се движех, въпреки болката като навита детска играчка. В офиса където работех цареше строг ред и официални отношения и аз бях принуден да се затворя в себе си и да избягвам всякакви лични разговори. Живеех сам, стреснат с полепнал по мен вкус на самота и неопределеност. Мислех си за децата за България и се чудех какво да правя с живота си. Ходех на работа много рано към 6 другите идваха към 9 никой не ме караше, но аз ходех, за да минава времето, а то в офиса минаваше неусетно. На обяд беше моето време, излизах от офиса за час, час и половина купувах си фалафел, нещо много вкусно, което до тогава не бях вкусвал. Арабите го бяха измислили преди ход дога и въобще сандвича преди французите и американците. Бяха го направили така, че паницата ти е от хляб, продавачът ти слага съществената част в нея и после ти дава да си я пълниш с каквито щеш салати и сосове. Всичко е направено вкусно и мъдро, ако прекалиш и си натъпчеш питката прекалено тя се разпуква и всичко от нея потича неудържимо и ти се превръщаш в един мазен и гнусен плъх. Докато ако всичко е с мярка, ти се храниш и наслаждаваш на всичко около теб без да се налага да седиш на едно място. Аз бързо се научих на тази хармонична умереност, която хем те прави сит, хем не много мазен.

И така се разхождах на воля из прекрасния парк пред офиса, любувах се на сладките дечица и кученца около мен и поглъщах обилното зелено, кафяво, бяло, ръждиво червено и сиво в различни нюанси, съчетано по прекрасен семпъл и същевременно изискан начин от ландшафтните архитекти, които в Израел имат много работа и са на голяма почит сред обществото. И така като се уморявах от шляенето по алеите на парка сядах на някоя сенчеста самотна пейка, далече от глъчката на децата и забързания град и се заравях в мрачните, неподредени мисли в мен, семейството ми, сметките и всякакви битови неразбории около жените вкъщи. Този ден бе светъл и приветлив, както обикновено, миришеше на цветя и цитрусови плодове, но имаше и нещо особено, пролетно в кристално свежия, бистър въздух около мен. 
Някак хем неочаквано, хем каточели съм я чакал отдавна, пред мен се появи една странна госпожа –възрастна дама на около 65, странно облечена с износени, но много живописни и красиви дрехи, които напълно прилягаха на крехката и женствена фигура и някак си те докарваха до онова напрегнато състояние на очите, в което те се опулват, чудейки се дали да се натъжат или да заблестят от умиление!
Жената носеше букет в ръцете си от прекрасни свежи бели ружи, притискаше ги като дете до гърдите си. Погледите ни се срещнаха. Не зная колко време съм я гледал, беше нещо което се запечатва в съзнанието ти и това печатане блокира всичките ти останали сетива, ти стоиш и попиваш нещо, което още не знаеш за какво ти е, но знаеш, че е много важно и значимо и ще ти трябва цял живот. 
Тя захвана разговор, обясняваше ми, че е набрала цветята до магистралата на една шкарпа и как сами са се развъдили там.  Не знаех думата за ружи на иврит и тя сякаш, за да ми помогне каза на полски нещо, в което имаше българското ружи . Тогава разбрах всичко каквото ми казваше и че е полска еврейка. Тя пак ме погледна, беше седнала до мен на пейката. Очите й бяха виолетови, дълбоки и топли, странно съчетание, всяка бръчка около тях, а те бяха много, излъчваше спокойствие тъга и кротко задоволство.
Попитах я кога е дошла в Израел, въпрос, който тук се задава преди да си поговорите за времето. Тя не ми каза година. Каза че е дошла съвсем сама на 15 години от Полша. Всичките и близки били загинали пред очите й край някакво селото. Накарали ги да ходят пеша с километри от тяхното село и понеже било много студено и част от съселяните, възрастни хора и деца, отпаднали и не можели повече да се движат, изкопали трап, вкарали ги вътре голи и ги разстреляли. Тя оцеляла от куршумите, били затрупани набързо и като всичко утихнало, разровила пръстта и избягала в гората. Била съвсем гола няколко дни се лутала, намерила си брезент от изоставени камиони и войнишки дрехи направила си хралупа в гората и така живяла до лятото. После я намерили партизани и заживяла в отряда до края на войната. От Украйна заминала през Черно море за Израел, много хора измрели по пътя. Накрая се добрала до Обетованата земя, спасила се. Работила като санитарка във военните лагери, сражавала се срещу англичаните, после срещу арабите.
Не се оженила, цял живот спестявала и търсила гроба на роднините си. От музея Яд Вашем й помогнали, открили дирите на съселяните й. Преди 21 години намерила гробовете. След това се борила с полското правителство, след като молила израелското да помогне, накрая постигнала своето. 14 години след като открила къде убити роднините й, тя построила там паметник с гробище за 138 –те души, разстреляни по пътя към Треблинка.

Седях и гледах тази кротка и бистра женица, тя не блестеше с нищо, по нея всичко беше меко, топло и уютно някак, само очите, очите издаваха самотата, болката, тъгата и примирението на един съсипан живот. Една светица, която Вечния е впрегнал да сложи камъните върху едно бездушно престъпление затрило един род и смазало 138 от шестте милиона съдби не намерили своята достойна кончина като хора, заради шепа луди, грозни духом наперени глупаци, решили да завладяват човечеството.

Тогава не знаех, че това ще се запечата така ясно в съзнанието ми и след 23 години ще се принудя, една вечер да го напиша. Мислейки си за живота на тази дребна и изящна старица, приличаща на порцеланова статуетка, в моя живот винаги намирам сили да се изправя след безумията, злините, лъжите, злощастието, бездушието и несправедливостта, които са ме застигали. Тази жена се превърна в моята икона, която изниква в съзнанието ми, кара ме да се срамувам от себе си и ме води за ръка натам, накъдето аз трябва да вървя. 
Амен!

 

Чудеса в черварницата

Дядо ми Мордехай Сабетай Маджар е роден в Дупница през 1893 г. По онова време, новородените деца ги записвали в Консисторията /еврейска община / пет-шест месеца по-късно. Така че точната дата не е съвсем сигурна, но дядо е бил записан на 29 април от прабаба ми Клара, родена в София и прадядо ми Сабетай, преселник от Солун.
Дядо, грандпапа Мордо, беше кротък и работлив човек. Дребен на ръст, грозноват, прегърбен, с дълги, красиви пръсти – постоянното киснене на ръцете му в солената вода и мазнините бяха направили своето. Животът му мина в труд и здрава семейна връзка между него и баба ми, грандмама Бука, мила и красива жена. Помня я като вечно усмихната, чевръста домакиня, която сутрин се кипреше пред огледалото поне час и около нея имаше безброй чудновати вещи: фуркети, фиби, диадеми, бурканчета с разни помади, които сама си приготвяше.

Един специално направен от черен плат геврек, натъпкан с вълна, отличаваше грандмама от другите баби в махалата. Нигла Комфорти Маджар – така се казваше баба ми Бука. Беше със сини очи и бяло лице, без нито една бръчка по него, сякаш изгладено с ютия. Тя имаше тайна рецепта за крем, който бе с поразителен ефект върху кожата. Косата й беше посивяла, но тя си правеше специална черна боя от сажди на свещи и други съставки, нанасяше я с памук и косата й ставаше прошарена, с черни и сиви кичури, много красива.

Баба ми поставяше върху главата си черния геврек, който наричаше „чукур“, и с него образуваше нещо като нисък кок, в който прибираше дългата си коса в изряден ринг. Този ринг нямаше нито едно несъвършенство, нито един стърчащ косъм или нещо, което да не се подчинява на изящната форма, сътворена от баба. Тя следваше точните инструкции на прабаба ми /биз грандмама/ Клара,  която се носеше по същия начин, но без ринга и се покриваше с черни дрехи и забрадка, защото бе вдовица. Прабаба ми Клара ме допускаше по-близо до себе си –позволяваше ми да си играя с косите й и да се опитвам да масажирам малкото й кутре, което се бе свило с годините и не можеше да се изправи.

За съжаление баба ми Бука си счупи крака, залежа се и почина ненадейно в „Пирогов“, докато разказвала на съпациентките от стаята си виц, тя знаеше най-различни смешни истории. От нея остана твърде малко в спомените ми – няколко вица, много готварски рецепти, вкусът на нейните гозби, които от време на време усещам, когато отида в испански, турски, арабски или еврейски ресторант. Тя не остави рецептите за своите вълшебни помади и бои за поколенията. Може би затова в нашата фамилия магията на женската красота избледня след нея и браковете започнаха да се клатят, в началото – леко, а по-късно, поколение след поколение, клатушкането взе катастрофални размери.

Баба ми всеки петък ходеше на гости или канеше своите приятелки у нас. Обядваха, после играеха покер до около 16 часа, пиеха вода с бяло сладко или сладко от бели череши, след това отиваха в софийската синагога да посрещнат Шабат. Според юдеите новият ден започва, когато изгреят три звезди на небето. В това има дълбок символичен смисъл, който стои в основата на Стария завет:

„В началото Бог сътвори небето и земята. А земята беше пуста и неустроена и тъмнина покриваше бездната, и Божият дух се носеше над водата. И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина. И Бог видя, че светлината е добро, и Бог раздели светлината от тъмнината. И Бог нарече светлината ден, а тъмнината нарече нощ. И стана вечер, и стана утро, ден първи.“ /Ст. Завет: Началото, Битие 1/

Ето защо събота се посреща в петък вечер.  Аз тогава не разбирах нищо от тези обичаи и ритуали, защото никой не говореше за тях – нито вкъщи, нито в училище.

Следобедите с приятелките на баба бяха безкрайно интересни за мен. Тя ме бе научила на ладино /архаичен испански, с примеси от иврит/ и аз разбирах всичко, което си говореха. А техните разговори приличаха на илюстровано женско списание. Написано обаче на един закодиран език, в който първите думи на изречението се казват на ладино, след това някоя и друга дума на иврит и после на български. Никой, който не знаеше трите езика в местните им диалекти, не можеше да разбере разговора.
След много години вече като зрял мъж по градинките на Яфо тамошните баби на моите братовчеди ме докарваха до рев, защото говореха същите неща по същия начин. Тогава, много след тези събития, започнах да разбирам, че имам корени, дълбоко вплетени в тия три езика, и аз и моята същност не могат да бъдат разбрани, ако човек не познава магията на тези три култури с техните обичаи, манталитет, поучителни поговорки и песни, които се пеят на празници, и голямата привързаност на бабите и дядовците ни към своята родова памет и юдейска индентичност.

Вкъщи спрямо мен и сестра ми цареше дълбоко информационно затъмнение по тези въпроси. Мама и татко градяха по онова време социализма и не им беше до архаични отживелици. Но прабаба Клара и дядо Мордо ми обясняваха бегло и под сурдинка някои неща – кой е създал света, защо и как е направено гроздето свято, защо виното опива, кои са Авраам, Исаак, Яков, Йосиф, Моше и Арон, Давид и Соломон, Христос, Юда и Мохамед. Баба ми Бука ми разказваше увлекателно за празниците, песните и гозбите, които ги съпътстват, и за характерите и странностите на нейните сестри и братя. Случките пълнеха главата ми с прекрасни  картини от едно непознато минало, забулено в тайни, премеждия и сурови изпитания. В мен оставаха като забити трески парчетата от целия грандиозен и неповторим пъзел, граден столетия от моите деди.

Бабите ми и техните приятелки, танти Стреа,  танти Амада, танти Стерина, танти Ребека /танти на ладино значи леля/, си говореха в тези прекрасни петъчни следобеди за рецепти, дрехи, шивачки, за поведението на някои младежи и одумваха безмилостно своите сънародници, пръснати из цяла България, Гърция, Сърбия, Турция и разбира се, Израел.  

Прабаба ми Клара почина на 104 години през февруари 1961 г. Отиде на баня, не че нямахме вкъщи, но тя държеше всяка седмица да ходи в градската баня на телякиня. Процедура, която спазваше като влаково разписание. През февруари 1961 г. беше люта зима, тя настина от банята, легна и умря. Аз бях 6 годишен и в съзнанието ми се е запечатала топлата кухня, в която прабаба ми лежеше на кушетката, а дядо шеташе припряно около нея и хлипаше като малко дете. А тя го хокаше: „Mordo, lukve stas iorando, ia baste, io so in 104 anios! / Мордо, какво си се разревал, стига, аз съм на 104 години!/“  Силна жена беше прабаба ми Клара – останала сираче, беше лечителка, знаеше да намества счупени кости и объркани души, като млада лекувала и била известна в цялата околия – от София, та чак до Кюстендил. Сега расте нейната потомка, внучка ми Клара Каролева, едно лъчезарно буйно моме, което според мен след време ще се превърне в сериозен проблем за софийските младежи. Достойно продължение и на майка си, и на пра-пра-пра-прабаба си.

Дядо тогава беше на 68 години. След погребението на прабаба ми той ни разказа, че рано сутринта в деня, в който тя почина, го изпратила до мазето за кюмур /въглища/ за печката и като се върнал, била издъхнала.

Оттогава той все разправяше на мама, когато тя му правеше остри забележка за некои хигиенични пропуски: „Снахо, “DONDI NO AI BANIO, NO AI DANIO” /Дето няма баня, няма пакост/. Грандпапа имаше много либерално виждане към липсата на хигиена. Като майстор червар острата миризма на мърша и леш бяха нещо естествено и обикновено, на което хората не бива да се учудват и възмущават, защото това е източникът на неговите завидни за онова време доходи.

Той имаше няколко свои тайни, които другите червари не знаеха. Как се правят струни от агнешки черва за всички струнни инструменти и как солените черва да остават с години снежнобели. Когато поотраснахме, той канеше мен и всичките ми братовчеди и братовчедки да ходим в работилницата му в град Сливница.

Трудът за него бе религия. Агитираше ни да припечелим по някой лев през лятото при него и да се приучим на труд. Плащаше нечувани за времето надници, но само аз и братовчед ми Мони успяхме да се адаптираме към особения ореол на работилницата на дядо ми. Неговите хигиенни норми, които днес биха докарали до инфаркт и най-корумпирания санитарен инспектор, не бяха за всеки.
Животът в черварницата на мен и Мони ни харесваше, чувствахме се големи и значими, говорехме си с работниците и се надпреварвахме кой ще свърши повече работа. Те работеха бавно и методично, без ентусиазъм, за разлика от нас, но свършваха винаги два пъти повече работа. Дядо ми не ни хокаше, но все ни поучаваше колко са важни трудът и добрината за човека. Между черварницата на дядо и залепената за нея друга барака, която беше казан за ракия, имаше неразривна, дълбока и напълно хармонична симбиоза. Дядо взимаше мен и Мони до кланицата и ние зяпахме животните, дошли на заколение, с трепет наблюдавахме изгасващите им от живот очи и с почуда слушахме всекидневните разговори на колачите за пари, жени и други пикантни истории от техния суров живот.

Кланицата, разположена в непосредствена близост до реката, за мен бе магическо място. Там имаше огромен дървен кош с кости, в който котки и огромни плъхове се биеха за всяка кост и в повечето случаи плъховете побеждаваха по-големите и красиви аристократично изглеждащи котки. Причината дядо ми я обясняваше така – котките са единаци, а плъховете са отбор и са по-умни, макар че са по-дребни и грозни. Даваше пример, разказвайки ми притчата за Давид, но винаги подчертаваше, че красотата и успехът не вървят ръка за ръка.
Странни бяха и миризмите в кланицата. Във всяко кътче миришеше различно и миризмите имаха връзка с живота и смъртта, с доброто и злото, по странен и необясним за мен тогава начин. По-късно разбрах, че в нас тлеят инстинкти от дивия ни живот, които ни помагат да разграничаваме  доброто от злото. И миризмата също има участие в тези усещания, но човек трябва да помни, че нищо на този свят не е само черно и бяло и инстинктивните взаимовръзки, които правим между отделните компоненти на едно възприятие, повече ни заблуждават, отколкото помагат.
В модерния свят примитивните инстинкти по-скоро ни карат да бъркаме, отколкото да ни насочват в правилната посока, но често и това не е вярно, защото е породено от недобронамерена пропаганда, имаща за цел да ни направи някакви, каквито не сме. С годините разбрах, че това се нарича предубеденост. Дългото мачкане на съзнанието ни, влизането в закостенели стереотипи го превръщаха, от разярен млад бик в скопен ленив вол, неспособен да се движи непредсказуемо. Учеха ни, че честността и моралът са благо, но виждахме, че точно обратното е печелившата карта на деня. Никой не ни разказваше сказанията за Златния телец, Содом и Гомор, Мойсеевите и Аронови завети. Някой бе решил да създава нов ред смело и безотговорно, по комсомолски.

Но да се върнем към младините и уроците, които те ни дават в старостта. Запечатаните в съзнанието ни картини и възприятия от младостта разбираме, когато му дойде времето. Затова живота първо го живеем, а после го разбираме и това му е хубавото, иначе не ми се мисли колко щеше да го е закъсало до днес човечеството.

Дядо прибираше червата от кланицата в две-три трудовашки колички, специално предназначени за тази деликатна задача, завиваше ги с чулове, чиито материя и цвят се губеха далеч във времето, а формата им приличаше повече на смачкана тенекия, отколкото на плат. Винаги в едно ъгълче на количките той прибираше разни карантии, които колачите обикновено изхвърляха, но дядо им забраняваше и ги караше да ги събират накуп, почистваше ги старателно, като ги поливаше със студена вода на циментовия под, мачкаше ги с ботушите, дърпаше и режеше, докато светнеха в бяло, розово и кафеникаво червено и се сгушеха кротко в количките.

Цялата тая дандания с клането започваше в 5.00 сутринта и завършваше в 7.00,  към 7.30 ние потегляхме из градчето с количките и дядо раздаваше безплатно карантията из градчето, като оставяше и за нас по нещо. След връщането ни в черварницата дядо наклаждаше огън в един обособен навес, слагаше в казан вода, накъсваше мерудии от малката градинка до реката, където бяха бараките, и започваше варенето на бялата карантия. След час дядо изваждаше част от нея и заедно с червената карантия я занасяше да се опече върху казана в ракиджийницата. В бульона слагаше още лук, моркови, мерудия и ориз – касапска супа, както я наричаше дядо. Всеки път тази супа беше различна, защото и карантията бе различна. По пладне някъде, сядахме да обядваме.
При нас идваше задължително казанджията, придружен от заинтересованите от неговата дейност лица, които донасяха от огъня мезетата и от оная магическа течност, дето намества душата в тялото, прави живота по-сладък и развързва хорските езици. Ние с Мони  бяхме  пълноценни участници в обяда, но в разговорите и другите ритуали нямахме смелостта и самочувствието да участваме. Но пък слушахме. Имаше много какво да се чуе за общото и различното в религия и обичаи, защото на масата присъстваха представители на трите монотеистични изповедания, разпространени по нашите земи. За житейски смешни ситуации и поучителните патила на тези земни, загрубели външно, но прекрасни отвътре хора! Трапезата ни бе скромна от хигиенна и естетическа гледна точка, но богата откъм същината си, не липсваха зеленчуци, нарязани на едро в рошави мъжки салати, супа, мезета от какви ли не мръвки, плодове, паница сол, скилидки чесън, захар, шарена сол, олио и оцет.

Така си почивахме по час-два, зависеше от горивото, предоставено от ракиджията за деня и после до мръкнало отново кипеше работа. После се прибирахме в квартирата с дървени нарове, измивахме се, слагахме дрехи, с които не се гордеех особено и отивахме в кръчмата да вечеряме кебапчета и салата, ние – с лимонада, а майсторите – с мастика или гроздова ракия. Пак слушахме интересната им раздумка, която вече не бе така „високоинтелектуална“, както в черварницата, защото тук беше на всеослушание пред подбрано градско общество, което се осведомяваше колко добитък е заклала днес кооперацията, качествена ли е била стоката и на кого се е паднала честта да получи карантията при обиколката из градчето.

Разбира се, ние ходехме лятото по месец и половина на това странно за нашето обикновено всекидневие място, защото пред нас, дядо поднасяше един свеж жадуван морков – „сами на море“. Така няколко години минаваха част от летните месеци на мен и Мони, докато миризмата на кланица стана пречка в някои наши по-важни за растежа ни занимания и ние се разделихме с този суров, но романтичен по своему живот.

По-късно аз станах архитект, а Мони – гинеколог.  Работата при дядо ни помогна много за житейското ни израстване като личности, а вероятно на Мони му е била от полза и професионално. След тази сурова школа нямаше нищо разложено, вмирисано и гнусно на вид, което можеше да помрачи настроението ни или да предизвика повдигане и спазми в стомасите ни. Мисля,  че без да разбираме тогава същността на прозрението си, ние видяхме нагледно неподправения суров живот, външните му нелицеприятни форми и дълбоката многоцветна вътрешна красота, която струи от всяко живо същество – от бобъра до поета!

Дядо ми се грижеше неуморно за прехраната на голямото ни семейство. Всеки петък той се връщаше от работа с една голяма, кожена, чиновническа чанта – от тези, дето приличат отдолу на акордеон. На външен вид чантата, преваляше добрия стил поради дългата и несвойствена употреба, бе заприличала на злоупотребяващ с храненето застаряващ господин. В нея се побираха агнешка плешка, агнешка главичка, плик с телешки мозък, телешко шкембе, книжен плик с момици и чревца и няколко обелени от роговицата телешки копита. С тези провизии баба приготвяше основното седмично меню за шестчленното ни семейство.

Като двойка дядо и чантата му напомняха на Лаурел и Харди. Дядо беше слаб язваджия, винаги облечен с костюм, чиито белези говореха за големите издевателства върху прекрасната дреха и неимоверните усилия на баба да я поддържа във вид, който да не говори нищо лошо за притежателя. На главата му винаги имаше мериносова екзотична черна шапка, подобна на тази на Махатма Ганди, или каскет, а в официални случаи – бомбе. Дядо ходеше с баба в синагогата след строг санитарен контрол от страна на дамите вкъщи, придобиваше изряден вид и те заминаваха някъде, където аз не трябваше да ходя, според мнението на мама и татко. В редки случаи на големите празници като Песах, Пурим, Рош А Шана, Ханука и Кипур дядо извоюваше привилегията да ме заведе в Бейт Кнесет /синагогата/.  Нищо не разбирах от същността на тези празници, само зяпах облечените по странен начин мъже и се впечатлявах от хармонията между техните песни и достолепната сграда на софийската синагога. Залата ми се струваше величествена, пълна с много древни символи. От нея лъхаше на вечност и всекидневие едновременно. Дядо ми участваше в ритуала, покриваше се със своя талит /покривало за молещ се мъж/ и четеше Тората /петокнижието/. В отделни случаи пееше сам, изправен пред огромния арон кодеш /свещения шкаф за съхранение на петокнижието/.
Гледката беше невероятна – този дребен човек в бяло и черно, с осанка лека и същевременно монументална, бял сакрален силует на фона на сините драперии на арон кодеша. А песента, песента, която се изтръгваше от него, беше стон, блян за съвършен ред в простора, нежен мъжки зов,болка за доброта, радост и щастие. Този писък, мъжки писък, винаги се появява в съзнанието ми, когато чуя зова на шофар /свещен рог от козел, с който се призовава вярващите за молитва/, и неговия разкъсващ пространството звук ми напомняше оня благ, но остър и хриплив напев на дядо, който носеше същото послание, копнеж към нещо съвършено неясно, но кристално красиво. Тогава дядо ми Мордехай се превръщаше в израз на чудото на сътворението, съвършенство, което се съдържа в осанката и крясъка на лебед и гарга едновременно, усещане за душа на човешко същество, политнало като подплашена птица от шубрака край някое мъгливо езеро в ранна утрин.

Тези спомени избледняваха в съзнанието ми в годините на „бурния“ ни растеж по времето на „соц-а“.  Успехите и паденията, които преживях, вървейки по моята криволичеща житейска пътека, изтърканите лозунги, сластта по забранените, лъскави вещи, които идваха от някакъв друг свят, в който живееха моите лели, чичовци и братовчеди, направиха кашата в главата ми гъста и неугледна.

Дядо си отиде от този свят точно месец след като се роди дъщеря ми Даниела. През септември 1980 г. Беше се уморил да живее, нещо се бе скършило в него, не знаех какво, но той приличаше на счупена играчка, изоставена от палаво дете. Родителите ми го оставиха на лечение в Четвърта градска болница, ходех от време на време да го виждам. Един следобед той беше много меланхоличен и някак по-благ от обикновено. Седях на леглото му, поставил ръката си до неговата. Каза ми, че е добре, да не се безпокоя и докосна с върха на прекрасните си пръсти няколко пъти опакото на ръката ми, между китката и пръстите, почуквайки я леко – чук-чук,  и пак чук-чук, сякаш много тихо и потайно искаше да му отворят някаква врата.

Сутринта в 5.30 ч. внезапно се събудих и седнах в кревата. В мен сякаш имаше натегната пружина, която държеше тялото ми изпънато и напрегнато. Бях настръхнал, кожата ми бе грапава и суха като пергамент. Не знаех какво се случва, не помнех никакъв сън, нищо. След три часа татко дойде и каза, че дядо е починал. Вълни от тръпки се разляха по тялото ми, спомних си неговите песни в синагогата и странното потропване по ръката ми, не разбрах всичко, но разбрах, че е важно послание към мен.

Минаха петнадесетина години. Преживях хаоса от срутването на соц-а, мъките на „алията“ /изселването ми в Израел/. Там сред моите роднини, живели по друг начин, при съвършено други условия, прозрях разликата между себе си и онова, което искаха да моделират от мен хората с лозунгите и красивите несбъдвания.

Съдбата ми поднесе нови изпитания и бях принуден да се върна в родината си. Но четирите години в израелско училище и тамошният живот бяха променили невъзвратимо децата ми. Особено дъщеря ми. Тя бе започнала да се интересува от своята идентичност, бе заживяла в еврейската общност в България. Мнозина от моите сънародници я познаваха и тя заедно с голяма група младежи бе на всяко голямо празненство, екскурзия или семинар на възродената, макар и с тежки белези от миналото, еврейска общност.

Аз се върнах в България много объркан. В Израел имах работата, за която винаги бях мечтал – архитект проектант, и вече бях на път да заживея нормален живот на интегриран израелски гражданин. Но за 25 дни от 15 декември 1994 г. до 4 януари 1995 г. се случиха поредица от събития, за които още е рано да говоря, които ме накараха да се върна в България в средата на февруари 1995 г.

България ми се стори като враждебно настроена зла жена. На повърхността в човешките отношения бе изплувала много подлост, смесица от нови безсмислени лозунги, контрасти и смущаващи пороци. Всичко беше мрачно, навъсено, умните хора от телевизора говореха грозни неистини. По улиците цареше хаос и беззаконие. Силните на деня бяха силни отвън и празни отвътре, груби и недодялани цепеници, откършени от най-тъмните шубраци на българската гора. Политиката и чалгата се бяха слели и представляваха една манджа от дебелоочие, допълнено с черпак арогантно поведение, накиснати в гъст бульон от помпозна безвкусица! Всичко това - добре поръсено с простотия, просяци, пици, цици и голи кубета, минарета и най-вече началници. Съюз на безскрупулните хора от бившите тайните служби с рафинираните аристопатки и аристопати, хора които от всичката висша математика, разбират само от аритметика и могат да смятат бавно и с големи умствени усилия. Всичките тия без въображение, бездуховни хора бяха превърнали родината ми в клоака! Грабежи. Грабежи. Грабежи. Във всички области – материални, духовни, здравословни, образователни.
В резултат на това посегателство моят приветлив, дружелюбен, закачлив и шеговит сънародник се бе превърнал в угрижен, злобен, мнителен и недобронамерен навъсен скандалджия и пияница. Златният телец бе залял страната в най-уродливата му форма, нямаше пастири, само овце и вълци. Това не бе подминало и софийската синагога. По странен и досега забулен в тайни грабеж били откраднати петокнижията от Арон Кадош /Свещеното хранилище на Петокнижието/ в синагогата. Това не се бе случвало в България никога досега. Нито през турско, нито през фашистко време, дори по време на фашистка Германия при събарянето и оплячкосването на синагоги из цяла Европа петокнижията били съхранявани в хранилища, едно от които било по странно стечение на обстоятелствата в България. Та от това хранилище българските начетени хора, дарени с достойнство и морални принципи, стоящи си кротко по бюрата в библиотеки, музеи, научни институти, подсказали на българското правителство и то дало под наем на българската еврейска общност един набор от петте свещени свитъка, забравени от фашистите в българските хранилища.
Много символика има в този хем духовен, хем пошъл акт. Евреите приемат Сефер Тора  /Петокнижието/ за живо същество. Когато свитъците остареят толкова, че не могат да се ползват, ги погребват като човек в двора на синагогата. Екземпляри от Сефер Тора се изработват от телешка кожа, акация и сребро, изписват се с органично мастило в точно определен староеврейски шрифт на ръка в ателиета в Йерусалим, освещават се и тогава се разпращат по света във всички синагоги. Това се прави 2000 г., откакто евреите са в изгнание. Никой грамотен евреин не би приел Сефер Тора под наем, това значи робство! Да, обаче тук това бе предложено от българските управници, вероятно без да съзнават какво вършат, и еврейските „велможи“ от България са го приели също без да си дават сметка какво значи това!!!

Ето така си живееха моите сънародници в тази каша от “Demos kretenis”, по нашему – междукрация.

Та попадайки в тази супа, нищо неподозиращ, реших да почитам традициите на предците си, които бяха втъкани в съзнанието ми от баба ми Бука, дядо ми Мордо и прабаба ми Клара. Животът ми в Израел бе избистрил кашата в главата ми и стъпвах здраво на хилядолетните си основи.

В петък вечер отидох в синагогата да посрещна Шабат. Заварих една по-красива сграда, реставрирана, но заключена! За посрещането на Шабат до входа на синагогата се гушеше странично, приспособено помещение, което преди се ползваше за ритуали и срещи на опечалени за почерпка и раздумка – дейности, които вътре в храма е забранено да се извършват.  Та там се бяха събрали десетина възрастни евреи, няколко напети израелци, а отсреща, в женското отделение, през прозрачно разръфано перде се виждаха силуетите на няколко жени – три в странни одежди, пародия на нещо архаично и отживяло, няколко израелки, хранени с торти и диетична кола, тесни клинове и прилепнали по вълнистите им торсове американски фланелки с напречни надписи, зов за свобода и разкрепостяване на планетата.

Влязох в помещението, бях с везана дълбока сефарадска  /испанска/ кипа /еврейска шапчица/, направена ми от жените от клуба „Manos Bendictos“ /Благословени ръце/, които изработваха тези и други еврейски аксесоари и украшения за цял свят. Носех си и книга с молитвата за Шабат, която си бях преговорил старателно, та и аз да участвам в ритуала.
Дойде американско рави, което знаеше само иврит и английски, та се налагаше един от младежите, религиозни ентусиасти, да превежда от иврит на български, но от ладино /староиспански еврейски/ нямаше и следа. Старците бяха сериозни и само си мърмореха по някоя дума на иврит под носа, а израелците четяха чинно съботната молитва, ставаха и се кланяха когато трябва в четирите посоки, и накрая всички изпяха на иврит Шабат Шалом /песен за посрещането на съботата/. Почерпихме се с вино, както е обичаят, и се поздравихме един друг с идването на Свещената събота.

Спомените ми обаче бяха други. Когато дядо ме водеше в синагогата, равито разказваше на същия шифрован език като бабите ми някоя притча от заветите, което е същността на посрещането на Шабат – да има проповед, разясняваща на хората мъдростта от еврейските писания. Хората също си говореха така, обсъждаха всекидневните си проблеми и се радваха, че се виждат в синагогата. За евреите има само един храм – Бейт а Мигдаш в Йерусалим, синагогите /бейт кнесет на иврит – къща за среши и дискусии/ не са храм, а средище, в което евреите общуват помежду си. Помислих си – добре е, че поне руснаците се оказаха по-тъпи и не ни бяха домъкнали някой руски ешкеназки /евреин от Северна Европа/ равин по времето на соца.

Малко след импровизираната почерпка при мен дойде равинът и ме попита тактично кой съм. Отговорих му на иврит, че съм се върнал от Израел и живея в момента в София. Това му бе достатъчно и той любезно ме покани да присъствам и друг път в синагогата, държеше се любезно и дружелюбно, но май не осъзнаваше, че все пак ме кани в синагогата на дедите ми! Това леко ме жегна, но реших, че съм прекалено изнервен от неоправданите очаквания.

Неусетно като на някой светски коктейл до мен се приближиха една от странните дами и един възрастен господин, който беше толкова грозен, че нямаше как да не е евреин, и двамата завързаха непринуден разговор с мен. Отначало опитаха на английски, после с облекчение разбраха, че освен иврит говоря и български, и разговорът потръгна. Попитах защо в синагогата няма сефарадски равин, а те мълчаха многозначително, сякаш им бях казал нещо като “La teje” на ладино по времето на „соца“. Това буквално означава „керемидата“, но има съвсем друг насмешлив и много оригинален смисъл – намеква за инициалите Т. Ж., сиреч за Тодор Живков – нещото, дето стои най-отгоре.
Те отклониха разговора и ме погледнаха с недоверие и ме заразпитваха от кой род съм. Тук настана огромна драма, аз започнах да пелтеча, бях забравил какво е да ме разпитват по полицейски и се притесних. Започнах с Мордехай Сабитай Маджар и Нигла Комфорти Маджар, по баща Ешкенази, което направо произведе ефект на взривна граната – заразпитваха ме кръстосано кой е този, не познавали такъв, и ме загледаха още по-свирепо. Тогава пуснах спасителния пояс: ами аз съм син на Леон Мордехай Маджар – икономист и генерален директор дълги години по време на „соца“, и Сузана Буко Леви, сестра на Мориц Буко Леви – партизанин политкомисар, загинал във Втората световна война, в Кюстендил има улица, наречена на него, казах много притеснен с надеждата, че ще бъда пощаден да остана жив.
Мъжът отсече: а, в Кюстендил се отцепиха от Шалом /еврейската организация в България/, а кметът Паунов /или друго птиче име – не запомних/ смени имената на всички улици в Кюстендил.

Спомних си как самият аз живеех на улица „Георги Софийски“ в София, след промените я прекръстиха на „Свети Георги Софийски“ и уличното осветление оттогава спря да свети нощем. Реших да ползвам последния си отчаян коз, убеден, че това надали ще помогне, но отчаяно пробвах! Аз съм баща на Леон и Даниела Маджар. Това мое изказване мигом разсея облаците, надвиснали над мен – ааа, познаваме ги, казаха в хор и двамата. Леон е много свястно момче и много възпитано, а Даниела постоянно е в бейтама /еврейския дом/ и е много мила, танцува много добре и беше бавачка на децата на Гад Зееви, добави странната дама.
Това ме успокои за кожата ми, но сви сърцето ми. Бейт Ам е старото „соц“ име на еврейския дом, което значи Дом на народа. И дъщеря ми, каква незавидна кариера...
Кимнах любезно и си тръгнах от Бейт а Кнесет /СИНАГОГАТА/.

 

С дъх на виолетки

Днес се разходих с кучето по отъпканите пътеки на Витоша. Терес не прегърна идеята с голям ентусиазъм, но прие поканата само заради приятелството ни да не ме обиди. Моят прекрасен лъскав и страшен на вид пес е всъщност един ленивец с достойнство и осанка на софийски професионален лентяй. Та така тръгнахме из прелестната широколистна гора, за да си поизтупам сплъстената, умирисана на виолетки душа, да взема да я освежа и отпусна, че беше се свила горката като степано халище, забравено в дървената чииз на ракла на някоя осиротяла къща нейде из окаяната ми родина!
И гледах аз камъните, дърветата, тревите и разчорлените, неподредени от човешка ръка храсталаци и си мислех колко непретенциозни са тези прекрасни творения, докоснати от Вечния! Не се фръцкат, не крещят вижте ме, не се поклащат лениво, притворено и безразлично към околните, а всъщност нашепват, вижте, вижте, колко сме хубави и как сме се подредили и нагиздили изкусно! Просто и без претенции е направил Вечния всичко сътворено от него с тази всепоглъщаща хармония и неумолима логика – без бъбривост и нездрави боричкания. Не че няма конкуренция, има, всяко цвете, храст, дръвче и вековен дъб е заело местото, което му се полага и се стреми нагоре, винаги нагоре, с това, което е видно красиво и привлекателно.
Така се издигат нагоре клоните от най големия ствол, върху който са стъпили все по-малки и по-малки вейки до най-нежното и крехко цвете в един могъщ и изящен танц на любов към светлината и простора, с изяществото на балерина и мощта на Атлас поддържащ неуморно това пъплене нагоре и нагоре към безкрайното синьо денем и кадифено нощем небе, кога мило и весело, кога сурово и безпощадно. И не се сърдят телата на всички тези създания за причинената им болка и неимоверно усилие, борят се докато им позволяват силите, а след като рухнат тихо и безмълвно без страх и вайкане полягат в майката земя и бавно и полека се превръщат в част от нея.
Но в същото време тези създания се стремят и надолу, с това, което не се вижда и не е лъскаво, чисто и изящно, но пак има друга красота на чепатото, уродливото и жилаво, желание да се задържи да устои на бурите и да пие алчно колкото може повече живителни сокове от кротката майчица земя. И това противоречие според човешката патрава логика е сплотено в едно хармонично цяло и нито листото нито корена се сърдят един другиму, нито пък се големеят кой е по важен хванали са се заедно да вършат една цялостна работа по различни и допълващи се начини всеки със своето си умение допринася за общата хармония, която ние глупаците зяпаме но не виждаме най-важното посланието на Вечния дадено ни в тая съвършена машина в която има всичко от измислените от нас категории за лошо и добро, красиво и грозно. И затова Вечния е забранил на Адама да яде от ябълката на познанието за добро и зло, защото е знаел че това не е лъжица за неговите уста и той Адама не е създаден за това да определя кое е добро и зло кое красиво и грозно а за друго да се труди и да се плоди, да се отнася с животните и растенията като господар и стопанин и да взима пример от Вечния, как той е подредил случките и действията така че всичко да е безмълвно за действието и приказливо само за възторг и болка. Та мислейки си аз изгората тия странни неща залисан от цветове форми и звуци не подчинени на човешката похот и себелюбие аз съвсем бях забравил за моя всеотдаен другар песът от далечен Кавказ Терес. Стреснах се от странно скимтене изразяващо възторг и болка едновременно идващо от един храсталак наблизо. Плахо пристъпих и видях онова, което хората не смятат за редно да гледат, едно от най-важните магически действия на света съвкуплението на моя пес с една, според мен, дръглива крайно неугледна кучка.
Разбъркаха се мислите в главата ми започна да щрака PS-то в мен, сега това добре ли е зле ли е красиво ли е, грозно ли е и къде е мярката и кое е всемирната хармония и кое варварщина? В този момент от една стръмна пътека се появи едно странно създание, нещо средно между крава и автобус с явно неоснователна претенция да се нарече жена. Та този индивид, дето Вечния бе оставил на доизживяване безсилен или отегчен да се разправя с него, ми се разкрещя сякаш бях тръгнал нея да онождам, не че си бях помислил такова нещо, опазил ма Господ, не съм така широко скроен като моя верен приятел и не бих направил такова нещо и пред дулото на револвер, освен ако не ми го предоставят учтиво та да свърша с него тая крайно неуместна в случая работа!
И така след като въпросното същество ме обвини в най-тъмните прегрешения на човечеството се опита най-безразсъдно да ритне моя достоен приятел, който в момента бе застанал в крайно деликатно положение и от това произлезе многозначително кучешко ръмжене, което със сигурност можеше да се нарече апотеоз на красноречието! Този низ от звуци разказваше накратко „Война и мир“ и „Ана Каренина“ взети заедно, плюс  някои други достойни за уважение человечески писания.
Дамата обаче реши, че ще захапе ябълката на познанието по-дълбоко и в резултат на което двете създания от по-съвършения кучешки род, хукнаха заедно в един странен осемкрачков къдрил към съседния овраг и се сурнаха в него, спасявайки се от набезите на завистливата стопанка на кучката!
След като видя, че не е по силите и да ги последва, Госпожата съсредоточи усилията си отново към мен, бедния нещастник, оказал се господар и наставник на кучето Терез. Започна дълга и обстойна лекция за възпитанието на домашните животни и отговорността на стопаните им за безпроблемното им пребиваване на планетата. На това аз отговорих с една къса псувня и допълних да си държи грозната разгонена кучка по-далече от красавеца ми!
Тогава тя заяви, че какво търсел той моя шопар върху Седефка? Аз й отговорих учтиво, че очевидно се е заинтересувал от стафидката й, която Вечния е нагласил в този момент да излъчва сигнали, които на кучешкия род говорят недвусмислено, като на нас розово бельо, придружено с плънката му през пролетта!
Това леко размекна моята опонентка и тя мазно ми заяви, че тя не носи розово бельо, а бяло, щото било по-хигиенично. Аз и отговорих сдържано, че това няма да помогне много през който и да е сезон на годината. Тогава тя се фръцна гордо и се запъти към оврага, където ситуацията се беше променила доста и двете животни бяха загубили големия си интерес едно към друго и си седяха кротко и мирно едно до друго, без да се кълнят във вярност и да си говорят мили любовни думи! Те се гледаха по скоро с интерес, обмисляйки случилото се. Дамата прибра кучката си, за което моя пес въобще не възрази, и стопанката пое по пътя си наперено като че ли на нея й се бе случило нещо хубаво, а кучката и се затътри след нея, замислена в нещо което никой не знаеше.
Моят пес ги изгледа, дойде до мен и полегна до краката ми като са прозя отегчено. Помислих си какво би станало, ако аз бях на негово място и бях постъпил така с обекта на моето привличане? Тръпки ме побиха. Сигурно щяха да липсват половината от кръглите неща по моето тяло и никога нямаше да мога да обеля и дума в своя защита пред никой човешки съд!

Реших, че каквото и да правя няма да е от полза и се съсредоточих в съзерцание на красотата около мен и проветряването на душичката ми от натрапчивия виолетов мирис. Казах Амен и продължих напред.

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  01.07.2017 20:09 | #2

Прекрасни са. И наистина е удивително‚ че всъщност този автор‚ доколкото разбирам‚ е далеч от писателската гилдия. На времето прочетох два от романите на Томас Ман на глас‚ заради съквартирантката ми‚ и тя да слуша.И сега ми се стори‚ особено в последния разказ‚ че г-н Маджар използва много успешно именно тази мелодика‚ много приятна за моето ухо. За всичко друго не ми се иска да говоря‚ то е съкровено...

Анонимен  01.07.2017 09:28 | #1

Поздравления‚Мориц! Н.А.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Очаквайте "Малките неща" от големия Анди Андрюс

Самота