Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Досието "Петко"

04.07.2017 | автор:  Амалия Рачева

Тайната на един "бивш човек"

 

Предговор от д-р Любомир Канов и послеслов от Яна Букова за книгата на Амалия Рачева можете да прочетете тук  

АМАЛИЯ РАЧЕВА

Дядо ми Прокопи Йолов беше висок българин, с чисто бяла коса и тежък бастун. Ходеше по софийските улици бавно и спазваше правилото на старите софиянци – да не се бърза, нито да се подтичва, защото е неприлично. Съзреше ли ми- лиционер насреща, преминаваше на другия тротоар. Като дете съм се питала защо ли го прави. От малка разбирах, че дядо ми е добър, благороден и достоен човек, но нямах представа какво ми предстои да науча. Информацията, която узнах за неговия живот от из- следването си в архивите, ме порази. Вече няма нужда да шепнем, но не са необходими и високопарни слова. Да се разкаже истината за комунис- тическото минало обаче е важно. Като дете знаех, че дядо ми е участвал във войните за обединението на България, но че е бил герой, награден с орден за храброст – не. По- степенно научавах откъслечни факти: бил e народен пред- ставител, участвал e в изработването на закони и т.н., за което обаче не биваше да се говори. Възможно ли е да сме внуци на уважаван общественик и политически деец, а всички роднини да са изпитвали страх и неудобство от това.
Имам и друг дядо, по бащина линия, Никола Илиев Джаров, истински воин, опълченец от първа дружина, сражавал се на връх Шипка, участвал в Кресненско-разложкото въстание, доброволец в Сръбско-българската и в двете Балкански войни. Интересна комбинация: парла- ментарист, който категорично отхвърля насилието, и по- борник, който по собствена воля заминава на фронта да брани свободата си. През цялото ми детство и младост тези факти са били прикривани, особено за живота на дядо ми Прокопи. Близките ни са знаели, че децата не из- питват страх и не могат да лъжат, и са премълчавали мина- лото заради нашата сигурност. Да си дете на „бивш“ или „шовинист“, е клеймо за цял живот.
След заграбването на властта от комунистите, като „бивши хора“ са дамгосани политици и общественици, участвали в управлението на страната преди 9 септември 1944 г., оцелели от Народния съд и концлагерите, офицери от българската армия на Царство България, индустриалци, търговци, банкери. Това е класовият враг, който комунисти- ческата партия никога не подценява и се опитва да смачка през всичките 45 години на своя режим, подлагайки го на видими и невидими репресии. И не само „бившите хора“, а и техните наследници и потомци. Държавна сигурност ги завежда на специален отчет, провежда профилактични бесе- ди, следи, документира и пресича „вражеската“ им дейност – престъпници по презумпция. Трудно е да се повярва колко съседи и платени агенти тайно са слухтели и са надничали през пердетата, за да донасят на службите за Прокопи Йолов, който живя до края на дните си в София, в малък двустаен апартамент в коопе- рация на улица „Оборище“.
Тази улица има интересна история. Тук, както и на „Опълченска“, са се заселвали предимно опълченци от Руско-турската освободителна война. И дядо ми Никола Джаров построява къща на същата улица през 1890 г. В маломерния апартамент на дядо ми Прокопи съжителстват дъщери, син, внуци, племенници – всеки със своите интереси и професия. Потресаващи са средствата и методите на ДС за разправа с цели прослойки от българското население.
Прелиствам досието на Прокопи Йолов – информацията е събирана постфактум и се отнася за времето, в което е бил кмет на Бяла Слатина, а по-късно и народен представител от Радикалдемократическата партия в Демократическия сговор. Вдишвам плесените и праха по документите от оне- зи години. Потискам кихавицата си, за да не се разлетят във всички посоки доносите, изписани на пишеща машина и на ръка. Нискообразовани „информатори“, „осведомители“, „доверени лица“, внезапно придобили сила и власт, клеветят хора с култура и с достойнство, осъществяват тотален контрол върху семействата им, съсипват бъдещето и живота им.
Доносите срещу дядо ми са объркани и изпълнени с езикови и смислови грешки изобилстват от догматичните комунистически заклинания: „буржоа“, „кулак“, „враг на на- родната власт“. Прокопи Йолов е бил от хората, дръзнали да мислят, че България може да се придвижи по-бързо по пътя към цивилизована Европа със средствата на парламентарната демокрация, с разумни закони и с лична отговорност. Смятал е, че с повече усърдие и морал в политиката стра- ната ще заеме достойно място сред европейските държави.
Възможно е да е бил прав, но събдините на България в голяма степен се решават от геополитическите игри на великите сили. А и мнозинството българи няма съпротивител- ни сили срещу комунистическото зло.
Въпреки кошмара от промените след деветосептемврийския преврат дядо ми остана верен на демократичните си убеждения до края на живота си. През един злокобен ден Прокопи Йолов загина. Той, който беше оцелял в смъртоносни събития, войни, преврати и затвор, беше блъснат от тролей. Сякаш блъснаха цяла България…
Питат ме защо човек иска да напише книга за дядо си. Българското общество и досега остава безразлично към престъпленията на комунистическия режим. Осмисля- нето на миналото принадлежи към най-трудните задачи, с които се сблъскват общества, преминали през фаза на дик- татура. А един от начините за това е да се разкажат личните истории на репресираните и жертвите на системата. Фактът, че съм внучка на депутат от Българското на- родно събрание, представител на Радикалдемократическата партия, ме изпълва с гордост. На плещите и волята на дядо ми, както и на няколко десетки хиляди образовани българи се крепи България от Освобождението до 1944 г. Този елит в несекващи политически сблъсъци трескаво търси верния път за модернизация и просперитет на обществото. Оте- чеството набира сила. Посоката, избрана включително и от радикалдемократите, отдавна би отвела страната далеч от евразийската гравитация. Ако тя бе следвана, нямаше да се налага да твърдим отново и отново, че сме част от Европа, но в същото време да сме обзети от съмнение и несигурност.
Дължа на моя забележителен дядо тази книга поради несъстоялия се помежду ни разговор – заради неговото принудително мълчание, и разликата във възрастта. Като ис- торик и архивен експерт неведнъж съм се убеждавала, че до- кументите в качеството си на исторически извори наистина дават неподозирани възможности на изследователя да опоз- нае, да се „сближи“ и дори да „разговаря“ с героя на своето повествование.
За съжаление, моето закъсняло опознаване на Прокопи Йолов бе силно затруднено, тъй като при едно от неговите многобройни задържания от Държавна сигур- ност и милицията баба ми унищожила богатия му личен ар- хив. Наложи се сведенията за личния му живот и обществе- ната му дейност да бъдат дълго издирвани в чужди архивни фондове, в публикувани документи и в периодичния печат, в дневниците на Народното събрание, книги, брошури и пр.
При написването на книгата съм се придържала строго към документите, които открих в следните архиви и библиотеки: Централен държавен архив (ЦДА), Научен архив на Българската академия на науките (НА – БАН), Нацио- нална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – Български исторически архив (НБКМ – БИА), Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на българските граждани към Държавна сигурност и разузна- вателните служби на БНА (КРДОПБГДСРСБНА), Архив на Министерството на вътрешните работи (АМВР), Тери- ториален държавен архив – Видин (ТДА – Видин), Терито- риален държавен архив – София (ТДА – София), Терито- риален държавен архив – Враца (ТДА – Враца), Столична библиотека (СБ).
Ценен извор е и скромният семеен архив, запазен от внука на Прокопи Йолов д-р Стоимир Минков, който живее в Сидни, Австралия. Благодаря на съпруга ми, на сестра ми и на всички роднини и приятели, които ме подкрепиха да напиша тази книга 

Предлагам на читателите на Факел.бг  главата "Досието", която съдържа точна информация за това как са се скалъпвали и фалшифицирали обвиненията за т.н. народен съд. Също така и как са се оформяли ОНД - отчетно наблюдателните дела на ДС в периода на чистия сталинизам 1947-1953 г.

 

 

В дните след деветосептемврийския преврат през 1944 г. Прокопи Йолов е в Чепино (Велинград) при дъщеря си Юлия, която е болна от туберкулоза.Покрай тревогите около нея той получава известие от сина си, че в София става нещо страшно и в никакъв случай да не се връща, както и да не отива при майка си в  с. Кунино. Слуховете за  въоръжени банди, които арестуват хора, товарят ги на камиони, убиват ги на отдалечени и тайни места, вече се носят навсякъде. Добронамерените хора не могат да си представят  мащабите на болшевишкото зло. Те са имали надежда, че стихията на терора и престъпленията може да бъде овладяна  и да бъдат възстановени законността  и нормалният живот. Напразно… Настъпва време на репресии, политически преследвания и чистки.

В средата на октомври дядо ми все пак решава да отиде при майка си в  Кунино. Веднага  след  като  пристига в Бяла Слатина, е арестуван, задържан и разследван в народната милиция111. Оттам е  изпратен  във Врачанския затвор.Това е началото на една лична драма, която ще го преследва до края на живота му.

Ще припомня някои безспорни исторически факти, чието тълкуване продължава да разделя българите по оста добро  или  зло е сполетяло България след  преврата  на  9 септември 1944 г.

На 5 септември 1944 г., късно вечерта, без  да  скъсва дипломатическите отношения, Съветският съюз обявява война  на  България. На  8 септември  преди  нахлуването на съветските войски Сталин заявява: „Червената  армия няма за цел да заграбва каквато и да е част от българската земя или да променя съществуващия строй“. Като казва точно обратното  на това, което  прави, той  отдавна е планирал  завземането на страната  като военен трофей и дори ново отнемане на част от територията ѝ112.

До 14 септември войските на Трети украински фронт вече са  окупирали  цялата  страна. „България ми се видя цивилизована, грамотна, скромна и рядко демократична [...]. Почти във всяко селище видях читалище – библиотека, селяните четяха не само вестници, но и романи, дори стихове“ - това е моментна снимка на изгубената България, направена от писателя Иля Еренбург в книгата „Хора, години, живот“. В   условията на започналата  съветска окупация Отечественият фронт овладява властта чрез преврат. Генерал Иван Маринов, военният министър от правителството на Константин Муравиев, е привлечен за преврата, вероятно вербуван или използван  от съветските тайни служби. Част от висшите офицери в армията също съдействат с неутралитета си, като смятат, че това е начин за безкръвно излизане отвойната 113.

В 2 часа през нощта на 8-и срещу 9-и започва завземането на Министерството на войната, Централната поща и  Военното  комендантство. Действащите офицери – капи-

 --------------

112 Везенков, А. 9 септември 1944 г. С., 2014, с. 45; Боздуганов, Г. Бъл- гария военният трофей на Сталин. С., 2014, с.44.

113 Везенков, А. Цит. съч., с. 191–212; Дреников, И. България в пламъ- ци 1943–1949. С., 2009, с. 24–46.


таните  Петър Илиев, Димитър Томов, Димитър Попов, и служещите в самото министерство Марко Иванов и Асен Сурдолов са в главните роли. На 8-и вечерта в къщата на Кимон Георгиев на ул. „Евлоги Георгиев“  № 114 се договаря съставът на бъдещото временно правителство на Отечествения фронт Министерствата на вътрешните  работи и  на  правосъдието  са  предоставени на БРП (к).

В цяла Източна Европа съветският режим се налага по един и същи  модел. Най-напред се определят местните вождове, копия на Сталин – Валтер Улбрихт за Германия, Болеслав Биерут  за  Полша, Матиаш  Ракоци за за Унгария, Георги Димитров за България. Те живеят в Москва, свързани са с Коминтерна и имат статута на привилегирована „каста“, разполагат с неограничени дневни разходи, ползват безплатно хотели, обучават  ги  в специални учебни заведения, не са лишени от забавления. Те  подбират  кадрите за  новото поколение агенти на специалните служби, които се подготвят под строга тайна  в Горки, Куйбишев или Уфа. В края на войната са  изпратени  по  родните им места заедно  с  Червената  армия. Обещано им  е да управляват. Компартиите  в тези страни са малобройни и затова първоначално се присъединяват към правителствата на „националния фронт“, „националното обединение“ или „отечествения фронт“, както е в България, с други некомунистически партии, но овладяват силовите министерства.  Техните сътрудници работят под прикритие, конспиративно, служат си с псевдоними  и тайни  кодове,    особено при провеждането на масовите чистки и арести. „Под ръководството на съветски съветници навсякъде започват да се изграждат местните НКВД, силите за сигурност на новата комунистическа власт, които след време осъществяват истинската реокупация.“114

 --------------

114 Applebaum,A. Iron Curtain (The crushing of Eastern Europe 1944– 1956). NY,  2012, р. 68–69.

 

„Установяването на новата  власт в […] цялата стра на  не беше резултат на  въоръжено въстание или на някакво надигане, а беше просто резултат от съобщението, че съветската армия се намира в страната […].“115  Настъпва неочакван масов „революционен терор“. В   градове  и села навлизат под строй, в партизански колони въоръжени хора, към тях се присъединяват различни прослойки от населението. Започва превземането на кметства, горят се архиви, извършват се арести. Правят се митинги  по  площадите и  като при  театрална  постановка  партизаните  с  оръжие  в  ръка  или със стиснат  юмрук  издигат лозунга „кръв  за  кръв“.

Постановление на Министерския съвет узаконява формираната още  на 9 септември от партизани и комунисти Народна милиция. На  милицията се поверява вътрешната сигурност и е към Министерството на вътрешните работи. До средата на  септември са уволнени  30 000 от старите служители на полицията, част от тях  са убити, много са арестувани. Още  от  9 септември милицията започва да извършва масови арести и убийства.

Държавата е парализирана и нейните институции повече не могат да защитават сигурността на гражданите116. Старата администрация доброволно се оттегля. В  страната настъпва времето на „дивото правосъдие“, както сполучливо го определя   проф. Ивайло  Знеполски.

Съветското  ръководство  е  в  непрестанна  връзка  с  политическия секретар на БРП (к) Трайчо Костов, а чрез разузнавателните  органи  и  с  вътрешния  министър  Антон  Югов.

Първоначално терорът се организира на основата  на общи разпореждания на партийния кадър на Българската работническа  партия (комунисти) по места, после  присти

--------------

115 Семерджиев, П. Спомени. С., 2010, с. 95.

116  Знеполски, И. Българският комунизъм. Социокултурни черти и вла- стови ресурси. С., 2009, с. 98.


гат нови инструктори от центъра в Москва. Митът, разработен в съветските идеологически лаборатории, е, че терорът е спонтанен – отмъщение за „белия терор“ след септемврийския бунт през 1923 г. и атентата в „Св. Неделя“ през 1925 г. Но масовите гробове с  хилядите жертви  в  първите месеци след  9 септември  доказват, че той  не може  да  е дело  на  лично отмъщение. Трагедиите в  Стряма, където  партизанският  командир Леваневски убива 50 души, както и злокобните места за масови екзекуции  Вълчешки дол край  Макреш (Кулска околия), Голо бърдо  край Радомир, Черната скала  край Са- моков, Ивански дол край Вакарел (Ихтиманско), при селата Горна и Долна Кремена, (Врачанско), т.нар. Кучешки гробища край с. Бутан, където били избити хора от Оряховска и Белослатинска околия, потвърждават това117.

На 25 септември уводната статия „Отмъщение“ в органа на комунистическата партия „Работническо дело“ призовава: „Стреляйте вярно, забивайте ножа по-дълбоко“. Формално насочена срещу врага на фронта, статията визира вътрешния враг. Следващите 10 дни и нощи  бележат  върха на  масовите  убийства, извършени от бойните групи на комунистическата партия.

Петър Семерджиев118 си спомня: „Лично аз през това време участвах в партийната работа на целия Бургаски окръг и за това в общи линии бях запознат какво се върши в Бургас, какво в Ямбол, […] в Айтос, в Карнобат, в Котел. На

 ------------------

117 Везенков, А. Цит. съч., с. 368.

118 Петър Семерджиев (1917–2008) е български политик от РМС и БРП (к). Участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. От март 1944 г. е партизанин в сливенския отряд „Хаджи Димитър“. Активен участник в установяване на властта на ОФ в Сливен на 9 септември 1944 г. През 50-те, по време на първоначалното насилствено установяване на комунистически режим в България е репресиран от тоталитарните власти. През 1973 г.  успява да емигрира в Израел.

 

9 септември, със завръщането си в Сливен, влязох в длъж- ността си като секретар на ОК на БКП […]. Терористична- та  дейност на 9 септември и през следващите месеци беше организирана от властта, чрез партийните комитети  и формиращите се органи  на милицията. И това беше по-лошо,отколкото да се разгори лично отмъщение“. Убийствата на набелязаните  по  списък се извършват  от екзекуторни  групи, обикновено от трима души. „[…] Тези неща се извършваха по специално разпореждане, предадено устно на първия секретар от специален куриер, и не беше свързано с никакво друга документация. Решенията кой да бъде включен в тези групи  за  ликвидиране  не  са  протоколирани   никъде […]. Така бе проведено и в цялата страна.“119

По-късно насилието се разраства и броят на безследно изчезналите расте.  Георги   Димитров  определя от Москва един месец за „радикално революционно прочистване“. Вълко Червенков му докладва: „Нашите другари не са съумели да обезвредят враговете в първите дни. Затова чистката беше извършена в последните две недели масово. Чисто и просто една голяма част от арестуваните фашисти е избита“120.

На 7 октомври 1944 г. в  страната  пристигат представители на САЩ – 15 души, и на Англия – 60 души, за  участие в  Съюзната  (съветска) контролна  комисия. Политбюро на  БРП (к)  нарежда  да  се промени  състава  на  хората, упражняващи терора. В  бойните тройки  да  не се използват  бивши партизани,  а  партийци  и  ремсисти, които  да  бъдат  въоръжени  и обучени.  Продължава практиката, наследена  от нелегалното комунистическо движение, да се изграждат вътрешни структури на компартията, които да продължат чистката.

Антон Югов, вътрешният министър, отчита в доклад до Политбюро на 16 ноември 1944 г., че досега са аресту-

 --------------

119 Семерджиев, П. Цит. съч., с. 106–107, 126.

120  ЦДА, ф. 146Б, оп. 4, а.е. 337, л. 34–35.

вани 28 630 души, докато Минчо Нейчев, правосъдният министър, съобщава в Москва, че броят на подсъдимите в Народния съд е 10 000 души. До края на ноември 1944 г. безследно изчезнали са 18 630 души121.

Дните на безнаказана разправа тепърва предстоят. На 25 септември 1944 г. ЦК на БРП (к) информира Георги Димитров в Москва: „Готов е законопроектът за народния съд. Приета  е  най-кратката процедура, но докато започне да действа, ще мине известно време. То може  да бъде  използвано  за  негласна  ликвидация на  най-злостните врагове, което се провежда  от  нашите вътрешни  тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително“122.

На 30 септември Министерският съвет приема „Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу  съюзените  народи и за злодеянията, свързани с нея” в драстично нарушение на действащата българска конституция, която изрично забранява създаване на извънредни съдилища или следствени комисии в България под никакъв предлог и наименование, съгласно чл. 73, ал. 2.

Според някои автори в първите два месеца са избити  близо 30 000 души, 3000 от тях са убити с кирки, лопати, колове, ножове и са заровени в безименни гробове. Няма съгласие сред  изследователите  колко са жертвите, те варират между 7000 и 30 000. Безспорен остава фактът, че това е „най-голямата  единична   вълна   на  политически  терор  в новата история на България и най-кървавият период в историята на  самия комунистически  режим“123.

 ------------------

121 Мешкова, П., Д. Шарланов. Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд. С., 1994, с. 49.

122  Пак там, с. 27.

123 Интервю с Христо Троански (автор на „Убийствено червено“, 2003) по радио „Свободна Европа“, 07.03.2003; вж. също: Везенков, А. Цит. съч., с. 367.

 

В началото на октомври комитетите на Отечествения фронт (ОФ) започват да изпращат „дознатели“ по места за Народния съд. Местните комитети на ОФ трябва да съставят списъци на задържани  и такива, с имена на  хора, които предстои да бъдат арестувани. „Арестите на високопоставени лица да стават със знанието  на министъра на  вътрешните  работи, а при особено важни  случаи  със знание на ПБ на ЦК“ – се нарежда в Протокол от Секретариата на ЦК на БРП (к) от 16 ноември 1944 г.124. За Народния съд в ОФ отговаря Цола Драгойчева – член на ПБ и главен секретар на Националния съвет на  ОФ. По този начин висшето комунистическо ръководство поема тотално контрола върху терора.

В радиограма № 84–91 от 26 октомври 1944 г. Тр. Костов (с  псевдоним Спиридонов) съобщава на Г. Димитров (с псевдоним  Дед): „В  Закона за народния съд са изключени всички формалности, които биха затруднили  работата на народния съд. Предварителното съдебно следствие и обвинителната  част са съсредоточени в института на народните обвинители. Присъдите на народния съд са окончателни и не подлежат на обжалване и  утвърждаване“125.

Народният съд се провежда от 20 декември 1944 до 29 април 1945 г. „народните обвинители“ се назначават от Министерския съвет, а „народните съдии“ се избират от об- ластните комитети на Отечествения фронт, ръководени от комунистите, без да се изисква юридическо образование. Присъдите се определят от централното и местните ръко- водства на компартията. Според „свидетелствата на Главния народен обвинител  Георги Петров за постановените  присъди, записани в негов  доклад от 3 юли 1945 г. до ЦК на БРП (к) [ ...] 11 122 подсъдими са изправени пред 65 състава на

 -----------------

124 ЦДА, ф. 1 Б, оп. 8, а.е. 2, л. 1.

125 Пак там, оп. 7, а.е. 71, л. 5.


съда, обединени в 135 процеса; издадени са 10 875 присъди, от които на смърт са осъдени 2 816 души, на доживотен затвор – 1 233, останалите получават различни срокове затвор и само 1485 са освободени“126.

 Сравнението с Нюрнбергския процес, проведен от 20 ноември 1945 до 1 октомври 1946 г., шокира – обвиняеми са  24 нацисти, на смърт са осъдени 12 висши функционери на нацисткия райх. В  България се бърза и присъдите са предварително определени. В телеграма от 20 декември 1944 г. Г. Димитров пише на Тр. Костов: „Според мен никой не следва да бъде оправдан. Всички те  носят отговорност и трябва да получат наказание. Разбира се, размерът на наказанието трябва да бъде в съответствие със степента на отговорност. Например за министрите от първите два кабинета  (Филов, Божилов) и тези от третия кабинет (Багрянов), които непосредствено отговорят за палаческите действия против народа и за ограбването на страната – висш размер на наказание. За останалите от третия и чет- въртия кабинет (Муравиев) – доживотен затвор и от 15 до една година […]“127.

Лицата, набелязани за предаване на т. нар. народен съд, се издирват, преследват и арестуват от служителите на отдел „Държавна сигурност“ (ДС) в дирекцията на Народната милиция, създадена още на 10 септември 1944 г. С нейни административни заповеди става задържането на нищо неподозиращи хора, нарежда се изселването на подозираните като „вражески елементи“ или техни близки и роднини, по административен  ред  става  и  въдворяване на противни-

 -------------------

126 Танкова, В. Народният съд 1944–1945 г., Сб. Всекидневието – място, памет, езици. В. Търново, 2009, с. 151–152; ЦДА, ф. 250 Б, оп. 1, а.е. 68, л. 2–7.

127 Мешкова, П., Д. Шарланов. Цит. съч., с. 72–73.

 

ците на ОФ режима  в концентрационни  лагери, известните Трудово възпитателни общежития (ТВО)128.

Архивът и картотеката на Държавна сигурност на Царство България остават в притежание на Народната милиция129. Знае се също, че компактни части от архивите на Министерския съвет за периода 1940–1944 г., Минис- терството на войната (1939–1944), и Дирекцията на по- лицията – отдел „Държавна сигурност“ (1925–1944), са иззети своевременно от окупационните служби на Съвет- ския съюз  като  военна  плячка, а по-сетне, през 1947 г., със заминаването на Съюзната (съветска) контролна комисия, към СССР отпътуват и други масиви. По приблизителни  данни  всички те се изчисляват на около 8000–9000 листа130.

 

При изследването на  документите от този период достигнах да извода, че архивите на политическата полицията, съда и прокуратурата на Царство България са преглеждани и проучвани  периодично, особено активно през  периода  от 1944  до 1953 г.  Запазените  свидетелства за политическа  принадлежност, обществена дейност или определено  служебно положение преди  9 септември 1944 г. придобиват след тази дата доказателствена стойност за обвинения във вражеско отношение към „народната власт“ и охотно  и пълноценно са използвани от комунистическата Държавна сигурност при разработките и скалъпването на досиета на „бившите хора“.131 По подобен начин  е било изфабрикувано досието „Лакей“ на известния литературен историк професор Михаил Арнаудов, осъден от Народния съд  на 15 години затвор, който е бил ректор на Софийския университет, един  от водачите  на Националлибералната партия и министър в кабинета Багрянов132. За  инсинуациите, манипулациите и откровените фал- шификации, които използва ДС при  съставянето  на досиета от всякакъв порядък, разказва и проф. Спас Райкин,  един от известните български емигранти в САЩ, в книга, посветена  на собственото  му  досие, обозначено с  множество  имена („Бандит“, „Искариот“, „Дезертьор“) и пр.133.

Моето  проучване показва, че същите похвати на манипулация  и техники на компрометиране ДС прилага както при съставянето на досието на дядо ми през октомври 1944 г., така и при откриването на отчетно наблюдателно дело „Петко“ през 1947 г.134. Първоначалните  основания за обвинение срещу Прокопи Йолов са намерени в документите на политическата полиция на Царство България, чийто интерес  към  него е датиран през 1934 г., по време на управлението на деветнайсетомайското правителство на Кимон Георги-

 -------------------

128 По-подр. вж. Методиев, М. Държавна сигурност: опората на кому- нистическата държава. – В: История на Народна република България, режима и обществото. С., 2009, с. 217–225.

129 Документите се съхраняват в Архива на МВР чак до 2009 г., когато са предадени в Комисията по досиетата. Достъпът до тях беше напълно закрит за изследователи и граждани до 1997 г.

130 На основа на двустранна спогодба между Република България и Ру- ската федерация през 2011–2013 г. са върнати в електронен вид доку- менти от следните години: КМФ – 09 Русия № 1052 – трофей 1941– 1943 г., № 1059 РГВА – трофей 1945 г., № 1062 – трофей, и № 1068

– трофей 1920–1922 г.

131 Според променящата се през годините структура на ДС от 1947 до 1952 г. с „бившите хора“ се занимава отделение „Б“ на ДС; от 1952 до 1961 г. за тях отговаря І отдел на ДС, отделение ІІІ; от 1961 до 1975 г. ІІІ отдел на ДС. От 1975 до 1989 г. се създава Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия, като делата за оперативно наблюдение на синове и дъщери на репресирани, с враждебно отношение към социалистическия строй, се следят от това управление.

132 Димитров, Е. Досието на М. Арнаудов. С., 2007.

133 Райкин, С. Държавна сигурност. Досие „Дезертьори“. София – Москва, 2002, с. 2–8 и сл.

134 КРДОПБГДСРСБНА, ф. 5, оп. 3, а.е. 860; ф. 5., оп. 2, а.е. 1122.

 

ев. Произведените във връзка  с това документи разкриват гражданско поведение на Прокопи Йолов и непоколебима защита на парламентарната демокрация и многопартийната система.

 След преврата от 19 май 1934 г., на 14 юли с.г. деветнайсетомайците от политическия кръг „Звено“ и Военната лига с Наредба-закон  се забраняват политическите партии. Конфискуват собствеността им и закриват партийните вестници. Полковниците Дамян Велчев и Кимон Георгиев – министър-председател, започват да рушат политическата система на страната. Разпуска се Народното събрание.Търновската конституция, без официално  да  се отменя, на практика не се спазва в най-важните си части. Законността си правителството основава  на чл. 47, според  който, „ако  би държавата да се заплашва от някоя външна или вътрешна опасност, то Министерский съвет […] може да издава  наредби и да прави разпореждания, които  имат задължителната сила на закон“. Така деветнайсетомайският режим си прис- воява правата на законодателната власт и започва да издава наредби, имащи сила на закон. Превратаджиите се наричат обновители, създават дирекция „Обнова“, решават да обновят цялата държава. Отменят самоуправлението на местните общини – традиция, която съществува отпреди Освобождението. Настъпва авторитарен режим на управление. Въпреки това политическият живот не замира напълно. Макар и по-ограничено,  политическите партии и техните активисти не се отказват от участие в обществения живот. Това се отна- ся  и за Прокопи Йолов.

Александър Цанков се опитва  да консолидира отделните сговористки групи и обединява своите привърженици в Демократически сговор (Александър Цанков), който се появява официално  на  политическата сцена  на 16 май 1932 г., а


през април 1934 г. организацията приема названието Народно социално движение (НСД) „Сговор“135. За кратко време НСД става най-известната и многобройна измежду т.нар. десни формации. Според полицейски справки към началото на 1934 г. НСД има 100 000 организирани членове136, а според други сведения те са 198 000137. Популярността на движението  се дължи както на неговата програма, така и на практиката му, насочена към различни обществени групи – селяни, работници, държавни служители, студенти и пр.

След установяването на деветнайсетомайския режим през 1934 г. Ал. Цанков и всички видни функционери на НСД „Сговор“ са зорко следени от полицията. В обсега на полицейското  внимание попада и Прокопи Йолов138.

В моето проучване аз не успях да установя кога точно дядо ми се присъединява към Демократическия сговор(Александър Цанков). Косвени данни обаче ми дават основание да предположа с голяма сигурност, че това става след 1931 г., когато организацията на Сговора в Бяла Слатина, включително и бившите депутати в наченалото разцепление се самоопределят като „цанковисти“. През 1932 г. сините сговористи вземат превес в целия  Врачански окръг139. От малкото цитирани тук полицейски документи се разбира, че след преврата на 19 май 1934 г. Пр. Йолов продължава да пропагандира идеите по въпроси на социалната политика на държавата на НСД, използвайки полулегалните  форми на конференции и други сбирки.

---------------------

135 Социално наляво, национализмът напред. Програмни и организационни документи на български авторитаристки националистически организации. Състав. Н. Поппетров. С., 2009, с. 523–524.

136 Алтънков, Н. Нарекоха ги фашисти. С., 2004, с. 388. 137 Социално наляво, национализмът напред…, с. 524. 138 КРДОПБГДСРССБНА, ф. 5, оп. 2, а.е. 1122, л. 1.

139 Петрова, Д. Цит. съч., с. 17, 43.

 

Преписката за Прокопи Йолов започва още от 22 декември 1934 г., когато Държавна сигурност в  София н режда  на  Областния полицейски  инспектор във Враца да се проследи  дейността  му  и за всяка по-характерна негова  проява да  се съобщава. Тя  съдържа три полицейски  дознания от 1934, 1936 и 1937 г. Документите в тях са написани на правилен български език и звучат логично. Отразяват събития, които са се случили, но пряка репресия – арестуване или уволнение на Пр. Йолов или на някой друг от участниците няма. Те разкриват начина, по който е функционирала поли- тическата  полиция  на  Царство  България.

При  първия случай Прокопи Йолов е привлякъл вниманието  на  службите  с  реч  на учителска конференция  в  с. Габаре на 28 октомври 1934 г., на  която „се е помъчил  да подцени дейността на правителството и е възхвалил  и одобрил миналите  режими“. От  донесението на областния  училищен инспектор  става ясно, че Пр. Йолов  „не е с днешните  и не поддържа новата идеология в онзи вид, в който се прокарва от Обновата“140. Дознанието е произведено от Васил Симеонов – кмет  на с. Габаре. Разпитани  са  директорът  и  петима  учители от селото. Както  се  разбира  от  техните думи, Пр. Йолов, като бивш учител и училищен  инспектор, е изразил огорчението си от това, че всичко  изградено  в  миналото  не  се признава и се отрича. Цитирани  са думите  му: „Когато България се е освободила от турците, е била пуста като колония, а виждате, че днес има много неща, направени през свободния живот у нас […], има реални придобивки, пътища, железници, училища […]“. По  повод  на  изнесен на конференцията  реферат  за  мястото на детето в новото време, в който  се казвало, че детето принадлежи  на  себе си и на Бога, Пр. Йолов опонира: „Нито едното, нито другото. Детето принадлежи само на държавата, тя е, която  разполага с детето. Ако  някой  иска да разбере колко е свободно днес детето, нека прочете речта на директора на Обновата“. „Искаше да каже, че няма свобода“ – добавя един от разпитаните  учители. След това Пр. Йолов заключил в типичния си леко ироничен стил, че „не се виждат кой знае какви нови работи, ако не се смята увеличението на заплатите на свещениците за нещо ново. Може би те ще направят обновлението, за което много се говори“141.

В  рапорта  на околийския управител  до областния управител във Враца се подчертава колко е опасно авторитетен човек, бивш  депутат и училищен инспектор да говори пред учителите и селяните срещу властта, което „в най-лекия случай ще ги резервира спрямо нея“. Дава се предписание  да  не се разрешава на Пр. Йолов да говори на учителски конференции в бъдеще освен по темата на застрахователното дело на Учителската каса142.

Както се разбира от документите, преписката при- ключва, но Пр. Йолов остава в полезрението на политиче- ската полиция, независимо  че правителство на К. Георгиев пада девет месеца след преврата и Обществената обнова е закрита.  Полицията продължава да го следи и дори през 1935 г. го търсят в Пловдив143.

През 1936 г. е проведено ново  дознание, отново в с. Габаре, този път от младшия стражар С. Стоев. То цели да установи  кои  от лицата, участвали  в събрание на бивши  сговористи, организирано от Пр. Йолов в кръчмата на Ненов, както е написано в доноса, са на държавна или общинска служба. Разпитани  са десет души – ветеринарен лекар, учител, председател на кооперация, директор на училище, земеделски стопани, и всички отричат да са участвали в събрание

 -------------

141 Пак там, ф. 5, оп. 2, а.е. 1122, л. 6–9а.

142 Пак там, ф. 5, оп. 2, а.е. 1122, л. 10, 16.

143 Пак там, л. 2.

 

от политически характер. Сред тях са д-р  Минко Байчев, Янкул Вутков, Димитър Иванов, Никола Ненов Вълчев и др. Защо цитирам имената им? Ами защото само след осем години някои от тях  ще бъдат  арестувани, разпитвани и жестоко бити в комунистическото  следствие,  за да станат свидетели срещу Пр. Йолов.

В донесението си до Областния полицейски инспектор околийският инспектор е направил коментар, че напоследък „вярата за връщането на партиите е много голяма. Особено това се чувства между движението на Ал. Цанков и земеделците  Гичевисти, които един по един се отказват от задругата“144.

Промяната на деветнайсетомайския  режим започва от април следващата, 1935 г., когато с манифест на цар Борис III се въвежда отново цивилно управление, чиято цел е да „възстанови реда и спокойствието“ в страната. Някои от проведените  реформи остават в сила. Обещани  са нова конституция и избори. Първите местни избори се провеждат през януари 1937 г., а парламентарните – през 1938-а  на мажоритарен  принцип. Партиите обаче не  са възстановени. Тогава, разочарован и по натура чужд на всякаква конспиративна  и незаконна  дейност, Прокопи Йолов взема важно и всъщност окончателно   за себе си  решение – да се оттегли напълно от политическия живот.

Последното дознание от март 1937 г. е проведено в с. Реселец от местния стражар Т. Тотев, който при обиск на Пр. Йолов намира  в чантата му писмо обръщение на А. Цанков към привържениците на Народното социално движение и му съставя акт за нарушение по неконституционния член за разтуряне на партиите. Сега вече политическата  полиция прави цялостно  досие  № 985 на Прокопи Йолов, което освен личните му данни съдържа и „прегрешенията“ от предишните години. На последния лист е прибавено написано на ръка допълнение, че през януари 1937 г. Прокопи Йолов е предложен  за  народен  представител  от  Белослатинска околия. Но както се разбира от документите, той  не се съгласява. Към  досието в бележка от 13 април 1940 г., написана на ръка, кметът на с. Кунино Тодор Младенов добавя накратко, че Прокопи Йолов Томов от 10 години живее в София. По време на управлението на Демократическия сговор е бил  8 години депутат, а  при разделянето на Сговора е към групата на Ал. Цанков. Отбелязано е още, че в селото идва  рядко, понеже има имот, но в политическия живот на селото не взема участие145.

 

Между документите от политическата полиция на Царство България са вмъкнати и пришити други „документи“, без бланки, някои написани неграмотно на ръка. Те са адресирани от или до Народната милиция, служба Държавна сигурност, имат последователна номерация, но почти всички са преномерирани  няколко пъти. Пренареждани са с определена цел, по вътрешни инструкции, и нямат нищо общо с хронологията, в която са създадени или поставени. Немарливото  им оформление  и неправилният правопис показват, че са изфабрикувани след октомври 1944 г. Например един  хвърчащ  лист от разграфено тефтерче, без  дата  и подпис, ръкопис, започва така: „(Учителска каса) В  с. Джурилово се разкри  Цанкова конспир.[ация] от която  се установи  че  лицето  Пр. Йолов, род.[ом] от с. Кунино  бивш  нар. [оден] предст.[авител] от Сговора инспектор  на застрахов. [ателно] д-во  и  в  качеството  си  на  такъв  пътува,  като  агент  на Гестапо е дал 400 000 лв. пари на разни лица в Джурилово“. Това е знаковият донос, че той вече е в черния списък и го „готвят за народен съд“146.

 

146 Пак там, ф. 5, оп. 2, а.е. 1122, л. 3; Спомен интервю на Минко Кузманов Ралчовски, командир на отряд "Г.Бенковски" в Белослатинско.

 

На 20 октомври 1944 г. с писмо № 115 „Б“ начални- кът на Държавна сигурност, отдел „Б“ в София изпраща за- питване до началника на  милицията, гр. Враца: „Съберете сведения чрез другаря  Петко Лалов, областен директор, за Прокопи Йолов от Кунино, Врачанско, и ни донесете веднага. Въпросното  лице е  обвинено като агент на Гестапо“147. Писмото е изпратено два дни преди задържането  на  Пр. Йолов във Враца  на 22 октомври 1944 г.148

Разследването се провежда по типичния за поделенията на комунистическата държавна сигурност подход. Обвиненията са съчинени по предварителна схема – първоначално Пр. Йолов е обявен за агент на Гестапо, а след това е обвинен, че е англофил. Търсят се свидетели, които да бъдат изнудвани за желаните от службите признания. Разпитват се приятели, съмишленици, познати със заплахи, шантаж, изтезания и жесток побой. Всички средства са позволени. В сведението за задържането на Пр. Йолов областният директор Петко Лалов му е направил характеристика, изпълнена с „класово-партийна“ и лична омраза. Според него Пр. Йолов е „последователен, твърд, упорит и тактичен  противник  на  социалистическото  и комунистическо движение, поради което от много години е идеен и политически водач на най-реакционните  елементи  в  Белослатинска  околия, като е проявявал злопаметност и отмъстителност“149.

Оттук нататък на службите  е необходим само един месец да изфабрикуват следващото обвинение. То е зловещо и води към смъртна  присъда. От документите не може да се изяснят точни дати или години, а и какво значение има, след като версията ще се нагоди и съчини. Според обвинението Прокопи Йолов е раздавал пари за избиване на партизани и награди за извършване на убийства през лятото на 1943 или 1944 г. Това признание е изтръгнато от задържания в участъка Петко Генов, бивш секретар на общината в с. Сохаче – това му било съобщено от Никола Вълчев, „върл цанковист“. В. Вутов от с. Сохаче, Бело- слатинско, също потвърдил, че 55 000 лв. са дадени „със същата цел“.  Информацията е описана в  доклада на назначения за народен обвинител в Белослатинско  Коцо Недев Йотов150.

Сведението, дадено от Илия Гергов – Казака, който провежда следствието с. Джурилово, Белослатинско, също е достатъчно красноречиво за „истинността“ на документа: „При разпита на задържаните местни фашистки агенти в с. Джурилово – Иван Попов, Стефан Йоцов, Стефан Хараламбов и Иван Партенов, установих че през лятото на тази година в селото ни е идвал Прокопи Йолов от с. Кунино, който е създал организационна връзка с местния комитет на Цанковата партия в селото ни – непосредствено със секретаря на комитета Стефан Йоцов, който пък от своя страна му давал сведения за дейността на местните фашисти в предаването на другарите Иван Нейков – Жаров, Казака  и др. другари в ръцете на  полицията (тук той  говори за себе си в трето лице множествено число, като цитира прякора си Казака – б. а.). Като особено добре проявил се той е в издевателството и предаването им. Те (местните аг- енти) са получили  400 000 – (четиристотин хиляди) лв. – възнаграждение. Парите са предадени от Прокопи Йолов на Стефан Йоцов, който ги е раздал на останалите. По сведения  на арестантите при с. Джурилово – фашисти Стефан Йоцов и Стефан Хараламбов. Горното написах саморъчно“(Правописът  запазен. –  б. а.)151.

В тези тревожни за семейство Йолови дни баба ми Стойна получава съобщение от близки  роднини, приближени към  местната  нова  власт, че нещата отиват на зле, обвиненията срещу съпруга ѝ са зловещи и „комунистите са го осъдили на смърт“. Да търси приятели, връзки в София, за да го спаси. Молбата на дядо ми Прокопи е била баба да се обърне за помощ към Христо Калфов или Дамян Велчев. Не е било възможно да допусне, че Хр. Калфов, председателят на XXV народно събрание, е бил арестуван, осъден на смърт и заровен заедно с още 103 видни български държавници в незнаен общ гроб яма, изровена от бомбардировките на Софийските гробища, на 1 февруари 1945 г.152. А на Дамян Велчев, министър на войната в правителството на  ОФ, едва ли му е било до Пр. Йолов, като се има предвид, че почти всички опити да защити старото офицерство са били саботирани, „колегите“ му комунисти в кабинета не подписват и прочутото „четвърто постановление“153 на Министерство на войната.

 

В папките на досието „Петко“ намерих два документа, които говорят за проявен интерес към случая на Прокопи Йолов от висшестоящи инстанции. Първият е писмо от 5 декември 1944 г. от Министерството на войната, Щаб на войската № РО2–172, майор Ценов, началник секция Р.О.Щ.В. (Разузнавателен отдел на щаба на войската) до


Дирекция на Народната милиция, с което се иска приносящият писмото да  разучи сведенията за Прокопи Йолов, бивш  германски агент, намиращ  се  понастоящем в милицията  на  гр. Враца154.

Вторият  е телеграма от 7 декември 1944 г. от началника на  отдел „Б“ на  Държавна сигурност, София,  до началника  на милицията  във Враца: „Дайте сведения за какво е задържан Прокопи  Йолов“. В телефонограма № 428 началникът на милицията във Враца отговаря: „Прокопи Йолов е задържан и се намира в ДС Враца. І. Уличен е като агент на „Гестапо“. II. Преди 9 септември е устройвал тайни събрания с  привърженици  от Цанковото движение  с връзка от подготвения преврат на Цанков отпреди  9 септември. Раздавал големи суми пари на хора от Цанковото  движение, които  пари той  е получавал от Цанков. През цялото време се е прикривал и работел като ангофил и като инспектор на учителската каса“155. (Правописът запазен. – б.а.)  Повлияли ли са те по някакъв начин върху съдбата  му, не мога да кажа. Кой всъщност се е интересувал от  Пр. Йолов, също  не можах да  установя.

 

В края на годината баба ми Стойна пише на брат си Кочо Икономов в Скопие, че животът на мъжа ѝ е в опасност и може да бъде осъден на смърт. Той  веднага пристига като капитан от Югославската народноосвободителна армия. Най-напред прави опити да помогне в София, след това отива във Враца и Бяла Слатина, но не успява да промени нищо и си заминава. Посещението му е отразено от тайните служби на ДС.

153 Според постановлението по преценка на министъра на войната про- явилите се във войната срещу Германия офицери могат да бъдат освобо- дени от Народен съд. След натиск от ген. Бирюзов ОФ правителството го  отменя напълно. Срв. Везенков, А. Цит. съч., с. 420.


Обвинението  срещу  Пр. Йолов е замислено  по стандартна  схема. Тя се повтаря  в други  подобни  случаи  с малки, незначителни разлики. Йолов е обвинен, че като агент на  Гестапо дава пари за издаване на нелегални партизани. По условие в обвинението винаги  се включва и криминален елемент. Целта е била да го присъединят към групата  на определените за  смъртна  присъда  в Бяла Слатина – капитан Съйно Тонев, Тодор Недев, Стойко Митов, Стефан Йоцов и други – общо дванайсет души. Интригата на сценария става ясна още от първите документи от разпитите. Картината напълно се оформи, когато намерих писмото на сина на капитан Съйно Тонев до регента Венелин Ганев от 15 март 1945 г. във  фонд „Регентство“ на Централния държавен архив. В него д-р Иван Съйнов основателно  оспорва  задочната смъртна присъда на баща си от народния съд  в Бяла Слатина: „Говорил  е  публично срещу  болшевизма,  което  е  израз на неговите политически убеждения – пише синът, – тогава да бъде  съден  за това“. Но „че  е участвал  в  група  за  организиране на убийство през месец март на 1944 г. на опасните  комунисти Петко Лалов и Фердинанд Митов, е пълно логическо несъответствие“. Аргументите му са убедителни: набедените в групата не се познават по между си, освен това са били членове на различни партии в миналото; в милицията всички признават обвиненията, като си  служат с един  стил  и терминология, очевидно  под  заплахи и побой, а пред съда до един отричат. Наетите срещу пари за убийството местни агенти на полицията Кевата  и Данов по  същото време вече не са между живите. И най-важното, определените за ликвидиране комунисти са живи и здрави. По време на следствието капитан Тонев  е  на  фронта във Велес, Югославия, и в Унгария. Двете разпореждания на Военното министерство за прекратяване на следствието не са уважени, а  обвинителният  акт е  връчен на  съпругата на кап. Тонев. Той въобще не е разпитван лично, но това не е пречка да получи смъртна присъда „задочно“.

„И тъй като лицето е още живо – завършва писмото си д-р Съйнов, – моля, нареждането ви, господин регент, запасният капитан Съйно Тонев да  бъде третиран както подобава за един боец, намиращ се засега в четвърта война за България […]. Нека  не се допуска изпълнението на една дефектна присъда. Моля за нейната ревизия […].“157 Процесуалните грешки, абсурдните и недоказани обвинения нямат никакво значение. Започва новото „народно правосъдие“, което е толкова зловещо, защото е основано на лъжа и насилие.

Въпреки щателното изследване на архивните документи не можах да установя колко пъти е бил разпитван Прокопи Йолов. Забелязах явни следи от прочистване и премахване на документи, като неколкократно  номериране на  страниците и  нелогично разместване.  Запазени  са  протоколите от три разпита, на които няма отбелязани дата, час или продължителност. Само първият от тях носи подписа на Пр. Йолов:

„Именувам се Прокопи Йолов родом от с. Кунино Врачанско, на 64 г., българин, български поданик, неосъждан, под съд и следствие не съм бил, на зададените въпроси отговарям още веднъж абсолютно откровено и честно. (Подчертаното мое. – б. а.)

1.  С Белослатинския околийски управител Недев съм се запознал в гр. Фердинанд когато той беше там околийски управител, а аз отидох там като областен организатор на земедел. задруга заедно с областния инспектор Иван Балканов. Говорихме по служба. Повече не съм виждал Недев.

2. В Бяла Слатина през текущата година съм бил три пъти. Два пъти през месеците март, април или май – точните дати ще установя когато имам възможност да направя справка в деловодните ми книжа, като областен инспектор на учителската осигурителна каса. Никога обаче не съм присъствал на някакво събрание в околийското управление, свикано от окол. управител или от някое друго лице и на което събрание се е обсъждал въпроса за организиране борба против комунистите и за вземане решение за избиване, интерниране и въобще злепоставяне на когото и да било. На това събрание не съм давал никакви  пари от каквато е да било страна за фи- нансиране на подобно дело. Още веднъж заявявам, че от 1936 г. съм престанал да имам политически, организационни и пр. връзки с Ал. Цанков.

3. В никое село на Бело Слатинска околия не съм разда- вал пари за партийно политически и др. цели. Моето мате- риално положение никога не е било такова, че да имам такава възможност. С постоянен труд съм издържал семейство- то си. Пр. Йолов“158. (Подчертаното мое. – б. а.)

От протокола на условно определения от мен  втори разпит се вижда, че Пр. Йолов е максимално  мобилизиран, за да убеди  в  своята невинност водещите следствието. Бори се за живота си. Винаги информиран, той най-вероятно е знаел за гладомора в Украйна и загиналите седем  милиона украинци, за зловещите показни процеси и кървави  чистки на Сталин през 30-те години в Съветска Русия159. Очаквал е да изтръгват признания с изтезания. На цели тринайсет страници той описва подробно къде е бил, кога е минал през селата Джурилово, Тлачане, Габаре, Камено поле, с кого е говорил, къде е преспал, какво е пазарувал, кого е убеждавал да се застрахова по време на последната си командировка през август 1944 г., като районен застрахователен инспектор

---------------

159 Съветският глад в Украйна като „средство за унищожение“ е ре- зултат от петгодишния план 1927–1932 г. за колективизация и ин- дустриализация на страната. Целта е била да се намали най-голямата социална група в страната – селяните, и да се увеличи броят на ра- ботниците. „Кулаците“ е трябвало да бъдат ликвидирани като класа. Snyder, Timothy. Blood lands Europe between Hitler and Stalin, NY, 2010, p. 21–28.


На  Учителската взаимоспомагателна  каса. Внимавал  е да не засегне някого от приятелите и съмишлениците си, които после да бъдат арестувани или разпитвани. Специално  подчертава контактите си с двамата видни местни комунисти – Петко Лалов и Сава Гановски в Бяла Слатина. С първия, сега областен директор, той е разговарял лично преди време и е получил уверение, че каквито и промени да настъпят в България, „преследвания и ексцесии от страна на комунистите няма да се допуснат“160.

Такива потвърждения му е дал и Сава Гановски в лично писмо до него. Историята на това писмо е интересна. През пролетта на 1944 г. идва нареждане в Белослатинско да се изселят семействата  на партизаните. По това време С. Гановски е в нелегалност, а жена му е бременна и той моли Пр. Йолов, с когото са добри познати, да се погрижи за нея. Писмото започвало с думите: „Прокопи, знам, че и ти си против германците“, и следвали разсъждения за по- литическата обстановка и положението в страната. Дядо ми веднага настанява съпругата на Гановски при приятели в Пазарджишко село. Според спомените на баба ми и леля ми Юлия това  писмо  го иззема от дядо ми при арестуването му Христо Гановски, брат на Сава Гановски и кмет на с. Кунино след 9 септември. В продължение на месеци Христо Гановски обещавал на баба ми, че брат му ще съдейства за освобождаването на съпруга ѝ. Помогнал ли е Сава Гановски за освобождаването  от затвора на Прокопи Йолов, не става ясно.

След нова поредица от изтезания Прокопи Йолов отново категорично отрича очевидно нелепото обвинение:

„На зададените въпроси относно организирането на наказа- телна акция, за изказване на някаква похвала, за предаване на някакво награда и въобще някаква акция във връзка с някаква софийска централа, за да се пречи на друга акция и пр. и пр. заявявам най-категорично следното: На 30 август прис- тигнах в с. Джурилово след 12 часа на обяд. Видях се с Нико- ла Хараламбов и Владо Геловски, бивш учител, сега  офицер до края на войната и с общ. кмет с Крум Маринов, началника на пощата, с Ангелов, касиер деловодителя на кооперацията, с кръчмаря Стефан Йоцов и Григор Йотов, деловодител на реквизицията. На нито едно от тези лица не съм говорил за организиране на някаква акция във връзка с някаква софийска централа за да се противодейства на някаква друга акция. Не съм изказвал никаква похвала на никого от тях от мое име и от името на другиго. Не съм раздавал никаква награда, било морална, било материална на нито един от тях за някаква отлична дейност против прогресивните сили в страната. С лицето Стефан Йоцов само се черпихме в неговото кръчма с лимонада. По това време в кръчмата му нямаше никой. С лицето Стефан Хараламбов пък не съм се виждал повече от една година. Горното потвърждавам с подписа си“161.

Не  е   било лесно  да  се  изфабрикуват обвинения срещу Прокопи  Йолов. Той е бил  известен  и  уважаван в околията  с либералните  си  възгледи  и  широките  си контакти  с  леви  и  десни  политици. Категорично е отричал  насилието  като  средство  за  разрешаване  на каквито  и да  е обществени  сблъсъци и  го е доказал  на дело по  време  на  септемврийските събития в Бяла Слатина през 1923 г., като председател на тричленната комисия (кмет), спасявайки живота на дванайсетте арестува- ни участници  в метежа.  Знаело  се е, че  не е одобрявал политиката  на  съюз  с  Германия  и  е  защитавал позицията  на  пълен неутралитет за България. Освен това твърдо отрича обвинението. Затова  следствието подготвя и насочва разпитите към нова версия: парите, които  Пр. Йолов е раздавал, са от Александър  Цанков  и са предназначени  за  привърженици  на неговата  партия, за извършване  на  преврат. Разпитани  са 11 души от Бяла Слатина, с. Борован, с. Джурилово, като някои от имената на подследствените се покриват с разпитаните по първата версия. Част от сведенията в протоколите  за  разпит съдържат и двете версии, като ключовите изрази са: „създадохме ядро за борба с комунистите“; „взехме решение за убийство на комунистическия водач Петко Лалов и Фердинанд Митов“; „На това събрание по-сетне е идвал Прокопи Йолов, аз не съм  бил, но  знам, че е  било така“, „движенето на Цанков ще подкрепи борбата срещу комунистите, и то чрез своя човек – голям деятел Прокопи Йолов“, „Стефан Йоцов ми каза, че Прокопи Йолов е идвал и му е оставил 400 000 лв., които трябва да раздадем на съмишлениците“162.

Свещеник Методи Ананиев от Борован например е разпитван  два пъти  от  Стоян  Панделашки, следовател от ДС във Враца, и кой знае колко пъти е бит, за да напише „правилното“ изречение: „Казаха ни, че в духа на позивите, които преди няколко дни бяха получени от Цанков, Г. Рашов ги беше получил, г. Йолов идва да ни даде няколко  напътствия. Тия  напътствия беха, че Цанков  заедно  с  неговите  хора отгоре  големци  готвели преврат, тъй като вътрешната политика на правителството  била  лоша – не била  напълно ориентирана в една  реална  помощ  на  германците. След това Прокопи Йолов каза, че предава 150 000 лв. На  Герго  за  местното Цанково движение“163.

Някои от документите от разпитите на свидетелите представляват преписи на машина, без подпис, което също поставя под съмнение тяхната автентичност.

От един от протоколите за разпит на Трифон Коцовски от с. Борован научаваме, че „превратът“ се предвижда „в скоро време“. „В края на август в селото дошъл беше Прокопи Йолов в кръчмата на Г. Рашов. Там бяха Христо Вълков, свещ. Стефан Петров, свещ. Методи Ананиев и Цветко Попов  и  Герго Рашов, кръчмаря, които  ги сварих да разговарят по-дълго време с Йолов и са получили от него суми  за привличане  повече хора, че в скоро  време ще стане преврат от Александър Цанков като ще завземе властта. На мен ми се дадоха  10 000 лв. от  Йолов, а  по колко  са  взели другите не ми е известно… Горното написах саморъчно за което се подписвам. Тр. Коцовски.“164

Версията е напълно несъстоятелна, тъй като на 1 септември 1944 г. Александър  Цанков вече е напуснал България, правителството на Иван Багрянов подава оставка, а германците усилено се изтеглят през Югославия. Но местните автори на сценария цели шест месеца след събитията не се интересуват от фактите, а  и не те са важни. Важeн е  броят на подготвяните за осъждане на смърт по квота.

На заседание на Политбюро на ЦК на Работническа партия (комунисти) на  20 януари 1945 г. се обсъжда произнасянето на присъди от Първи и Втори върховен състав на Народния съд. В присъствието на народните обвинители по заповед на Георги Димитров  от Москва Трайчо Костов налага значително увеличаване на броя на предварително замислените смъртни присъди165.

На 26 януари  същата година на заседание на ЦК на РП (к) броят на смъртните присъди на Народния съд повторно са увеличени.

Освен изтезанията за изтръгване на признанията, които изтърпява, Пр. Йолов  губи завинаги и двама от братята си. Единият от тях Иван Йолов Томов, бивш кмет на с. Кунино два мандата, е бил разстрелян на 9 септември от упор от една наскоро отишла в гората партизанка. Другият – Никола Йолов Томов, пребит до смърт от милицията в Бяла Слатина, е предаден на дъщеря му полумъртъв, за да го погребе. Нечовешки са издевателствата, на които са подлагани хората в комунистическите следствия и затвори. Например разпространеният по това време съветски метод „нажимай“(в превод от руски език – натиск), при който трима следователи държат подследствения прав и го разпитват  без  прекъсване, без сън, без храна,  докато изтръгнат признанието. Или когато затворникът е държан неподвижно с четиресеткилограмови вериги на краката, или с белезници на ръцете зад гърба с дни, или се гаврят с него, като заливат лицето му  с изпражнения от килийна- та кофа. „Мечтаех за „фашисткия“ затвор“, споделя Стефан Богданов166, изпитал затворническия живот преди  и  след 9 септември 1944 г. и  описал  безподобни  злодеяния, като бесене на палците на ръцете с телен канап, „катюши“ – удари зад врата до припадък, вкарване в „кошара“ с над сто поклона също до припадък.

Без съмнение всичко може да бъде изфабрикувано от тайните служби на Държавна  сигурност. Фактите в тези документи често пъти не отговарят на действителността. Границата между лъжата и истината при тях не съществува, както и разликата между геройството и предателството е заличена. Ето признанието на Прокопи Йолов от протокол за разпит номер 3, придружени от обяснения, които показват, че въпреки всичко е останал верен на себе си:

„Парите за които става дума тук  ми бяха предадени лично от Александър Цанков в София. Първата  сума получих от него в началото на м. март. Тя беше 100 000 лв. вторите две от по 150 000 и  400 000 лв. получих  през август и веднага също предадох, както съм посочил по-горе […]. Тия пари предполагам, че са останали  у Цанков от партийните фондове, които той събираше от членовете. Между другото и в обществото се подмяташе за крупно голямо подпомагане на движението от големия тютюнев търговец Жак Асеов, който по-късно напусна България. Доколкото имах възможност да зная Цанков остро критикуваше правителството по законите против евреите […].

Лично аз не съм имал никаква връзка с  гестапо […]. Ни- каква дейност в полза на германците не съм проявявал.  Ако някой някъде ме е поставил в списъците на германски агенти, като е имал предвид моята принадлежност към движението, това е станало без мое знание. Още един път подчертавам, че дейност в полза на германците, против България и против Червената армия не съм извършвал. Не съм присъствал на каквото и да било събрание, в което да са се обсъждали дейности от такъв характер“167.

„Не можах да издържа“ – казал на баба ми Стойна,

когато се прибрал у дома от килиите на комунистическото следствие. След  това  повече не е проговорил нито дума пред никого от близките си. Преди да го пуснат, са го накарали да  подпише  декларация  формуляр,  написана  на  машина. Попълнил е името си и се е подписал:

„Аз Прокопи Йолов декларирам никому и никъде не ще разправям за видяното и чутото в държавна сигурност, че не ще действам и говоря против отечественофронтов- ската власт в България, а ще съдействам за нейното ук- репване. Ако бъда забелязан в горното готов съм да поне- са най-жестоко наказание. 20.III.1945 г., [Пр. Йолов], гр. Враца“168.

Само 104  души от всичките  11 122  арестувани по обвинения за Народния съд са освободени, като следствията им  са  били  прекратени.  Както  се  разбира  по-късно, временно. До следващата чистка.

„Една след друга изчезваха надеждите и ние бяхме безпомощни, изложени на оскърбления и хули […]“ – пише в спомените  си Димитър Пешев, заместник-председател на XXV ОНС, един от инициаторите за спасяването на бъл- гарските евреи. Но гаврата, организирана на 1 януари 1945 г., е  зловеща. Затворниците  са по килиите. Отключват ги и разтварят вратите без право да излязат в коридора. Чуват разпяване на мъжки  и женски гласове и решават, че е може би поздрав за Нова година. Хорът запява революционна песен, в която ясно се разбират думите: „Фашисти, вас смърт ви чака“.169

През нощта срещу 2 февруари 1945 г. осъдените на смърт от Народния съд 105-ма министри, депутати  и царски съветници  са откарани на гробищата и убити един по един с изстрел в главата „от двама екзекутори с автомати“. Отнета е последната им надежда да видят близките си, преди да умрат. На проф. Александър Станишев, министър на вътрешните работи и народното здраве в кабинета  на  Багрянов, е наредено да проверява пулса  на всеки разстрелян. Основателят на Втора хирургия  към  Медицинския факултет – София, направил хиляди животоспасяващи операции, е убит последен с изстрел в тила. Телата  на  разстреляните са хвърлени  в яма от бомбардировките. Отгоре са  изсипани камиони със сгурия, да не се знае лобното им място170.

През февруари  и март вече се изпълняват смъртните присъди и  на четвърти състав на Народния съд за Врачанска област. В местния  Врачански затвор, където е Прокопи Йолов, са разстреляни общо 52 души – свещеници, полицейски началници, полицаи, секретар-бирници, горски стражари, военни, кметове. Екзекуцията е описана в протоколите:„Осъдените се разделиха на четири групи и изведоха  в двора на затвора, от там  се  довеждаше всяка група по отделно и последователно на определеното за разстрелване  място – 180 крачки югоизточно от изходните врати на същия затвор… В 11 часа и 40 минути вечерта се разстреляха от назначените за това лица всички осъдени“171.

 

Прокопи Йолов успява да се спаси, въпреки че всичко, което открих в архивите ме убеждава, че е бил обречен и подготвян за Народен съд. Нито за миг Стойна Йолова не губи надежда и не спира да се бори за спасяването на съпруга си. След неуспеха на опитите до този момент, в края на февруари 1945 г., тя отива при регента   Тодор  Павлов172. Познава се с него от детските и младежките  си години  в  Скопие. Той е родом от Щип, но учи в Скопие, където живее под  наем в къщата на баща ѝ свещеник  Евтим  Икономов. Тодор Павлов приема Стойна и я успокоява с думите: „Стойна, считай, че главата му е спасена“173.

Тези  думи се знаеха  и цитираха от всички членове на нашето семейство. Вероятно Тодор Павлов е спасил живота на  дядо  ни.  Историята се  разказваше  тихо, под  сурдинка, без подробности, но винаги  с  убеденост, че е истина  и с чувство на  благодарност. Такъв жест не  може да се забрави или заличи от паметта. За съжаление, въпреки усилията ми не успях да намеря документи, потвърждаващи благородната постъпка на Тодор Павлов.

 

 

 -------------------

172 Тодор Димитров Павлов е роден на 14 февруари 1890 г. в Щип в се- мейството на учител. През 1914 г. завършва Софийския университет със специалност „Философия и педагогика“. През 1919 г. става член на БКП, а  от 1924 г. – член на ЦК на БКП. През 1932–1936 г. е в СССР, където става професор по диалектически материализъм в Института за червена професура. Там пише основния си философски труд „Теория на отражението“. През 1936 г. Т. Павлов се завръща в България. Регент на Царство България от 9.IX.1944 до 15.IX.1946 г. Народен  представител е  от 1946 до 1976 г. и член на Политбюро на ЦК на БКП от 1966 до 1976 г. От 1947 до 1962 г. е председател на БАН. Съдейства за комунизирането на БАН и за налагането на догматизма в българската философска наука. Умира през 1977 г.

173 Семеен архив. Спомен на Юлия Минкова.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Очаквайте "Малките неща" от големия Анди Андрюс

Самота