Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Михаил Големинов: „Писането“ на музика е странно занимание

14.07.2017 1

Поне в случаите, когато пишещият има пълното съзнание какви могат да са последиците.

 

На всеобщия наш музикален фон Михаил Големинов изглежда  особен случай. Отворен е за всекиго и всичко. Без предубеждения. Липсва му дори зрънце „творческа надменност“. Нещо повече – ако поискат нещо от богатия спектър на уменията му, отзовава се. Затова пък решенията си взима сам. Твърди, че винаги е имал избор. Изобразително изкуство или Музика? Кандидатства и в Художествената гимназия (приемат го!), и в Музикалното училище в София. Все пак Музикалното надделява. Обаче в един момент Мишо решава да напусне системата и става частен ученик. Което по-късно го прави антисистемна личност, поне според мен. Любопитството му, да го нарека искрен интерес, е най-вече към видовете, съществували и актуално съществуващи в Европа.  Запознат е още в детството с големи имена на ХХ век: Шьонберг, Стравински, Барток, Шостакович, Щокхаузен, Дебюси на първо място… Дължи го на майка си, Лилия Големинова, която е преводач от немски, освен това със широки литературни познания и в областта на музикологията. Естествено постъпва в Българската държавна консерватория (сега Академия). Следва композиция и дирижиране (Константин Илиев). Завършва семестриално, тъй като преди да вземе държавния изпит, заминава за Виена.

А във Виена историята започва сякаш отначало. При Карл Йостерайхер (дирижиране) открива, че в София е имал повече досег до оркестър. Тутакси се премества и завършва пиано, композиция (Роман Хаубенщок-Рамати) и електроакустика. Подробностите тук са прекалени за едно кратко въведение. Ще спомена само, че след едно тъй дълго пребиваване в Европа и частично в САЩ, по едно време Михаил Големинов решава да се върне в България. На неговия „нов български период“, тъй да се рече, сме свидетели сега. Не престава да ни учудва, радва и… вероятно озадачава? Доста нелепо, по инерция, му беше лепната  марка „електроакустик“. Показваното е твърде различно... В артистичен клавирно-компютърен диалог с Боян Воденичаров, в мултимедията „Сърцето на Барток“, в ретро намеци или скрити (от самия него може би!) иронии. Със заглавия като „Нищо ново“, Deja-vu, zenWALL 1, 2, 3; едва ли е важно да продължа.

Може би само – за начало, първата негова електроакустична композиция, Концертна пиеса за пиано и лента

https://soundcloud.com/michail-goleminov/concert-piece-for-piano-and-tape

                             ***

Всъщност голямата част, останала извън намерението ми за „портрет“, със сигурност ще доловите в следващия откъс от разговорите с Мишо. Преди това само ще спомена, че в ученическите си години е бил на рок вълна, по-късно е пребродил додекафония, техно, минимъл..., поомръзвали са му, вероятно. За да открива себе си в нестандартния звук. И образ също така. Пианистичните способности и образованието в Института по електроакустика – Виена му предоставят независимост от шлифованите клишета за направление, стил и т.н. За него електрониката и компютърът не са нищо повече от инструменти. Подобни на рояла или съвременна цигулка, ако ги съзрем в перспективата на Европейското Музикално Време...

Повод за поредната ни среща беше програмата им на 21 април с Анжела Тошева, негов идеен спътник и изпълнител. Наглед нормален концерт. В който обаче Бетовен съжителства безпроблемно с Луиджи Ноно, с Дьорд Лигети или Карлхайнц Щокхаузен... Доколкото съм запозната с концертното пространство и слуховия опит на социото, замислих се за средата, в която живеем. Наричана е всякак – социокултурна, просто културна, гилдийна, елитарна, ако щете… Позволих си да поканя по тази тема веднага композитора-изпълнител и смислов генератор за коментар. По своя деликатен начин Мишо леко се надсмихна. Но се включи. В началото така:

Ако ще говорим за средата, първо ще направя забележката, че е много трудно да се обобщава. Защото освен общото понятие за „среда“, всеки има някаква негова среда. И доколко тя е голяма, доколко те подкрепя, доколко е отзивчива, това зависи от самия теб. Доколко си я направил такава, че да е твоя.

Ха! Как ще зависи от самия теб? Средата тук, в България...

Да, да, аз говоря от една страна за средата тук, в България, от друга страна въвеждам една друга гледна точка. За средата на всеки от нас. Която само частично зависи от макросредата. Защото в макросредата има и политика, има и възпитание, има образование. Всъщност това са факторите, които играят някаква роля. А твоята собствена среда, тоест микросредата, тя е нещо, което ти самият изграждаш. Колега, американски композитор, казваше: „Всъщност какво му трябва на един музикант, за да може да съществува? Трябват му хиляда души, които два пъти годишно да ходят на неговите концерти…“ /смее се сърдечно/

И това като че ли не звучи кой-знае-колко непостижимо. А всъщност е наистина непостижимо.

Ами ако са четири-петстотин…

Още в рамките на разумното. Но /през смях/ ако са сто или двеста, това означава, че трябва да правиш хиляди други неща. Така и става. Всички живеем по този начин. И аз не се оплаквам от нищо, защото от друга страна, ако само се занимаваш с „творчески проекти“ и не правиш нищо друго, в един момент си ставаш самодостатъчен и почваш да потъваш в скука. Защото се повтаряш. Аз мисля, че все пак в невъзможността да правиш нещо така, както искаш, има и нещо много чаровно. Иначе става една продуктивност без отзвук.

Много хубаво го каза съвсем спонтанно преди записа – средата е еротична…

Да го наречем!.. Аз го казах съвсем в обратен смисъл и да, спонтанно. Ако е за вестник Стършел, може да кажеш, че средата е еротична…

Разбира се, съгласна съм с теб, всеки си образува своя среда, дето има една дума – ниша.

Това е една терминология, за която аз не съм много компетентен… Нека да е ниша. Ама можеш да го наречеш, както искаш!

Ха-х, добре се шегуваш. Виж сега, всички вие си имате собствени „ниши“, но аз търся връзките между вас и имам усещането…

Между кои нас?

Ами например вас, с които водя тия разговори, хора от различна възраст, с различен бит, различни естетики, ако щеш...

Аз мисля, че най-хубавата връзка между… „нас“, да го наречем, е това, че всички правим нещо различно. И всъщност ние, ако правим едно и също, всеки от нас е лишен от смисъл. Общата картина, тя е конгломерат от неща, които се различават едно от друго. Всеки върви по своя път. И това е най-доброто, което може да се случи.

Подкрепям с две ръце. Но, ако говорим за средата в културен смисъл и точно в България, аз ви виждам точно толкова разкъсани, както навремето бяха видовете „Съюзи“, творчески, които общо взето, ако нямаше известни приятелски контакти, си оставаха парцелирани и…

Да. Ти сравняваш всъщност епохите на централизация със сегашната ситуация.

В която се учудвам защо си го причиняваме днес

С много хора съм говорил на тази тема - за консолидация на дейностите. И имам чувството, че това е тема, на която с никого не можеш да говориш. Защото, както всички искаме нещата да вървят, да са по-мащабни, изведнъж се оказва, че нямаш съмишленици и изведнъж всичко трябва да си правиш сам. В крайна сметка. Това поне е моето впечатление. Аз съм отворен за всичко и за всеки, но някак си, въпреки това, всеки си върви по пътя.

В това няма нищо лошо…

Не!

… но не виждам терен, виртуален дори, за контакт или някакви спорове, сякаш се разминавате в пространството, кога по-толерантно, кога по едни други начини

Виж, за терен за среда, още повече за една дискусия, трябва да има някакъв хипотетичен обществен интерес. Както виждаш, медиите не се занимават с такива неща. А една дискусия, един дебат без медия, която да мултиплицира това нещо..? Фейсбук не може да я замести. Фейсбук е една платформа, където хора, които не са способни на истинска комуникация, си изпускат парата. А когато се стигне до нещо истинско, тях ги няма никакви. Когато поканя във Фейсбука 400 души на концерт, от тях 50 казват „да“, 20 казват „може би“ и идва един! /смях/ Това е моята статистика. Така че аз Фейсбука съм го отписал като платформа за дисеминация на артистични форми. Имам и друга статистика, понеже се занимавам с организация на концерти от 15 години - за да дойдат 100 души, трябва да поканиш три хиляди. И това горе-долу е в целия свят една пропорция, която функционира.

Мисля, че прекалено се акцентира върху финансовия недоимък и не съм съгласна напълно… Билет от 10 лева за концерт толкова страшно ли звучи?

А! Истината е някъде по средата според мен. Много е интересна нагласата на хората към тези неща. Например прави ми впечатление как театралите в България, които са една много важна и много динамична сфера, театралната, успяват да си запазят нивото в цените на билетите. В това няма нищо лошо. Това е, не, аз не го наричам културен продукт, защото мразя тази дума, изобщо театърът, концертът, това е едно място за комуникация. И си струва да бъдеш там. Просто защото знаеш чудесно, че има култура. Докато в музикалния бранш цените на билетите са високи само за едни такива „хитови продукции“ – оперни или кросоувър, а за така наречената сериозна музика, едно друго понятие спорно, като направиш билети по 7 лева и хората почват да се мръщят.

То е много деликатен въпрос и аз не смятам, че мога да го формулирам и да го обясня, защото моите наблюдения са субективни.

То и аз не смятам, но като запален посетител мога да кажа, че едно е да запазиш равнището на цените, друго равнището на театралните…

Не, има всякакви спектакли.

И с концертите е така. Има добри концерти, има слаби концерти.

Обаче и за слаби спектакли се изкупуват скъпи билети. Как става този номер? Рекламата дали е достатъчен мотив?

Има една много хубава книга от Питър Брук, английския режисьор. Празното пространство (Empty Space). Там разказва точно за тези отношения в публичното пространство, култура, концерти, театър, билети, цени и т.н. И той много добре  описва как определена част от обществото, на която е успяло да й бъде внушено, че културата е нещо престижно, те са готови да дадат много пари, за да бръкнат с два пръста в кошничката с културата и да извадят това, което им се полага. И това е една нагласа, която съществува в страната.

Навремето я наричаха снобизъм

Да. Навремето се казваше снобизъм, а сега се казва престижност.

(всеобщ смях)

Мишо! Даде ми повод да те попитам дали си попаднал случайно на супер-гранд-продукцията, наречена Брамс-ремикс?

Някак си не ми се събуди интерес към това нещо /ха-ха-ха/. Защото Брамс-ремикса и подобни неща са резултат от смесването на жанровете и на културите. За което аз не давам и пет пари, честно казано. Защото културите, когато се смесват, се обезличават една друга. Те не се допълват. Жанровете, когато се смесват, също се обезличават. Аз мисля, че Брамс си тежи на мястото. Практиката на ремикса също си има своето пространство, своята публика. И не виждам никакъв смисъл тия неща да се смесват. Да направиш може би Брамс популярен сред тези кръгове, които харесват рап, техно, транс и така нататък, това е някаква комерсиална концепция в крайна сметка. Тези хора, които са измислили това, те си имат своите аргументи.

Защото художествената гледна точка е едно, а финансовата политика е нещо друго. И зависи кое ще ти преобладава в концепцията.

Тогава и ти може да бъдеш обвинен, че посягаш на „свещени фигури“ в изпълнителската си практика…

Например?

… придружени със шумове…

А, ти говориш за Лист и Равел в комбинация с конкретна музика

… и то не комерсиално

                   ***

         

https://www.youtube.com/watch?v=v1dBm80EJRQ

          („Преопаковано“)

          ***

Не е комерсиално. Аз не смесвам „танцовия комерс“ от края на ХХ век с класиката.

Ъъ... Не разбрах

Танцовата, комерсиалната музика. Поп музиката. Не я смесвам с класика, не виждам смисъл. Може да изглежда кощунство това, което правя от известна гледна точка. Въпреки че на много хора им се харесва, да бъда точен. Но… Брамс-ремикс, това е съвсем друго нещо. То е по-сходно с идеята за поп-фолка. Защото поп-фолкът е също едно такова явление. Аз не му правя оценка, не мога да кажа нищо негативно или позитивно. То е едно явление, което се базира на спекулация с фолклора в контекста на поп музиката.

И, ако го пренесем към спекулация с класиката…

Да, това може да се пренесе в много различни контексти. Но това е един опит да се създаде нов вид публика. Нали?

Хм, фалшив вид публика се създава и с т. нар. купени билети и това се дължи – като говорим за среда, средата се дължи и на политически решения…

Ха-ха, аз съм купувал, купувал съм сто билета наведнъж, но никога не съм се замислял да получа нещо срещу това. Купувал съм, за да ги подарявам на приятели или да ги продавам.

Но въпросът е за къде си ги купил, ако е за Филхармонията, те получават, не ти.

Да, знам! Но това е заради тази… министерската политика, че се субсидират продадените билети, което от една страна изглежда извор на финанси, от друга страна оркестърът трябва да прави все повече и повече продукции, ако иска да има заплати. А много трудно се запазва ниво с висока продуктивност.

Май че по принцип си против високата продуктивност, защото…

Да. Съм! А високата продуктивност започва да става единственият критерий в нашия бранш и това ще ни доведе до някаква катастрофа, предвиждам. Защото това има граници.

И като си говорим за средата, за артистичното живеене, каквото искаш го наречи, нито един артист не е „чисто“ артист. Той е всякакъв

Ама винаги е било така…

Но не по тоя начин, тоест…

… защото… Човекът на изкуството никога не е бил кой-знае-колко автономна фигура. Дори още по времето на Бах, Моцарт, Бетовен, Хайдн – тези хора са били зависими от това колко жълтици някой кръвожаден феодал ще извади от кесията и ще им даде за симфонията. Ако ги назначи на „заплата“, вече е…

Ако се замислиш, хората на изкуството от къде тръгват всъщност, те винаги са били в периферията на обществото. И са зависили от благоволението. И много малко от тях са го получавали.

А сега са зависими от благоволението на тия 1000 или 500, или…

Да! И на министъра на финансите.

Ха-ха и това започва да изглежда наистина като благоволение. Твърде унизително струва ми се…

И, ако министърът на финансите няма ензими за култура, какво ще правим тогава.

А, ами то и да има... Какво ще направи, като му казват – трябват ни пари за друго.

Мхм. Така е!

И като е така, какво сега? Вие, двамата с Анжела, правите среда, която…

Всеки прави, каквото може. И колкото може.

Тогава да заключим, че нямаме необходимост...

От какво?

 ... от такава... среда – ... щом всеки прави, каквото може…

Просто не искам да въвеждам утопии в разговора. Би могло да има, би могло да го искам, аз не го виждам това нещо като възможно. Още повече – на публиката й е внушено хиляда процента, че културата е продукт. Това е неолиберална концепция - културата е продукт и който иска култура, той ще си го купи тоя продукт. И държавата не е длъжна да дава пари за него. Това е резултат от стратегията държавата да се отърве от всичко. И в този смисъл, като следствие на тая тенденция, ситуацията не е чак толкова зле, колкото би могла да бъде след години. Защото, колкото и да се оплакваме от всичко, има възможности за материално стимулиране.

Те не са големи, повечето от тях са държавни, общински…

Проекти?

 Министерството подкрепя проекти, Общината също подкрепя проекти. Може да са малко пари за много проекти, но това е по-добре от нищо. Не само, това не е локален проблем, български, това е световен проблем.

Съгласна съм. Но се опитвам да намеря равновесието. Значи много лошо беше, когато държавата субсидира, но и контролира. Сега какво…

Виж какво. Аз не съм привърженик, нямам носталгия по ерата на контрола. Но има нещо, което е по-страшно от контрола. Това е игнорирането. Ние сега сме малко в такава ситуация.

Има и възгледи от друг порядък. Искам да съм социализиран, да ме виждат и чуват, колаборирайки с какво ли не, без да мисля това за компромис…

Да, това е въпрос на лична нагласа към тия неща. Тия неща се сменят с генерациите и някой от по-младото поколение си има собствена концепция за тях. Която по нещо се различава от предишните поколения.

Да, но няма такава зависимост, убедила съм се. Инак ще заприличаме на костеливия модел „Поколения“, тоест заковани Първо, Второ и някакво размито Трето поколение български композитори

Съгласен съм. Но, в крайна сметка, каквото и да правиш, ти не можеш да задоволиш всички вкусове едновременно. Това не е възможно. Ако си проститутка, поне си избирай по-културните клиенти. Или тези, които няма да ти причинят телесна повреда.

В такъв случай по-важно е за мен да разбера виждаш ли проекция на тая линия, която водите?... В близко време, не говоря за векове

Виж какво, най-хубаво за това, което ти ме питаш, е казал Джон Ленън: какво е животът? (сещаш ли се тоя цитат) Това, което ти се случва, докато правиш планове за бъдещето. Нищо повече няма да ти кажа по въпроса. Дай да си говорим за нещо друго.

Как разбра какъв ми е въпросът?

Не, щото нещо спомена за близко бъдеще и… така нататък.

Може да ти хрумне нещо друго да правиш, не по-малко интересно.

Не знам. Аз изпитвам трудности да говоря в бъдеще време по принцип. Не обичам да говоря в минало време и в бъдеще.

Говори за сега

Ми, сега правим, каквото можем.

Ама настоявате на своето! Щокхаузен, Ноно… Нали знаеш, че тук няма достатъчно хора за тях.

Има хора за всичко! Може да не са много, но аз съм убеден, че има хора за всичко. И някак си това е, което не се случва напоследък, да, липсва онази част от аудиторията, която има жажда за експерименти, за новости, за нови асоциации. Тази публика започва да изчезва. Нея я имаше през 80-те години и началото на 90-те. Но това е под влияние на… - и аз не знам, много ми е трудно да ти кажа,  това хипер-експониране на музикалното наследство от предишните епохи като нещо, което е значително и ценно, сравнявано с това, което правят съвременните композитори, които някак си остават в сянка.

Винаги бе така по наше време

Да. Но сега е някак си по-екстремно. И затова сега кръговете са по-тесни. И се въртят около неща, които са разнопосочни. Вървят в различна посока и… Не искам да го нарека разпадане, то е по-скоро фрагментиране на аудиторията. Разпадане звучи прекалено трагично и драматично.

Представям си как в един момент решаваш да изненадаш всички. Хващаш си бас китарата и…

С най-голямо удоволствие бих го направил, стига да намеря контекст за това. Всичко може да се случи… Рокът ми е омръзнал - обичам да слушам рок, но не ми се прави.

Примерно рок-ремикс?

Може да му дойде момента. Всяко нещо се случва, когато му дойде времето.

https://soundcloud.com/michail-goleminov/hyperklavier-for-piano-and-live-electronics

          (Хиперклавир, пиано и лайв-електроника)

         

                   ***

Не предлагаш теми за разговор. Как композираш тогава?

А, ето ти една тема.

Не знам. Едно време знаех как композирам, сега вече не знам. Защото нещата стават спонтанно и интуитивно и човек няма… аз бих казал – на тоя стадий нямам система на композиране. Нещата се раждат, реализират се и…

Тоест, като бягаш от измислянето на тема, те сами си идват

Да. Абсолютно! Нямам някак си такъв, умозрителен, съзнателен момент вече.

Организирана спонтанност?

Да. Възможно е. Защото периоди на организация, които всеки е преживявал, те водят до това, че организацията става втора природа. То си има собствен живот. Аз даже много трудно слушам свои парчета. Правя го само, ако трябва да прослушам някакъв запис или нещо такова.  Но да си слушам моите парчета, това е като крава, която си пие от млякото, извинявай

                   ***

https://soundcloud.com/michail-goleminov/revelation-for-two-pianos-and-electronics

                   ***

Немислимо ли е вече създаването на Школа

Остави. Каква школа да създавам? По какво, за какво? Откъде изобщо ти дойде това?

От гледна точка на историческата приемственост, може да кажеш: „Да, те са от школата на…“ Абстрахирай се от това. Вземи едно парче на Панчо Владигеров, едно на Георги Костов, едно на Васил Казанджиев, на Александър Райчев или Кюркчийски и някои още ученици на Владигерови… Мисълта ми е – ако успееш да се абстрахираш от факта, че знаеш на кого са ученици, аз не знам за какво ще се захванеш. Съмнявам се, че ще ги причислиш към една школа.

Подобна е ситуацията например, ако сравниш Хайдн, Моцарт и Бетовен. Които се водят виенски класици и така нататък. Да оставим историята на музиката в учебника. И да се заслушаме внимателно в тяхната музика. Ще видиш колко малко общо имат…          

Като продължавам с издевателствата, вие с Анжела направихте много и извън концертния ареал. Може би е достатъчно да насоча вниманието към издателството Ориндж Фактори. Всъщност едва ли е достатъчно. Но забелязвам, че избягваш въпросите, засягащи личния ти живот.

Ами те са и най-трудните въпроси, какво! Най-трудните за отговаряне.

Какво си правил през тия години като свободен художник. Което за България не е много прието.

Никъде не е прието. Свободният художник навсякъде е роб на непрекъснатото търсене и ангажименти.

За това искам да  разкажеш. Като се върнеш назад в годините…

Добре. Дай сега по ред на номерата. С издателството ли почваме, или с нещо друго.

До издателството ще стигнем. Кажи сега, като човек, който е имал някаква среда във Виена, извинявай, че пак вкарвам думата „среда“...

Не, не. Това е много точна дума, да. Първо на мене във Виена ми беше много лесно. Защото бях анонимен и никой не знаеше кой съм. Това гарантира нормални отношения с хората. Работил съм най-различни неща. Писал съм ноти. По-късно работих като редактор. Имал съм периоди, в които ставах в 6 часа, за да ходя на работа, когато съм работил в театъра. Седем години работих в Бургтеатер -  държавен чиновник в пълния смисъл на думата.

Тоест срещу заплащане. А тук?

Тука не съм работил в тоя смисъл. За някаква институция или… Освен такива краткотрайни ангажименти – преподавал съм в немско училище музика. Но това са инцидентни неща. И в крайна сметка с живота на свободна практика се свиква. Щото то е едно редуване на възходи и падове. Но и с това нещо се свиква и то става начин на живот. В този смисъл нямам никакви оплаквания. Освен дето някой ден няма да имам пенсия. Както и да е!, детайл…

Казваш тук не е като във Виена, понеже ми знаеха името

Всички очакваха нещо от мен. По обективни причини. Син на баща си! Тези, които бяха в добри отношения с баща ми, казваха „Да, той върви по правилния път, добре се развива“. А които не бяха в добри отношения с него, казваха „Той е също толкова бездарен, колкото баща си“. Знаеш хората какво говорят! Всеки казва, каквото му е на сърцето /ха-ха-аа/. Срещам хора на улицата и те реагират или с „Ние бяхме много добри приятели с баща ти“, или „Имам снимка с него“.., ама не ме пита как съм, а говори за неща от преди 50 години. И в тоя смисъл за мене беше много успокояващо да се махна за известно време.

Всъщност по някакви причини се върна тук. Можеше ли да не се?

Можеше.

 

                            ***

                  

                            ***

 

Аз всъщност имах едно американско приключение. За кратко. Работех в едно издателство в Ню Йорк като редактор, през 99-та. И нашият шеф искаше да подпиша договор за четири години, но в момента, в който аз взех писалката да подписвам договора, ми каза: „Виж какво, ние открихме един департамент в Нова Зеландия, ти ще работиш четири месеца там и осем месеца в Ню Йорк“. Аз в този момент си прибрах писалката и …

Що бе, к`во му е на Нова Зеландия?

Ходила ли си там?

Не.

За това питаш. Аз такива експерименти не обичам. Човек е склонен да експериментира с по-големи преселвания, когато е на 20, 30, 40 години, обаче след това си променяш отношението към тия неща. Бях на 43 тогава. И вече… И така, така се случи тогава. Бях  ходил преди това в Нова Зеландия и видях, че това не е моята държава.

Как попадна в нюйоркското издателство 

По интернет. Търсеха редактор. Аз им писах и ме взеха. Във Виена бях работил такова нещо, не беше нищо ново за мене. Много работа, по цял ден гледаш нови издания за грешки. И ноти, ноти… В един момент ти идва до гуша.

В такъв случай, когато си отказал на Ню Йорк, защо не си остана във Виена? Имал си там, как да кажа – достатъчно контакти.

Просто имах нужда да се върна в България. От всяка гледна точка. Това не е носталгия. Носталгията има елемент на минало. Тоест носталгията е, когато ти се опитваш да се върнеш към миналото. Което не е възможно. Аз си се върнах към настоящето, такова, каквото е. Действително аз не бях живял 16 години в България и нямах понятие изобщо какво става тук. Нямах! Едно е да имаш информация от втора ръка, друго е, ако си идвал по-често или си живял тук, аз 16 години нон-стоп не бях идвал в България. По простата причина, че като си на свободна практика, примерно купя си билет за София и се оказва, че на другия ден трябва да върша някаква работа. И се отказваш от пътуването. Това ставаше двайсет пъти поне. Защото не бях в състояние да отказвам каквито и да било ангажименти.

Добре, решаваш, че ще се върнеш. Обаче тук, освен тежестта на фамилията ти, би трябвало да направиш самостоятелни някакви контакти. Те лесно ли станаха?

Някои контакти бяха изчезнали, създадоха се други. Хората започнаха да се разпиляват. Много хора ги нямаше тук, за връзки. Но не ме е притеснявало това нещо. Освен това аз мисля, че истинската емиграция не е възможна. Аз познавам стотици хора, които са напуснали България, някои от тях временно, някои като емигранти и т.н. Не смея да обобщавам, но повечето от тези хора не бяха щастливи. И тука изобщо не опират нещата до материални неща. Дали взимаш 300 лева заплата или взимаш три хиляди евро. Изобщо не става въпрос за това. Човек си има някакъв център. Той или го има, или го няма. И ако имаш някакъв дефицит, ти няма да го компенсираш, ако избягаш на пет хиляди километра. Твоят дефицит, той ще те застигне рано или късно. Дори на Марс да отидеш!

А, то и тук, в България те застига

Естествено. Каквото е – такова. Ти не можеш да избягаш от нищо.

Не знам как да го нарека – ти си си изработил шансове да се появяваш и тук в различни сфери

Това много зависи от стечението на обстоятелствата. Къде ще се появиш, къде няма да се появиш. С най-различни неща съм се занимавал, с издателство, с педагогика. Аз пиша много рядко между другото.

Говоря и за бита ти през тия години, как се справяш. Сам го каза одеве – като нямаш повече от 200 зрители/слушатели, трябва да се занимаваш с още хиляди неща

Да, така е, но това е съвсем нормално. Виж какво, тези професии, дай да се ограничим в композиция, свирене на инструмент, концерти и такива неща, и дирижиране. Това са луксозни професии. Преди всичко. И примерно, ако си кажеш да, ще пиша сега, каквото ми се пише, пък каквото ще да става, това не е възможно. Това е един неморален лукс. По отношение на околните. Защото, за да може един композитор да става в 6 часа, да сяда на бюрото и да си пише цял ден една партитура, кой ще плати за всичко това? Нали накрая получаваш сметката. Накрая на месеца – в буквалния смисъл. И се занимаваш с каквото дойде! За да се оправиш по този начин.

Къде остана вдъхновението?

Циркулира такава представа за композитора. Аз даже мисля, че ако има някаква професия, за която повечето хора имат абсолютно грешна представа, това е професията на композитора. Значи, ако видиш всички филми, които са правени за композитори, всички книги, които са писани за композитори, за живота им, това е един потрес.

Ама то изобщо днес няма такава „професия“.

Да, няма. То не е професия, защото композирането на музика е, като изключиш приложната музика и комерсиалната поп музика, това си е чиста абстракция. Всъщност това не е професия. Още повече – ако употребим несериозния термин „сериозна музика“, изобщо се питаш как исторически тая музика е оцеляла. Явно в предишните епохи е имала повече някаква… мм, среда!

Много забавно нещо се сетих. Понеже и ти, и аз сме следвали музика в София, в Академията. И аз, като заминах за чужбина, ми се наложи втори път да следвам. И се сещам за един предмет, който много обстойно се изучава в академията – история на музиката. И си спомням как нашият преподавател във Виена по история на музиката Хартмут Кронес, доста известен музиколог, много се беше ровил точно в тези неща, които се отнасят до контекста, в който се възприема музиката. Беше се занимавал  най-вече с Романтизма и началото на ХХ век. Значи изпълнението на големите симфонии – на Брукнер, на Малер, а после новите неща – на Шьонберг, въпреки скандалите. След като преминат скандалите. Че това е мястото, в тази концертна зала. В случая Музикферайн във Виена, където са били повечето премиери, където буржоазията и индустрията се събират да обменят идеи. И всъщност музиката, която се изпълнява, тя създава само престиж на това място, което де факто хората това, за което отиват, нямат нищо общо със самата музика, която се изпълнява. И сега вече във времето, исторически ако погледнем, дали са някакви феодали, дали е по-късно буржоазия градска, индустрия или соц-функционери и мутри впоследствие и така нататък, всичко това са неща, които към самата музика не се отнасят никак.

Всъщност музиката в известен, не, в много голям смисъл придава престиж на нещо друго, което няма нищо общо с нея.

А духовната?

Духовната музика я включвам в приложната. Тя, освен че създава престиж,  създава и психоза. Музиката в католическата църква. Тя си е стопроцентово промиване на мозъци. Открай време. Защото все пак Църквата е институция, която използва вярата, за да прави пари.

Да прави какво?

Пари. Да прави пари. Да търгува с недвижими имоти. Да прави бизнес. Това е католическата църква. Нищо друго не е. Вярващите са си вярващи, те вярват искрено. Искрено дават парите. Обаче тази музика, аз като чуя орган в католическа църква, ми настръхват косите. Не понасям тая музика. Щото някак си ме залива и понеже в църквата акустически всичко се върти и това нещо ми затлачва съзнанието. Аз обичам по-прозрачни и по… Даже харесвам по-брутална музика, но по-прозрачна и не в това обкръжение.

                             ***

https://soundcloud.com/michail-goleminov/chainwheel-for-cello-piano-and-electronics

          /“Зъбчато колело с верига“/

                   ***

Понякога нещата се смесват

Да, те се смесват непрекъснато и навсякъде. Могат да бъдат погледнати и от професионална гледна точка, ако си говорим за полифонията. Какво е полифонията? Както казваше Здравко Манолов: „Това е най-добрият начин да направиш от нищото нещо“… когато нямаш инвенция. Точно от неговите уста да чуеш това? Никога няма да го забравя.

Казваш някои стари връзки изчезнаха, появиха се нови...

Видях, че тука контекстът се е променил в много отношения. И въпреки всичките неща, които от време на време критикуваме в демокрацията, все пак си има своите положителни страни. Това, че личните инициативи имат пространство за развитие, стига да имаш здрави нерви да ги организираш. И естествено това, което ми направи впечатление през 2001 в България беше, че много хора не са в състояние да оценят създаденото пространство за някаква субективна лична инициатива. И седят и чакат. Нещо, отнякъде, отгоре… Което няма да дойде.

Очевидно не си чакал

Не. Аз видях, че човек трябва да измисля неща и да ги прави. Разни проекти, които сме правили с Анжела. Ние сме направили над 79 проекта от 2003 година. Само с усилията на двама души. Не включвам само концерти. Много неща – звукозаписи, майсторски класове, издаване на книги, на дискове, продукти разни за други хора, които изобщо няма даже да ги споменавам, чисто комерсиални в известен смисъл. Естествено от сто проекта стават два. Измисляш сто, правиш два. Продължаваш нататък. Горе-долу така вървяха нещата през изминалите години.

Но за всеки един проект се иска някакъв първоначален капитал?

Много често сме инвестирали лични средства за проект, за да може той да тръгне. Но издателството – то не беше издателство, отначало основахме Ориндж Фактори за това – от чисто правна гледна точка да сме легитимни. Пред финансовите власти за всичко, което правим. Впоследствие стана издателство

Като се върнах в България си мислех да открия музикален магазин. Видях, че го няма онзи на Раковски. Обаче нещо ме възпря. Видях, че никой не търси ноти. Може би аз така прецених, така ми се стори отначало – че това е безперспективно и се отказах.

Много все още липсва

Знам. С течение на времето осъзнах колко липсва. Но тогава някак си бях много крайно настроен – или да, или не. И се отказах от тая идея. Издавал съм, пак инцидентно, но не се стигна до някакви големи продукции от партитури. Издадохме някои неща на Константин Илиев, после на няколко млади колеги. Но не се задълбочих в тази посока.

Тук нещата не опират до харесване. Все пак издаването на музика във вид на ноти и партитури, тя е една такава – ако ти решиш да инвестираш без възвръщане, нямаш никакъв проблем.

Но в случай, че някой си плаща?

Това не е много красиво. То не ми харесва особено. Предпочитам никой да не плаща, ако има интерес и продавам тия ноти, да си покривам моите разходи, да давам на колегите, чиито неща съм издал, но това?… Какво, ще продадеш три екземпляра. На година! И какво?... Два-три лева за тебе, пет лева за композитора. Това е виц! То даже гледам, че такива големи издателства – Петерс, Универсал – тия издателства биха затворили отдавна вратите си, ако не издаваха поп музика, леки  аранжименти, достъпни, такива неща… Издателският бизнес е нещо, което е процъфтявало в епохи, когато не е имало носители, чрез които се разпространява музиката. Всъщност разцвета на издателствата е края на 19 век. Тогава никнат като гъби в Европа. Защо?.. когато, представи си една премиера на Вагнерова опера примерно в Байройт или в Мюнхен, как могат феновете на Вагнер да имат достъп до неговата музика. Тези, които не са на концерта. Купуват си ноти, свирят на четири ръце. Свирят партитури. Това е бил единственият начин за тези, които искат да се запознаят с музиката, да се запознаят. И затова толкова много издателства са се основали в 19 век. Брайткопф, Петерс... Заради нотите, поради големия интерес и липсата на други форми на разпространение. Да, тогава е имало много пиана в къщите, много хора са се учили да свирят на инструмент. Защо? Защото това е единственият достъп. Сега има компактдискове, емпе3, дивиди, никой не е принуден да може нещо, за да си задоволи интереса към тази музика. Не е необходимо даже да отива на концерт. Аз познавам много хора, които ненавиждат концертната обстановка. Не могат да кашлят, не могат да ядат, не могат да пият, не могат да пушат… и си купуват дискове, за да слушат на спокойствие. Пие си кафето вкъщи и си слуша

Това е стерилно

Стерилно е, но е общоприето. И всъщност тази индустрия, как да я нарека, едно време се е казвала грамофонна индустрия, тази, която разпространява носителите със записи, тя всъщност промени коренно нагласата на публиката към музиката. От активна става пасивна. Това е резултатът.

Да, не може да освиркаш един компактдиск

Аз между другото никъде по света не съм присъствал на… някой да освирка нещо.

Не знам. Аз имах един период, в който започнах да издигам живота на свободна практика в култ. Съзнавайки всичките рискове, които той носи. А рисковете са много. Но в крайна сметка на човек не му трябва кой знае какъв лукс, за да живее! Въпреки че аз познавам композитори, които живеят в много голям лукс. Имам много приятели по целия свят, някои от тях живеят изключително луксозно и това пак няма никакво отношение към това, което те пишат. В смисъл – начинът им на живот няма нищо общо с това, което те пишат. Така се оказва в крайна сметка. Е, аз обичам да имам свободно време, обичам да ходя по планината, да се занимавам с разни неща, които са много далеч от музиката. И колкото по-често ми се случват, толкова повече се радвам. Аз имам нужда да се разтоварвам от тия интелектуалщини. Да дадеш няколко урока, да си боядисаш жилището, да си измиеш даже съдовете – това са неща, които разтоварват от интелектуалните… айде да не казвам глупости, дейности.

                  

***

         

https://soundcloud.com/michail-g…/somei-satoh-incarnation-ii

           

            ***

 

Знаеш, никога не съм те питала кога се срещна с Анжела

През 2002-ра. Е, не е съвсем случайно. Някои неща не са случайни /смях/

Вие образувате, да го нарека, група. Ако не беше вашият тандем, без угризения бих те нарекла единак

О, ние сме двама. Двама единаци. Ха-ха-ха-ха-аха..

В такъв случай как се отнасяш към т.нар. обществена среда?

Ха-ха, това е много забавно. Аз не знам, като си представяш „обща среда“ кого имаш предвид.

Просто метафора. Или водиш, или се вписваш, или имаш някакво отношение към нея. Имам предвид не „кого“, имам предвид цялата атмосфера, наречи я социална, към която няма как да няма отношение човек. Дори да не го изразява… Ти ми говориш, че изкуството няма смисъл. Но то има функция...

Казал съм сигурно, че не е продукт за потребление. Изкуството остава в комуникационната сфера, говорили сме си за това.

Отделно от системата?

Първо. Ти не можеш да бъдеш отшелник в обществото. По никакъв начин.

Това Ленин го е казал, по един друг начин май…

Така ли? (Ха-ха-ха) Не е нужно да се стараеш да бъдеш свързан с обществото, защото то е неизбежно. Ти си взаимодействаш с всичко, което е около тебе. Но аз не знам сега – на социално ниво ли сме, или на художествено. Всъщност то е същото. Няма никаква разлика. Значи – както стоят нещата на художествено, така стоят и на социално. Виж какво, аз когато се върнах през 2001 в България, отначало имах чувството, че трябва да се интегрирам. Все едно съм емигрирал някъде. Първите месеци имах това чувство. После то просто ми мина. И видях, че където и да си, трябва да правиш това, което ти се прави, според възможностите, които имаш. Никога не съм се замислял кой знае колко за това как се съотнасям с обкръжението си.

И всичко, което познавам оттогава, свидетелства, че не си се особено много интересувал как ще се отнесе към това обществото. Сто-двеста, които да идват поне два пъти в годината, цитирам те

Хм, да, да, но аз назовах една по-голяма цифра тогава. (смях)

Виж какво, животът много се е променил през последните двеста години. По времето, когато са били живи Шуберт, Шопен… чакай, чакай, не, говорим си за мангизи. Животът е бил много евтин. И тези хора са можели с минимални доходи да си осигурят нормален живот. Нещо, което в 21 век не е възможно. Чисто - от гледна точка на пропорцията между материалните ресурси, които са необходими за живота. Защото Шопен и Шуберт са живели в една, айде повече да говорим за Шопен, той е бил по-успешен все пак. Представи си тия концерти, на които е имало 10 души и които, според историята на музиката, са му донесли световна слава. Тези 10 души, които са го слушали, как си го представяш това?.. Тук има нещо неясно в цялата тази история.

Шуберт е умрял в бедност, защото е живял в Австрия. Сред едно обкръжение, което не понася хората на духа.  И им завижда! За това, че са бедни им завижда. Смешно, перверзно. Винаги е било така. Но сега, първо сега са се променили критериите за успешност. Критериите за популярност, критериите за.., тоест изискванията за суверенност са се променили и в този смисъл тази значима фигура, да кажа,  на един композитор, който си тежи на мястото, живее от композициите си, радва се на голям обществен резонанс, тия неща се разпадат. Като изключиш филмовите композитори, които работят в една голяма индустрия и като изключиш тези, които работят в рекламата. Значи тази фигура на сериозния композитор, която е значима във всички аспекти, това нещо се разпада според мене в 21 век.

Оставаме на това, което медията прави. Да не би да се променя парадигмата? Кой е важен, кой не. Медията прави всичко – рейтинг, известност… Ти се появяваш много рядко.

В това отношение съм 100-процентов маргинал. Да! Аз не знам дали бих могъл да понеса нещо извън тази маргиналност.

         

Моля, сега говори за следващото с Филхармонията, което беше на 26 януари

То беше за оркестър и електроника. Възникна по повод сесията на Музикаутор за финансиране на произведения. Бях го започнал, но това ми помогна да го завърша. Което само по себе си е една много забележителна инициатива, защото, като имаш предвид, че в повечето европейски държави съществуват механизми за финансиране на нови произведения от живи композитори и тука, като почнеш да говориш на тая тема, ти казват ти имаш носталгия по комунизма, не знам си какво… А снощи бях с един ирландски композитор например, пяха му една песен в един хор, и прекарах с него една вечер и той ми разказа каква система има в Ирландия за всичките композитори, които живеят в Ирландия. Имат възможност държавата, тоест определени институции с държавни средства, да им възлагат произведения и те да могат да живеят. Това може да е малко изкуствено, може да не е, обаче това е един поглед към социалната страна на нещата.

А тук това нещо го прави от известно време Агенцията за авторско право, което е много рядко начинание изобщо в тоя контекст на България в момента. И не мога да не го оценя високо.

На 26 януари премиера - Три етюда за оркестър и електроника, с Филхармонията. Със Жан-Бернар Помие. (Беше със смесени медии, но остана само електрониката по разни причини)

Значи си имал все пак достъп до Филхармонията. Не всеки...

Достъп е много неподходяща дума. Аз съм предлагал на Филхармонията неща, които са се случвали или не са се случвали по определени причини. Едва ли съм най-често изпълняваният композитор от Софийската филхармония. Нямам и тази амбиция, защото аз пиша много рядко за оркестър, именно имайки предвид колко ресурс се иска от моя страна. И от друга страна – какъв ресурс се изисква като репетиции в един оркестър, каквито обикновено не достигат.  Знам, колегите правят най-доброто, което могат. Но с две репетиции знаеш какво става.

Същият беше случаят сега. Жан-Бернар Помие първия ден изрепетира Симфонията и Концерта за пиано на Бетовен, моята пиеса я почна на втория ден. И остават две репетиции и една генерална. Колегите се постараха доста, но нямаха време да свикнат с тази музика.

Ясно

Та сега си говорихме за това, че рядко пиша за оркестър. Именно по тая причина, че това е много трудоемка задача, която никак не се изплаща в повечето случаи, освен в последния. Когато успях да получа тази подкрепа.

Е, голяма ли беше?

Достатъчна!

Не съм те забелязвала по някакви акции протестърски, не те провокирам, просто знам, че имаш позиция, дори недекларативно...

Нещата опират дотам доколко, имайки някаква гражданска позиция, можеш да повлияеш на нещо. Да дадеш мнение по същество, да генерираш… Честно казано, аз в този контекст съм доста индиферентен. В такъв смисъл че, ако съм изразявал някаква позиция, то по-скоро съм я влагал в някакво произведение на изкуството, отколкото да я афиширам, да се занимавам с някаква гражданска обществена дейност като член на партия или политическа и така нататък. По-скоро смятам, че гражданската позиция е най-вече в това да си свършиш добре работата. И мисля, че в това няма нищо егоистично. Според мен това е безусловно изискване към всеки.

А в случаите, когато ти се пречи точно за това да си свършиш добре работата?

Нищо не ми е пречило повече от това, когато аз не съм в състояние или не искам да си я свърша! Външни фактори никога не са ми пречили да направя това, което искам. Да, имало е случаи, когато съм се провалял или не съм правил нещо. Причината е била вътре у мен, не отвън. Защото това е едно малко лекомислено… оправдание, да го наречем! Че само външните фактори са причина за нещо не направено както трябва или не направено изобщо.

Съгласявам се. Щеш ли да кажеш как протича един твой ден

Най-различно!

Зависи от това какво имам да върша. Ставам късно, освен ако не съм имал някоя безсънна нощ /хъмх/ и – според ситуацията. То така и така от търчане насам-натам за определени неща остава много малко време за така наречените творчески задачи. При мен всеки ден е различен. И за това ми е трудно да го формулирам така, с две думи. Търчане насам-натам е най-вече. По най-различни задачи. И всъщност, когато имам някаква идея - чисто, чисто художествена, обикновено нещата узряват в процеса на вършене на съвсем други неща. И самата реализация, тя става бързо, когато някой път намеря свободно време. А от друга страна пък самото осъществяване на разни проекти за концерти и такива неща, то изисква от тебе да си непрекъснато в движение и да пишеш нещо, да ходиш някъде. Пишат се проекти, текстове, финансови работи, което гълта много време.

Така че моето ежедневие е хаотично! В пълния смисъл на думата.

Сякаш казваш, че си подготвен „технологично“ за подобен хаос

То си е секвенция от неща, които трябва да се свършат. Но не, нямам такъв проблем. Още повече, че аз, от чисто музикантска гледна точка, не сядам да композирам. Може да обмислям едно парче, да кажем два месеца, занимавайки се със съвсем други неща. Даже някой път, когато сядам примерно да композирам в романтичния смисъл на думата – вадиш нотните листа, гледаш през прозореца птичките и вадиш молива да пишеш, при мен това нещо не функционира. На мен главата ми не може да роди нищо. Аз имам нужда от движение. Мога да измажа кухнята – примерно /хаах/. Да си направя нещо за ядене, да си видя телефона… Човек може хиляда неща да прави. Не мога да се фиксирам върху творчество. Смешно ми е това.

Нещо за понятието композиторска техника

Композиторската техника съществува като понятие само, когато си млад. Защото единствено, когато си млад, изобщо техниката те интересува като материя. С течение на времето ти изработваш някакъв начин да решаваш композиционно-техническите проблеми. И то става като… Техника ли е да говориш с думи? Не е техника. Седим и си говорим. Не се замисляме за точки, запетайки, лексика, синоними, съществителни и глаголи, нали?

Да, има техника и в говоренето, но ти не се замисляш за нея. В този смисъл композиционна техника, тя не съществува. Има език, на който говориш. И аз си спомням, че когато с нашите професори сме си говорили за композиционна техника навремето, цели години сме се занимавали с това нещо, аз изобщо не разбирах за какво става дума. Изобщо не можех да разбера какъв е смисълът на техниката, ако тя не е твоя техника. И всички тия часове, в които сме писали алеманди, сонати и триделни песни, някак си аз не можах да намеря смисъла. На мен ми беше интересно да се занимавам с оркестрация, с импровизация, с неща, които те водят до това сам да си решиш техническите проблеми, да си изработиш някаква т. нар. техника, която да ти върши работа. Не че тя е една за цял живот. Тя се променя непрекъснато. Всеки път в подхода има нещо ново.

Аз до ден-днешен не знам как се композира.

Или то ти става втора природа и си намираш някак интуитивно този път. Така си го представям горе-долу. Още повече – наблюдавайки, имайки комуникация с млади хора, които или са учили, или учат композиция, прави ми впечатление, че те отиват да учат, казват „Да, аз искам да стана композитор и сега ще намеря някой, който да ме научи как се композира“. И минават 4-5 години, минават 8-10 семестъра, без изобщо да се е стигнало до написването на композиция по собствена идея. Навремето повечето колеги, които кандидатствахме композиция, имахме поне 30-40 парчета, изпълнени, изстрадани… Може да са били пълни глупости, но нагласата беше съвсем друга. Ние завършвахме, учехме композиция, за да има… ако може това нещо да допринесе за реномето. Да имаш висшето образование и така нататък. Да кажем между 79-та и 83-та

И, като си говорим за техника, за изучаване на композиция, не може да не си зададем въпроса какво са правили всички тия „стари майстори“, които са взимали по десетина урока при някого, първо пиано, едновременно писане на същите форми, които свириш, малко хармония… Всичко това нещо – уроци, които се броят на пръстите на двете ръце в целия му живот. И изведнъж се оказват големи майстори. Класици…

И се питаш след това какъв е смисълът на тия академии и музикални училища. В едното прекарваш пет години, в другото прекараш още пет, ако решиш да специализираш някакви степени, бакалавър,  мастер… Ти прекарваш едни 15 години в учене на нещо, което едно време са го научавали със щракване на пръсти.

Сега в Европа към подобно „щракване“ се нароиха желаещи, особено от Изтока

Това е интеграцията на културите. Японци, корейци, китайци… Така изглежда отвън. Отвътре е един много неестествен процес, отвънка изглежда нещо много нормално. Аз лично си представям какви трудности бих изпитал, ако реша да стана китайски народен изпълнител. Или виетнамски. Сигурно цял живот нямаше да мога да свикна с тая музика. Предполагам, че за тях не е по-лесно. Даже може би на тях им е по-трудно. Един мой професор във Виена казваше как японците, понеже нямали тривременни размери в музиката си, изпитвали страшни затруднения с валсове  и т.н., така че това е много сложно. Претопяването на културите е един комплексен процес с нулев резултат.

Това, което теб те тревожи, теб те радва, теб те натъжава...

Единственото, което ме тревожи, то не че ме тревожи – че много мина, малко остана. Нямам други тревоги. Много банално ти звучи, но… Докато човек е здрав, не може да има никакви тревоги. Като минеш 60-те се замисляш за тия неща. Не често, от време навреме, ето сега, като ме питаш за тия неща…

Аз мисля, че най-важното е човек да не иска да бъде щастлив, да не си го поставя като самоцел. Оттам нататък всичко се нарежда. А ако и без това е щастлив? Още по-добре!

 


С Михаил Големинов разговаря Маня Попова

КОМЕНТАРИ

Анонимен  08.11.2017 13:25 | #1

Едно мнение. Дочуто. Били много снобски и претенциозни снимките. Сигурно за човека‚ който не е прочел и дума‚ това е така. Поредно доказателство‚ че визията е по-важна от смисъла. Бъдете здрави и упорити‚ ФАКЕЛ!

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: