Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Свидетелствата на текста

14.07.2017

Албена Раленкова за "Ерменията" на Захарий Петрович

 

Всеки текст си има свой собствен глас. Някои говорят на един, а в други – гласовете се преплитат, за да разгърнат пред читателя разказа, свидетелстващ света, от който идват. И докато разлиствате страниците, тези гласове се вият един в друг, застъпват се, допълват се или се извисяват, за да изпълнят пространството, и пред очите ви да оживее картината на живот, който е бил или може би продължава да бъде.

Ерминията“ на Захарий Петрович е точно от този тип текстове. Независимо от това, че не е изцяло собствено произведение, а в основата си е превод от гръцки с бележки и допълнения от автора, а може би и точно заради това, тя позволява четене и разчитане в различни гласови регистри.

Намислена като ръководство за зографи, „Ерминията“ далеч надхвърля първоначалния си замисъл. Преведена на български в средата на 30-те години на ХІХ в. тя е изпълнена с духа на времето и макара да няма каквито и да било други претенции, освен да е в помощ на художника, в нея се разгръщат пластове, които отварят пред нас вратите към един свят, който познаваме от учебниците по история, но който сега ни се явява отблизо – сякаш видян под увеличително стъкло. И така се превръщаме в свидетели на живот, за който само сме чели, но сега имаме възможност да видим, сякаш със собствените си очи. Почти незабележимите нишки на детайла на ежедневието, които държат тъканта на живота, идват така близо до нас, че можем да ги усетим, да вдишаме аромата им, да ги докоснем. А през тях да стигнем и до онези смисли, от които са породени и чиито живителни сокове хранят наглед простите жестове, които изпълват животите ни и ни правят едно в онзи неизразим, но така важен Смисъл на съществуването.

Думите, които Захарий Петрович подрежда в ерминията си, са не просто ръководство за зографисване, а свидетелство. И това свидетелство говори не в един, а в множество гласове и затова може да бъде четено в различни регистри – като текст, свидетелстващ времето, като текст, свидетелстващ зографа, или като текст, свидетелстващ сътворението.

 

Текст, свидетелстващ времето

Огромна империя, разпростряла се на два континента и живееща по-скоро със спомените за могъщото си минало, отколкото с предизвикателствата на настоящето, изостанала икономика и зле работеща държавна структура. Това е Османската империя в началото на ХІХ в. Държавата, в която са и териториите, населени с българи. И макар тези територии да са в Европа, те са по-близо до манталитета на отоманския изток, отколкото до модерната европейска цивилизация. Това е мащабната картина, която знаем от учебниците по история.

Но зад общите исторически картини стоят реални хора. Техните животи не са така мащабни, не знаем имената им, нито какво ги е боляло или радвало, но именно те са тези, на чиито рамене лежи мащабността на историята. И именно те присъстват в текста на Захарий Петрович. Вметнати тук-там думи, ненатрапчиви отражения на ежедневния детайл, полуневидими позовавания и споменавания на места, хора, названия на бои постепенно вплътняват историческото време. Образът му се проектира като фон зад сцена и пред очите ни се повяват живи картини, свидетелстващи случващото се зад сухите исторически факти.

Виждаме, как зографът си поръчва „венециански или французски устубеч“ и „охра от Света гора“ и то не откъде да е, а задължително от „Св. Ана“. Поръчва си „арменско килирмене“ и уточнява, че маковото масло на „немски го казват могел, а на френски олеопапаверо“. Описва как да си направиш „индийски верник“ и откъде и как да си поръчаш боите, как да провериш дали са истински. Знае как „московците“ си правят безира и че слагат в него оловно белило, но е по-добре да сложиш стипца, за да се не пени… Светът оказва се не само не е непознат, но и напротив – неочаквано близък и достъпен. Дори да идеш на едно или друго място, не е проблем – „иди при църквите, изрисувани от Панселинос“. И тази достъпност е не само от нас към широкия свят, но и от него към нас.

Виждаме време, в което можеш да избираш от какво стъкло да ти е шишето, в което да слагаш гомалака, за да се стопи на огъня. И че е хубаво да вземеш такова от зелено стъкло, защото е по-здраво.

Виждаме също, че цигулката не е била необичаен инструмент по нашите земи, защото има специална рецепта как да обагриш цигулка: „С рядка боя намажи дървото 2 пъти с гума арабика , с ракия 4 пъти и с карминов сандалоз, но сандалозът да е варен с ракия. Намажи, докато стане алено. Ако искаш да е по-червено, намажи го 6 пъти.“

Виждаме съдовете, които са били наредени по полиците в домовете – тенджерета, чашки, глинени легени, котли…

Виждаме, че да имаш топла баня в дома не е нещо специално, защото ей-така между другото се казва „и я остави малко да постои на слънце или в топла баня“…

Виждаме как времето се е мерило и със сахати, но и с биенето на камбаната, и с изчитането на „Символа на вярата“…

Виждаме, че на празник не е добре да се работи - „И ако е празник и не искаш да намасляваш лицата, завърти пергела само да отбележиш…“

Виждаме, как Бог е присъствал навсякъде, по най-естествения и прост начин, също като въздухът и слънцето – „нека постои малко и тогава с божията помощ ще хване здраво черната боя“ или „Настоящата ерминия ще да разбереш с труд. Бог ще спомогне.“

И всички тези картини, събрани в едно, свидетелстват време, в което империята може и да е била в упадък, но животът е продължавал и то със сила, която е дала плодове, които можем да видим и днес.

 

Текст, свидетелстващ зографа

Занаятът на зографа никак не бил лесен. Не само защото пътувал често и понякога дълго отсъствал от дома си – изрисуването на една църква можело да отнеме години, но и защото всичко минавало през ръцете му – от забъркването на боите, през подготовката на стените или дъската на иконата, до слагането на последния щрих върху образа. Зографът трябвало да разбира от всичко – от строителство, от дърворезба, от химия…

И между редовете на текста оживява картина.

Виждате наведената над огнището фигура на зографа, чувате стърженето по мраморната плоча от стриването на боите, усещате острия мирис на вернизите, които клокочат на огъня.

„… сулиен 30 драма, светла охра 3 драма, остракон 5 драма, джингярия 1 драм, устубеч 1 драм. Всичко това го стрий на сухо върху мрамора, без никакъв друг примес.“

Като в алхимична лаборатория пред очите ви се нижат: „фосилис велсцисилис“, „церуза венецианска“, „арсеникум; убрам“, „румбрина“, „тера верде де верона“…

И внезапно картината се сменя и виждате същия този зограф, който внимателно е отмервал съставките, капвал е капка по капка от маслата във врящите съдове, засичал е времето с едно „Отче наш“ или с дни - кога както е потребно, да оглежда катеричи опашки, защото от техните косми стават най-хубавите четки или да се пазари с кожарите за изрезки от агнешки кожи, за да свари от онзи благ туткал, с който иконостасите най-добре се туткалисват.

Или пък как търси лесково дърво, което да нацепи на парчета, за да си направи въглен, с който ще очертае контурите на образите. „Но внимавай, предупреждава Ерминията, дървото да няма чепове. Издялай парчетата тънко като пръчки, увий ги в хартия и ги превържи с конец, намокри ги и ги зарови в жар, но внимавай да не прегорят. Ако искаш да са меки, гледай да ги извадиш, щом престанат да димят и ги зарови в студена пепел да изстинат. Ако искаш да са твърди, не чакай да издимят, а ги извади; и така може.“

Виждаме как пълни дисагите и сред внимателно подредените шишенца, бурканчета, чашки, хартии със стрити багрила, се подава едно меко заешко краче, с което най-добре се лъсва златото по нимбовете. И копитата на коня зачаткват по калдъръма, за да стигне там, за където толкова дълго се е готвил…

 

Текст, свидетелстващ сътворението

Ерминията може да се чете и като роман. Роман, който свидетелства сътворението. И не само, защото изпод думите й прозират сцените на Светото писание, а и защото виждаме как удължената сянка на зографа играе по белите стени на църквата, докато той оразмерява и разпределя образите, за да я „историше“, да разкаже историята. Онази история, от която всичко и всички тръгваме.

И от нищото на бялата стена се раждат очи, устни, лица…

„Най-напред почни отгоре да работиш, а по-после долу, сиреч по-рано напиши горните светци, а след това тези, които са долу, защото, ако работиш обратно, ще накапеш нарисуваното и долните части.“

Но преди да се стигне до разказа, сътворението трябва да бъде подготвено. Стените да бъдат измазани – първо с пръст, а после с вар със слама, „но дебело я мажи, за да се задържи влажна, и на утрешния ден замажи с чистата вар. Чистата вар гледай да бъде равно загладена. След това рисувай, но внимавай, както казах, най-напред горната страна да измажеш и изрисуваш, а след това – долната. И така работи добре и чисто.“ И така от пръст, вар и слама се слага началото на историята.

А след това идва ред на образите. И пред очите ни зографът сякаш ги изважда от нищото, от бялото на стената. „Как да вземеш мяра на светец“, „Как да правиш деветте чинове ангелски“, „Как да правиш втори ангелски чин“, „Как да рисуваш Въведение Богородично“… Стъпка по стъпка текстът ни води от пергела, с който се отмерва „дължината на носа да бъде разстоянието между зениците на очите“, „…ако светецът е обърнат на една страна, ще отмериш от окото до ухото един нос. Ако светецът е насреща, ще отмериш от окото до ухото мяра, равна на половин нос…“ до вплътняването на образа - „багрилото за плът да поставиш много тънко; и на бузите и на ръцете отгоре трябва волон много тънко“.

А после иде ред на дрехите, на червилото на устните, което се слага с киновар, на косите и брадите, на „светлината и по пътеца на косите“, на венците, които могат и да са издигнати и тогава се правят с конец и алчия, за да са хубави, а отгоре се слага злато, за да проблясват в полумрака на църквата. Докато накрая дойде ред и на небето – „обагри преди това мястото тъмно, после, като мине малко време, вземи охра или сарка и направи облаците и тогава на друго място положи лазура два или три пъти и тогава облаците стават добри.“

И празното вече е изпълнено. Историята, тръгнала от нищото, от онази пръст, с която са измазани стените, е придобила цвят и релефност, оживяла е и е заживяла свой живот. И докато четем как се получава телесна багра, какви да са мерите на тялото, как да се направи косата, започваме да се питаме кой говори от тези страници – обикновен зограф или пък самия Бог. Дума след дума сме били поведени и сме изминали целия път от изпичането на белите камъни за алчия, през стриването на багрилата до появата на образа, който ни гледа с благите си очи. Свидетелствали сме този път, свидетелствали сме самото сътворение…

 И затваряйки последната страница на „Ерминията“ осъзнаваме, че трите й гласа са се слели в едно.
В една картина-свидетелство на Бог. 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Очаквайте "Малките неща" от големия Анди Андрюс

Самота