Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

В името на историческата истина

29.07.2017 | автор:  Борислав Гърдев

За "Първият след Бога" от Неда Антонова

 

  Познавам и ценя творчеството на Неда Антонова. Тя е ерудиран и талантлив творец, умеещ мъдро и смело да разнищва тайните на нашата история, избирайки за свои героини жени, които или не са особено популярни , или са направо неизвестни за широката читателска аудитория.

Не крия, че бях възхитен от креативния полет на авторката в „Нелюбими мой“ (2009), олицетворен от Ружа Ноева, от точния й и проникновен портрет на царица Елеонора Българска (2014), втората съпруга на цар Фердинанд, раздала цялото си лично богатство за благотворителни каузи и спасила от разрушаване Боянската църква.

Оцених значението и мащаба на „Съвършената“ (2014)  - за преподобната Стойна, а от „Неговата любима“ (2015) осмислих както тъжната съдба на Иванка Ботева, така и подлата роля на Никола Обретенов по убийството на съпруга й Христо и замитането на следите след това ужасно престъпление.

Обяснимо е, защо очаквах с интерес появата на „Любовта и смъртта на първия след Бога“ (2017). Прочетох романа  на един дъх и веднага се съгласих с мнението на неговия издател Румен Леонидов, че „Васил Левски не е убиец“ и че „Нейните (авторски – б.м.) открития са логически и исторически защитени и са много майсторски въплътени в духа на тази много свята и много чиста книга“.

С четири задачи се е справила успешно авторката на „Първия след Бога“.

Тя разкрива вдъхновено и убедително образа на Евгения Боярова – голямата тайна любов на Дякона, експонира катарзиса и изкуплението в примитивната душа на лъжесвидетеля Вутьо Ветьов, заради когото Апостолът увисва на бесилото, доказва вещо, че Левски не е престъпник и дори според османското законодателство не може да получи смъртна присъда, ако и да е евангелски отдаден на своето дело, но получава такъв вердикт, заради заплахата, която представлява за двете съседни империи – Османската и Руската и най – важното  - представя обективно точно ролята на Иванчо Хаджипенчович като най-важния член на софийската следствена комисия.

С много наслоения, и втълпени митове е трябвало да се справя авторката. Успяла е, защото е не само талантлива и с мисия в литературата, а и тъй като цени правдата – колкото горчива и неудобна да е тя, като в нейно име е готова храбро да брани своето възхитително концептуално мислене.

Харесва ми умението й да регистрира осъзнаването на човешкото падение, угризенията, с които се сблъсква грешника, желанието и в най – отблъскващия индивид да открие пробуждането на съвестта и амбицията да се  превъзмогнат  греховете, ако е нужно на най – високата цена.

В този аспект е много любопитен паралелът между Вутьо Ветьов  - марионетката на Димитър Общи и Михаил Въглев – доносникът и фалшификаторът, поставил се в услуга на руската дипломация, осъзнал навреме, че е използван и мамен и измъкнал се неуязвим от незавидната си участ.

Много ярко и завладяващо е пресъздаден Иванчо Хаджипенчович. Антонова е успяла да го обхване в дълбочина  с трудно достижима искреност.

Хаджипенчович не е надменният и подъл турски сановник, познат ни от Стефан – Дичевата епопея „За свободата“ (1956), а добър управник, блестящ юрист и голям патриот, милеещ за стабилното устройство на българската Екзархия, спомоществовател на вътрешната организация на Васил Левски – дарява за народното дело 80 лири, при условие, че заплатата му е 55  и най-вече ревностен привърженик на римското и френското право, по чиято инициатива нито един от членовете на следствената комисия не подписва прословутия протокол № 15, оставяйки султан Абдул Азис – по целесъобразност – да постанови смъртната присъда на Левски.

От „Първия след Бога“ разбираме, че Хаджипенчович трезво преценява всяка ситуация и свой ход, като винаги предвидливо уведомява за действията си руския посланик в Цариград – граф Николай Игнатиев. Днес бихме го нарекли слуга на двама господари, което и обяснява по нататъшната му успешна кариера в свободна България – в парламента и съдебната й система.

Лично аз отдавна се интересувам от неговия живот и дело и ми бе безкрайно интересно да чета за неговите терзания при разпита на Левски – дали ще го издаде и ще разруши грижливо градената кариера, за неволите със сина му Величко, оказал се пишман търговец, затънал в дългове и загинал мистериозно в  Русия, за писмата до покойната му и обична съпруга Анастасия…

Все още съм убеден, че e оставил някакви мемоарни свидетелства и ако прословутата зелена книга с писмата до жена му не е художествена измислица, ще бъда безкрайно щастлив в обозримото бъдеще да я проуча под формата на ценно издание.

Много тъжни истини за нас българите изскачат от романа на Неда Антонова. Оказва се , че и в най-светлите възрожденски времена, когато въпросът за свободата на Отечеството ни е на дневен ред , народът и водачите му не са единни, че има крамоли и боричкания за лидерство, че Димитър Общи де факто разцепва организацията и покрай сладките приказки за свобода и борба живее буквално на гърба на народните дейци, че срещу Апостола се опълчва централния комитет в Ловеч, който е  със статут на Привременно правителство, тъй като се смята за по-важно от него и гласува по вишегласие, а и защото негови членове злоупотребяват с комитетски пари, че капацитети отвън като Каравелов и Хитов дават оценки и се месят грубо в работата на Дякона, без да имат реална представа за ситуацията ВЪТРЕ в страната, като същевременно слугуват на чужди сили – Сърбия и Русия и най – жалкото – че в най – решителния момент, когато трябва да се мисли за спасяването му Левски е изоставен от най-близките си съратници…

Въпреки нелицеприятните обобщения , от „Първия след Бога“ лъха  светлина и одухотвореност.

Тя идва от обаятелния образ на „неговата любима“ – Евгения Боярова, чието дискретно, но плътно присъствие се чувства от всяка страница на романа.

Евгения е лъчезарен пример за безкористно служене на народ и кауза и е представена с такава непосредствена внушителност и блясък, че ни кара безпроблемно да й вярваме – дори, когато авторката допуска трудно обясними гафове –  Боярова не може да види КРАЛ Карол I през 1871 г., такъв той става такъв  на 26 март 1881 г., десет години преди това си е просто КНЯЗ, а и няма как да разкаже на сина на Йорданка Филаретова  - Влади  - как се чувства в подножието на Айфеловата кула, тъй като тя е открита след 17 години – на 31 март 1889 г. за световното изложение в Париж.

Това са, разбира се, преодолими “грешки на растежа“.

Пренебрегвайки ги, отбелязваме с удовлетворение, че „Любовта и смъртта на първия след Бога“ е силно въздействаща и поднесена на ниво творба, възвеличаваща и жигосваща националната ни памет, с която историческата ни проза чества заслужен празник.

-------------

Неда Антонова, „Любовта и смъртта на първия след Бога“, роман, 2017, 310 стр., изд.“Факел“, редактор Румен Леонидов

 Пубрикувано за първи път тук 

Още статии от същия автор тук

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: