Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Селото на Господ

31.07.2017 7

Стихове от новата книга на Ники Комедвенска

 

 Родена съм в Сливен, тук живея и днес.
Откога пиша? Трудно е да се каже... Какво пиша? Всичко, което се случва около нас: живот, живот и пак живот – понякога нежен като майчина ласка, понякога груб като юмрук в зъбите.
Имам три самостоятелни стихосбирки – „Свят за лудите”, „Педя душа” и „Кабинети за ближни”.

Имам и няколко литературни награди. Но най-голямата е наградата на читателите. Защото моите думи са за тях. И ако променят за добро поне едно сърце, значи всичко си струва.

 

Ники Комедвенска 

 

 

 

 


Всяка жена е Мария

Господи, омъжена с дете!...
Щеше да припадне, щом му казах.
Ала бе успял да ме вплете
в гънките на мъжката си пазва.

Търсеше перфектната жена
(тя дали изобщо е родена).
Не че съм го искала, но на – 
налетя единствено на мене.

Няма да се лъжа, че преди
тегнеше животът като бреме.
Просто той за миг пренареди
хода на побърканото време.

И не зная вече накъде,
и не искам повече да крия,
че съм чужда, даже и с дете...
Че не съм перфектната Мария.

Знам, че до побъркване боли,
може би сега ще ме намрази,
ще ме запокити вдън гори...
Но не съжалявам, че му казах.

И ще го последвам – гол и бос,
болката до капка ще изпия.
Нищо че не става за Христос.
A пък аз дори не съм Мария...

 


 

Дърво за огън

Вече нищо не давам. И нямам какво: 
лист по лист – разпилях се направо...
И стърча на баира – чепато дърво,
ни за плод, ни за сенчица ставам.

И не спират изгубени птици по здрач
да нощуват по голите клони.
Само северен вятър – ръка на палач,
от сърцето ми спомени рони.

За такива самотници – само сатър!
Няма друга възможна отплата.
И се моля насън: бог дано е добър,
някой блуден секач да ми прати.

Да е бил и преходил по целия свят,
но не вкусил такава магия.
И измръзнал от студ, и изсъхнал от глад,
във душата ми брадва да впие.

Без да пита коя съм, къде и какво,
да забрави и дом, и съпруга.
Господ сам го е казал – чепато дърво
топли тъй, както никое друго.

 


 

Селото на Господ 

 

Забелило безоблачно лице,

ще го подпали слънцето отгоре,

а то стои – две шепички селце,

припича се и с Господ си говори.

 

И не че няма хал хабер за свят –

познава му и пъкъла, и рая,

но тук животът спре ли по обяд,

и свят да няма, все ще му е тая.

 

Чак привечер, щом вятър забучи

и гарваните сенките подплашат,

ще вдигнат тежко къщите очи

да приберат лисиците от паша.

 

И дълго ще дъхти на пресен сок

и на земя, с цветя застлана само,

селцето, във което слиза Бог

и във което църква даже няма.

 

Светът навън проклина своя век,

но в селото тече животът просто:

нали си няма вече жив човек,

какво да прави – бъбри си със Господ.

 

 


 

Без диагноза

 

Изведнъж полудяхме – жестоко и страшно,

като в някакъв сън, като в черен кошмар...

И поехме надолу със хълбоци прашни – 

триста луди души подир лудия цар.

 

Беше кукова есен след куково лято...

Царят пееше химни от своя престол.

Ние всички крещяхме в едно като братя,

че светът е нормален, щом царят е гол.

 

А когато нощта срещу нас се оплези

и потръпвахме тънко от глад и от студ,

от съседната лудница кротко излезе

един много усмихнат и истински луд.

 

Той навярно ни чувстваше толкова близки –

като братя по дух, преоткрили света,

тръгна смело към нас в усмирителна ризка

и във общия хор със възторг закрещя.

 

Падна кукова зима след след кукова есен...

Ние все тъй се блъскахме – брат срещу брат.

Само лудият не издържа... И се обеси –

прекалено нормален за нашия свят.

 

 

 

Зимна нощ

 

Танцува сняг, изящен сняг!

И леко пада, пада, пада...

Загръща всеки леден праг

и всяка каменна ограда.

 

Земята уморена спи –

не по-добра, но по-красива.

Треперят кестени, липи,

но тази зима им отива...

 

Белее като нов света

във приказка кристалносиня.

До светлото, до сутринта...

До писъка на снегорина.

 

Прекрасен сняг, невинен сняг,

прости на дланите ни птичи,

които все не знаят как

и колко трябва да обичат.

 

Ще те сберат на мрачен куп

под изкривените тополи

и почернелият ти труп

ще ни тежи до първа пролет.

 

Но тази нощ вали, вали...

И под снежинките стаено,

човечеството още спи –

не по-добро.

Но по-смирено...

 


 

Градска приказка

 

Жълти стотинчици, левчета бели,

просто за малко в ръката й спрели,

тъжно подрънкват, сякаш се крият

в тази старица със врабешка шия,

кацнала сам-сама пред светофара –

страшно! жестоко! отчаяно стара.

Не, не мисли, че е спряла да проси!

Ще й помогнеш ли – в туй е въпроса.

Ще си простиш ли, че я подмина,

или ще хукнеш към магазина

да й накупиш доматки, памуче,

два-три банана за болното внуче

и благородно, красиво и мълком

ще й откажеш стотинките жълти...

 

Гледам я как ежедневно хитрува,

как тарикатски си пазарува.

Малко е смешно.

Много е криво!

Стара лисица с душица лъжлива – 

знам, че си няма

ни внученце кротко,

ни папагалче, ни куче, ни котка.

С пъргави лапички

чантата грабва.

Лъже!

Навярно не иска...

Но трябва!

 


 

Тринадесет

Този свят превъртя. И лечение няма!
Във гърдите му чука студено сърце.
А на къра Стоян, метнал сопа на рамо,
води шарено куче и десет овце.

Този свят е на път да се срине тотално,
Бог отгоре задрасква последното днес.
Само долу Стоян като пряспа е бялнал
десетте си овце и овчарския пес.

Той така и не чу за световната лудост...
Хапна хлебец и сол и си легна към шест.
Сутринта се събуди. И божичко! Чудо!
Две овце се обагнили кротко нощес.

И се цветна на къра последното утро,
а денят се разлисти, от слънце облян...
Повъртя се бездомен и легна във скута
като третото агне на оня Стоян.

Този свят се затри! Падна в собствена бездна.
После Бог го издуха... Ненужно перце!
А Стоян, не разбрал, че светът е изчезнал,
още води тринадесет бели овце...

 

 

Амнезия

 

Септември си тръгва. Последният намек за лято

поема нагоре и вече преваля баира...

А долу се плъзга самотното време, когато

животът узрява, поема си дъх и умира.

 

Небето е синьо. Но синьото вече е голо

и сутрин студът по лицето му драска и чопли.

Листата се ронят и бавно се спускат надолу,

където пръстта си прибира змиите на топло.

 

И не че е тъжно – светът се търкаля, не спира,

пилее си дните с куража на сетен бездомник,

отдавна разбрал, че животът съвсем не умира,

а само заспива дълбоко. И нищо не помни.

 

Напролет ще хукне, изпънат и здрав като камък,

ще погне стадата надолу, задъхан и потен,

дори не усетил, че всъщност умиране няма,

а само забрава за всички предишни животи.

 


 

Балада за куцата кобила

 

Аз знам, че по рождение съм куца

и се огъват мойте колене,

но днес строших проклетата каруца

и тръгнах с чистокръвните коне.

 

Ветреят се солените им гриви,

презрели моя порив белочел.

Те знаят, че на мен ще ми отива

от упор милостив и бърз разстрел.

 

Но хуквам аз! И моите копита,

забравили какво е да си роб,

по-звънко и от вятъра политат

във най-неумолимия галоп.

 

Лети, надеждо моя окуцяла,

макар за пръв и за последен път,

макар да ме очаква на финала

не златна купа, а внезапна смърт.

 

И миг преди разпенена и бледа

да й отдам последния си дъх,

ще знам, че най-великата победа

и мъртва ще превземе своя връх.

 

За мен ще кажат – просто полудяла!

Напразно се наказа с тоя грях:

да куца към смъртта си до финала...

Но аз ви казвам честно, че летях!

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  05.08.2017 20:48 | #7

”Селото на Господ” е изпипано‚ жегва‚ получило се е чудесно‚ елегия и балада за живота...И в другите има находки! Пожелавам - да не изчезват поводите за страсти човешки Мариана Тодорова

Анонимен  03.08.2017 18:14 | #6

Господи‚ как пише това момиче.

Анонимен  01.08.2017 09:12 | #5

Всичко е излязло от сърцето! Стойностно и силно!

Анонимен  01.08.2017 01:41 | #4

Почитания‚ Ники! Твориш истинска поезия‚ за която няма сезони... Елица Ангелова

Анонимен  31.07.2017 21:11 | #3

Образност от края на 19 и началото на миналия век!?

Анонимен  31.07.2017 17:00 | #2

Най-кратката истина‚ запечатана от перото на Ники Комедвенска‚която не те оставя равнодушен към хората и животът им.Беше удоволствие за мен да прочета това ”!ПОЕТИЧНО БИТИЕ”!!!!!!!!!!!СМЕЛО СЪРЦЕ ИМАШ‚НИКИ!БРАВО!

Slava Kostadinova  31.07.2017 16:05 | #1

Когато чета стиховете на Ники не се насищам. Искам още и още.... Богат диапазон на чувства и заангажираност.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: