Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Явлението в превода Огняна Иванова преведе себе си от себе си

05.09.2017

Мемоарните й фрагменти са кратки и точни като откоси, които вместо смърт, сеят цветове...

 

За корицата е използван символът на уроборос от папируса за получаване на злато на гръцко-египетската алхимичка и писателка с прозвище Клеопатра от началото на християнството, с мотото „В едно е всичко“.

Всички цивилизовани /и морални цивилни/ българи имат поне по една книга в домашната си библотека, която е преведена от Огняна Иванова. Става дума за над 50 заглавия - проза и поезия - майсторски пресъздадени предимно от английски. Към този "скромен" художествен принос към родната ни книжовност трябва да прибавим поне още стотина издания, на които Огняна е взискателен и прецизен редактор. За онези, които нямат честта лично да я познават, томчето "Минало бешело", ще бъде изненадващо нежен сблъсък със силната й, надарена със свободомислие природа. Скромна, събрана, но знаеща отлично истинската си цена, Огняна ни допуска до себе си и отвъд себе си, от своето детство до своите сънища. И неизвестните й стихове.  
Споделеното в това томче е от личност с огнен характер, с непокорен дух, от отривисто и мното симпатично същество. Избрала е много сполучлив формат за мемоарните си фрагменти - кратки и точни - те са словесни откоси, които обаче не покосяват, а покоряват, не сеят смърт, а съживяват у нас забравената и незабравимата цветност в общата ни времева безкрайност...
Който пропътува с авторката това непретенциозно четиво, ще остане за дълго време усмихнат. В себе си. И странно щастлив, защото неочакваната среща с насрещна душа, е винаги празник.

Румен Леонидов    

 

 

За нас портокалите зрееха през зимата, продаваха ги само за Нова година. По килограм на човек от опашката. Казваше се: „пуснали са портокали”. (Или домати, чушки, картофи, лук. По едно време и леща нямаше.) Светкавично разпространяваща се новина, до магазина се тичаше, за да се нареди по-рано човек, та да не свърши стоката. Обаче в разгара на лятото купувахме цели дини и пъпеши, не се продаваха  на половини или на резени.

 

Изобщо не се споменаваше Рождество Христово, чувахме само за Коледа, но и тя официално не съществуваше. Нямаше и Дядо Коледа, имаше само съветски Дядо Мраз по Нова година.  Коледни песни не се пееха по радиото и телевизията. Едва някъде през седемдесетте от Чешкия център си купих плоча с коледни песни на народите, в която имаше и прекрасна, неизвестна българска песен: „Израсло е во двори тенко дърво яблово, твойто име то хвали, млади драги Божно ле, господине ле, мой Коледо ле!“ Нямаше Възкресение Христово, а само Великден - боядисване на яйца и толкова.

 

Нямаше пубертет и критическа възраст, нямаше сатурнови дупки, енергийни вампири и положителна енергия, хороскопи и хомеопатия. Нито позитивно мислене, здравословно хранене и разните други сегашни екстри.

 

Лятно време жените ходеха с рокли от басма; при това рядко купуваха конфекция. Продаваха се платове: памук, целволе, бархет. Носеха се на шивачка или жените сами шиеха. Коприна и кадифе не помня да са носили около мене. За малките момичета върхът беше новопоявилата се тафта  в преливащи се цветове - шен-жен. Но от тафта на никоя от нас не ушиха рокля.

 

Живеехме само според възможностите си. Не помня през лятото някога да се е готвило месо. За закуска - попара със сирене с липов чай (и на двете улици край къщата във Враца имаше липи) или попара с прясно мляко. Понякога баба правеше триеница - каша от претрито с влажни ръце брашно. Следобед - филия с олио, сол и червен пипер. С шипков мармалад. Понякога - с масло и мед. От ранна пролет баба готвеше коприва и спанак. Картофена супа със сирене. Качамак. Миш-маш. Постни картофи. Месо се готвеше зимно време, и то рядко. Баба сама правеше каймата, имаше си машинка. От дупките на машинката месото се подаваше, сякаш мърдаха живи червеи. Никога в къщи в детството ми, дори по празници, не помня салам, шунка, кашкавал и луканка. Не говоря за недоимък, за нас това беше животът и не сме се чувствали нещастни - не и заради някакво си ядене.

 

Баба казваше: „Човек не бива да се ядосва за нищо, което може да се купи с пари“. И не помня у нас разговори за пари, нито да са вземали заеми. А някаква история, която тя често споменаваше, за несретник, явно влах, чакащ помощ от Бога, завършваше с вопъла му: „Боже, Боже, знаеш ли влашки? Къде ходиш, Боже, та не дойдеш?“

 

За 24 май за пораслите крака на децата купуваха сандали; обикновено бяха с два цвята: бели или кафяви. От един модел само. На този ден също за първи път обувахме къси чорапи. После ходехме без чорапи. Наесен преминавахме към тричетвърти чорапи, а по-късно - към грозни (други не продаваха)  светлокафяви дълги рипсени памучни чорапи с жартиери, които се закачаха на две големи копчета на ушито от баба елече. Зимно време носехме цели или половинки обувки, или, при мокър сняг и киша - шушони. Лете играехме с гуменки – само бели или сини. Перяхме ги. Белите обаче лесно се цапаха и чувах, че някои замазват мръсното с паста за зъби.

 

Без да пита майка, баща ми един ден ме заведе да ме острижат нула номер, за да ми се сгъстяла косата, във фризьорския салон на „Раковски“ - над нас, на левия тротоар след „Стефан Караджа“ (по-късно - цветарница, сега - някакъв магазин май). Било е напролет. За да ме подлъже, купи ми мъничко букетче от теменужки; продаваха ги на улицата. Косата ми обаче не се сгъсти.

 

Едно време на обувките слагаха метални звънтящи налчета, за да не се изтърква лесно подметката. Любимият на всички ни брат на баба (и големи, и малки без изключение го наричахме „вуйчо“, най-малкият от братята и сестрите й, пенсиониран вече топограф) всеки ден през шейсетте се отбиваше у нас в София и ми се хвалеше: „Виж ми колана. Гледай каква кожа! От трийсет и шеста година е! И обувките ми са от тогава. Не са мръднали!“ И наистина, изглеждаха съвсем нови.

 

Когато бях в първи клас, библиотекарката на Шесто училище каза на майка ми, че е вредно да чета толкова много, и то книги, които „не са за възрастта ми“. Помня първата книга, която взех от тази библиотека, сигурно по препоръка на същата библиотекарка – „Деца на слънцето”,  от съветски автор, за покълването на семената. Беше изключително тъпа и много ме разочарова.

 

С всичко около училището ме оставяха да се оправям сама. В началото на първи клас се бях наредила на опашка за хартия, за да си подвържа учебниците и тетрадките, в тогавашната ъглова книжарница на „Шишман” и „Венелин”, и като ми дойде редът, казах: „Два листа „обвивателна” хартия. Продавачът се ядоса, че не се казвало така и ме наруга пред цялата опашка.

 

Спестявах обаче стотинка по стотинка и ходех при същия този сърдит продавач  да си купувам книжки ( май бяха по левче) с народни приказки или с истории и легенди - малък формат, с меки жълтеникави корици и  заглавия с кафяво-червени букви; като че ли бяха  издания на „Хемус”, отпреди 9 септември. А нашият вуйчо, когото споменах, като дете неведнъж ходил пеша от Севлиево до книжарницата в Габрово, за да си купи книга.

 

В отделенията, ако някой кажеше: „Живо-зелено!“, всеки тичаше да пипне нещо зелено - дреха, стена, растение. Ритуално възпяване на живота.

 

За завършването на четвърти клас направиха забава и танцувахме танго. Имах съученик - сега ром, тогава - циганин, с две-три години по-голям от нас. Бяхме приятели, научих от него много неща за живота, които помня и до днес. Той свиреше на акордеон „Компарсита“ - за мене беше най-вълнуващата мелодия на света.

 

В средата на 50-те пристигаше каруца с мляко в гюмове на двора в София (вътрешния двор на П-образната кооперация с четири входа срещу тогавашния ВИТИЗ, сега НАТФИЗ, чиято дълга част е към „Раковски“, тогава със сладкарница „Прага“ и Унгарския ресторант, по-късата - към „Гурко“, а най-късата - към „Стефан Караджа“).

 

В отделенията най-много обичах часовете, когато правех върху дъска карта на България от пластелин. Носех я после в къщи с благоговение, като най-скъпото нещо. Чувствах се едва ли не Господ, защото бях сътворила света си. Спомням си също колко вълшебно звучеше думата „папие-маше“; в училище правехме страхотни маски.

 

Незабравими остават тогавашните дървени перодръжки с метални писци, които лесно се изкривяваха, и „непропускащите“ бакелитени мастилници със синьо или лилаво мастило, които задължително течаха и петната не се измиваха.

 

Нямаше нищо по-прекрасно за празниците от гланцовите блокчета и от разтегателната хартия - от нея правехме дрехи, шапки и гирлянди - цветни петна в тогавашната сивота.

 

В началното училище най-хубавите и скъпи ученически чанти бяха чантите от телешки бокс; кожата беше като надупчена, с големи пори. Малката ми братовчедка имаше такава чанта.

 

В детството ми всички автомобили бяха кръглооки, а сега всички са с дръпнати очи, или дори с повече от две очи - като чудовища.

 

В отделенията научих вероятно първата пародия, която съм чула в живота си - пародията на партизанската песен „Шумете, дебри и балкани”. Помня само началото: „Шумете, тенджери, тигани, шумете, пържени яйца, ний идем бодри калпазани със нож и вилица в ръка”. Смятах песента за смешна, но знаех, че се пее само тайно.

 

На учебника по пеене пишеше „Пение“.

 

По същото време, в трети или четвърти клас, имах проблем заради това, че на моя съученичка дадох прякора на любимата си  героиня Топси от „Чичо Томовата колиба“, защото беше силно къдрокоса и мургава. Майка й, учителка по математика в гимназията на нашето училище, снажна валкюра на солидна възраст, ме повика при директорката и ме заплаши с наказание, задето оприличавам детето й на негърче. Направо се парализирах от страх. Но видях основните черти на расиста: злобата и тъпотата. И всеки път, ако чуя „да живеем като бели хора“ или дори „бяла техника“, ме побиват тръпки.

 

Не обичах червената пионерска връзка, мразех  да я пера, да я гладя, да не забравям да си я вържа сутрин и да изпълнявам ритуалите с рапортуването. Още по-неприятна ми беше тъмносинята плисирана пола от униформата, защото я тропосвах преди гладене, а после разшивах тропоската. Последвалият Димитровски комунистически младежки съюз беше нещо чудовищно - децата се учеха на борба за власт; готвеха се за бъдещи интриганти и подмазвачи.

 

Погледнато сега, пионерският поздрав: „Бъди готов!“ и отговорът „Винаги готов!“ са антифеминистки отвсякъде, липсва женският род.

 

В прогимназията ходих на уроци по цигулка в Детска музикална школа и учителят ми смяташе, че съм много добра, „но ми липсва техника“. А аз всъщност изобщо не свирех в къщи. На път за урока сядах на пейка в градинката пред Военния клуб, вадех нотите и ги свируках с уста, за да добия представа, а после отивах на урока и свирех на прима виста. Не се осмелих обаче да изляза на концерт (наричаше се „продукция“).

 

На цигулката дължа любовта си към изобразителното изкуство - често за времето на урока обикалях галериите в центъра на София. Не пропусках изложба.

 

Записала съм си по-късно, че според мене струнните инструменти имат човешки глас, а пианото прилича на речна вода, плискаща се в камъни.

 

В семейството никога баща ми, майка ми и близките не са ме удряли, каквато и беля да направех. Не съм имала страх от наказания, не са ме насилвали да получавам отлични бележки. Кандидатствах за гимназия с изпит - преразказ; баща ми ме подготвяше набързо в обедната си почивка. Пратиха ме да проверя дали съм приета, върнах се и казах, че не съм - не се бях видяла в списъка. Баща ми отиде да провери сам - била съм на първо място.

 

Наскоро получих подарък грамофон и като си прегледах плочите отпреди толкова много години, установих, че съм събирала главно цигулкови концерти; плочи с изпълнения на пиано имам съвсем малко. Едва сега го забелязвам.

 

Някъде в прогимназията се появи престъпно млад учител по рисуване. Караше миниатюрна кола, в която се качваше, като вдигаше настрани покрива или предното стъкло. Казвахме, че влиза в нея с обувалка и излиза с тирбушон, и това ми се виждаше върхът на остроумието. Този човек започна да ни говори за модерното изкуство - нещо нечувано по онова време; от репродукциите, които донесе да ни покаже, помня картините на Мондриан и името му. Не е чудно, че скоро изчезна, сигурно го махнаха, но ето, сега искам да му благодаря. Благословен да е, където и да се намира.

 

Незабравим спомен от детството ми е викът на обикалящите под прозорците в двора на кооперацията в София вехтошари и калайджии: „Стари дреи купуам, стари неща купуам, калайджията!” Наистина, калайдисването си беше вид магия.

Café Pushkin  нарекохмe (според мене аз я нарекох) сладкарницата на ъгъла на „Шипка“ и тогавашния „Димитър Полянов“ в София в гимназиалните си години, по популярната песен на Жилбер Беко - с големите френски певци ме запозна моя приятелка и съученичка. (Тя ми даде Париж, а и Бетовен. Бах слушах с друга приятелка.) Там за пръв път, вече студентка, прочетох на Копелетата - тогавашната ми компания (всички - студенти: медици, философ, прависти, филолог, химик, инженер, а имаше и забележителен художник; повечето - пишещи братя; четирима станаха професори) моя превод на „Вой“ от Алън Гинсбърг. Много го харесаха и двама веднага съчиниха свои подобия. Разбира се, вярата в безсмъртието пречи на човек да си прави архив; нищо не пазя от онези първи години, включително и собствените си стихове.

 

На витрина в един от безистените на „Славейков“ държаха буркани с живи „медицински“ жаби с огромни опулени очи.  Нямаше тестове за бременност, купуваха се тези жаби. Знаехме, че ги носят на лекар, той ги инжектираше (мисля, с урина на потърпевшата) и така се установяваше бременността.

 

В онези времена из цяла София имаше места, където хващаха бримки  на дамските найлонови чорапи. И беше пълно с обущарници. Всъщност и сега има, но са рядкост. Преди десетина години видях една-единствена в центъра на Виена, заприлича ми на стаичка с музейни експонати. Сигурно вече я няма.

 

Да ме простят Кларите и Розите, но никога (без да го афиширам) не съм приемала 8 март, винаги ми се е струвало, че в такъв ден има нещо обидно. Единственото цвете в саксия, което продаваха тогава, беше цикламата. Все пак в гладните времена на тоя ден гледах да купя на майка си замразено пиле и й го поднасях с думите „Това ти е цветето за празника“.

 

Пушех сама в междучасията в края на стълбището към терасата, служеща за покрив, но завистливи подляри от съседен клас ме издали и ми намалиха поведението; едва взех диплома. Разбрах, че наказанието ми не е било случайно двайсет години по-късно, на среща на випуска. Дребни душици, сигурно после и като големи са правили мръсотии.

 

Както казват, „с ушите си видях“ как си отидоха някои думи. Например дропс и пенкелер. В ранното ми детство също така нямаше актриси и актьори, кръстословици, месарници, гастрономи и супермаркети, магазини и плод-зеленчук, самолети, обувки, диаманти, инициативи и проекти.   Имаше само артистки и артисти, ребуси, касапници, бакалии, дюкяни, зарзаватчии, аероплани, обуща, брилянти и елмази;  мероприятия и планове. Всички тогава бяха емигранти, а сега са имигранти; ескимосите станаха инуити; цветнокожите или негрите - чернокожи.  Явлението пропаганда (тогава съществуваха агит-пропагандатори, на които раздаваха специални наръчници) не изчезна, но се замени с „политически коректните“ практики на манипулирането. Имаше урагани, а сега има тайфуни; имаше джунгли, сега са тропически гори; имаше финансови ревизии, сега са одити. Раниците тогава бяха само за екскурзии по планините или за ходене до лозе. Сега са градско всекидневие.

По-късно, когато ме стегнеше шапката и можех да изчезна за малко, вземах влака до Пловдив. Разхождах се по Главната, пиех кафе, купувах си местните вестници и си вземах обратен влак. Случваше се да ида и до Копривщица, но го правех по-рядко.

 

Баба ми каза накрая: „Иде ми да тръгна нанякъде и да не се върна!“. И още: „Отвори прозореца, за да излезе душата!“ А майка ми беше предвидила точно времето на смъртта си в стихотворение, написано няколко години преди това. Сега си спомням една руска приказка - там дъщерята трябваше да намери през зимата ягоди за болната си майка, за да не умре. Имах и друга любима приказка, като че ли беше чешка - извиканият лекар завъртя леглото на болното момиче и Смъртта се оказа не при главата, а в краката му, и то остана живо. Де да имаше магии наистина. 

 

Може да изглежда незначително, но за мен е важно, затова го помня:  едно голямо събитие в живота ми, основаващо се на чуждо откритие. Според съобщение на Кралското географско дружество в Англия, пътешественикът Куентин ван Марл беше установил истината за пиратската песен в „Острова на съкровищата“ - оказа се, че някога е имало остров, наречен Ковчега на мъртвеца, затова песента не трябва да се превежда „Петнайсет души във ковчега на мъртвеца“ (винаги се чудех как толкова хора се събират в един ковчег), а „Петнайсет души на Ковчега на мъртвеца“. Пиратът Едуард Тийч - Синята брада -   наказал петнайсет разбунтували се моряци, като ги оставил на малкия безлюден остров в Карибско море (от групата на Върджинските острови); всеки моряк получил по една абордажна сабя и бутилка ром. Отбелязах това в моя превод на книгата.

 

Според мене Даниъл Дефо (направих първия пълен превод на  „Робинзон Крузо от английски) е чел превода на Алекзандър Поуп на „Илиада“ и се е повлиял от него за сцената, в която морето изхвърля корабокрушенеца на брега (не ми е останало време да се занимая с това по-подробно и да сравня подробно сцените, но съм сигурна, че не греша). И още: старият превод от руския преразказ на Корней Чуковски десетки години се преиздаваше с герой Мориско, само че „мориско“ значи „мавританче“, а не е собствено име, но го установих едва като работих своя превод на книгата. Открих и други неточности.

 

И пак, неотдавна при проучване за моя превод на „Брега на москитите“ от Пол Теру  установих, че авторът най-безцеремонно е откраднал 1:1 няколко истории и описания за книгата си от спомените на английски полковник, прекарал детството си в Британски Хондурас - де юри не е наказуемо, спомените са от края на 19 - началото на 20 век, но приличието изискваше Теру поне да беше споменал името на полковника и мемоарите му под линия. Теру е писал романа си в Лондон, преди да има интернет, където вероятно е чел и книгата на полковника в някоя от големите библиотеки, но едва ли е подозирал колко скоро много от текстовете ще бъдат дигитализирани и ще лъсне плагиатството му. Едва ли друг се е  ровил толкова да изяснява реалии и да проучва различните варианти на креолския с четене открай докрай на речници, стари описания, легенди, запазени картини и карти, както се рових и четох аз седмици наред, та да попадна на тия спомени. Но откритото не ми хареса и Теру не стана мой любим писател.

 

Да го кажа, както го помня: пътувахме в препълнен тролей, средата на седемдесетте, и малкият Калин на висок глас ме попита защо наричат милицията „народна“. Чудех се какво да му обясня, а той побърза сам да си отговори: „Защото вкарва народа в затвора“. Слязохме на следващата спирка.

 

По стечение на обстоятелствата първа взех интервю от Рей Чарлс. Пристигаше за концерт; пазари ме непознат журналист от „Работническо дело“ с обещанието да ми осигури пропуск за  ВИП-а на летището. Реших, че някой си прави тъпа шега, изругах и му затворих, но после позвъних на оставения телефон да проверя.

 

Представих се на Рей Чарлс и си приказвах с него доста време, заедно с посрещачите му, докато чакаше кола. Старателно написах голям материал, но всичко съкратиха и на 26 юли 1980 година (пазя вестника) излезе „интервюто“ ми само с три въпроса, за мое учудване - сбутано някъде на трета страница. Дежурният редактор казал: „Ще пускам някакъв си негър на първите страници!“ Толкова им беше интернационализмът. Данчо Звяра ми поиска записа от разговора, дадох му го и той го използва за свое предаване в радиото. В ония времена - събитие.

 

Най-страшното преживяване в съзнателното ми време е така нареченият „възродителен“ процес - съсипаният човешки живот и чувството ми за вина, че протестирам само негласно. Тогава  Да, ама не дойде в редакцията на издателство „Отечество“ да ни „разясни“ какво става. Не като по-късно  легендарно любимия на медиите „демократ“, а несъмнено като работещия за Държавна сигурност от десетки години журналист. (После той публично се оправда, че станал агент и доносник, защото „не искал да живее като скот“ - дали сте чували по-отвратително оправдание?) В своята лекция  Да, ама не ни съобщи, че българските турци заплашват сигурността на родината, защото много раждат. Аз се обадих от място, че в историята има примери за „окончателни решения“ и справяне с подобни въпроси, и си излязох от събранието. Не гласувах и телеграмата на издателството до ЦК на БКП в подкрепа на „възродителния“ процес (но положително е била пратена като гласувана с пълно мнозинство). Главният ни художник, послушен партиец, тогава каза, че не ме разбира и ме попита: „Седя и се чудя: ти да не си приятелка на Розовата пантера?“ Но никак не беше смешно.

 

В деня на епохалното съвещание, още преди да е закрито, изтече информация, че Тодор Живков е свален и майка ми, която, както си седеше в къщи, така всичко научаваше първа, позвъни на своята приятелка от Кърджали и започна разговора с думите: „Зелиха, да ти кажа, че тук времето изведнъж се оправи. Току-що слънцето изгря!“ Беше четири часът следобед.

 

И на мене на три пъти ми предлагаха да работя за ДС - веднъж след университета, чрез моя преподавателка: да чета и описвам чужди писма - пускали се през машина, без да се разпечатват; веднъж покрай предложение да превеждам на тенис турнир (доверително ми беше разказано как например за Конгреса на глухонемите органите учили езика им, да не би участниците да си предават антикомунистически сведения!), и още един път, с ядното подмятане, че всеки си има цена и ще намерят и моята с предложение, което няма да мога да откажа; иначе можели да ме изселят от София и „да ми вземат всичко“ (?!). Казах, че не биха могли да ми вземат книгите. Не ми се случи нещо кой знае какво - поне така ми се струва; и не си прочетох досието, защото се смятам за много дребна риба, дори за водорасло, а и защото не искам да знам кои приятели са ме донасяли. Но според мене все пак е можело и да се отказва, поне в последните петнайсетина години от режима.

 

Някъде през 1985 година партийната ни секретарка (първа сложила по-късно синьо знаме на балкона си) ми предложи да стана член на комунистическата партия. Казах й, че съм индивидуалистка и не съм склонна да се съгласявам с общи решения. Тогава  тя ме осведоми, че няма да бъда повишавана, нито ще ми разрешават да пътувам в чужбина. Аз пък й отвърнах, че не съм ходила никога в Голямо Дряново, а и на безброй други места в България.  Вярно - без да й мигне окото, тя замина после в Западна Германия на дълга специализация по детска литература, предвидена за мене.

 

Помня, че при смъртта на Черненко тази жена прекъсна почивката си в зимен курорт и се появи в издателството в дълбок траур - черно палто, черен панталон, черна блуза, черна шапка, черен шал, черна чанта и черни обувки; сигурно и бельото й е било черно.

 

Това е положението, което отдавна съм установила: на половината народ пречи турското робство, на другата половина - циганите. Представям си американците на националния си празник от сутрин до вечер да пеят и да слушат песни за английското си робство.

 

Не си давах сметка колко успешна е пропагандата, предрешена като литературна история, докато петгодишният Филип, гледал по телевизията пиеса за обесването на Васил Левски, не ми каза на другата сутрин, че иска на всеки ъгъл на София да има бесило и от всяко бесило да виси по един турчин. Пълен потрес. Каквото и да му обяснявах, оставаше непреклонен. Накрая му казах: „Хубаво, но ще трябва да започнеш от мене, защото съм туркиня“. Детето се замисли и отстъпи: „Добре. Тогава няма да беся турците“.

 

След години, когато много хора се изтъкваха като борци за правдини,

майка ми се смееше, че и аз съм била „репресирана“. Издавах служебно списание - „Радио, телевизия, аудитория“  на Комитета за телевизия и радио, стотина страници с хумористична рубрика и авторски материали, и веднъж публикувах данни от вътрешно социологическо проучване за исканията на българските турци - за повече предавания на майчиния език по радиото и по телевизията, а може да е имало и друго, вече не помня, - като наивно си мислех, че публикацията е в реда на нещата.

 

От ЦК обаче се бяха обадили (изумих се, че въпросът повдигнал български турчин, работил в „Йени ъшък“); унищожиха тиража на списанието, а мене ме преместиха с понижение в така наречения Институт за култура към Министерството на културата (в царството на скудоумието под мантрата „Ом мани падме хум“). За съжаление не ми хрумна да запазя от този брой на списанието. След години видях цялото течение да се продава на битпазар за два лева и изпитах гордост - безплатното издание си имаше цена.

 

Първата ми работа беше в Учебна редакция на Телевизията. Почти по Селинджър обаче („очите ми - хубави, устата ми - голяма“) не се оказах удобна. Преместиха ме с понижение в група за социологически проучвания на балканските телевизии (гледахме ги край границите, където не можеха да ги заглушават).

 

Накрая случайно започнах работа в издателство „Отечество“,  което се оказа раят на земята, с прекрасен директор и много чудесни колеги.  Директорът ни обаче почина и през 1990 година ме уволниха, защото невероятното - и печелившо - издателство, което работеше далече от пропагандата, трябваше да бъде разсипано по указания отгоре.

 

След някакво време, вече безработна, благодарение на професионалната си „деформация“ да чета всеки мярнал се текст, видях на пристанището в Созопол захвърлено парче от вестник с обява; така  стигнах до американска книгоиздателска програма. Обаче заради влязла под кожата на шефовете ми дъщеря на български агент на ДС и там ми беше скроена шапка.

 

Осъзнавам го чак при това систематизиране: от всяко работно място съм била гонена. Сега обаче съм капо ди тути капи. Съчинявам си книги. Работя от сутрин до вечер. Имах късмет с издател съмишленик.

 

Според мене е така, защото по рождение и по нагласа съм щастлив човек. Не можаха да ме накърнят.

 

Следва продължение!

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: