Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Десетте хиляди неща

06.09.2017

Разказ от Димил Стоилов

 

Димил Стоилов

Десетте хиляди неща

Можеше ли  да се отвърже от синджира на състоянието си, наречено „привързаност към десетте хиляди неща“. Така го назовават будистите. Защо?  Защото е в постоянен конфликт със себе си, раздиран от противоречия, защото желанията / породени от нагони/ го теглят в най-различни посоки и за да постига единна житейска цел, трябва да потиска други страни на своята природа. Безименното  е начало на небето и земята, а назованото е майката на десетте хиляди неща. Някой непременно ще припознае Лао Дзъ. Може дори да допълни, че Десетте хиляди неща се въздигат и падат безспирно, а  да имаш и да нямаш възникват заедно, пък трудно и лесно се допълват.  Дрън-дрън. Дрънчи главата му на кухо. Чувстваше се като проскубана кокошка на бунище, която рови с крака мъдрости, писани от други, без да достигне до истинския им смисъл или поне да ги преосмисли, защото му пречеше точно тази привързаност към десетте хиляди неща.

Данчо се чувстваше съкрушен, нещастен, жалък, кух, предъвкан, немощен, гневен. Гледаше дори лошо, стига някой да имаше смелостта да попадне на полезрението му. Направо би го разстрелял с поглед. Смееше ли?  Така като вселена, която се разпада, се чувстваше винаги, когато не му вървеше писането. Можеше да се подиграва и да иронизира всяка своя дума, всяка своя мисъл.  Затова вселената се разпадаше. За каква вселена си въобразяваше? Космос и отвъд, хайде де. Превземки и звездни пратеници. Опитваше се сюжетно да преплете съдбите на двама мъже, които по съвсем различен начин са бяха проходили дългия път от България до Брюксел. Общото беше, че и двамата познаваха тъмните тунели на страданието и кънтящото стенание на болката. И двамата бяха орисани с незавидната участ да попаднат в две строго охранявани места като лагерници. Единият  бе въдворен в Гонда вода, защото бе имал неблагоразумието да се роди  евреин, а другият бе поканен да пребивава безгрижно в Белене, защото бе неправоверен земеделец. Всеки личен живот си е вселена и тези човешки вселени те отпращат към безкрая, когато искаш да ги уловиш или опишеш. Знаеше, че ако сподели страданието си, би предизвикало повече смях, отколкото съчувствие и затова гледаше лошо. Така гледаше  и в дюнерчийницата, когато отскочи да похапне долу на площадчето с  няколкото магазина и ресторанти под неговия апартамент, Преди това бе престанал да се взира с измамна надежда в екрана на лаптопа и бе кликнал с мишката върху  двете  съкровени думи: shat down! Все едно, че бе изрекъл „Сезам затвори се“, преди съкровищницата в скалите въобще да се е разтваряла.

        Не така с лошото, приятел! Не така! Отпусни тези вежди, какво си ги сбърчил. Какво пак те мъчи?

       Нищо бе, нищо… Ей тъй…

       Не е нищо. Да не е някоя булка? Нали знаеш – булки и радости дебнат отвсякъде…

       Де да дебнеха…

       Дебнат, дебнат, ти мене слушай. Кажи сега с какво да те нахраня, защото после имам важна вест за теб.

Бирко. Мъж на около тридесет и пет, с квадратно постоянно ухилено лице, черногарванова коса и тънка козя брадичка. Турчин от  Главиница, завършил хранително-вкусов техникум, затова  дюнерството му идва почти по специалността. Беше го признал със смях, защото всичко  обръщаше с хастара наопаки, за да предизвика усмивка и намираше на всеки какво да каже.  Дори и когато не му се ядеше, идваше тук да изпие по бира и да се разведри, тъй като Бирко бе неуморим оптимист и всичко около него добронамерено и усмихнато клокочеше. Беше напуснал България преди петнадесетина години с цената на две крави, които баща му продал, за да осигури пари за път.  Започнал от Холандия, където работил черна работа по кухните – пак по специалността, и то без документи. По едно време, за кратко – само седмица, се наложило да посети и затвора, тъй като при рутинна проверка по заведенията, изловили нередовните. После се прехвърлил в Белгия и бавно потръгнали нещата, сетне дошла жената, прибрал и родителите. Понякога Данчо идваше  и в късната вечер преди да се затвори дюнерджийницата. Тогава довтасваха и верните апапи, а Бирко вадеше скритата ракия, която не беше за обикновените клиенти, за да се развържат хубавите приказки. Слушаше ги с наслада, защото му приличаха на авджиски истории край камина, когото ловците са се върнали без да отстрелят дори яребица. Единият от приятелите беше адвокат в застрахователна компания, специализирал и Америка и открил там своята естонска любов, за да я откара обратно в Европа. Хвалеше се най-много от всички като се започне от университетите, където е учил,  и   клиентите, на които спестявал всеки ден по милион и отгоре, и се достигне до всяко нещо, което въобще би могло да му се случи например как щели да дойдат американски командоси да спасяват сина му,       ако  е в опасност, тъй като бил американски гражданин. Отиваше му да бърбори с надувки, Динко шеговито го наричаше възвишено и се чудеше дали се вживява в определена роля или отвреме-навреме заговорва арменска кръв.  Другият беше строителен инженер, но и четвърт дума не отваряше за обектите, които изпълнява, защото вниманието му бе обсебено само от  представителките на нежния пол. Третият беше черничък представител от Абиджан, Кот дИвоар. Приписваше актив повече на жена си, която бе защитила докторантура в Льовен и работеше в Комисията, а за себе си загатваше чрез неясни функции в организация за подпомагане на емигранти. Иначе изцяло  се солидаризираше със строителния инженер на темата за обсебването. След третата ракия обикновено се заключваше дюнерджийницата и отиваха в някое заведение да си допият. Само веднъж им се бе повел по акъла. Представителят на Кот дИвоар, който бе напреднал в опознаването на ракията, бе попитал дали искат черни жени все едно, че цялата организация за подподпомагане на емигрантите му е  не само подопечна, но и на разположение. Смениха няколко заведения, в съзнанието му се мяркаха сенки на черни танцуващи дами. Накрая съвсем алкохолно се омотаха, та рано сутринта за изтрезвяване се отбиха в турска закусвалня за шкембе чорба.

От злополучното приключение им остана им шегата, че най-прекият път към черната жена е пътят към шкембе чорбата. Грубичко…, но около Бирко все се вихреха подобни истории, защото той беше като голямо дете, което искаше да опита всичко, след като е влезнал в сладкарница.

Само баща му успяваше да го поукроти. Той пристигаше почти всеки ден, за да премете дюнерджийницата и да помогне с някои покупки. Не приказваше много. Вероятно Белене го бе направило по-мълчалив, когато са го прибрали там, че не искал да си сменя името. Пред Данчо се отпускаше отвреме-навреме повече, може би защото бяха  почти набори.

       Белгийците са много загубени хора – споделяше той.

Гледал двора на съседа си буренясал, занемарен. Като селски човек не му изтраяла душицата и помолил да го тури в ред. Почистил буренаците, направил лехи за цветята, прекопал около овощните дръвчета, подкастрил ги.  Белгиецът не само, че щедро му платил, но и почнал да го препоръчва на свои приятели.

       Тук като нямам нивичка за копане, хем ходя по чуждите дворове дето се казва – да си начеша крастата, хем и ми плащат за това. Не са ли загубени белгийците, ха ми кажи  – питаше го бай Хасан.

       Загубени са, загубени са – съгласяваше се от немай къде Данчо, защото всичко си зависеше от гледната точка. Дори и вселените зависи как ще ги погледнеш, преди да са те засмукали към някоя черна дупка на радостта или отчаянието. За белгийците е удобно някак си да бъдат загубени, защото все някой може да ги намери.

Този ден, щастливият градинар си бе свършил работата в дюнерджийницата и бе потеглил да ощастливява поредния белгийски двор. Бирко продължаваше обслужваше клиентите си с блага усмивка и заразителна приказка, докато опашката съвсем изтъня и помещенийцето с пет маси се опразни.  Едва тогава приближи до него.

       Знаеш ли кой е най-краткия път към черната жена? – попита с усмивка, защото не очакваше  отговор.

Беше приключил с яденето – мергес със сос „Самурай“ и пържени картофки, и затова Бирко му предложи чаша вино. Почерпка от заведението. Мерло от Домейн Бойяр. Прилично и евтино. Сипа и на себе си.  Чукнаха чаши.

       Поканен си на сватба! –тържествено заяви приятелят и изпъчи гърдите.  Помисли си, че както не му върви писането, само сватби и дандании му липсват, но от учтивост попита:

       Каква сватба, бе човек?

       Турска сватба. Усмихвай се ти, усмихвай се. Така те искам, да не са ти сбърчени веждите.

       Присетих се за един филм „Моята голяма гръцка сватба“… Май „луда“ беше…

       Не, не, това си е съвсем друг филм. Сериозно.

Момчето, което му помага в дюнерджиницата в най-усилните часове, източен  слаб младеж с едва наболи мустачки, щяло да се жени. То е от съседно село – Дичево. Ходило заедно с баща си до България да избират момиче. Открили, но не от Дичево, а от  Ножарево, все пак наблизо се падало. Почнали да уговарят башлъкът и след това предстояло младите да станат нишънлъ или „белязани“ на български, докато станела сватбата. Бащата на момичето се опъвал. Била малка още, трябвало да се изчака поне година-две. Родителят на момчето, той пък бил втори братовчед на бащата на Бирко, мек човек, тюхкал се умерено и кандисал да отложат нещата.

       Чакай, чакай – прекъсна го Данчо. – Искаш да кажеш, че и сега, както преди хиляда години, родителите избират кой кого и няма ни любов, ни задявки, ни нищо. То вече всяко второ семейство се избира по интернет, а при вас…

       Ние спазваме традицията. Е, не съвсем, но…

Старите се разбрали поне за една година отсрочка, но не така мислили младите. След три дни момчето отвело момичето при свои роднини в Косара и от там духнали към Брюксел. Та сега тук щели да я правят сватбата. Триста-четиристотин човека щели да присъстват, нямало как да са по-малко, щото не трябвало да има обидени и пренебрегнати. Момчето държало и той да присъства на събитието. На сватбата трябвало да има и учени хора като него. От Бирко бе разбрал, че е писател. Имал бе неблагоразумието да му даде книга, която тъй и си бе останала непрочетена, но  показваше с гордост  автографа от титулната страница на някои от  по-заслужилите клиенти. Можело да подари книга и на младоженците, много щели да се зарадват. Ще дойде, нали? Непременно ще дойде… Бирко говореше бързо, синкопно, задъхано, неустоимо. Въздъхна и обеща. Все пак младите се харесали. Любов…Без това нищо не се получаваше с постоянно взиране в екрана и се разминаваше с надеждата, че някоя и друга написана дума ще доведе друга и друга…

Отиде със свито сърце. Закъсня. Има квартали в Брюксел, където не може да не закъснее. Там измерението време е изчезнало и се води някакъв паралелен друг живот. Почти всички жени, които се мяркат наоколо, са забулени. Кола може да спре насред  улицата ей тъй, без грижа да тръгне отново, дори и клаксоните отзад да са настойчиво оглушителни. Стоките са потекли на тотроара, за да предизвикат купувача, а чистотата и редът не са на първа почит. Движението е препънат кон – бавно и шумно, разговорите са уморително дълги все едно, че приказките на улицата и престоят дават сладостно и неповторимо изживяване. В такъв квартал беше сватбата.

Първо успя да намери паркинга на голям хранителен магазин. Встрани  от него имаше триетажна сграда с червени тухли и широко отворена врата. Заизкачва боязливо стълби с червена пътека докато накрая зала с размер на физкултурен салон избухна в светлина и звуци пред него. Масите бяха запълнени с усмихнати бърборещи хора, музиката трещеше през огромни тонколони с неприкрито желание да удави присъстващите в звукови талази. Бирко веднага го зърна, разбра, че е стреснат и притеснен и побърза да се притече на помощ. Първо го запозна с родителите на младоженците, после го отведе на своята маса, където бяха жена му и още две семейни двойки. Мъжете – по-младият също работил в дюнерджийница, а по-възрастният – най-добрият специалист по водопроводни дела и ел.инсталации, били братовчеди, както можеше лесно да се предположи.

Адвокатът не можел да дойде, тъй като имал среща с много важен клиент. Дали беше точно така или поддържаше легендата, че се труди 24 часа на денонощието, бе друг въпрос, но тъй като братовчедите си говореха на турски, си помисли, че освен маститият юрист, ще му липсват инженерът с женските пристрастия и представителят на  Кот дИвоар, за да разтягат лакърдии. Бялата покривка бе затисната от бутилки кайсиева ракия от Силистра, уиски „Джони Уоркър“, червено  и бяло вино от Русе, Кока Кола, минерална вода „Девин“. Едва бе седнал и пред него се появиха прибори, чиния препълнена с три вида салати. Трябваше ли да се пита  коя  от тях вървеше с уискито? В другата чиния добре препечените мръвки прогонваха заблудата, че някои етноси не вкусват свинско месо. Чукнаха чаши и музиката намали децибелите. От далечния край на залата започнаха да влизат момчета с факли, а зад тях бе колоната от младоженците, кумовете и шаферите. Процесията мина първо през арка украсена със здравец и рози,  а след това през арка с червени балони под формата на сърца. Шаферчетата придържаха полата на бялата булчина рокля, сякаш се предвижваше английската кралица. Други дечица с кошници хвърляха листа от рози, паети и серпантини. Младите достигнаха до средата на дансинга и  започнаха да танцуват. Децибелите пак се достигнаха завидни висоти, а от съседни маси хората започнаха да се надигат, за да се включат в танците.  Сега наред с розовите листа и серпантините над младоженците се сипеха монети и банкноти, а дечицата ги прибираха от земята в плетени кошнички.

Музиката не само, че си беше откровена чалга, но и бумтеше така, че ако беше проговорил на турски, братовчедите от масата едва ли щяха да го чуят. На дансинга се тръскаха рокли с големи деколтета и екзотични ярки цветове, подрънкваха гердани, гривни, обеци. Трудно можеше да разчлени някакъв текст от песните. Имаше едно „вдишвай-издишвай“, което си носеше откровено сексуален подтекст, дочуваше „Дубай,  Дубай“, но в този кючек не ставаше ясно дали е за екскурзионно летуване, емиграция или тресене на определени части на тялото обединяваше всичко това в едно. Бирко също се бе развихрил на дансинг. Лепеше банкноти ту на челата на  младоженците, ту на музикантите като някакъв милионер от Дубай. Сигурно баща му  някъде встрани на масите клатеше неодобрително глава, но сега нямаше как да се намеси и да го обуздае. Данчо все повече се убеждаваше, че не е дошъл там, където трябва и се съсредочи върху уискито, колкото и да не подхождаше на салатите.

Скоро алкохолът бе насъбрал критична маса. Не можеше да има друго обяснение, че се надига от масата и  иска да се потопи в онова стоного „вдишвай-издишвай“ на дансинга. Харесал си бе момиче в ослепително лъскава синя рокля и златен ланец на шията, чийто ръце се извиваха като лебеди,  ханшът му се въртеше причудливо, за да поднесе съблазнително ритмичното потръскване на коремчето и гърдите. Харесал си го бе това момиче и си бе внушил, че няма как да не се разтанцува точно с него. Съвсем изненадващо или пък съвсем преднамерено   Бирко изникна до него. Нямаше как, призна му накъде се е запътил.

       Онази със синята рокля? – потърси  потвърждение дюнерджията.

       Точно онази. Виж само как плува като кораб на дансинга. Може ли човек да ù устои?

       Не става. Ще устоиш, няма как. – каза Бирко загрижено. – Откажи се. Това е кумата.  Я си се приближил, я след това  не мога да ти събера кокалите и аз не мога да те спася. Откажи се…

Отказа се, то това оставаше – да му събират кокалите по дансинга. Седна си отново на стола, продължи да се мъчи пак с уискито и да се окайва за неблагоразумието, че е дошъл в огромната като физкултурен салон зала. Главата му кънтеше като барабан от оглушителната музика и усещаше, че всеки момент може да експлодира в серпантини и конфети. Подариха му – радостта нямаше граници – само две оскъдни паузи. Единия път внесоха масичка с пирамида от стъклени чаши и шампанското трябваше да се налива отгоре, докато се напълнят всички чаши. Втория път пак се появиха момчета с факли. Сега на количката се мъдреше четириетажна торта, която младоженците с истинска сабя трябваше да разрежат, тъй като семейното щастие трябва да бъде поделено. После пак „вдишвай-издишвай“ и „Дубай, Дубай“. Толкова дълбоко бе потънал в морето на самосъжалението, че въпросът на Бирко го сепна:

       Готов ли си?

       За какво да съм готов? Да танцувам с кумата ли или да ми събирате кокалите, както ми каза…

       Не, бе, не. Да подариш книгата и да кажеш някой дума на младоженците. Не се ли притнесняваш да говориш пред толкова хора?

На устата му беше да отвърне: „Кой, аз ли да се смущавам? Аз пред телевизията не съм се смущавал, та сега ли?“. Усещаше, че вече го прихванал алкохола на равнище „ ти уважаваш ли ме“ , но се удържа и отвърна:

       Не се безпокой, всичко ще бъде наред.

Микрофонът вече бе прихванат от енергичен момък с разгърдена бяла риза  и пред него на дансинга вече се бе заформила внушителна редица. Бирко му разясни, че това бил човекът от страна на момчето, а същото щяло да се повтори и от женска страна. И още нещо трябвало да знае – да не говорил много, защото не било прието.  Странно му прозвуча  –  хем да говори, хем да не говори, вече съвсем му причерня. През това време момъкът с бялата риза бе започнал да съобщава имената на дарителите. Исмет давал златно колие на булката, златен пръстен на кумата, освен това… бир,  ики, уч, дорт,  беш… отброяваха се педантично банкнотите, преди да влезнат в плетената кошничка, която държеше едно момченце. Денис дава… алтъ, еди, секиз… Пари получаваха и шаферите, и музикантите. Мехмет поиска булката да танцува, а Нурай – кумата.

Бир, ики, уч… продължаваше броенето. Данчо също се нареди в редицата, а Бирко вече беше минал процедурата и му правеше окуражителни знаци. Щом дойде неговият ред първо си каза името, което беше повторено по  микрофона, за да го чуе цялата зала,  после даде скромната банкнота и тя бе оповестена преди да потъне в плетената кошничка. След това поиска микрофона, а човекът отсреща очевидно се изненада. Повтори кротко желанието си и мъжът с неохота го предаде, като тържествено съобщи:

       А сега господин Ветринов иска нещо да каже…

       Здравейте на всички в залата. Трябва да си призная, че докопам ли се до микрофон, говоря най-малко два часа. – Мъжът с бялата риза го погледна обезпокоен, но Данчо продължи невъзмутимо. – Сега ще бъда по-скромен и ще говоря само четиридесет и пет минути.

Залата зашумя, тук-там се дочу смях.

       Занимавам се с писане на книги и може би затова обичам много да говоря. Писал съм за какво ли не. Писал съм за радости, за скърби, за пътешествия, за житейски изпитания. Най-много съм писал за любовта, защото без нея не може и тя движи човечеството.

Из залата се разнесоха одобрителни възгласи и ръкопляскания. Данчо усети, че му се говори още много за необятното или за едно от хилядите неща, което единствено имаше смисъл. Сам си знаеше, че последните дни писането съвсем не му върви, пък проявява наглостта да се хвали пред хората как пишел за любовта. Хич не върви да им признае, че сега дори свестен ред не може да изтрака на компютъра. Продължи колебливо като търсеше думите.

       Писал съм за сватби, писал съм за разводи…

Изведнъж възцари абсолютна тишина. Все едно, че бомба беше паднала и в залата няма ни един човек. Едва сега си даде основание, че е стъпил върху грешната дума и забърза да поправи грешката…

       …но такава хубава, разкошна, радостна красива многобагрена сватба нито съм описвал, нито съм съчинявал, нито съм имал досега късмета да присъствам. Подарявам една от моите книги на младото семейство с пожеланието те да тичат подир любовта и любовта да ги преследва неуморимо и непрекъснато.

Сега залата гръмна от ръкопляскания и весел смях, които го сподиряха,  докато си седна на стола.

       Добре ли беше? – попита Бирко

       Супер – отвърна той, а в същото време отсреща се виждаше някакво суетене. Младоженците нещо говориха с мъжа с бялата риза. Той  кимаше енергично, после отиде при  музикантите и те клатеха глави в съгласие, преди да бъде обявено по микрофона:

       А сега за българския писател една българска ръченица!

Странно му прозвуча. Дори не можеше да повярва, че действително го чува. Побиха го тръпки. Писател. Писател ли е като има седем-осем книги? Хем изпита неудобство, хем радост. Предполагаше, че много от хората тук в залата отдавна не са докосвали книга и едва ли в скоро време  ще докосват. Въпреки всичко имаше някакво необичайно уважение и почит, защото като тръгна към дансинга му ръкопляскаха, докато направи първите стъпки.

После пак брояха банкноти и  даряваха. Пак имаше кючеци, но имаше и български хора. Чудеше как турците, са пренесли тези танци на толкова километра от България, все едно някакви семенца на обич и привързаност от предишен живот. Когато дойде ред на дунавското хоро,  един от братовчедите на Бирко, той седеше съвсем до него на масата, помъкна Данчо отново на дансинга.

       Недей, бе човече, не знам стъпките – съпротивляваше искрено се той.

       Не се страхувай. Аз сега ще науча българския писател на българско хоро – непоколебимо отвръщаше братовчеда.

Едва след няколко грешни стъпки, които объркаха и останалите танцуващи, братовчедът проумя, че молбите не са измислени и е по-добре е да изпият по една ракия, отколкото да удължават мъчението.

Дунавско хора така и не научи. След седмица постоянните заподозрени отново се бяха събрали в дюнерджийницата, Бирко разсипваше щедро кайсиева ракия, а адвокатът закачливо подпитваше:

       И кого си беше набелязал от дансинга, та нашият приятел те разкандардисваше?

Преди да е получил отговора за пети път, Бирко, инженерът  с женските пристрастия и представителят на  Кот дИвоар се заливаха от смях, все едно че  са още в онзи бар, където се мярка изкусителните сенки на танцуващи черни дами. На него не му беше толкова смешно. Не му се обясняваше, че  е в конфликт със себе си, раздиран от  тъмни противоречия, но се присещаше за  танцуваната ръченица на сватбата, като за едно от десетте хиляди неща, което действително имаше смисъл.

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: