Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Георги Марков за самотата на изгнаника и за всеобщата самота

07.09.2017 1

от Цвета Трифонова

 

                 Есето на Георги Марков с наслов „Самотата” е шедьовър на словесното изкуство. Българският език  и словоред тук са впрег­нати в мисията да изразят неизразимото – мрач­ната сянка на самотата, ръфаща духа на изгна­ни­ка. Излишна дума тук  няма, всяка лек­сема е с прецизна употре­ба и нищо не може да я  замести. Безпощаден лаконизъм на изка­за, ком­пенсиран от  интензификация на стилови фигури - рит­ми­зирани син­тактични пери­оди, повторителни конструкти, метафори с диа­ман­тна ост­ро­та, напрег­ната гра­дация на сми­сли, дори пунктуа­ци­ята е функ­ци­онална. Всичко е препъл­нено със значения, мисълта е  пора­зително точна,  красотата на словото също внася смисъл.
        Най–важни са емоцио­нал­но-психичните обертонове - чувство­то е безд­на, страшна като смъртта и само изящ­ната стили­зация го удържа на ръба на баланса. Тезата за самотата  се развива в концентрична компо­зиция - три вписани един в друг философски мотиви са в градация, за да асоциират мащабен  резо­нанс - от метафизичното  към социал­но­то и от­там към екзистенциалното  битие.
        С всеки следващ пасаж идеята се уплътнява, постепенно придо­бива осезаемост, компресира се накрая в болезнено страдание на личността. Метафи­зичната драма на би­тието рефлектира в трагизма на конкретния човек, копнеещ до без дъх за близост и обще­ние.

       Словото прониква в мисловната, но и емо­­ционалната сфера на „ти”-събеседника. Второличната грама­тическа форма, обръще­ни­ето към хипотетичния събеседник е част от комуникативната стра­тегия  на автора. Изборът й е в унисон с идеите на съвременната антропологична философия, според която „Азът е невъзможен без ТИ”. Дали е съвпадение, че отново български емигрант  от  същия период е  автор и поддръжник  на тази идея – философът Цветан Тодоров.[1] Второличното обръщение създава алюзия за непосредствен раз­говор, за доверие и споделеност. Морфоло­гично оркестриран, тек­стът провокира идентична ответна  реакция. Всеки, който разпознае своята позиция и собствената участ, не­ми­­­нуемо ще е въвлечен в ролята на довереник или изповедник, в духовен събрат на автора. Съпреживяването е неизбежно, иден­ти­фици­раш се със ситуацията, сети­вата и съзнанието са обсебени от тъ­ги­те на неволника. Ти си на неговото място, твоя е драмата, вече си пленник на самотниче­ство­то, което все някога и някъде те очаква.

         Най-напред ужасът от пустотата е положен в галакти­ческа, ко­сми­­­ческа панорама. Тя е щрихирана с поразяващи метафори - "единствен жител на галактиката”, „жива пустиня на безумието”,празно пространство между звездите”. Те целят да създадат пред­ста­ва за тотална самотия и изоставеност . Контрастът меж­ду малката човешка  фигура и вселенската бездна е знакът за бого­изо­ставе­ност. Тази тема  не е нова в българската литература – позната ни е от бездънните творби  на П. Яворов в „Угасна слънце” , „Нощ” и „Родина”, от  Дебеля­новите лирически шедьоври „Миг” и „Легенда за разблудната царкиня”.
        Техен наследник по дух, по талант и съдба, Г. Марков също улавя трагичния миг, когато угне­тена до краен предел, душата зъзне в космичния мрак като без­домно псе, захвърлено навън в мразовита нощ. Необяснимо е как глобалните тропи  попиват мрачната енергия на съвсем конкретния сетивен потрес  и как вселенската пустош се насе­лява не от присъс­т­вия, а от техните липси – липсват други  гласове, други очи, липсват звуци  и дихания – изчезнали са всички атрибути на човеш­костта, чува  се  само ехо от ридание по тяхната загуба. 
         Огромната празнота  е изобразена като пъкъл, чудовище, погълнало в  гробовната си паст най-скъпите чо­вешки прите­жа­ния. Мета­фората на липсите е оригинална ес­те­тическа находка, но първообразът й несъмнено е конкретен. Трябва да си пре­жи­вял подобно нещо, самият ти да си бил за­хвърлен и излишен, обездомен и безмълвен, за да можеш да на­пишеш след­ните  изречения:                     ”Всичко край тебе минава и за­ми­нава без да те забележи, без да ти проговори, без да вземе и без да ти даде. Чув­стваш, че всеки контакт с всекиго е недей­ст­вителен, че всички се разми­на­ва­те в праз­ното пространство между звездите, пътници отнякъде за никъде, че си страш­но сам, неопреодолимо сам, пред­определено сам, вън от себе си и в себе си, толкова сам, че нищо не би могло да ти засви­де­тел­ства, че същест­вуваш.”
         Осемкратно  синтак­тич­но напла­стяване, четворна употреба на лексемата „сам”– акумулацията  е стиловия  ключ към екста­тичната енергия на текста, който трепти на гра­ни­цата на психичния кошмар. Георги Марков рисува само­тията  като небитие, като метафизична участ, обезличаваща човека, лишаваща  живеенето от смисъл. Изведнъж през тези думи проглеждаш  в страшния жребий на изгнаничест­вото изобщо и в драмата на твореца конкретно
.  
    Изведнъж през тези думи проглеждаш в страшната участ на човека, избрал пътя на изгнаничеството. Но като потъвам многократно в глъбта на тези  изречения, усещам ги не само като лична, а като коекзистен­циал­на и национална  поанта. Зад думите се надига горчи­вата отрова , натрупана в душите на всички български  праведници и страдалци. Едва сега, през изгнаника Марков, усещам какво е изпитвал Апостола Левски, самотно изправен под бесилката в  онзи мразовит февруарски ден; и може би това са били последните мисли на войводата Ботев преди свистенето на фаталния кур­шум на връха Околчица; сигурно в същата мрачна бездна се е давел слепият поет Пею Яворов, препъ­вайки се сам из софийските улици, мълвейки безутешно „Деца, боя зарад вас”.
Всеки от тях – дали  предаден от съмишленици или  изо­ставен от народа си, оплют от обществото или прогонен от родината си. Самота без граници,  горест без предел, дух, запратен в Ада, не за друго, а заради своята святост, саможерт­вена доблест и безгранична любов. Думите от есето вибрират от болка, сякаш в писателят  е  прогледнал не само в личната драма , но е  потънал и  в мрачните енергии на всеобщото национално проклятие. Защото и като народ сме самотни и изоставени - без при­яте­ли, без покровители, без синове и държавници, без вяра в себе си, методично погубващи най-ценното и спаси­тел­ното, подадено ни от съдбата. Като  Георги Марков сме, обречени и изгубени на дъното на самотията - човешка, историческа и духовна.

Вторият кръг на композицията свива пространството на  идея­та от космическата й положеност  към земното и социалното  битие. Фокусът се измества към множеството на „другите”, към  „обще­ство”и общността, които са само формални понятия..Образът на самотника е един от вечните мотиви на  бъл­гарската поезия –има го  в безсмъртните  реквиеми на Хр. Ботев, повтаря се настойчиво в модер­ни­те безсъници на Яворов, превръща се в квинтесенция на Дебеляновите елегии, „където всички са един и всеки все пак сам”/ „Прии­ждат, връщат се”/.
          Г. Марков е обречен на тази традиция  по рождение, по дух и по съдба.  Но с рефлексиите на модере творец от втората половина на ХХ в. актуализира и универсализира  параметрите на тази нема. Социалната му биогра­фия  и в родината , и в чужбината е пропита от самота, тази тема пронизва  новелите и пиесите му. Пребивавал е в различни среди и общности, но навсякъде открива крайната истина  - обща е само самотността на всеки и само в нея всички са заедно.
         В развоя на есето между Аза и останалите същест­ву­ва непрео­долимо разстояние, макар да са заедно в пространството  и  времето.Прибли­жаването е  невъз­можно дори меж­ду близки и любими хора. Въпросът за Другия е отпратка към стра­хо­тната алиенация в съвременните общества, към изолацията на човека от себеподобните и
от ценностите на съпри­частието. Рожба на своята епоха, човекът е же­стоко трав­миран от раз­рухите на световната война, от съпът­ства­щите омрази, заплахи и разделения след нея.Това есе той свиде­тел­ства за психоло­гическия климат през втората половина на миналия век, проек­тиран върху деликатната сфера на лично­ст­ната психика.
          Стра­ховете и самозатва­ряне­то, само­т­ността на  човека „вън от себе си и в себе си” са белези на раз­па­да на идентич­но­стта, на инфлацията на ценностите и  морала, през 20 век. Това са характе­­ри­стиките на „крайния момент”, на гра­ничната ситуация, отвъд която идва крахът на човешкото. Без съмнение размислите на изгнаника намират опора  освен в личния  и в историческия опит, и във философските идеи за индивида като незавършена субстанция, чийто живот­ е невъзможен без погледа на другия. Социалната самота се пре­живя­ва като липса на признание и утвърждаване на съществуването.

В този смисъл есето на  Г. Марков утвърждава тезата за човека като интегративно, интерсубективно същество.

Но бихме ли могли да отречем актуалността на този текст, що се отна­ся до днешния ден? Можем ли да не признаем, че прозрението за трагиката на самотника е още по-валидно и за нашия, не само за неговия съвременик? Напротив, разпадът на общността вече е отвъд граничната ситуация,  ако се обърнем към примерите от нашето ежедневие. Гениалният българин е прогледнал в безумието на социалната и екзистен­циалната дезинтеграция още преди половин век, само не е пред­полагал най-ниската степен на деградация на човешкото.

В третия пасаж на есеистичната композиция на преден план излиза позици­ята на Аза - жаждата за общуване и уси­ли­ето да раз­къса обречения кръг тук изригват като емоци­о­нална експресия, натрупана в седем интензивни гла­голи в рамките на една синтак­тич­на единица. Навързани един след  друг, те пре­съз­дават прометеев­ско усилие и стра­стен ко­пнеж за сливане  с „топлото тяло на най-плътна общ­ност”. Пори­вът към  другите  е  изповеден, сакрално чист, топъл  и  абсо­лю­тен.
         Словото постига  непред­ставима кулми­на­ция като ми­слов­ност и изразителност, за да внуши  дълбочината на едно от­кро­ве­ние. Писателят не спестява и не скрива нищо, напротив раз­голва най-скритите съкровения на човека. Но не чрез абстрак­ции или умозри­телни формули, а чрез оно­ва, което е интимно близ­ко, осеза­емо, дори - и на просветения, и на прими­тив­ния. Опора в това отношение са многобройни образи и епизоди от неговата белетристика и драматургия.
        В документалната пиеса „Комунсти” един от персонажите разкрива скритият механизъм, който го е отвел в обятията на партията и на терора. „Ще ви кажа - аз бях сам… живеех съвсем сам, нямах другар, нямах никого… и поради самотата станах комунист”. Но изправен пред лицето на смъртта, плененият партизанин намира утеха в споделянето и в диалога с друго живо човешко същество, дори това да е врагът.
       Странното е, че писателят открива тази психологическа тема именно в секретните  архиви на ДС,  институцията и оръжието на най-колективи­стичната идеология.
Друг фрапиращ пример се съдържа в поли­тико-сатиричния роман „Достопочтеното шимпанзе”, създаден в Лондон. Но да чуем какво казва авторът Дейвид Филипс:


 ”Понякога Георги се иденти­фици­раше­ със шимпанзето. Той мислеше, че е ужасно за едно шимпанзе да бъде министър-председател, че то би страдало много, ако е мин-председател.Когато четете за шимпанзето и неговата реакция, това е реакцията на Георги за такава ситуация.”


       От една страна цитатът показва кой е истинския автор на уникалния роман. От друга  насочва към призна­нието на изгнаника, представено като душевна болка на шимпанзето:

От деня , в който за пръв път се бе отделил от майка си , която бе отишла без него да търси термити, а Уайт Кинг бързаше след нея по пътеката  и се беше качил на клоните на едно дърво , за да я види, и беше плакал и подсмърчал с часове... От този ден досега, вече някол­ко години,Уайт Кинг не се бе чувствал толкова самотен и изоставен.”

       Зооморфната стилизация, написана лирично и сетивно, звучи като изповед. Изгнаникът сякаш е изплакъл собствените „скрити вопли” по изгубената майка и невъзвратимата родна джунгла. И други знаци на скръб и раздяла засилват алюзията за идентичност на повествотеля и героя – пронизителните писъци на самотна птичка в нощта, непреодолимата ограда пред свободата. Тъгата на животното  е толкова автентично човешка, че налага усещане за автобиографична импликация във фикционалния сюжет.

        Ако самотата е  показана като липси и мълчания, то на другия полюс е нейната антитеза - там е гъстота от присъствия, наситена  с дей­ст­вия, гла­сове, докосвания и слияния. Вместо психичните ком­поненти от предните два дяла, тук се трупат физио­логични, се­тивни и телесни детайли. В убежищата на живата човешкост  авторът кодира дори еротичната памет: „да влезеш в топлото тяло  на  най-плътната общност, да  нали­ваш своята кръв в чуждите вени и да живееш в топлината на чуждите тела”. Топлината, тялото и кръвта  са  чувст­вено–осезаеми  атрибути  на  соматичното, но тук фун­к­ци­о­ни­рат  като метонимни тропи на общочо­веш­кия организъм, в тях е символиката на спло­те­ното и съпричастно обще­ство, на любов и отдаденост  меж­ду  близки и приятели. Физическото и духов­ното се  пре­пли­тат и сливат и „не се знае кое е твое и кое чуждо”, разменят се и  се сливат звуци, гласове  и  мисли и във въображението на писа­теля се ражда формулата на щасти­ето.Тя е изречение–поезия, съдържащо  магич­ната озвученост  и сетивната радост от живота, които всеки мечтае и  сънува до последния си дъх: „И да слушаш орке­стър от смеещи се гласове, орке­стър от пла­чещи гласове и всеки миг върховете на пръстите ти да доко­сват всекиго, докато не остане празно про­странство.”

        Поразеният от самотата, смразеният от чуждостта е готов  на всяка жертва, най-голямата от които е самоотказът от дълго търсената и опазена самоичност, готовността  за себезаличаване дори, в името на общността и общението с нея. Ето я, изре­чена като заклинание: „Готов си да се откажеш от себе си, да се разтвориш завина­ги в общото тяло, да не се чувстваш повече  единствен, неповторим и сам.” Нямам отговор на въпроса дали това е проглед  откъм  дъното на отчаянието  или  предел на себе­по­зна­нието.Творецът е готов да се откаже от свободата и уникалната си идентичност. Извисеният индивидуа­ли­зъм и духов­ната посветеност, за които е направил съдбоносни жертви, сякаш отстъпват  пред простите потре­бности на материята. Надде­ляват първичните инстинкти на чове­ш­кото същество да чувства до рамото си  гласа, диханието и топли­ната на дру­гите. Неистова жажда  по близост и обич се афишират в тези редове – изра­зеното дотук може да се дефинира като го­рестен  вопъл, като изповед и  гореща молитва. Положе­ни в нозете на съдбата, тези святи думи и чувства би трябвало да  по­родят, ако не отзвук, то поне искрица надежда. За сметка на това ответът прозвучава като внезапен шок, като удар в гърба.
           Геният на Георги Марков е събрал всичко в един  покърти­те­лен  въпрос: „Но къде са другите? „Срещу питането, срещу молит­ва­та, срещу надеж­дата, очак­ването и
себежертвата  няма отго­вор, защо­то отсреща просто няма никой. Въпросът  крие стъ­пи­сване, зад него се надига глуха  печал и безна­дежд­ност. Психо­гра­фиката на изживя­ното е като изнурителен  път, внезапно стигнал до про­па­стта.Тя вещае  мърт­вило на душата или  прео­доляване на  страха.
           Георги Марков извърши този подвиг – стъпи в пропастта на изгнанието, но се изправи  отново. Надмогна студе­нината и самотата, прене­бре­жението и
чуждостта, защото осъзнаваше истори­чес­ката и морал­ната  мисия, която му  бе предоставила  съдбата. Лаконичното му произ­ве­дение е квинтесенция на всичко преживяно, изстрадано и преми­сле­но през живота, раз­сечен на две половини  от принудителната еми­гра­ция. Някъде преди зародиша на текста е  споменът за отми­на­лото, стоплено от май­чината ласка и от любовта на же­ните, от творческото опиянение и успеха , след низ от болести, неправди, омер­зе­ния. Спомените за любимите лица и близо­стта, за споделените думи и жестове, за красо­тата и очарова­ни­ето на родното - всичко скъпо и завинаги недостъпно са проблясъци на контрастта, чрез който се откроява позна­нието за чуж­достта и самотата. Съкровищата на миналото му дават сили да се оттласне от дъното и да осми­сли трав­мич­ната житейска ситуация като нов жизнен опит и пред­из­­ви­ка­телство за духа. Формулата на раздяла и слятост е заключил в неповторимото си изречение, което би трябвало да е верую на всеки изгнаник: ”Има смисъл да съм тук, само ако продължавам да съм там”.
             Най–сетне научаваме какво е преживявал и как е бил пре­пълнен със страдание и свръхволя  духът на жизнерадостния мъж, който въ­плъти  непречупената съвест на истин­ския творец и граж­да­нин. Той  последва  зова на съдбата,  за да може да изрази в словото си неволята на своята родина, оставяйки за потом­ст­вото и за исто­ри­ята талантливите си романи, новели и пиеси инакрая знаме­нитите „Задочни репор­­тажи за България”.­ Усамотен и хлад­но­кръвен, край мъгля­вата Темза или под апокалиптичното небе на Германия той пише­ше, за да може да умре. Знаел е още тогава, че ду­ми­те му ще придобият власт над душите, само ако са подпи­сани с кръв, ако са потвърдени с върховна саможертва. Защото такава е кармата на препатилата нация. Който изго­варя исти­ната и цени свободата, самият той да се превърне в емана­ция, в глътката сво­боден, чист ефир, способен  да съживи духа на стъпканото  Оте­чество.

             Краткият текст на есето неусетно съ­бужда аналогии с изпове­дите  на други велики самотници в българска литература. В съзна­ни­ето ми отеква тътен от безсмъртната молитва „да си найда и аз гробъти  „гласът ми  да премине тихо като през пустиня”,  или се про­мък­ват  реквиемни акорди  и „зимата пее свойта зла песен”; чувам пак скръб­ната „сиротна песен” от фронта, или пред­смър­тен во­пъл „не ме ос­та­вяй ти отвън на пътя, вратите не залост­вай”, накрая на върво­ли­цата е въженцето, скри­то в джоба на Бо­рис Христовия самотник.Няма кой да отрече, че в наше време потвърдихме с дела пророческите визии на поетите - въженцето излезе от джоба и почти всеки ден  влиза в употреба по селца и градове.

           Ни­що не е свършило и не свършва нито във времето, нито в прос­тран­ст­вото. Сто­тици хиляди гласове и спо­давени мъл­ча­ния по всички кътчета на  пла­нетата и днес мълвят тъж­ните си блянове, насън или наяве изпла­к­ват или преглъщат сълзите  на самотата, далеч от родината и от лю­би­мите си хора, от лазурното небе и от великолепните планини на милата им родина. Георги Марков изпреварващо ги предвиди и предварително изпрати   прощално  писмо от името на скръбните емигрантски талази и от името на изоставените  старци на България.  

Цвета Трифонова

 


[1] Тодоров, Цв. Ние и другите С., 1998.

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  09.09.2017 10:50 | #1

Wortdrescherei* Трябва да отговаряш за думите си‚ защото те не отговарят за нищо. Иначе казано‚ не издевателствай над тях. *дрън-дрън ярина

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: