Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Митът за чекмеджето

08.09.2017 | автор:  Есе от Румен Стоянов

При соцтоталитаризма българи пишат без изглед творбите им да бъдат отпечатани

  

МИТЪТ ЗА ЧЕКМЕДЖЕТО

Есе от Румен Стоянов 

      Гласи: при тоталитарсоциализма българите не пишат работи, които няма да видят бял свят, не създаваме творчества, предназначени да стоят в чекмедже. С други думи, нашите словесници дирят непосредствена осъщественост, целят близкото, не мислят твърде-твърде за далечното и, което в случая най-важно е, не се опълчват против липсата на свобода за волеизява. Ще рече отечествените поети, писатели не бяха люде храбри, съобразяваха се с ограниченията на подтискащата управа: вкратце низкопоклонствуваха.

      Всяко обобщение, тикащо много неща в един кюп, изисква уточнение, иначе има опасност да бъдем несправедливи досежно тук интересуващото ни: българи пишеха ли страници, за които знаеха, че няма да ги осени печатарско мастило? Ще избързам с отговора: да, да, да. Не искам да съм голословен, затуй ще приведа имена.

      Мнозина сънародници завещаха произведения, при все че те нямаше да стигнат до читателски кръгове. В това противоборство с установените от партията изисквания челно място заема Яна Язова. “Речник на българската литература”, БАН, 1982, в бележката за нея скромно, за да не кажа свенливо, упоменава: “След 1944 прекратява литературните си изяви”. Иженарицаемото прекратяване обхваща има-няма точно тридесет години, до 1974, когато писателката умира: без да е оставила перото. Само Язова да бе, пак измива лицето на българските писатели и опровергава мита, че не са работили за чекмеджето. За тридесетте години, които устисква подир славния и героичен 9-ти, създава шест романа и един сборник с афоризми, тоест седем книги.

      Не само Язова избира тоя път. Змей Горянин умира през 1958-а. Упоменатият “Речник” уведомява за три негови книги след 9-ти септември, едната без дата, двете са от 1947, кога идва краят на законно разрешената опозиция. А в продължение на ония единадесет години до кончината си? Неговата “Кондика на светата Бачковска ставропигална обител” отлежава половин столетие, чак до 2009-а, когато  я издава “Боян Пенев”.

      Специализиралият международно и междудържавно право в Париж и Рим Георги Генов (1883 – 1967), ръководил катедра в Юридическия факултет на Софийския университет, пише в Централния затвор 12 и 13-и том на своята 23-томна “Политическа и дипломатическа история на България”.

      Панайот Константинов Чинков, прекарал в шест затвора и на остров Персин общо тринадесет години, пише през 1968-а “Сега ще чуете нашия коментатор”, чиято поява сочи 2001-а (ИК “Синева”).

      Двадесет години Чудомир (1890 – 1967) води дневник: но бе четен едва нему посмъртно: 1994.

      Димо Райкови два романа, „Писма до мъртвия брат” и „Пансионът” съответно виждат бял свят едва през 1993-а и 1995-а.       

      Йордан Русков е осъден на 7 години затвор и то само за едно стихотворение: „Зов за свобода”, посветено на Унгарската революция (1956).

      Ангел Ников (1932), задържан в пловдивската Държавна сигурност пише (1956) стихотворението „Поздрав до унгарските въстаници”, опечатано през 1991.

      Бившият царски офицер и летец Дянко Марков (1922), политически затворник от 1949 до 1952, създава в мерена реч „Унгарска рапсодия 1956”, включена в неговия сборник с показателния наслов „Заключени слова”, 1992.

      Д-р Вергилий Кръстев съставя десетки томове с произведения от Петър Дънов.

      Д-р Тачо Танев пише “Беседи за българските азбуки”, видели бял свят едва през 2003 г.

      По време на соцтоталитаризма не бе удостоена Стана Димитрова (1947 – 2008) с ни една  книга. Смъртта я завари с издадени седем стихосбирки и един роман, „Отделението”, за психодиспансер.

       Отец Данаил Мусински води „Дневникът на един свещеник”, обхващащ повече от две десетилетия, 1941 – 1962, и тия 327 страници стават обществено достояние благодарение на  Университетско издателство „Св. Климент Охридски” (2009).

       „Наниз от усмивки” (2007) на Георги Григоров представлява подборка от тридесетина тетрадки с дневници, разговори.

       Коста Скутуновите „Бурни времена”, тоест спомени, било е невъзможно да се явят преди рухването на Берлинската стена, отпечатва ги издателство „Синева”, 2004-а.      

      С дръзката си поетичност Биньо Иванов не бе никак обичан в издателства, но той не престана да я развива.

      Йордан Палежев чака, ако ме не лъже паметта, четиринадесет години да му излезе стихосбирка.

      Борис Гуляшки бе принуден да го надмине: шестнадесет лета.

 

 

 

      Първенец обаче става, не по свое желание, Иван Коларов. Сатиричната му книга “Хипотези”, представена в издателство “Български писател” през 1967, не получава официално благоволение цели 22 години, сиреч явява се едва през 1990, като междувременно през 1973 е извъртяна циклостилно в 100 бройки самиздатски. Известният присмехулник, издателски недолюбван, посреща 10-ти ноември с пет-шест неиздадени книги, опровергавайки на свой ред лъжата, че българин за в чекмедже не пише.

      Тук не целя да изброя всички ония, които са го вършили, поменикът не е малък и не искам да изпусна неволно люде, изстрадали своето упрямство да крачат извън прословутата главна линия. Да, на пук на люде, не познаващи тогавашния литературен живот у нас или преднамерено изкривяващи истини по него, българи пишеха за чекмеджето. Доста заглавия от него бяха извадени след 10-ти ноември, но митът остана. Даже членове на партията създаваха неща, които идеологическият надзор не би допуснал в никакъв случай: дневниците на Борис Делчев, Христо Радевски, Николай Хайтов. Родопчанинът е принуден да махне страници, които включва в двутомника от 1998-а. Към пишещи за чекмедже следва да причислим всеизвестния Радой Ралин, но също Йордан Вълчев, Константин Павлов и Евгени Кузманов с отхвърлените му романи “Съкровището на корините” и “Фото “Лазур”, Светлозар Игов с неговата еднотомна история на българската литература.

      Нарочно отбелязване изисква Филип Дахилов, автор на повестта “Хроника на жестоките дни”. Тя бе отпечата едва през 1994. С право: започвайки от самото й заглавие, творбата е неиздаваема в тоталитарсоциалистическите времена, чиято безчовечност той безпощадно разголва. В уводната бележка към произведението Георги Мишев споделя, че щом прочел  работата на своя приятел, дал му съвет да я изгори, което показва в каква степен била е тя опасна дорде са на власт комунистите. Следователно, създалият ония тежки, мрачни страници за светлата ни соцдействителност писал ги е ясно съзнавайки тяхната участ. И както ред други труженици на перото безусловно опровергава измишльотината, че българинът не бил писал за чекмедже. Изводът ми се гради върху още един факт, който почерпвам също от редовете на Мишев: Дахилов му предоставил за прочит своя ръкопис преди повече от две десетилетия (спрямо 1994). Или тая силна, безпощадна книга ще да е била завършена в първата половина на седемдесетте години, кога изобщо нямахме представа от понятие за бъдещата перестройка-переструвка, камо ли за безславния пропад на реалния социализъм. И въпреки пълната невъзможност произведението да излезе, Дахилов го е не само завършил, но и опазил. Ако туй не е писане за в чекмедже, що е?

      Повтарям, тук не възнамерявам да съставя изчерпателен списък на всички зачекмеджетени творби, а и не ми е по силиците. Не мога обаче да не спомена, че Бешковият дневник, представен в 2015-а, тоже представлява як противовес на лъжата за българина и чекмеджето. Разбира се, не всеки е длъжен да познава изотвътре дебрите на отечественото соцписателство. Но трябва да не приемаме лековерно користни внушения за пълно раболепие на творците ни.

      Атанас Славов има стихсбирка „Пролет 1956” с предговор „Поезия и живот”: още заглавието й необоримо заявява, че тя дълго ще се надява читатели да я разлистят.            

      Ванда Смоховска написа “Пътят към смъртта и възкресението у Достоевски”. Естеството на изследоваческия труд е такова, че той не бе удостоен с печатарска машина.

      Петър Груев Пейчев (1929 – 1953)  е роден и разстрелян в София. Преди да бъде съден за образуване и ръководство на въоръжена организация, имаща за цел да се бори против народната власт, вече е написал стихосбирката “Синовете на свободата”. Чак през 2005 г. тя излиза с добавка пред оригиналното й заглавие “Петър Пейчев  -  поет и антикомунист”. Съгласно неговия приятел и съратник Николай Илиев в “Нашата борба против болшевизма” (ИК “Българи”, 1998, 2006) вместо последна дума Пейчев изрекъл по всяка вероятност подчертаните два реда от творбата си “За свободата”, която привеждам в откъс:

Но нека блесне гръм -  на тъмнината

със ярка светлина да сложи край.

Да озари и възроди сърцата,

за свободата път да начертай.

На свободата синове станете

и нека тя да бъде идеал.

      “Димитър Казаков Нерон” е книга от Димитър Пумпалов, съдържаща бележки на големия живописец, които заради хапливостта към Съюза на художниците немислимо бе да се явят преди 10-ти ноември. Въпреки това авторът им ги е изказал и те също свидетелствуват против чекмеджето.

      Д-р Лиляна Райчева има десетки стихотворения, които не можеше да бъдат издадени при соца. Също като пиесата й “Нещо ще се случи”.

      Друга достойна жена е Донка Райнова, чиято стихосбирка “Да ги нямаме такива” (1961) е инкриминирана.

      Свобода Бъчварова създава книгата “Пур  льо Мерит”, но по искане (чети заповед) на съветското посолство е изтеглена от книжарниците                                                                                                                                                           

 и унищожена.

       От д-р Найден Найденов (изд. “Галик”, 2002) е “Спомени с Иван Багрянов”.

      Боян Болгаровото “Себеразкриване” (2008, “Факел”) тоже крие неща, които бе невъзможно да минат през цензурната цедка.

      Същото важи за “Родопски помаци” (“Български писател”, 2010) на Михаил Арнаудов, когото Народният съд праща в затвора.

      Петко Огойски пуска в самиздат (1981) “Езда на таралежи”, стихотворен хумор.

      От подполковник Стоян Илиев е “Из спомените ми” (1993, “Св. Георги Победоносец”).  

      Стефан Бочев, дипломат и журналист преди 9-ти септември, зет на Кьосеиванов, оставя “Белене”, спомени, излезли през 2009-а в “Комунитас”.

      “Моята мисия в Кайро” от Стойчо Мошанов също трябва да изчака до 1991-а.

      Дончо-Палавеевата книга “Из спомените на един търговец на тютюни” (2010) също е дълго отлежавала.

     Две стихосбирки на политзатворника Йосиф Петров тоже е трябвало да влязат в печатница едва след повратната 1989-а: „Смях и жлъч” и „Вик от каторгата”.

      По желание на автора Вълчан Хадживълчанов книга му “Хора и срещи по моя път” е отпечатана (2002) подир неговата смърт.      

      “Писма от Ловеч” на Владимир Василев, макар пращани съвсем не с намерение да съставят книга, също излизат чак през 2011-а благодарение на братята Васил и Марин Колеви.

      Младият земеделец Герчо Джамбазов от варненското село Неново изстрадва присъда във Варненския и Плевенския затвор, на остров Персин и там написва стотина стихотворения. Оцелелите помества в сбирката „Персинци” (1994).

      Монографията на Стефан Маринов (1931 – 1987), разглеждаща класическата политикономия, е отхвърлена през 1959-а. Двадесет години по-късно  първата й част излиза в Италия.            

      А вземем ли да броим отделни произведения (едно от тях е поемата “Гара” на Росен Калоферов), които революционната бдителност не би пуснала до пазара, количеството им рязко скача. При туй положение далеч не е вярно твърдението, че българинът не бил писал за чекмеджето.

      Не една и две книги имаха ядове с цензурата: “Краят на потоците” (Свилен Капсъзов), “Покривът” (Георги Марков),  “През девет баира” и “Нови стихове” (Невена Стефанова).

      Боян-Папазовата пиеса „Да отвориш рана” (1978) е свалена от сцена след първото й представяне.

      Дори Камен Зидаров, оглавявал Народния тетър и Герой на Народна Република България, доживява да бере ядове, щом негови пиеси надхвърлят допустимата критичност: „Диана и героят”, „Завръщане от Рим” въобще не биват поставени, а „Плесницата” я изтрайват един сезон (1967) в Народния театър.

      Каква е равносметката с чекмеджето? Положителна. В смисъл, че при соцтоталитаризма българи пишат без изглед творбите им да бъдат отпечатани. Отрицателна. Броят на дръзналите да го вършат не е толкова голям, колкото ни се ще. Но предостатъчен да опровергае мита за чекмеджето. А за да разберем са ли наистина малцина малцината, редно е да направим съпоставка с броя на техните събратя по участ в останалите лагерни страни, което е вън от моите възможности. Обаче не бива да пропускаме колко са населенията им. Не би било справедливо да очакваме у нас смелчаците да се равняват по количество с ония в СССР или Полша. В България при соца бяхме колкото живущите в един, та дори половин голям съвременен град и на тая основа следва да извлечем заключението си. Дано един ден някой проучи в дълбочина и шир въпроса и напише обхватен труд за съпротивата на българските поети, писатели срещу тоталитарсоциализма. До тогава не бива да ги хулим с упрека, че сред тях нямало пера за чекмеджето. Вярвам, че картината ще се окаже твърде по-достойна, отколкото сега, още съвсем бегла, изглежда.

       Защо обаче плъзна митът за чекмеджето? Обяснимо: ако ти сам не си писал за в него, а нямаш доблестта да признаеш, че в същото време други са го вършии, за прикриване на твоето държане по-добре да уверяваш, че всички били са като теб. Познато: крадецът вика дръжте крадеца.

      Да припомним: току подир славния и героичен 9-ти задържани са над 28 000 души. От тях 12 122 биват изправени пред иженарицаемия Народен съд. Между декември 1944 и април 1945 са произнесени 9 155 присъди (от тях 808 условни, 4 312  постновяват затвор, 1 305  -  доживотен затвор, а 2 730  -  смърт.) Дванадесет години трае въоръжената съпротива на десетките горянски групи. Въпреки тия неопровержимости до ден днешен битува зловредната измишльотина, че българите са племе робско: защото ние търпим очеваната лъжа, каквато е и митът за чекмеджето.

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Очаквайте "Малките неща" от големия Анди Андрюс

Самота