Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Космическият мъдрец Станислав Лем

12.09.2017

Из книгата интервю на Томаш Фиалковски

 

    

За възторжените нонсенси и въображаемия край на науката[1]

 

Томаш Фиалковски: В рецензиите за Вашата книга „Мигновение” често се появява упрек или може би по-скоро констатация, че от прометеевски привърженик на науката сте се превърнали в отявлен цивилиза-ционен песимист. Така ли е наистина?

Някога определях себе си като „оптисемист” и предпочитам да остана при тази характеристика. Според мен би било добре да се съпоставят крайно оптимистичните възгледи относно укритите в бъдещето възможности с крайно песимистичните. Що се отнася до първите: „Шпигел” публикува отделна серия под заглавие Светът през XXI век. В първата публикация, посветена на биологията, изследователите обещават значително удължаване на живота. Има и подробности: например, една статия за специални коктейли от хормони, които ще подобряват умствената и физическата кондиция в напреднала възраст. А по въпроса за възстановяването на паметта – благодарение на генетични операции хитри и досетливи охлюви щели да оповестяват появата на хапчето, което да гарантира бързо и ефикасно мислене.

 Хапчето от тези охлюви ли ще се произвежда?

 Не, засега само е предназначено за тях. Но както ни убеждават авторите на статията, не след дълго и ние ще го дочакаме. Очевидно според тях ние също сме някакъв вид охлюви. В областта на генетиката – една изследователка отглеждала стадо от безкрайно витални старци. Тези витални досадници засега са вид червеи, но хората вече са се наредили на опашката.

            Тъй че това е онази оптимистична покрайнина, която аз лично смятам за куп розови и радостни, ала все пак – нонсенси. Затова пък Краят на науката, книгата, написана от Джон Хорган, бивш редактор на „Scientific American”, и издадена на полски от издателство ”Прушински”, ни насочва в обратната посока и представя извънредно мрачна картина. Достатъчно е да прочетем заглавията на поредните раздели: първо имаме „Краят на прогреса”, после идват „Краят на философията”, „Краят на физиката”, „Краят на космологията”, „Краят на еволюционната биология”, „Краят на обществените науки”, „Краят на невробиологията”, „Краят на науката за хаоса” и като епилог – „Ужасът на Бога”. Ами, аз вече Ви казах, че съм настроен крайно отрицателно към опитите да се произвежда своеобразен фирмен микс, в който науката се омешва с Господа. Въпросите на теологията са едно, нъзможно е да се стигне дотам, че нейните отношения с науката да протичат без колизии, ала нито на науката са нужни божии патерици, нито на Бога са нужни научни патерици. […]

            Естествено, науката се намира във вечен бяг, никой, дори най-великият неин представител – Айнщайн например, просто не може да каже, че с него свършва всичко, а пък ако някой от факта, че теорията на относителността устоява на критиката, извежда убеждението, че тя е валидна навеки – това би било доста смело убеждение. Намираме се в постоянно ускоряване. Този род ускоряване се илюстрира с така наречената логистична крива. Тя има формата на разтеглена буква "s”: най-напред се развива много бавно, после настъпва рязко експоненциално нарастване, а след това – сатурация или насищане. Това, общо взето, би отговаряло на представата на Хорган. В науката обаче нещата не стоят така. Всички наблюдения, в които той открива край, се разминават с действителността. Не е нито така, че всички тези ураоптимистични прогнози за акробатични стоичетиригодишни старчета може да се сбъднат, нито пък така, че еволюционната биология ще стигне до края си. […]

            Книгата на Хорган представлява интересна комбинация от нихилизъм и типично американска нагласа: като се заема с нещо, ще го оправя веднъж завинаги. Това прилича малко на моя bête noir, Херман Кан, който с подобно голямо вътрешно убеждение и самоувереност вещаеше прогнози, които после изобщо не се сбъдваха. Когато изпадам в лошо настроение, понякога вземам някоя от неговите книги, за да се убедя, че той е сбъркал в сто от стоте процента; това малко ме развеселява.

 

А дали това не е свързано с липсата на въображение? Сред заглавията, които някой може да напише днес, Вие споменахте неотдавна такова: „За конструкциите и синтезите, които днес не сме в състояние да си въобразим”. Позицията на Хорган ингорира възможността за съществуване на изобщо непредвидими днес перспективи.

 

Няма съмнение, че съществуват неосъзнати докрай граници на силата на въображението и способностите на човешкия ум, техният характер обаче е различен от границите на разходите за наука, предназначавани например от Конгреса на Съединените щати. Същевременно за Хорган еднакво препятствие е както ограничението на нашия ум, така и това, че Конгресът няма да даде пари. Нали тези неща не може да се сравняват! Залага се на едно ниво това, което е възможно днес, с това, което е възможно за финансиране. А нали днес е известно, че брутният продукт на всички държави в света няма да стигне, за да се превърне Марс в подходяща за заселване планета. Биха били нужни – несъществуващи! – квадарилиони долари.

            Та, Хорган мечтае за края на всичко – тази тенденция „да видиш сметката” на науката, този радикализъм ми се струва много американски. Малко като нещата с Фукуяма, който искаше да приключи историята и да ни внуши, че след упадъка на комунистическата система ще потънем в мир и покой, а сега се опитва по всички възможни начини да преинтерпретира  и преобоснове своята концепция, та все пак да излезе на неговото... Затова пък аз съм съгласен с тъмноликия секретар на ООН, който каза, че опасността от световна размяна на ядрени удари не е намаляла поради разпръснатостта на ядрения арсенал. Когато давах през 1994 година интервю на един млад немски философ, казах между другото, че вероятността за използване на ядрената енергия като оръжие бавно нараства. Просто аз споделям концепцията на пробабилизма: колкото по-продължително съществува някаква възможност, толкова по-голям е шансът за повече или по-малко налудничаво нейно реализиране, още повече, че хората обичат налудничавите неща и с удоволствие ги вършат.

            Хорган иска да разграничи това, което е абстрактно-теоретично и което той нарича „чиста наука”, от това, което са нейни техноплодове – дали биотехника, дали завладяване на космическото пространство, дали преобразяване на Марс в терен за колонизация. Той твърди, че това вече не е наука. Според мен тези твърдения отговарят – с известно доста грубо приближение – на разграничаването на функциите на ръцете от функциите на краката. Естествено, не можем да кажем, че ръцете са вид крака, нито пък обратното, ала тяхното функциониране има много общи черти. От науката покълват някои технологии, които получават подкрепата на природо-математическото мислене, а понякога те подкрепят това мислене. Въпросните процеси имат до голяма степен характер на обратна връзка.

 

Дали този радикализъм не произлиза просто от някаква мода? Краят на хилядолетието е, на мода са всевъзможните обобщения, защо да не се обобщи също така и науката, и – приключваме с проблема.

 

Именно, Хорган дори слага надгробни плочи на отделните нейни области. Попър доста му се ядосал, понеже въпросът за фалшифицираната фалшифицираност просто няма смисъл. Фалшификацията имаше своите привърженици, към тях принадлежеха например Лакатос и Файърбенд, оня разбунтувал се ученик на Попър. Тук се сблъскваме с известни крайности във философията: например Файърбенд всъщност е бил философски анархист, той твърди, че anything goes – всеки метод е добър, стига да ни води до целта.

            Дали изобщо е възможно да се отдели това, което е научно, от онова, което е само техническо? Може ли да се отдели ножа от хляба? Впрочем, проблемът е свързан и с това, което провъзгласяват ураоптимистите от сорта на популяризаторите от „Шпигел”. Цялата концепция за това почти обезсмъртяване на индивидуалния човешки живот се разклаща, когато тя излиза извън евентуалността за използване – благодарение на клонирането и тъй нататък – на банки за органи като сърце, бъбреци и т. н.

            Изобщо не можем да подминем факта, че животът – казано по най-опростен, но разкриващ същността на нещата начин, – е винаги, от най-простите бактерии, та чак до хората, преобразуване от живите системи на някаква храна, представляваща по-висша материя, в по-ниско разположена материя. Затова настъпва нарастване на ентропията и това отговаря на най-общо разглеждания паневолюционен принцип. Тук ще направя отклонение в посока към Космоса: по подобен начин звездите възникват, раждат се, узряват, разрастват се, разпалват се и изсветляват благодарение на преминаването на водорода в хелий, а после на хелия във въглерод и тъй нататък, а след това, ако са много големи, по-големи от слънчевата маса, те стигат до края си като нови или свръхнови и се превръщат или в кафяви, или в бели джуджета, или пък – ако имат достатъчно маса, останала след експлозията, – пропадат като черна дупка. Това основно развитие на еволюцията е добре познато. Отнася се също, само че в по-малък мащаб, за движанието на планетите. Днес вече знаем, че Луната е възникнала в резултат на сблъсък със Земята на някакво небесно тяло. То изтръгнало от горящата все още Праземя голяма част от нея, която под въздействието на силата на привличането се оформила и обикаляла най-напред близо, а сега се отдалечава от нас с четири-девет сантиметра на година. Поради това, че Луната е най-големият спътник в Слънчевата система, тя много успешно стабилизира наклона на земната ос спрямо равнината на еклиптиката, благодарение на което нашата Земя не се преобръща, както правят някои други планети; така Луната защитава също биосферата. Освен това Юпитер действа като космическа прахосмукачка, защото успешно отклонява от пътя им различните кръжащи в космическото пространство скални отломки – планетоиди и метеори – и намалява опасността от опасни удари в Земята. Действително, убийствен за по-голямата част от живота на Земята сблъсък се случва горе-долу веднъж на половин милион години; ето повод за тези, които обичат да се тревожат, но нещата не изглеждат чак толкова зле.

            Животът е студено изгаряне, протичащо благодарение на ензимите. Ако се премахне притокът на глюкоза към мозъка чрез кръвта, мозъкът умира за шест минути. Непрекъснато биват създавани отпадъци, напускащи нашия организъм като екскременти, но малка част от тях се отлага като шлаки и отпадъци, предизвикващи например склероза на сърдечно-съдовата система. Сърцето може да се замени, ала не може да се замени цялата сърдечно-съдова система. Ако всички съдове в човешкото тяло се извадят и подредят в непрекъсната права линия, тя би била дълга километри. От друга страна, трябва да споменем, че е достатъчна една артерийка, спукала се в мозъка на човека  на лошо място, за да настъпи увреждане и смърт. За жалост, това рядко е предвидимо.

            Затова пък можем да кажем какъв е геномният състав на стоидесетгодишните хора, запазващи ясна мисъл и добра физическа кондиция, и ще можем евентуално да пренастройваме по съответния начин в бъдеще гените на тяхните потомци. В същото време както производството на гении, така и даряването на стоидвайсетгодишни хора с кондиция, позволяваща им да демонстрират наземна и въздушна акробатика, са само благ сън на наивни утописти.

            Уптопистите са два вида: има изпълнени с оптимизъм утописти, които обещават златни планини, и дистописти, произвеждащи черни сценарии: всичко свърши, нищо повече не може да се направи. Песимистичната позиция не е съвсем лишена от основания поради това, че ние като живи същества сме снабдени с определено оборудване, приспособено към средата, в която живеем. Не сме приспособени нито към звездни температури, нито към явленията, протичащи в квантовата област, и за да стигнем до тях, сме принудени – ще се изразя така в кавички – да изпращаме към тях математически пипала, които ни позволяват да открием туй или онуй. Получените по този начин данни са подложени после на опити за фалшифициране – усредняването на фалшификациите обаче е все по-сложно и измамно. Донякъде е същото, както ако някой иска с помощта на все по-дълги, постепенно усъвършенствани и все по-сложни клещи да ремонтира от Земята намиращ се на Луната часовник. Лесно се вижда колко илюзорно е това и колко много какви ли не опита би трябвало да се извършат, та на нас поне да ни се струва, че операцията е успяла; нали не можем да сме сигурни докрай. В своите логични и чудесно подготвени лекции за философи отец Михал Хелер се позовава на различните видове интерпретация на квантовите обекти, които се характеризират с това, че  в крайна сметка всички се свеждат до експерименталните резултати, но пространствата, в които става това, са пространства, разбирани в математически смисъл. Единственото пространство, което не е разбирано в математическия и топологическия смисъл, е пространството, постулирано от Ричард Файнман – големия ум на американската физика.

            Това кой по какъв път ще се насочим към квантите, зависи до голяма степен от индивидуалните умствени възможности и, естествено, от придобитите знания. При това лесно се забравя до каква степен ние сме обществени същества. Човекът, изолиран от рождение от влиянието на други хора – учители, авторитети, – не може да сътвори самостоятелно повече или по-малко откривателска концепция в областта на точните науки. Тази „насекомо-мравуняшко-инстинктивна” страна на нашите индивидуални действия е изведена извън скоби като малко съществена – но не е така, тя е важна!

            Самото увличаване на броя на работещите учени създава обективна нужда да се отличиш в тълпата. Поради тази причина често възникват доста налудничави и рисковани хипотези, на самата граница на точната наука и фантазирането. Там се простира сива зона, която не може да бъде отрязана с никакъв нож. От тази гледна точка ситуацията не е нито толкова лоша, колкото я представя Хорган, – и дума не може да става за края на науката!, – нито толкова добра, както твърдят тези, които днес ще се сберат в Америка, за да спретнат рецептата за безкрайната дълговечност и кондиция.

            Последните обаче запълват в голяма степен страниците на всевъзможните научни приложения на всекидневниците, нали медиите и в тази област търсят сензацията, всяка седмица трябва да се появява някаква невероятна новост, и, което следва от нея – съответният хонорар, изплащан за написан ред... Крайностите, сред които се движим, ми напомнят за плаването на Одисей между Сцила и Харибда. През 2001 година, ако доживея, ще навърша седемдесет години. Не бих искал да живея още петдесет или четиридесет години. Темпото на нравствено-обществено-системните промени е такова, че това, с което човек е свикнал в младостта и зрелите си години, после се превръща в своеобразен баласт, който му е трудно да отхвърли.

 Особено ако си имал късмета или кутсуза да живееш в наше време. Имало е исторически епохи, в които се е случвало хората да преживеят сто години, без да почувстват големи цивилизационни промени.

 Дали това е късмет? По-скоро – кутсуз. А що се отнася до ускоряването: точно затова говорех за стръмното,  експоненциално нарастване на развитието, което никога не престава въпреки представите на Хорган. Едва сега си дадох сметка защо се е промъкнала грешка в моите Диалози – в началния разговор на тема напразните опити за удължаване на индивидуалния живот чрез сглобяване от атоми и молекули. Просто нашата логика се пропуква, когато се опитваме зорлем да я напъхаме в квантовия свят. Вече знаем, че квантовите обекти отказват да се държат съобразно традиционната логика. Целият атом дори може да се намира едновременно на две места, доколкото те не са твърде отдалечени едно от друго; през така наречената пролука на Джоузефсън зарядите могат да преминават            през стени – съвсем като духове. Нали никой човек или куче не може да премине през стената – а отделните атоми могат да правят този фокус. От тук следва, че логиката, с която аз си служех в моите диалози, трябва да бъде обявена за невалидна, понеже тя не взема предвид квантово-статистическата природа на фундаментите, върху които е изградено съвременното мислене. Това е единият проблем. Вторият е този, че животът – всеки живот! – се храни в известен смисъл с информатичния порядък и изгаря този порядък, такова изгаряне обаче винаги дава ефекти във вид на прости отпадъци, пепелища. Това не може да бъде премахнато с помощта на никакви технологични или биотехнологични манипулации.

            Според мен не бива нито да се рисува на стената черен дявол, нито да се смята, че ние сме заобиколени от всички страни с ангели, които само чакат да бъде размахана вълшебната пръчка. В Мигновениие написах, че не вярвам във вечното спасение тук, на земята. Да, не вярвам! То е просто невъзможно. Може да се заменят сърцето, бъбреците и дори белите дробове, ала не може да се замени цялата сърдечно-съдова или нервната система и най-вече мозъкът. А ако е възможно да се пъхне в нашия череп чужд мозък – тогава ще се получи съвсем друга личност, друг човек. Това е някаква contradictio in adiecto. Съществува непреодолима граница и това не е никакъв  „край на света”, а единствено край на определени възможности, които ни е дала природата, чието дете или правнук сме. […]

            В Мигновение исках да покажа конфронтацията между реалността с отдавна измислени или изфантазирани от мен възможности. Исках също да видя как се е извършило това реализиране, или, казано накратко, колко грозно хората съумяват да използват онова, което в предвижданията изглежда прекрасно, необикновено и вдъхновяващо – не само за духа.

            За щастие, аз не съм привързан към инвалидна количка и затова смятам за особено дразнещо за хората, които са принудени да живеят в такива условия (като например немския политик Щаубе, парализиран след покушението срещу него), дето непрекъснато са принудени да четат как методите, изпробвани върху червеи, не след дълго време ще бъдат пренесени върху човека, благодарение на което частичният парализ ще отстъпи, а като капак ще победим и рака. Тези неща не са съвсем невъзможни, но става дума за проблеми, които засягат по-скоро бъдещите векове.

            От факта, че се провежда бягане на къси разстояния, на сто, двеста и дори четиристотин метра, съвсем не следва, че маратонът е невъзможен. Ще се осмеля дори да кажа, че аз разбирам подбудите на Хорган, който е искал да види сметката на науката и да я загроби, тъй както разбирам желанието да блеснеш, макар и като черна комета. Като се замислиш по-надълбоко, фалшифицираността на фалшифицираността, за която Хорган е вадил душата на Попър, е нонсенс, продположение, което свидетелства за цялостно неразбиране на същността на тази Попърова категория. Съществуват всевъзможни философски школи и те се стараят да придадат на мирогледа някаква форма, по възможност еднородна; това свидетелства за големия брой човешки схващания за света и човешките възгледи. Но от това, че когато материята се свързва с антиматерията, ефектът е анихилация, не следва, че сблъсъкът на една философска школа с друга философска школа дава подобен ефект и настъпва анихилация  на всички възгледи, провъзгласявани от едната и от другата страна; просто те неведнъж са, както днес се казва, некомпатибилни, и за това няма лек.

            Разбира се, логично-математическите вериги, водещи от интуитивното приемане на концепциите относно макро- и микросвета, относно миналото и бъдещето, до някакви теории, имат различна дължина. Фалшифицираността е винаги само частично принципна, което не само Лакатос е установил, тъй като всяка хипотеза, които изглежда вече фалшифицирана, може по един или друг начин да се подкрепи с допълнителни аргументи, търсени най-често ad hoc. Има един американски учен, който и до днес твърди, че вирусът HIV няма нищо общо с болестта AIDS и масовата смърт на един милион души! Поради това, че той повтаря това свое твърдение достатъчно често, се е прославил донякъде, макар аз да не бих употребил тук думата „слава”. Оказва се, че стратегията на Херострат и в наше време не е неоснователна. Ще ви подпаля храма и тогава ще ме запомните завинаги, въпреки че от подпалването на храма не следва нищо друго освен разрушение и руини.

            Обобщавам: независимо от Хорган науката ще продължи да съществува, хората ще продължат да умират от старост, макар че продължителността на живота със сигурност ще се увеличи; моят живот например вече прекрачи границата на възрастта на баща ми, който почина от внезапна сърдечна недостатъчност, а през 1954 година, когато се случи това, все още ги нямаше днешните методи за предотвратяването й. От това, че те се появиха, не произлиза обаче, че като се засили, човек ще прескочи църковната кула.  Est modus in rebus, не бива да се прекалява.

            Аз нарекох Хорган „черна комета”; новите теории се появяват не понеже могат и понеже трябва да се появят, но и затова, защото има хора, които по едни или други причини искат да блеснат, въпреки че около тях гъмжи от хипотези и теории. Имаше един теоретик на науката, който твърдеше, че след няколко десетки години произвежданата от учените информация няма да се увеличава експоненциално, че или всеки човек на Земята ще стане професор в дадена дисциплина, или научният фронт ще се покрие с дупки и кръпки. Някои проблеми ще се изследват както досега, други ще бъдат изоставени, защото няма да има кой да се занимава с тях. Действително, не е възможно да се прави всичко, но аз винаги съм твърдял, че описваните от мен неща са от рода на пътеводителя по Татрите или Алпите. Нали не всеки се катери по всички върхове, но всичко трябва да се опише, и това може да бъдат също описания на разглеждани, но непокорени върхове, които са най-изкусителни. В още по-голяма степен това се отнася за науката.

            Най-скептичен съм по отношение на изкуствения интелект. Първо, мозъкът по принцип е изграден с цел да регулира отделните подсистеми на нашето собствено тяло. Ако Вие станете от креслото, ще Ви бъде нужно хармонизирано и корелирано взаимодействие на двеста и двайсет мускулни групи. С тази корелация се занимава малкият мозък, но той същевременно подпомага нашите ораторски способности; повечето приложения на отделните мозъчни елементи, агрегати и модули трябва да бъдат в режим на най-висока съгласуваност. Стареенето, на което подлежа, се проявява между другото в това, че често изпускам взетите в ръка предмети. На свой ред мой приятел ми разказваше как натрошил огледалото на идващата отсреща кола, понеже за миг загубил преценката за разстояние. Става дума за дребни трептения, който все по-често се изплъзват от контрола на мозъка. Много ми допадна един bon mot на Тувим: че уличното движение в големия град е сума на избегнати по чудо катастрофи. Има нещо вярно в това: когато шофираш, е достатъчно и най-слабото движения на волана, за да се случи страшна катастрофа и касапница, въпреки че, общо взето, ние избягваме подобни ситуации.

            Гедроиц беше написал в „Култура”, че дълговечността е тежка и тъжна, защото расте броят на умрелите приятели и така самотата също нараства. Той самият въпреки напредналата си възраст притежаваше удивително бистър ум; неравномерността на стареенете е личен дар, върху който засега не можем да влияем.

            Разказът за удължаване на живота на мушичките или червейчетата или увеличаването на интелигентността на охлювите не буди огромно удовлетворение, щото няма такъв брой умни охлюви, чието изяждане би довело до повишаване на персоналната интелигентност с поне няколко перцентила. Ние сме адски сложни устройства, продукт на естествената еволюция, и усъвършенстването на тези устройства е възможно, ала не може да се говори за вечен живот в телесната обвивка, независимо от това, че понякога тези, които говорят така, си вярват.

              Аз съм затрупван с информация, гарантираща съществуването на неидентифицирани летящи обекти. Ей тук на масата лежи получен завчера дебел плик с откъснати от различни книги и списания листа, които би трябвало да представляват доказателство за масовото присъствие на неидентифицирани обекти над Полша. Там има дори разкази на отвлечени и качени на борда им лица. Имаше по едно време също някакъв си Адамс, който твърдеше, че се среща с извънземни; разбира се, те говорели на английски с американски акцент, докато онези от полските НЛО говорят на полски... Аз поддържам своето мнение, че няма никакви летящи обекти от други планети и галактики и че хората, които вярват в това, лесно могат да повярват във всичко. Краят на Средновековието и по-сетнешните години, чак до XVIII век, се характеризират с още по-мрачни безумия – удавяне и горене на магьосници, от онова време са останали дори описания на техните сборища на Лиса Гура, макар да знаем, че никакви магьосници не е имало. Векове наред обаче те са били за хората най-реална реалност. Затова пък днес си имаме НЛО. Бих бил благодарен на моите читатели, ако престанат да ме засипват с информация относно тяхното съществуване.

            Тук малко отклонение, но измишльотините, които ни сервират за светлото бъдеще на човечеството, ми изглеждат също толкова невероятни, колкото и приказките за окончателното погребване на всички науки. От това, което пише Хорган, се налага следният извод: всички учени ще получат предсрочна пенсия, милостиво призната им от съответните държавни власти... Изравняването на финансовата с гносеологичната бариера – а до това се свежда тезата на Хорган – е нонсенс, при това примитивен.

 Значи според Вас науката не трябва да се погребва?

 Науката ще продължи да се развива, животът също ще продължи, въпреки че едва ли можем да разчитаме на безсмъртие. Не бива обаче да бързаме: водородът на нашето Слънце ще изгори чак след три-четири милиарда години, значи все пак имаме малко време да предизвикаме някой и друг скандал.

             А що се отнася до моя песимизъм – в края на края бих искал да припомня книгата на отдавна починалия хималаист Смит със заглавие Шестият лагер. В нея се разказва как той и неговият другар стигнали на триста метра под пирамидата на върха Монт Еверест и не можали да вървят по-нататък; спрели горе-долу там, където по-рано били издъхнали Ирвинг и Малъри. Искам да кажа, че тази книга предоставя значително по-интензивни преживявания, отколкото  четивото за победителите Хилъри и Тензинг.

            Така стоят нещата – драмата на поражението ни разтърсва по-силно от успеха и постиженията.

                                                                                    Превод от полски  Лина Василева

 



[1] Последната глава (с малки съкращения) от книгата „Светът на ръба. Със Станислав Лем разговаря Томаш Фиалковски”. – Б. пр.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: