Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Марк Шагал: Няма голяма картина без късче поезия

24.09.2017 | автор:  130 години от рождението му

Стихове от гениалния художник, вдъхновени от библията

  

В знаменателно интервю, дадено преди повече от 90 години, Марк Шагал разказва за живота си и за изкуството. Френският критик Жак Ген публикува този знаменателен текст на 15 септември 1925-а, когато Марк Шагал (1887-1985) е на 38 години, на върха на славата си. В края на м.г. този интересен и неизгубил през времето стойността си диалог бе поместен отново - в популярния седмичник "Нувел обсерватьор".       

Огнян Стамболиев                           
                    
                     
МАРК ШАГАЛ: Роден съм във Витебск, Литва, в бедно еврейско семейство на полуселяни- полуграждани... Какъв можех да стана? Трябваше да намеря подходяща работа, занятие, което да не ме унизява, за да осмисля живота си. В моята глуха провинция още никой не бе произнесъл пред мен думите: Изкуство и Художник. Докато случайно не ме посети един приятел от града и като видя моите рисунки, възкликна: "Та ти си бил истински художник!" "Какво е това "художник?", попитах го аз. От този ден започнах да откривам себе си. На деветнайсет избягах в Петербург без копейка в джоба. Започнах да уча. Хранех се толкова рядко, че често припадах от глад по улиците.
Влязох в Художествената академия, но бързо избягах оттам. През 1910 г. се установих в Монмартр, в ателието "Ала Руш".
ЖАК ГЕН: Какъв беше първият ви контакт с музеите на Париж?
М.Ш.: Най-напред минах през целия Лувър, без гид, през всичките зали. После разгледах по-внимателно художниците от Италия и Фландрия, но очаквах нещо друго. След това, удивен, открих света на Йожен Дьолакроа, Гюстав Курбе, на Клод Моне, на цялата велика френска живопис...
Скоро ателието ми се изпълни с платна. Малък приятелски кръг постоянно ме окуражаваше да работя... Излагах при Независимите от 1911-а до 1914-а. Предложих свои работи и в Есенния салон, но не бях допуснат. Така че по-късно реших никога повече да не се представям с картини пред разни журита.
През 1914-а, по съвет на Гийом Аполинер, изпратих цели 200 платна в Берлин за изложбата "Дер Щурм" (Бурята). Взех влака, за да видя тази импозантна експозиция и от Германия после отпътувах за Русия да се срещна с годеницата си, която ми стана съпруга и без чието вдъхновение аз не мога да направя нито една рисунка.   
Бях изненадан от войната, от мобилизацията. Трябваше да кажа сбогом на моя любим Париж, на ателието в Монмартр, да се простя с картините си, натикани под леглото и окачени в една берлинска галерия.

След три години избухна революцията. Върнах се във Витебск. Малко по малко се оставих да бъда спечелен от нея. Накарах бояджиите да слязат от стълбите и ги събрах в едно начално училище, което назовах с гръмкото име Академия! Поканих преподаватели от цяла Русия - бяха водачите  на всички художествени направления. Самият аз станах "професор", "директор", "комисар" и какво ли още не! Беше невъзможно да остана равнодушен пред тази буря! Свиквах съвещания, държах речи, дискутирах за пролетарското изкуство, организирах, направлявах. През 1918-а получих предложение от Москва да направя стенописи и декори за един нов театър, който се създаваше по това време - Камерен еврейски театър. Реших да напусна работата си в "Академията". Бях се уморил от административните задължения, от безкрайните заседания през тези две години. Горях от желание да се върна към живописта...

Хвърлих се в работата - да рисувам стените и тавана на театъра, покрих ги с живопис от всички страни. Бях щастлив да разруша старите традиции, в които загниваше театърът, да направя нещо наистина ново... Ако влезете в Камерния еврейски театър в Москва, ще видите, че моите гладни и изпълнени със страх години не са били пропилени.
Но в същото време изпитвах носталгия по моя Париж. Знаех, че моето изкуство може да се развива единствено във Франция...

Минах през Берлин с надеждата да намеря моите двеста(!) картини от изложбата "Дер Щурм". Напразно! Пристигнах в Париж през 1923-а. Там бях щастлив да открия повечето от своите неща, под леглото, добре запазени благодарение на грижите на Гюстав Кокийо, моя първи колекционер и най-верния измежду моите приятели.

Ж.Г.: Бяхте напуснали Западна Европа за цели десет години. Какви промени установихте, като се завърнахте?
М.Ш.: Беше ми приятно да видя триумфа на експресионизма в Германия, раждането на сюрреализма във Франция и появата на Чарли Чаплин на екрана. Той търсеше в киното онова, което аз търсех в живописта.

Ж.Г.: А имахте ли усещането, че сте самотна фигура в Парижката школа?
М.Ш.: Подиграваха се с моята живопис, особено с онези картини с обърнатите човешки фигури. Упреците, които ми отправяха, обаче се отнасяха за начина, по който решавах формите. Нищо не направих, за да си спестя тези упреци. Напротив. Усмихвах се, разбира се, с тъга на подлостта на тези хора. Всички около мен - от импресионистите до кубистите - ми изглеждаха прекалени реалисти.
За разлика от тях онова, което ме вълнуваше най-много, бе невидимата т.нар. "нелогичност" на формата и духа, без която не можех да си представя моята живопис. Това означава, че исках да правя пропаганда на фантастичното. Типично фантастичното изкуство ми е напълно чуждо. В това отношение съм далече от такива художници като Йеронимус Бош, Брьогел-Стари или Одийон Рьодон... Фантастичното при тях е измислено и преднамерено.

Ж.Г.: Нямате ли усещането, че като апелирате за емоционалното, което, без съмнение, е в основата на вашата живопис, вие воювате и против опасността от декоративизма в днешното европейско изкуство?
М.Ш.: Така е! Установих, че живописта се приближава до декоративното изкуство и се губи в един абстрактен орнаментализъм, напомнящ мавританските арабески или китайските йероглифи. Не е ли жалко, че това става тъкмо в нашия интелигентен век? Да, човечеството се задоволява да аплодира външното, повърхностното, без да се интересува от истинското. След като не сме способни да пресътворим природата в нашите картини, защо трябва да продължаваме да рисуваме? Защо трябва да накъсваме неделимата природа на глупави декоративни елементи?

Ж.Г.: Следователно отричате онова, което не е вдъхновено, което не се е родило в резултат на една вътрешна потребност?
М.Ш.: Още от дебюта си скъсах с т.нар. "професионално" или "академично" изкуство. Невъзможно е да усвоиш занаята на художника, както се усвоява занаята на обущаря, на лекаря или на дърводелеца.
Някои ме упрекваха, че въвеждам поезията директно в моите картини... Но покажете ми една голяма картина, в която да няма поне късче поезия!

Не бих могъл да се затворя в една система, в някакъв определен ред. Винаги съм мечтал за оня прекрасен ден, в който ще мога да се изолирам напълно, както монасите. Ако работих с такова удоволствие над гравюрите за "Мъртви души" на Гогол, дължа го само на господин Амброаз Волар, който ми даде свободата да се изразя както искам... Винаги се вълнувам, когато отивам да занеса някоя от моите работи на господин Волар. Не мога да забравя, че е бил съвременник на Сезан и Реноар.

Всъщност не умея да говоря за изкуството. Страхувам се да не остана неразбран. Не ме принуждавайте да говоря. Не принуждавайте артиста да говори! За истинското изкуство не бива да се говори. Тогава то не е изкуство...
                         
    
Портрет на Шагал, нарисуван от неговия първи учител в изкуството Юри Пен

 

 

Младоженци с два букета, худ. Марк Шагал

  

 Аз и селото, худ. Марк Шагал

 

СТИХОВЕ НА МАРК  ШАГАЛ, ВДЪХНОВЕНИ ОТ БИБЛИЯТА

 

     Поезията на Марк Шагал /1887- 1985/ е почти непозната, както в родната му Русия, така и в Европа, само отделни негови стихове са публикувани в литературния печат. Лириката му е откровено интимна и е с определено национално звучене. За разлика от живописта му, тук не присъстват френско-европейското и славянското начало. Махалото на неговите чувства се движи в сравнително стеснена амплитуда, ограничена от две древни традиции: пророческата и песенната / т.е. поетическата /. Те не съвпадат – по-скоро си противоречат както мислите на Пророка и Поета.  Библията и нейните изумителни съжети са в генезиса на картините и стиховете на този гениален евреин. Те са вътрешните му ориентири – нравствени и естетически.
     “Библията е ехо на природата – писа Марк Шагал. Просто исках да открия великата й тайна.”                                                                                                                                 

 ЯСНОСТ

 

Господи, заради тази ясност,

дето я всели  в душата ми –

сполай ти!

 

Господи, заради този покой,

с  който зарадва сърцето ми –

сполай ти!

 

Нощта като река приижда –

клепките няма да се затворят.

Пак до зори ще рисувам,

заради Тебе, Господи,

заради Земята,

Небето...

 

 

СЕГА

 

През всичките си дни се молих, но малко.

Как ли се чувства моят бог ?

Къде ли е ?

 

 

Чуваш ли ме, виждаш ли ме, Господи ?

Все исках да Те призова,

но бях тъй нищожен.

 

 

Сега съм само старец.

Как бавно  ме въздигаш към Себе си,

 Господи...

 

 

СЛЕД ЖИВОТА СЕ ВЛАЧА

 

 

Дълбоко затаих любовта

и скрих своите картини –

като дърво в тъмен лес.

 

 

Гласа ми кой ли ще чуе?

Сълзите кой ли ще ги види ?

Лицето ще го зърне ли някой ?

 

Мъртъв съм от хиляда години.

Мама ми даде два лъча,

два малки рога любовни –

блуждаят те из моето тяло.

 

 

Страхме е сега уста да  отворя –

сърцето да не изхвръкне.

 

 

ПО СТЪЛБАТА НА ЯКОВ

 

Моят свят е залостен,

светлината ми бавно гасне.

краят вече се вижда.

Ще се успокоят моите краски,

а аз -  сълзите си изплакал –

ще обърна взор към моите братя,

по стълбата на Яков ще се възкача,

ще потече сънят ми.

С труд своя кръст ще понеса,

заедно с тази песен,

дето гнездо си търси

между небето и земята.

Всичките си картини ще погреба.

Мъртви певци ще се явят

и молитви скръбни ще запеят.

 

МОЕТО СЛОВО

 

Къде ли е моето слово?

И промени ли някой света

със своето слово?

Нито Моисей, нито Шекспир, нито Данте.

Не знам какво ще мога аз да добавя?

Моят вик е просто вопъл в пустинята –

пазя го само за себе си, Господи.

 

Само до Теб, Господин достигам,

само Ти, лицето ми виждаш.

Ти си пътеката, по която си отиват

моите съмнения, Господи.

Ти си ехото на моята обич.

Ти се свиваш и изчезваш в синевата, Господи.

 

Твоят лик разтваря всички краски.

Около Теб все кръжа, Господи –

и така до края на дните си.

А земята под нозете ми,

всеки ден се смалява.

Отлитам, отлитам вече, Господи –

сладък и тъжен ще е моят сън,

Господи!

 

ОТДАЛЕЧИХ СЕ

Блажен е славеят –

без думи пее.

Аз пея и плача,

а думите се леят от очите.

 

Плодовете на моите ръце

може би ще влязат

в душата на човека,

поискал да ги види.

Осветиха вече

те пътя мой.

 

Ако и ти, приятелю,

отвърнеш взор от мен –

в дълбока самота ще потъна.

 

Ръката ми сякаш докосва Бога –

не можеш да разбереш,

че съм се отдалечил от теб.

/Песните на  славея са кратки!/

 

На кръстопътя се озъртам

и не мога да разбера къде съм,

Господи...                                                                                                                         

 

Бележка и превод:

Огнян СТАМБОЛИЕВ

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: