Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Стихове от Огняна Иванова

09.11.2017 1

От книгата "Минало бешело"

 

Огняна Иванова е завършила Английска филология в СУ „Климент Охридски“, с втора специалност руски. Посещавала е курс по съвременна английска литература в Лондонския университет. Работила е като редактор в Български телевизия,  в издателство „Отечество“ до закриването му, както и като дългогодишен организатор на американска книгоиздателска програма за България.

     Най-значителните й преводи са: „Животът и необикновените приключения на моряка Робинзон Крузо“ от Даниъл Дефо (пръв и единствен пълен превод на романа на български език), нов превод на „Островът на съкровищата“ и непревеждани досега новели от Р. Л. Стивънсън, нов превод на „Белия зъб“ от Джек Лондон, „Изплуване“ от Маргарет Атуд, „Любов и изгнание от Айзак Б. Сингър (това е правилната транскрипция на името на нобелиста), „Галапагос“ на Кърт Вонигът, „Черните кучета“ от Иън Макюън, „Моето семейство и други животни“ от Джералд Даръл, „Моята представа за демокрацията“ на Ейбрахам Линкълн и много други. Сред превежданите от нея автори са Мери Мейпс Додж,  Робърт Шекли, Клифърд Саймак, Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Робърт Хайнлайн, Съмърсет Моъм с „Натясно в ъгъла“, Джоузеф Хелър с „Нещо се случи“, Върджиния Сатир, Джон ле Каре (погрешно поправен от издателя на „льо“), Фредерик Форсайт, Роалд Дал, Бърнард Маклавърти, Марк Твен, Брам Стокър с романа си „Градината на злото“, разкази на Салтиков-Шчедрин, Чехов, Достоевски,  Бунин, Гипиус, Саша Чорни, О. Хенри, Кейт Шопън, Мери Шели, Ле Фану, Върджиния Улф и др.;  Лора Инголс Уайлдър с „Малка къща в прерията“, Пол Теру с „Брегът на москитите“, А. Митфорд-Фрийман с „Истории от стара Япония“, Ъ. Хорнънг и Ъ. Брама с „Крадци и детективи“, съставителства и преводи на сборници с класически разкази за Рождество, Великден, Бъдни вечер, Коледа на български, английски и руски автори; сборник с българска и преводна класика - стихове и приказки за деца; сборник „40 стихотворения българска любовна лирика“. Съставител е на книгата с гатанки за деца „Има го, няма го… Що е то?“ Автор е на множество предговори и послеслови. Под печат са преводните й книги „Тайнствени истории“ от Александър Грин и „Призрачният дилижанс“ – сборник с класически разкази на ужаса. За преводаческата си работа е наградена е от СПБ със „Златно перо“.

     Като преводач на поезия е печатала многократно в литературни списания. Издала е „Пеша през атлантическия океан“ от Били Колинс (получила награда за най-добър поетичен превод на СПБ), както и „Летя над всичко“ от Уолт Уитман – нов поглед към творчеството му, предимно с неизвестни в България стихотворения. Издала е преводна нонсенс поезия за деца, както и стиховете за деца на Р. Л. Стивънсън.

     В последните години значителни книги, замислени и осъществени от нея, са „Преброяване на лудите – поучителни истории из живота на Настрадин Ходжа“, „Притчи за вътрешен мир и радост“ – мъдростта на света, и  книгата с мисли, афоризми и послания „Пътят към мъдростта “,  събрала цитати от световни писатели, философи и мислители.    

     Стиховете й са част от книгата й със спомени и сънища  „Минало бешело“, издадена през 2017 г. от изд. "Изток-Запад".

 

 

....

Вода, отразила измамно

момиче, на име Огняна.

Поискаш ли, аз съм при тебе.

Не искаш ли, мене ме няма.

Вълшебства и тайнства кратки.

Откраднати дни сиромашки.

Изсипва се сняг посред лято.

Нечакано. Хубаво. Страшно.

 

 

...

Всяка есен е само моя,

всяка есен отново ме ражда -

глътка облак след летния зной

за безкрайната земна жажда.

Бурна, весела, мрачна, щастлива -

като мен променлива е тя.

Мое време това е - не бива

да си тръгваш през есента.

 

 

...

Между началото и края,

между смъртта и любовта,

между самия ад и рая -

и тука, и отвъд света,

без себе си, без теб, без никой

по релсите на вечерта

вървя след погледа си викащ

и тука, и отвъд света.

Сред пълнолунните си мисли

до себе си ще те приспя -

и да те няма, с мене ти си:

и тука, и отвъд света.

 

 

...

Шосетата кръжат и ни замайват.

Извиват се, протягат се, подтичват.

За нас те бяха нещо като майка.

Обичаха ни.

Със сакове на гръб, позапъхтени

размахвахме ръце към камионите.

Сега колите возят ни умело

и плавно се изкачваме по склона.

 

Но пътят все пак сякаш ни познава,

изглежда свикнал.

А болката в телата ни узрява

като след удар в слънчевото сплитане.

 

 

...

Търкаля се към утрото земята.

 

Умрял край извора от жажда,

денят отново ще се ражда.

 

Търкаля се, търкаля се земята.

 

 

...

Завиждайте -

жената с куфара минава.

Тя е на път - каквото и да мислите.

Зад себе си навярно дом оставила,

по датите в билетите записани

жената с куфара и тази вечер

забързано прекрачва през света ви -

към гари, като детството далечни,

към будни птици и хотели сънни.

В планинско село и на малък остров

ще срещне ветровете - свойте братя.

По пътищата се живее просто -

тя картичка на всеки ще изпрати.

Ах, колко много радост я очаква!

Ръце, усмивки и врати отворени...

Единствено дърветата заплакват

на пъпната си връв - на свойте корени...

 

Завиждайте -

жената с куфара минава.

Крепи небето с крехки рамене.

Така я запомнете -

макар че тя остави

и този път в пералнята пране.

Донякъде достигна - и - обратно.

Но знаете ли мислите й скрити?

Пране ли казах? Не, невероятно е

дотам да свършва пътят на мечтите.

 

 

...

Така. Да свиквам, че без тебе ще живея.

Ще си налея вино, ще танцувам и ще пея.

И няма да научиш колко те обичам.

Ще бъда пълнолунна, волна, вече ничия.

Ще бъда пак безумна и неопитомена.

Какво съм аз за тебе, или ти - за мене?

И няма да заспя, за да не си в съня ми.

И няма да стоя до телефона все на тръни.

Ще спазваме познатото и глупаво приличие -

обичай друга, искаш ли? И друг ще ме обича.

 

Но тази нощ без тебе ще свърши на земята

и виното като на сватба ще ми загорчи.

Денят ще се промъкне - мъдър азиатец,

и теб ще видя в тигровите му очи.

 

 

...

Едновременно, но не заедно.

Ти нагоре вървиш, аз - надолу.

Аз - в моята, ти - в твоята стая.

За другия всеки се моли.

Да забравим, да преспим,

да се радваме

дето всеки света си намира.

Ето, чуваш ли? Бият камбаните.

Всеки удар разделя, всеки удар събира.

 

Едновременно, но не заедно.

 

 

...

Невероятно е, че се завръщам в София.

Да бях останала на слънце върху сипея -

зелено гущерче с откъсната опашка.

В гората мога и сама да скитам.

В града да бъдеш сам е страшно.

 

 

...

Не сменям за сребро

блестящата следа на охлюва

или таванска стая - за палати.

За вечна младост - думи огнени,

едно приятелство - за сто приятели.

Аз своя ден като хвърчило пускам

и моля се да има силен вятър.

Какво, че свети сол по устните ми?

Това са мисли неизпратени.

 

 

...

Износваш любовта си като стара дреха -

обичана, удобна и позната.

Запазената свинска кожа е утеха -

така е в Андерсен. Изтрива се позлатата.

 

Отвесно пада слънчевата светлина,

светът изглежда бял, успокояващ, вечен -

понесли мисли, дати, имена,

потеглят ручеи, в морето вречени.

 

 

...

Към сивото и златното в небето,

което сред короните прозира,

ще тръгна.

Под стъпките ми шумолят листа,

като писма захвърлени.

Не плуват вече в езерцето рибки,

не чувам смях.

Очите ми са малки за дърветата -

да влязат в тях.

От песните ми птиците политат

и аз се стряскам.

Край мене, сякаш гледани от влак,

се движат пейки

и стигам нашата.

Тя си е същата - олющена и стара,

съвсем забравена.

Две рошави врабчета разговарят

на облегалката.

Крайпътни камъни сега жълтеят -

купчини от листа.

И скоро тънка струя дим като магия

загръща есента.

 

...

Прозрачни, крехки като дъх и тъй чупливи

са дните ми - витражи към света.

Но докато очите ми са живи,

ще има слънце в цветните стъкла.

Ще викам вятъра - от вятър да ги браня.

Сама ще хвърля камък и ще тичам да го хвана.

Измолих младост за душата - както и преди,

пак чувам звън от падащи звезди.

 

И само ако искам, тъмнината ще потропа

по цветните парченца от калейдоскопа.

 

...

Окичено си, коледно дръвче

с надежди лъскави, с мечти зелени

за вечното ни жертвоприношение.

И както всеки път, сега се молим

да ни дариш и всичко да решиш.

А ти - с изтеклата си светла кръв,

с обречените си на топло дни,

нима ще можеш пак да си добро,

когато пред очите ни умираш?

 

Спаси ни! Ето, идва ново време,

което от сърцето ти зависи.

Но ти, като приятел, всичко знаещ,

погледнал ни с усмивка иронична,

си вече другаде, от нас далече.

И някаква неосъзната болка

ни пречи да заспиваме спокойно -

без себе си, без никого, без тебе.

 

Игличките ще ни напомнят само,

когато боси на килима стъпим.

 

 

...

Назаем. Временно:

очите, с блясъка на камъчета под вода.

Ръцете ти, краката ти - за циганското колело.

И мирисът на цъфнала лоза в косата ти.

Назаем. Временно:

лицата, отпечатани на восъка в сърцето ти.

Петното вино върху бялата покривка. Ласките.

Деца, в света без теб прекрачили.

 

А в чуждите очи от тебе ще останат

огладените от водата камъчета,

почернялата ти кожа, гроздето.

Но не и ти, на светлия прозорец.

 

 

...

Перо от ангел сигурно това е -

тъй плавно, меко пада от небето.

И ето: над главата ми кръжи

и миглите ми като дъх докосва

невинно птицата на любовта.

Почакай, птицо! Моето сърце

едва ли е за теб гнездо удобно.

Дори ако си феникс и се раждаш

от мислите ми ти като от огън,

премного пепел носи моят вятър -

ще те почерни. Можеш ли без блясък?

За другите ще станеш грозно пате.

Нима ти стига само аз да вярвам?

 

Но ти не чуваш и кръжиш, кръжиш...

Отново си готова да умреш.

Нима не се боиш, не съжаляваш?

С притеглящия поглед на морето

ти ме улавяш като риба в мрежа.

Задъхвам се. Но пак към тебе тръгвам,

разперила ръце за равновесие

по нерва на душата си оголена.

 

Не може нищо да замести полета.

 

 

...

Цветът от тиква в стаята ми няма да завърже.

Напразно лавандулата ще бъде ароматна.

Побързай! Всичко свършва:

изяде някой хляба, ще изпият чашата.

 

 

...

Не дишай. В музея са мъртви колибрите.

И странно извит, е умрял албатросът.

И ние сме странни: тук - живи вървим,

вместо в тревата да бързаме боси.

 

Из залите властва диктатът на времето.

Дъждът все вали по чуждите покриви.

И не че друг път не сме се разделяли,

но вън сме сами и е толкова мокро...

 

 

...

Сама те измислих - по-хубав, отколкото си

и ти стана толкова хубав.

От пътя си камъче вдигнах, с дъха си го съживих

и в тебе се влюбих.

Сама те открих и разказах на целия свят.

Сънувах те - както на всеки се случва.

И тръгна към тебе светът. Аз се връщам назад,

с красивото камъче, скрито в юмрука.

 

...

Ще виждаш вече

сянката ми под прозореца.

Зад някой ъгъл. До една врата.

Пред църквата, в градината, на двора,

с разбъркана от вятъра коса.

Ще чуваш и насън все мойте стъпки

и ще те стряска тихият ми глас.

Ще се обръщаш, целия изтръпнал.

И някъде до теб ще бъда аз.

 

 

...

Дойде време да хвърлят камъните.

Дай да сложа ръка на очите ти.

Скрий устни в косата ми.

Господи, спаси душите ни.

 

...

Котките плачат като деца

и като хора говорят.                                

Отварям вратата на нощта,

падат звездите на двора.

Моето тяло върви по паважа,

а аз се разхождам по Млечния път.

Нямам възраст. Но мога да кажа,

че възраст няма. Годините спят.

Никой никога не се променя.

Има стари деца, онзи старец е млад.

Ето - аз съм в града, и градът влиза в мене.

От това, че е в мене, градът става град.

Събирам себе си сред звездите,

като че гледам от копа сено - 

слиза небето при мен през очите ми.

Мое, завинаги, вечно, едно.

 

...

Не, не убивай. Остави мечтата

докрай да бъде неосъществена.

Та погледни я: тя е твоят двойник

и все едно със себе си да свършиш.

Защото празнота, една и съща

на външен вид, ни носи разни болки:

една е, ако нещо не достига,

а друга, ако нещо си отиде.

Ти имаш избор. Но недей убива.

 

Обаче зная - ти ще го направиш.

Човешко е - отказваш да повярваш.

Дори когато дъждове се сипят,

земята под нозете тихо тлее.

 

Надеждата - това е тежко право.

Тя като времето изяжда и изгърбва:

закусва с невъзможни обещания,

а после надалече пренощува.

 

Виж - свят голям. Човек е любопитен.

Животът не е тъжен или весел,

животът просто някак е единствен.

 

Повярвай ми - поне когато можеш,

бъде щастлив с това, че не убиваш.

 

 

...

Прибрах се. Виното изпих като упойка

в леглото - в усмирителната риза -

и скалпела си, своя сън, повиках

да среже нишката на мисълта ми.

 

Дърво, забило корени в небето -

знам, семената ти са черни птици,

политнали към вятърната нива.

Тях никъде земя не ги очаква.

 

Изтичаме и всичко се изменя.

Не толкова, че тялото старее -

очите ни поглеждат уморено

от новите ни и безсрочни снимки.

 

Отричахме природните закони -

проходили, научили, прочели,

когато бяхме волни и безкрайни.

А те сега на свой ред ни отричат.

 

Със смях, наопаки ни приковават

между небето чуждо и земята.

 

 

...

Отново по пътеките в гората тичам,

вървя по гладкото море към своя остров:

връхлита ме сънят като граблива птица,

забила остри нокти в мекия ми мозък.

 

Сънува влакът. Всеки сън е с номер на седалката

и носи сгушения пътник към края на земята:

там, дето всичко е възможно и ако си смъртен.

Пресичат сънищата релсите, избухва тишината.

 

...

И кукумявката вика: „На кого ме оставяш?“

Нямаш подарък за мене - пиринчена топка.

Спри се на пътя и виж: небето изгаря,

съска и от кръвта му са розови локвите.

Изгревът пак ще си иде без теб надалече.

Няма и чаша вода на кого да налееш.

Все така става, а самотата е вечност -

вечни сме само докато небето светлее.

 

...

Дъждът по земята неспирно вали.

Изглежда съвсем не му се спира.

Както на мене, не му се спи.

Не му се излиза, не му се прибира.

 

...

Вечерна тишина, звън на звезда,

свещ на прозореца ми в манастира.

Извива се пътечката над пропастта,

но моят дъх ви пази, принце.

Не умирайте.

 

Сълзите си изплаках и сега, измити,

очите ми ви светят от небето.

Благословен бъдете! И от всички скритом

и вие любовта благословете.

 

От дворцовия мрамор хладни са ръцете ви,

а аз съм трескава и клепките ми парят.

Не се бавете, принце. Призраците оставете.

Нощта без вас е дълга и свещта догаря.

 

Но вие сте забравили за мен - очи и име,

къде видяхте ме и колко ме целувахте.

И как пред всички само с поглед кимнахте,

а после как не искахте да се сбогуваме.

 

Защо не идвате? За злато ли сменихте

снега, от мене подарен, най-белия?

Нима ще ви убият? Невъзможното решихте ли -

да бъдете без своята Офелия?

 

Вечерна тишина, звън на звезда.

Снегът, натрупан на прозореца ми, свети.

Извива пътят ви над пропастта,

но моят дъх ви пази, принце - ще умра,

а вие, принце, няма да умрете.

 

 

...

И утре е ден - но какъв?

Да сме живи и здрави.

Змията на пътя ще свия в ръка -

укротена.

И всичко, което до утре не бъде направено,

от пътя ще бъде заченато.

 

И утре е ден - и за смърт, и за раждане.

Ще търкам подметки по земния път,

прехапала устни.

А там, където се спра, ще стана на камъче

и синя трева през сърцето ми

корен ще пусна.

 

 

...

Години ви предсказва, съдбата ви предрича,

но знаете ли вие тъгата кукувича?

Умира някой днес и някой друг се ражда

все с тази нейна песен - гласът й се обажда

в съня ви и по пътя нечакано ви стига.

Цигарата - изгаснала. И до средата - книгата.

В гнездото чуждо голо е сърцето кукувиче.

Но кой да разбере? И кой да го обича?

 

 

...

Светът край нас се чупи къс по къс.

И всеки ръб годините оглаждат,

за да превърнат всичко в шепа пръст.

 

Животът ни отнася своя кръст:

макар след нас и други да се раждат,

светът край нас се чупи къс по къс.

 

 

...

И ето че си тръгва лятото,

когато кожата ти чувстваше

как я облича с дреха вятърът.

Сандал на бос крак.

Сълза на устните.

И ето, че светът се сменя:

аз съм без тебе, ти - без мене.

 

 

...

Не можеш да ми бъдеш ти пристанище -

град, сграбчил сушата.

Не мога котва в езерото ти да хвърля,

в прибоя на колите ти заслушана.

И все едно къде, но по-добре - далече,

там, в безразличната хотелска стая

да гоня пеперудените сънища

неразгадаеми.

Звънтяща коледна камбанка - да блещукам,

да се удавя в поглед или в чая,

и само моята възглавница да чуе

това, което като кажа, ще узная.

 

 

...

Ако преспя, докато пеят птици

и се събудя късно, подир изгрев

от вятър, люшкащ вързаните миди

върху стената жълта на балкона,

очи премрежвам и шуми морето -

отдолу под прозореца се плиска.

 

Измама е. Измамно е и чувството,

че виждам те до себе си отново.

 

Но чуй - бушува моето море,

което идва всяка нощ в съня ми.

Там ти, по път небесен, също идваш.

И никой няма да ме увери,

че нощните ми плажове са пусти,

без стъпки в пясъка и без вълни.

 

Аз съм щастлив човек. Постигам себе си,

дори ако събраното изгубя.

Макар че щом очите си отворя...

 

Но идва нощ. Морето ме залива.

 

 

...

Вървят горещниците покрай мене -

псета

език изплезили, опашките подвили,

и изпитанието вън ме чака,

наречено „разходката в неделя“.

Какво съм аз сред близките си хора,

щом като искам в стаята да свърна

и, обичайно, пак да се ослушвам

дали сърцето ми все още бие?

 

Какво раздадох и какво получих?

Нима е важно? Ето, пее вятър

в дърветата и в мислите неканен.

И на света ни има - като птици

за ручей зажаднели, дотогава,

докато дъждовете ни залеят,

за да сънуваме парченце суша.

 

 

...

В такова време не умирай -

за тебе съществуват те:

с фагота си Вивалди свири,

Тарковски стихове чете.

 

Като клавиши на пиано

след всяка нощ белее ден -

дори ако съвсем те няма,

от мене си благословен.

 

Богата съм, че те измислих.

Щастлива съм, че те открих.

И свети синята ми истина

в небето ми и в моя стих.

 

Слепени, думите изстиват.

Преди това да изрека,

от мене бързо си отива

нестоплената ти ръка.

 

 

...

Където приливът донася счупени черупки -

на пясъка най-близо до морето

оставям дрехите си да починат.

Тържествено, като в Йордан, потъвам

и иде ми да закрещя от радост,

когато самолетите прелитат

над хълмовете пясъчни и бели.

 

На песъчинки става цялото ми тяло

и с удар на вълните се разсипва на брега.

 

 

...

Всеки ден ме прави все по-бяла,

избелявам, като стара снимка.

Всеки ден по мъничко забравям

и си спомням свойто име.

 

Ще остане камъчето в чантата,

два-три телефона, малко песни,

нещо тихо и недоизказано -

другото е всъщност твърде лесно.

 

 

...

Като дърветата, наесен се събличам

и лятото от тялото си свалям:

обелвам почернялата си кожа,

накъсвам мидените си гердани,

безжалостно косите си отрязвам -

не са ми нужни те без морски вятър.

Изтривам отпечатъка в очите,

и само под сърцето ми, неволно,

расте надеждата, че сме безкрайни,

че да те няма днес е капка вечност -

остава много, много, страшно много...

 

Но камъчето без вода изсъхва,

цвета си сменя, губи своя блясък -

щом днес не сме, нима ще бъдем утре?

 

Къде прибираш тънките ми рокли,

сандалите и лъскавите шноли,

и ме оставяш гола посред зима?

 

Не се обръщаш ти, а по-добре е

забравил ме, на стълб от сол да станеш.

 

 

...

Море, море, лечителю велики -

в сълзите на окото си единствено

потапяш ти телата и душите.

В безкрайната си обич ни разтваряш,

люлееш ни в утробата си топла,

с език облизваш скритите ни рани.

Завръщаш ни към първата ни същност

и ставаме отново неродени.

 

Повярвай ми - наистина е трудно

да се крепим с нозе наместо перки,

да влиза въздух през хрилете жадни,

а люспите напукани да съхнат.

Тук всяка крачка сякаш с нож пробожда -

от болката сме риби онемели.

И трябва като Малката русалка

човек да се насили да танцува,

поиска ли дори за миг да види

отвъдното, което го очаква.

 

Но с тебе сме едно: ще дойде време

да ни изтръгнеш от земята прашна

благодарение на дъждовете.

 

 

...

Заменям половината си царство

срещу билет за някъде. Конете

отново по ливадите препускат,

от чуждите юзди освободени.

В живота си от А до Б пътувам

и устремно в задачата се лутам,

но колко важно е, ако потегляш

с готовност нищо да не притежаваш.

До края на света, до този ъгъл,

където и да е - далече, близко,

защото всеки някога пристига

и всяка крачка може да е краят.

 

Изтъркана, позлатата се свлича,

подава се отдолу свинска кожа,

но все едно - дърветата се сливат,

развява се зелената им грива.

 

Препуска конят. Няма изпращачи.

Докрая ни е верен само пътят.

 

 

...

Надолу по реката

дойде водовъртежът - 

по-бързо, все по-бързо,

към дъното в подмолите.

Където няма слънце,

където няма хора

и ставаш част от тинята -

в подмолите, в подмолите.

 

 

...

Така се свършва: суха и залепнала,

устата ме боли от твойте думи -

като смокини неузрели парят.

Разсъмва се. Нали разбираш, Петре -

петлите няма да пропеят вече.

Един продаде ме, ти се отрече.

 

Не съм Христос, но взех да се замислям:

повярвах в непорочното зачатие,

повярвах в панталона, който нося.

Била е амазонка всяка дева,

щом Жана д’Арк ви трябва, за да води.

Та кой би позволил жени да бъдем?

 

Цената на приятелството, Петре,

висока е. Мнозина се страхуват

да заплатят с душите си за него.

Такива ви направих с любовта си,

в сърцето си такива ви погребвам.

 

Но винаги ще се съпротивлявам.

Не друг, а аз съм жрица на живота:

в едно - светица, грешница и жертва.

Върху морето с рибешка опашка

е издълбано името ми, Петре:

 

аз съм началото и аз съм краят.

 

 

...

Последният есенен дъжд - и душата е гола.

Смъртта е измила света - готов за земята.

Из локвите светят очи на хиляда Огняни,

а някъде, в другите локви - хиляда приятели.

Дори да не бъде така - не казвай на никого.

На сянка подавай ръка - макар и за никъде.

 

А утре, когато бистрият ден те окъпе,

ще тръгнат към теб презглава всички пътища.

 

 

...

„Аз океанът съм“ -

написа Филип.

„А аз съм пясъкът“ -

написах в отговор.

Той, океанът, ще ме отнесе,

но и тогава ще остана с него.

 

...

Убихме времето и времето е мъртво.

Лежи - изхвърлена на сухо риба,

застинала с отворена уста.

В дивашки танц подскачаме наоколо -

така доволни, че убихме времето,

така доволни, че сме още живи.

 

...

Безредно падат? Не, едно след друго

редуват се по пътя към земята -

от клона литващи парченца слънце

най-после ще постигнат равновесие.

Те няма вече вятъра да слушат,

нито дъждът ще ги разплаква някога.

 

Прозорецът виси като картина,

която има две различни части:

отвън листа на есенни дървета,

отвътре книги, лист по лист прочетени.

 

 

...

Не заличавай стъпките ми, океан.

От тебе аз не мога да си тръгна -

под твоя Кръст, под звездната ти Лира

просмука ме солената ти песен.

Недей ме заличава, океан.

С гласа на ураганна раковина

повикай ме при тебе да отдъхна.

 

Посоката пази - да се завърна

като летяща риба в път обратен

към твоето лице, видяло всичко.

Защо от мене бавно се оттичаш

и ме оставяш сляпа на брега си,

несъвършена, като любовта?

 

Без мен е твоят отлив, океан -

изплъзваш се от тънките ми пръсти.

Но тялото ми знае - иде прилив,

когато по вълните ти ще тръгна,

за да възкръсна там, на хоризонта -

разпъната на твоето небе.

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  18.11.2017 12:49 | #1

Нищо и половина

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: