Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Всъщност, какво, какво наистина се случи?

11.11.2017 | автор:  Прочетено във в. Литфорум

Дойдоха има-няма шестотин души, кривокраки хлапаци, начело с шепа каторжници и мошеници, които и взеха в плен милионния, благоденстващ град! Всички примряха от страх, изпокриха се в миша дупка.

 

Окаяни дни

 Из двенника на Иван Бунин

Продължение 

 

 

Москва 1918

 7 март

Из града се говори:
– Решили са да изколят всички поголовно, всеки над седемгодишна възраст, за да не остане жива душа, помнеща нашето време.

Питам дворния метач:

- Как мислиш, истина ли е?

Въздиша:

- Всичко е възможно, всичко е възможно.

- И нима народът ще позволи?

- Ще позволи, драги господине, и още как ще позволи! А и какво да направиш срещу тях? Татарите, казват, двеста години са ни владели, а нима тогава народът е бил безволев като днешния?

Вървяхме през нощта по Тверския булевард: горестно и ниско скланя глава Пушкин под облачното, едва просветващо небе, сякаш отново казва: “Боже, колко тъжна е Русия!”

И няма жив човек наоколо, само от време на време – войници и к–и.

 

8 март

К. П. каза за Спиридонова:

- Никога не ми е била симпатична. Революционна простачка, истеричка. Слабо копие на Фигнер, която преди съзнателно копираше...

Да, а я каква героиня беше едно време тази Спиридонова.

Великолепните къщи край нас (на Поварская) се реквизират една след друга. От тях изнасят и извозват нанякъде мебели, килими, картини, цветя, растения – днес цял ден до входа стоя натоварена на колата голяма палма, цялата мокра от дъжда и снега, дълбоко нещастна. И все докарват, разполагат в тези домове, на които е писано да бъдат някакви “правителствени” учреждения, нови мебели, канцеларски...

Нима са толкова убедени в дългото си и стабилно съществуване?

“Хулите сърцето ми са съкрушили...”

 

9 март

В. В. В. – ходи с високи ботуши, подплатени с пухкава кожа, все още си играе на “хусар” – отново подзе онова, което абсолютно ни е писнало да четем и слушаме: Русия била погубена от назадничавата, себична власт, която не се съобразявала с народните желания, надежди, копнежи... В този смисъл революцията била неизбежна...

Аз отвърнах:

- Не народът започна революцията, а вие. Народът пет пари не даваше за всичко, което ние искахме, от което ние бяхме недоволни. Аз не ви говоря за революцията – нека бъде неизбежна, прекрасна и всичко останало. Но вие не вярвате на народа – на него всички ваши отговорни министерства, замените на Щелговитовци с Малянтовичовци и падането на всички цензури му бяха необходими, колкото ланският сняг и той доказа това твърдо и жестоко, пращайки по дяволите и временното правителство, и учредителното събрание, и “всичко, за което умираха поколения прекрасни руски хора”, както се изразявате, и вашия “победен край”.

 

10 март

Хората се спасяват единствено със слабостта на своите способности – със слабостта на въображението си, на вниманието, на мисълта, в противен случай не би било възможно да се живее.

Толстой каза веднъж за себе си:

- Цялата беда е в това, че въображението ми е малко по-живо, отколкото у другите...

И при мен това е бедата.

Кално, мрачно време, понякога прехвърча сняг. Подбирахме книги за продан, събирам пари, трябва да замина, не издържам на този живот – физически.

Вечерта бях у Б. Срещнал тези дни Фриче и разказваше за него: “Да, да, до вчера това беше най-жалка и смирена личност в окъсано сюртуче, а виж го сега – персона, комисар по външните работи, в сако с атлазени ревери!”.

Свирих на фисхармониката на Бах, унгарски народни песни. Очарователно. После разглеждахме старинни книги – какви винетки, заглавни букви! И всичко това е вече завинаги погубен златен век. От дълго време навсякъде цари безвъзвратно падение.

Колко злобно, неохотно ни отвори вратата портиерът! У всички масово се е настанило яростно отвращение към всякакъв труд.

 

11 март

Жената на архитект Малиновски, тъпа, с изпъкнало чело, която през целия си живот не е имала и най-малкото отношение към театъра, сега е комисар по театрите: по причина, че те с мъжа й са приятели на Горки от Нижни. Сутринта бяхме в “Книгоиздательство писателей” и Гонтарев разправяше, как Ш. цял час чакал Малиновска някъде пред входа и щом най-сетне се приближил автомобилът й, се втурнал да й отваря вратата с истинска робска сервилност.

Грузински каза:

- Вече с всички сили се старая да не излизам, ако не се налага, навън. И не от страх, че някой ще ми се нахвърли, а от страх да гледам днешните улични физиономии.

Разбирам го напълно, изпитвам същото, само че, мисля си, още по-остро.

Вятърът носи малките, вече пролетни облаци из бледото синеещо небе, край тротоарите тичат, блестят пролетни ручеи.

 

12 март

Срещнах адвоката Малянтович. И този бил министър. Живее си още в някакъв празник, не иска и да знае. Розов, жизнен:

- Не, не се тревожете. Русия не може да загине, дори само защото Европа няма да го допусне: не забравяйте, че европейското равновесие е необходимо.

Отбих се (във връзка с издаването на съчиненията ми от “Парус”) при Тихонов, вечния сътрапезник на Горки. Да, много странно издателство! Защо му трябваше на Горки да прави този “Парус” и за цяла година да издаде само една книжка на Маяковски? За какво Горки ме купи, плати ми предварително седемнадесет хиляди и до този момент не е пуснал нито един том? Какво се крие зад завесата на “Парус”? И най-вече в какви отношения с болшевиките е цялата тази компания – Горки, Тихонов, Химер-Суханов? Уж се “борят” с тях, а ето че Тихонов и Химер пристигат и се настаняват в реквизирната от болшевиките “Национальная гостиница”, където аз, за да вляза, минах през цяла верига войници, които седяха въоръжени по стълбищните площадки, едва след като бях получил пропуск от болшевишкия “комендант” на хотела. Тихонов и Химер са си в него като в къщи. По стените – портрети на Ленин и Троцки. По конкретния въпрос Тихонов взе да го усуква: “Всеки момент започваме да печатаме, не се безпокойте”.

Разправяше как болшевиките и до сега не могат да повярват, че са успели да вземат властта и че все още я държат:

- След преврата Луначарски две седмици ходи с опулени очи: ама не, само си помислете, че ние просто една демонстрация искахме да направим и изведнъж такъв неочакван успех!

 

13 март

Какъв позор! Патриархът и всички църковни настойници да идат да се кланят в Кремъл!

Видяхме се с В. В. Люто ругаеше съюзниците: да влизат в преговори с болшевиките, вместо да дойдат да окупират Русия!

Обядвах и прекарах вечерта у първата жена на Горки, Е. П. Бяха Бах (известен революционер, стар емигрант), Тихонов и Миролюбов. Последният все превъзнасяше руския народ, т.е. мужиците: “Милосърден народ, прекрасен народ!”. Бах рече (всъщност без да има ни най-малка представа за Русия, защото цял живот е прекарал в чужбина):

- За какво е спорът, господа? А по време на Френската революция нима не е имало жестокости? Руският народ е народ като всички народи. Има, разбира се, и отрицателни черти, но и много положителни...

Връщахме се заедно с Тихонов. По пътя надълго и нашироко разказваше за болшевишките главатари от позицията на близък им човек: Ленин и Троцки били решили да държат Русия здраво и да не прекратяват терора и гражданската война до момента, в който на сцената не излезе европейският пролетариат. Принадлежността им към немския щаб? Не, това са глупости, не са фанатици, вярват в световния пожар. И се боят от всичко като от огън, навсякъде им се привиждат заговори. До ден днешен треперят за живота и властта си. Те, повтарям, никак не очакваха победата си през октомври. След като Москва падна, страшно се объркаха, дотичаха при нас в “Новая жизнь”, умоляваха ни да станем министри, предлагаха портфейли...

 

15 март

Все същото мразовито време. И никъде не отопляват, студът в домовете е ужасен. Закрити са “Русские ведомости” – заради статията на Савинков. Мнозина смятат, че Савинков ще убие Ленин.

“Комисарят по печата” Подбелски закри и изправи пред съда “Фонарь” – “за поместване на статии, предизвикващи сред населението тревога и паника”. Каква загриженост за населението, ежеминутно ограбвано, избивано!

 

22 март

Вчера вечерта, когато зад мокрите дървета заблестяха светлини, за първи път видях полски гарвани. Днес е влажно, мрачно, макар облаците да сияят. Всички четат, всички четат, едва не плачейки от някаква мазохистична наслада, вестници.Въобще тази последна година ще ми струва навярно поне десет години от живота!

Нощем в синьо-черното небе плуват пухкави бели облаци, сред тях – самотни ярки звезди. Улиците тъмнеят. Огромни на фона на небето са тъмните, сливащи се в една къщи; и меки, розови - светлите им прозорци.

 

23 март

Целият Лубянски площад блести под слънцето. Рядка кал пръска изпод колелата. И Азия, Азия – войници, момчетии, пазар на курабии, халва, макови пръчици, цигари. Източна глъчка, говор – и колко мерзки са всички дори и в цвета на лицата си, жълти, с миша козина! Час по час с грохот преминават в камиони войници и работници с тържествуващи мутри.

Букинистът Волнухин, старец в полушуба и с очила. Мил човечец, мъдър; тъжен, вглъбен поглед.

Имен ден на Н. Смяхме се, че всички думи, завършващи на “те”, предполагат “наздраве”. Силен е още “старият режим”.

“Кръчма” на Премиров. Безспорен талант. Но какво от това? Край с литературата. А в Художествения театър отново “На дъното”. Тъкмо навреме! И отново този до гуша дошъл ни Лука!

К. П. до ден днешен е твърдо убедена, че Русия може да бъде спасена само от Минор.

Меншевишкият вестник “Вперед”. Все едно и също, все едно и също!

Всички жени на комисари също са назначени за комисари.

Рота червеногвардейци. Вървят без ред, препъвайки се, кой по улицата, кой по тротоара. “Инструкторът” крещи: “Мирно, другари!”

Вестникопродавецът, бивш войник:

- Ах, мърши проклети! На война тръгнали и уличници си водят? Ей Богу, господине, вижте само – ето го един под ръка с хубостницата си!

Непрогледно черна пролетна нощ. Светлинките между облаците над църквата правят чернотата още по-дълбока, звездите трепкат с бял блясък.

Къщата на Цетлинови на Поварская е заета от анархистите. Над входа – черна табела с бели букви. Вътре навсякъде е осветено – великолепни матови лампиони зад завесите.

 

24 март

Сега ние, нещастните, говорим вече за идването на Япония на помощ на Русия, за десанта на Далечния Изток; и за това, че рублата след ден-два няма да струва нищо, че брашното ще стане хиляда рубли за пуд, че трябва да се запасяваме... Говорим – и нищо не правим: купим си два фунта брашно и се успокоим.

Бях у Н. В. Давидов в Болшое Левшинское. Жълтеникава къщурка (преди била на писателя Загоскин) с черен покрив, двор с желязна ограда и черни железни чаши от двете страни на портата. Тюркоазено небе в мрежата на клоните. Старата Москва, чийто последен час ще удари навеки.

В кухнята на П. седи войник, дебелобузест, с разноцветни като на котарак очи. Казва, че, разбира се, социализмът сега е невъзможен, но че буржолята трябва все пак да бъдат изклани. “Браво на Троцки, в миша дупка ще ги навре”.

Сериозна, изпита дама и момиченце с очила. Продават цигари.

Купих си книга за болшевиките, издадена от “Задруга”. Страшна галерия от портрети на каторжници! Вратът на младия Луначарски е половин аршин дълъг.

Одеса, 1919 г.

 

12 април (по стар стил)

Вече изминаха почти три седмици от деня на нашата гибел.

Дълбоко съжалявам, че нищо не записах, а трябваше да опиша едва ли не всеки момент. Но нямах никакви сили. Колко ми струва тази умопомрачителна, неочаквана новина, която се стовари върху ни на 21 март! Към обяд 21-годишната Анюта (камериерката ни) ме вика на телефона. “Откъде звънят?” – “Мисля, че от редакцията” – т.е. от редакцията на “Наше слово”, което ние, предишните сътрудници на “Русское слово”, събирайки се в Одеса, започнахме да издаваме от 19 март, напълно разчитайки на повече или по-малко мирно съществуване “до завръщането си в Москва”. Вземам слушалката: “Кой е?” – “Валентин Катаев. Бързам да съобщя невероятната новина: французите си отиват”. – “Как, не може да бъде, кога?” – “В момента”. – “”Да не сте си изгубил ума?” – “Заклевам се, че не съм. Паническо бягство!” – Изхвръкнах от къщи, хвърлих се в един файтон и не вярвам на очите си: тичат натоварени магарета, френски и гръцки войници в походно снаряжение, подскачат едноколки, пълни с всякакви воински принадлежности... А в редакцията – телеграма: “Министерството на Клемансо падна, в Париж издигат барикади, революция...”

На този ден преди дванадесет години двамата с В. пристигнахме в Одеса на път за Палестина. Какви фантастични промени оттогава! Мъртво, пусто пристанище, мъртъв, мръсен град... Децата ни, внуците ни не биха били в състояние дори да си представят онази Русия, в която някога (т.е. вчера) живеехме, която не ценяхме, не разбирахме – цялата онази мощ, дълбочина, богатство, щастие...

 

* * *

Днес сутринта, миг, преди да се събудя, видях как някой умира, умря. Сега често виждам насън смърт – умира някой от приятелите ми, близките, роднините, особено често – брат ми Юлий, за когото се страхувам дори да помисля: как и с какво живее, а и жив ли е? Последната вест за него е от 6 декември миналата година. А писмо от Москва до В. от 10 август пристигна едва днес. Впрочем руските пощи престанаха да съществуват още през лятото на 17-а година: от момента, в който у нас за първи път, по европейски маниер, се появи “министър на пощите и телеграфите”.Тогава за първи път се появи и “министър на труда” – и цяла Русия захвърли работата си. А и сатаната дъхна в лицето на Русия Каинова злоба, кръвожадност и най-див произвол тъкмо в дните, в които бяха провъзгласени братство, равенство, свобода.
Тогава мигом настъпи истерично, остро безумие. Всички взеха да си крещят един другиму и при най-малкото противоречие: “Ще те арестувам, кучи сине!”
В края на март 17-а година един войник едва не ме уби на Арбатския площад – за това, че си позволих известна “свобода на словото”, пращайки по дяволите вестник “Социалдемократ”, който ми навираше в ръцете разносвачът. Войникът, мерзавецът, прекрасно разбираше, че може да си прави с мен, каквото пожелае, абсолютно безнаказано – обградилата ни тълпа и вестникарят веднага застанаха на негова страна: “А вие, другарю, откъде накъде се гнусите от народния вестник, пазещ интересите на трудещите се маси? Вие, значи, сте контрареволюционер?” – Колко еднакви са всички тези революции! По време на Френската революция също веднага беше създадена цяла бездна нови административни учреждения, рукна истински потоп от декрети, циркулярни писма, тълпи комисари – неизвестно защо непременно комисари – и въобще несметно количество всякакви власти; комитетите, съюзите, партиите започнаха да никнат като гъби и всички се”изяждаха взаимно”, образуваха съвсем нов, особен език, “целия състоящ се от високопарни възклицания, смесени с най-пошли улични ругатни по адрес на мръсните остатъци от издъхващата тирания...”

Всичко това се повтаря, преди всичко защото една от най-отличителните черти на революциите е бясната жажда за игра, гримасничество, поза, панаир. У човек се пробужда маймуната.

 

* * *

Ах, тези сънища за смърт! Всъщност колко огромно място заема смъртта в нашето и бездруго микроскопично съществуване! А за тези години няма какво и да говорим: ден и нощ живеем сред оргията на смъртта. И всичко в името на “светлото бъдеще”, което щяло уж да се роди именно от този дяволски мрак. И на земята се създаде вече цял легион от специалисти, от предприемачи по устройването на човешкото благополучие. “А в коя година ще настъпи то, това бъдеще?” – както пита звънарят у Ибсен. Все ти казват: ей сега: “Това ще бъде последната и решителна битка!” Вечната приказка за червеното биче.

 

* * *

През нощта се изля дъжд. Денят е сив, прохладен. Дръвчето, зазеленило се в двора ни, е клюмнало. И пролетта е една такава – окаяна! Главно – няма го никак усещането за пролет. А и какво значение има пролетта сега?

Само слухове,слухове. Живот в непрестанно очакване (както и цялата минала зима тук, в Одеса, и по-миналата – в Москва, когато всички ние така очаквахме германците, спасението от тях). И това очакване на нещо, което всеки момент ще дойде и ще разреши всичко, очакване напълно и неизменно напразно, разбира се, няма да ни се размине току-така, ще осакати душите ни, дори и ако оживеем. А какво ли щеше да бъде, ако нямаше даже очакване, т.е. надежда?

“Боже мой, в какви времена повели да живея!”

 

13 април

Вчера у нас доста се заседя поетът Волошин. Сложи си той таралеж в гащите, предлагайки услугите си (“по украсяването на града за първи май”). Аз го предупреждавах: не тичайте при тях, това е не само низко, но и глупаво, нали отлично знаят кой сте бил до вчера. В отговор бръщолевеше нещо, че “изкуството е извън времето, извън политиката, аз ще участвам в украсяването само като поет и като художник”. В украсяването на какво? На бесилото, още повече – на собственото? Все пак не ме послуша. А на следващия ден в “Известия”: “При нас допълзя Волошин, всякаква измет вече бърза да ни се подмаже...” Сега Волошин иска да пише “писмо до редакцията”, пълно с благородно негодувание. Още по-глупаво.

Слухове, слухове. Петербург е завзет от финландците, Колчак е превзел Сизран, Царицин... Хинденбург върви било към Одеса, било към Москва... Всички ние очакваме помощ от някого, от нещо, от чудото, от природата! Ето сега ходим ежедневно на Николаевския булавард: не е ли отплавал, пази Боже, френският броненосец, който неизвестно защо се мярка на рейд и при чието присъствие все пак е сякаш по-леко.

 

15 април

Преди десет месеца ме посети някой си Шпан, рядко неугледно и опърпано човече, нещо като съвсем изпаднал търговски пътник, предложи ми да стане мой импресарио, да пътувам с него в Николаев, в Харков, в Херсон, където публично да чета произведенията си “всяка вечер за хиляда бона”. Днес го срещам на улицата: сега е един от ортаците на онзи побъркан мерзавец професор Щьопкин, комисаря по театрите; гледам го – избръснат, сит – по всичко се вижда, че е сит – и облечен в чудесно английско палто, дебело и меко, с широк колан отзад.

Срещу прозорците ни стои бродяга с пушка на канап през рамо – “червен милиционер”. И цялата улица му трепери така, както не би треперила преди при вида на хиляда най-свирепи полицейски стражари.

Всъщност, какво, какво наистина се случи? Дойдоха има-няма шестотин души, някакви си “григориевци”, кривокраки хлапаци, начело с шепа каторжници и мошеници, които и взеха в плен милионния, благоденстващ град! Всички примряха от страх, изпокриха се в миша дупка. Къде са, например, всички онези, които така громиха преди месец доброволците?

Следва

Превод от руски Милена Димова

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: