Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Херцен: Светът не познаваше разочарованието до великата френска революция, скепсисът дойде заедно с републиката през 1792 г.

12.11.2017 | автор:  Иван Бунин, прочетено във в. Литфорум

Що се отнася до нас, то сме длъжни да отнесем със себе си в гроба най-голямото разочарование в света

 

Бунин е роден във Воронеж през 1870 и прекарва детството си в имението на своите родители в Орловска губерния. Произлиза от стар помешчически род, но дядо му и баща му пропилавят почти цялото имущество на семейството.

Иван Бунин е изпратен в обществено училище в Елец през 1881, но трябва да се върне у дома пет години по-късно. Брат му, който има университетско образование, го окуражава да чете руските класици и да пише.

През 1887 Бунин публикува първото си стихотворение в едно петербургско литературно списание. Първата му стихосбирка „Листопад“ (1901) и добре посрещната от критиката. Макар че стихотворенията му следват традициите на парнасизма от 19 век, те са обвити с източен мистицизъм и са изпълнени с ярки, внимателно подбрани епитети.

През 1889 Иван Бунин заминава при брат си в Харков, където работи като държавен чиновник, помощник-редактор на местен вестник, библиотекар и статистик. Той започва кореспонденция с Антон Чехов, с когото стават приятели. Поддържа контакти и с Максим Горки и Лев Толстой. През 1891 Бунин публикува първия си разказ в един литературен вестник. С времето той преминава от писане на стихове към къси разкази.

Бунин става известен и като преводач. Най-известен е преводът му на „Песен на Хаяуата“ на Лонгфелоу, за която получава Пушкинска награда през1903. Той превежда и Байрон, Алфред Тенисън и Алфред дьо Мюсе.

От 1895 Бунин прекарва времето си между Москва и Санкт Петербург. През 1898 се жени за дъщерята на гръцки революционер, но бракът завършва с развод. Въпреки че се жени повторно през 1907, връзките му с други жени продължават до неговата смърт.

Бунин публикува първото си по-дълго произведение, повестта „Село“, когато е на 40 години. Тя представлява мрачно изображение на селския живот с неговата глупост, жестокост и насилие. Острият му реализъм, „героите, потънали дотолкова под средната интелигентност, че едва остават хора“, го сближават с Максим Горки. Две години по-късно Бунин публикува повестта „Суходол“, завоалирано описание на собственото му семейството.


Окаяни дни

Последните страници от дневника на Иван Бунин

Одеса, 1919 г.

 

16 април

Вчера се поразходихме преди вечеря. Неизразима тежест в душата. Тълпата, която сега пълни улиците, е физически непоносима, уморих се до смърт от тази скотска тълпа. Да можех да си почина, да се скрия някъде, да замина, например в Австралия! Но отдавна вече всички изходи, всички пътища са затворени. Сега до Големия фонтан да идеш – и това е безумна мечта: и не може без разрешение, и ще те убият като куче.

Срещнахме Л. И. Халберщат (бивш сътрудник на “Русские ведомости”, на “Русская мысль”). И този се е “пребоядисал”. Той, до вчера уж белогвардеец, който плака (в буквалния смисъл) при бягството на французите, сега си е намерил топло местенце във вестник “Голос красноармейца”. Крадешком ни прошепна, че е “напълно смазан” от новините от Европа: говорело се, че там твърдо били решили – никаква намеса във вътрешните работи на Русия... Да, да, на това му се казва “вътрешни работи”, когато в съседския дом посред бял ден разбойници грабят и убиват!

Вечерта отново се видяхме с Волошин. Чудовищно! Каза, че е прекарал целия ден с началника на специалния отдел (Юзефович), който имал “кристална душа”. Точно така се изрази: кристална.

 

* * *

Професор Евгений Шчепкин, “комисарят на народната просвета”, предаде управлението на университетите на “седем представители на революционното студентство”, на такива, казват, негодници, каквито посред бял ден със свещ да търсиш.

В “Голос красноармейца” има съобщение за “дълбокото навлизане на румънците в Съветска Унгария”. Всички сме безкрайно щастливи. Ето ти тебе и ненамеса във “вътрешните работи”! Но всъщност, не става дума за Русия.

 

* * *

Блок чува “Русия и революцията като вятър...” О, словоблудци! Реки от кръв, море от сълзи, а тях не ги е грижа.

 

* * *

Често си спомням онова негодувание, с което се посрещаха моите, според тях изцяло черни, изображения на руския народ. А и до ден днешен негодуват, и то кой? Точно хората, закърмени, израснали със същата литература, която в продължение на сто години е нападала буквално всички класи, т.е. “попа”, “еснафа”, занаятчията, полицая, помешчика, заможния селянин – с една дума всички до един, с изключение на някакъв “народ” – “безхлебен”, разбира се – на “младежта” и на просяците.

 

17 април

“Старият, прогнил докрай режим рухна безвъзвратно... Народът с пламенен, стихиен порив прекатури – и завинаги – изгнилия трон на Романови...”

Но защо в такъв случай още с първите мартенски дни всички обезумяха от ужас при мисълта за реакция, реставрация?

 

* * *

“Блажен е безумецът, който ще вдъхне на хората златна мечта...” Колко обичаше да каканиже това Горки! А тя мечтата е такава: да продупчиш главата на някой фабрикант, да му обърнеш джобовете и да станеш още по-голямо говедо и от този фабрикант.

 

* * *

“Революции не се правят с бели ръчички...” Защо тогава да се възмущаваме, че контрареволюциите се правят с желязна ръка.

 

* * *

“Утешься ради скорби всего Иерусалима!”

Цялото време до закуска прекарах в леглото със затворени очи. Чета книга за Савина – ни в клин, ни в ръкав, просто защото все нещо трябва да се прави, а какво точно, вече ми е абсолютно безразлично, тъй като главното ми усещане сега е, че това не е живот. И още, повтарям – изнурителното очакване: не може, Господи, да продължава така, няма начин да не ни спаси някой или нещо – утре, вдруги ден, може би още тази нощ!

 

* * *

Сутринта беше сиво, по пладне валя дъжд, вечерта се изсипа порой.

На два пъти излизах да погледам първомайското им празненство. Наложих си го насила, тъй като от подобни зрелища буквално ми се обръщат вътрешностите. “Аз някак физически усещам хората”, е записал веднъж Толстой. Ето че и аз също. Това, което не разбираха у Толстой, не разбират и у мен, затова и понякога се удивляват на странността ми, на “пристрастността”. За болшинството дори и сега “народът”, “пролетариатът” са само думи, а за мен винаги са били очи, уста, гласове, за мен речта на митинга е цялото естество на човека, който я произнася.

Когато излизах следобед, гледам: струпал се на Съборния площад порядъчно количество народ, но стоят безсмислено, необикновено тъпо наблюдават целия този цирк. Имаше, естествено, процесии с червени и черни знамена, имаше някакви раздрънкани “колесници”, накичени с хартиени цветя, панделки и флагчета, в които стояха и пееха, утешаваха “пролетариата” актьори и актриси в бутафорни народни костюми, имаше “живи картини”, изобразяващи “мощта и красотата на работническия свят”, “братски” прегърнали се комунисти, “страшни” работници в кожени престилки и “мирни селяни” – с една дума, всичко както си му е редът, както е инсценирано по нареждане на Москва, на онази гадина Луначарски. Къде ли у някои болшевики свършва най-подлото издевателство над човека, най-гнусната покупко-продажба на душите и утробите, и къде започва известната част искреност, невротичната възторженост? Както например е предвзет и възторжен Горки! На Рождество в Капри нареждаше (окайки по нижгородски маниер): “Довечеро, драги мои, всички на мегдано: там, дявол го взел, народо невероятни чудеса ще показва – целио, разбираш ли, мегдан танцува, хлапета си дерат гърлата като дяволи, пукат плякала под самите носове на достопочтенните бакали, преметат се на ръце, надуват илядо свирки... Ще има, разбираш ли, неколко цехови процесии, ще се пеят чудни улични песни...” И в зелените му очички – сълзи.

Привечер бях на Екатерининския площад. Мрачно, мокро, паметникът на Екатерина от глава до пети е омотан, бинтован с мръсни, мокри парцали, увит с въжета и облепен с червени дървени звезди. А срещу паметника – специалният отдел, по мокрия асфалт като рядка кръв текат отраженията на червените флагове, провиснали под дъжда и особено жалки.

Вечерта почти целият град помръкна: ново издевателство, нов декрет – никой да не смее да пали лампа, въпреки че електричество има. А керосин, свещи не могат да бъдат намерени никъде и само тук-там зад капаците се мяркат оскъдни, мъждукащи светлинки: тлеят самоделно направени фитили. Чие е това издевателство? Естествено, в края на краищата, народно, тъй като се прави за благото на народа. Спомням си възрастния работник пред портите на сградата, където преди се помещаваха “Одесские новости”, през първия ден след идването на болшевиките. Изведнъж през портите се изсипа цяла тайфа момчетии с връзки току-що отпечатани “Известия” и с викове: “На одеските буржоа е наложена контрибуция от 500 милиона!” – Работникът захриптя, задави се от ярост и злорадство: “Малко им е! “Малко е!” – Разбира се, болшевиките са истинската “работническо-селска власт”. Тя “осъществява заветните копнежи на народа”. Известно е какви “копнежи” има този народ, призван сега да управлява света, развитието на цялата култура, правото, честта, съвестта, религията, изкуството.

“Без всякакви анекси и контрибуции с Германия!” – “Правилно, точно така!” – “Петстотин милиарда контрибуции от Русия!” – “Малко й е, малко!”

 

* * *

“Левите” приписват на стария режим всички “ексцесии” на революцията, черносотниците – на евреите. А народът не е виновен! А и самият народ по-късно ще припише всичко на някой друг – на съседа и на евреина: “Аз ли? Каквото аз, това и ти. За всичко евреите ни подкокоросаха...”

 

 

19 април

Отправих се, за да се залисам поне с нещо, да купувам хранителни запаси. Говори се, че всичко ще бъде затворено, няма да има нищо. И наистина лавките, които още работят, са почти празни, сякаш всичко е пропаднало вдън земя. Случайно в едно магазинче на Софийская попаднах на пита кашкавал. Цената фантастична – 28 рубли фунта.

У нас беше А. М. Фьодоров. Приятен човек, оплакваше се от бедственото си положение. Всъщност, лишен е и от последния си източник на доходи – кой би наел сега виличката му? А и той няма право да я дава под наем, тя е вече “народно достояние”. Цял живот работил, успял някак да си купи парче земя с истински кървави пари, да построи (затъвайки в дългове) къщурка – и ето, оказва се, че тя е “народна”, че там, заедно с твоето семейство, с целия ти тъжен живот, ще живеят и някакви “трудещи се”. Да се обесиш от ярост!

Цял ден върви упорит слух, че румънците са превзели Тираспол, че Макензен вече е в Черновици и дори че “Петроград е паднал”. О, как жадно го искат всички! Но това са, разбира се, измишльотини.

Вечерта бяхме с Н. в синагогата. Така страшно и противно е край нас, че ни тегли към църквите, към тези последни убежища, все още незалети от потока мръсотия, зверства. Но имаше твърде много театралност, хубаво е само от време на време: диво-страстни вопли, ридания, зад които стоят цели векове скръб, бездомност, изток, древни скитания – и Единният, пред Който можеш да излееш душата си ту в отчаяна, по детски горестна молба, пронизваща с вика си душата, ту в мрачен, свирепо-страшен, бавно утихващ рев.

Сега всички къщи са тъмни, целият град е потопен в мрак, освен местата, където се подвизават тези разбойнически шайки – там светят лампи, чуват се балалайки, виждат се стените, по които са окачени черни знамена с бели черепи на тях и надписи: “Смърт, смърт на буржоата!”

Пиша на светлината на вонящ кухненски фенер, догарят последните остатъци керосин. Колко болно и оскърбително е! Приятели мои от Капри, Горки и Луначарски, блюстители на руската култура и изкуство, които се изпълвахте със свещен гняв при всяко предупреждение към някой си вестник “Новая жизнь” от страна на “царските опричници”, какво бихте сторили сега с мен, залавяйки ме над това престъпно писание, край вонящия фитил, или хващайки ме как като крадец след малко го крия в дупката на корниза?

 

* * *

Прав беше метачът (Москва, есента на 1917 г.):

- Не, извинете! Наш дълг беше и е да доведем страната до Учредителното събрание!

Метачът, който седеше на прага и чу тези горещи думи – край него с бързи крачки отминаха спорещите – тъжно поклати глава:

- До какво обаче, я доведохте, кучи синове!

 

* * *

Първо меншевики, после камиони, после болшевики и танкове...

Камион – колко страшен символ стана той за нас, колко такива камиони има в най-тежките ни и ужасни спомени! От първия си ден революцията се свърза с това ревящо и смърдящо животно, препълнено първо с истерични и цинични дезертирали войници, а после – с отбрани каторжници.

Цялата грубост на съвременната култура и нейният “социален патос” са въплътени в камиона.

 

* * *

Говори, крещи, заеква, пръска слюнки,очите му, зад накриво увисналото пенсне, изглеждат особено яростни. Вратовръзката му се измъкнала отзад изпод мръсната памучна яка, жилетката до не знам какво лекьосана, по раменете на тясното му сако – пърхот, мазните редки коси – разчорлени... И ме уверяват, че тази гъсеница е преизпълнена, видиш ли, с “пламенна, беззаветна любов към човека”, с “жажда за красота, добрина и справедливост”!

А слушателите му?

По цял ден безцелно стърчащ със слънчогледови семки в шепата, от сутрин до вечер механично чоплещ тези семки дезертьор. Наметнал шинела, фуражката килнал назад. Набит, късокрак. Невъзмутимо нахален, дъвче и от време на време задава въпроси – не говори, а само пита, и не вярва на нито една дума, подозирайки във всичко лъжа. И усещаш физическа болка от отвращението си към него, към масивните му прасци в дебели зимни войнишки панталони, към кравешките му ресници, към млякото, избило от преживяните семки, по животински първобитните бърни.

 

 

 

Одеса, 1919 г.

 

* * *

“Руската история” на Татишчев:

“Брат против брата, синове против отци, раби против господари, един другиго се търсят да се умъртвят, ради користолюбие, похот и власт, брат брата си жажда да лиши от имане, не чуейки що премудрият глаголи: тоз, що възжелае чуждото, за своето си в онзи Ден ще ридае...”

А колко наивници са убедени, че в руската история се е извършил велик “подем” към нещо уж абсолютно ново, нечувано и невиждано!

Цялата беда (и то страшна) е, че никой нямаше дори и най-бегло истинско понятие за “руската история”.

 

20 април

Грабнах вестника – нищо особено. “В Ровенско опит на противника...” Че кой ще е, най-сетне, този противник?

Тонът на вестника е все същият – високопарно-площаден жаргон –старите заплахи, самозабравилото се самохвалство и всичко – така плоско, така явно лъжливо, че не вярваш на нито една дума и живееш в пълна изолация от света, като на някакъв Дяволски остров.

Анюта казва, че вече два дни не пускат дори и онзи ужасен царевичен хляб, от който цялата ни прислуга се гърчеше от колики, и на кого не го дават? – на същия този пролетариат, който така забавляваха онзи ден. А по стените призиви: “Граждани! Да живее спортът!” Крайно невероятно, но пълна истина. Защо пък спортът? Откъде се е пръкнал в прокълнатите им черепи на всичкото отгоре и спорт?

Дойде Волошин. Искали да му помогнат да духне в Крим чрез “морския комисар и командващ черноморския флот” Немица, който, между другото, е поет, “особено добре пишещ рондо и триолети”. Измисляли някаква си тайна “мисия” в Севастопол. Бедата, обаче, е, че няма на какво да я изпратят: целият флот на Немица се състои от една платноходка, а нея не във всяко време можеш да пуснеш.

 

* * *

Лавина от слухове: Петроград е превзет от генерал Гурко, Колчак е пред Москва, германците всеки момент ще влязат в Одеса...

Как свирепо жадуват всички тяхната гибел! Няма такова ужасяващо библейско наказание, което да не им пожелаваме. Ако в града нахлуе самият дявол и буквално до шия гази в кръвта им, половин Одеса би ридала от възторг.

Лъжите са толкова, че можеш да се задушиш. Всичките ми приятели, всички мои познати, за които преди и да си помисля не смеех като за лъжци, сега лъжат на всяка крачка. Няма душа, която да не излъже, да не добави и своя лъжа, свое изкривяване към изначално лъжливия слух. И всичко това - от нетърпимата жажда да стане така, както нетърпимо ти се иска. Хората бълнуват като в треска и, слушайки това бълнуване по цял ден, все пак жадно му вярваш и се заразяваш от него. Иначе, струва ми се, не бих издържал и седмица. И всеки ден тази самоизмама достига върховната си сила вечер – такава сила, че си лягаш да спиш като упоен с етер, почти напълно уверен, че през нощта непременно ще се случи нещо, и така неистово, така горещо се кръстиш, молиш се така напрегнато, до болка в цялото тяло, че, струва ти се, не може да не помогне Бог, чудото, силите небесни. Заспиваш, изнурен от това невероятно напрежение, с което просиш гибелта им, и през хиляди версти, в нощта, в тъмнината, в неизвестността изпращаш цялата си душа към роднините и близките, страха си за тях, любовта си към тях, своята мъка – да ги спаси и пази Господ – и изведнъж скачаш посред нощ с бясно биещо сърце: някъде трах-трах-трах, от време на време съвсем наблизо, сякаш каменен дъжд по покривите – ето го, нещото все пак се е случило, някой може би е нападнал града – и край, идва крахът на този проклет живот! А сутринта отново изтрезняване, тежък махмурлук, грабваш вестниците – не, нищо не се е случило, все същият нагъл и твърд вик, все “нови победи”. Слънцето грее, хората се движат, стоят на опашка пред лавките ... и отново тъпота, безнадеждност, отново пред теб е дългият празен ден, не ден, не ден, а дни, празни, дълги, ненужни ти! Защо да живееш, за какво? Защо да правиш изобщо нещо? В този свят, в техния свят, в света на поголовния простак и звяр, нямам нужда от нищо...

“Ние имаме съвсем особена психика, за която после сто години ще пишат”. Каква утеха може да ми е това? Какво ме интересува времето, когато от нас и пепел няма да е останала? “Тези записки цена няма да имат”. А не е ли все едно? И след сто години ще живее все същата човешка твар, сега вече аз цената й зная!

 

* * *

Нощ. Пиша леко пийнал. Вечерта с вид на съзаклятник пристигна А. В. Васковски, притвори вратата и шепнешком наговори такива неща, така настояваше, че всичко, което е чул през деня, е чиста истина, че на Пьотр от вълнение му се зачервиха ушите, после пролази под стълбата и измъкна две бутилки вино. Аз съм така обезсилен от нерви, че ме хвана от две чаши. Разбирам цялата нелепица на тези слухове – и все пак вярвам и пиша с треперещи, студени ръце...

“Ах, мъст, ах, мъст!” – както пише Батюшков след опожаряването на Москва през 1812 година.

 

* * *

Савина е написала през лятото на 15-а година на мъжа си от Кавказ: “Нима Господ ще нехае и нашите войничета, нашите чудни богатири ще трябва да преживеят този срам и мъка – нашето поражение!”

Какво е това? Глупост, невежество, произтичащи не от непознаване на народа, а от нежелание да го познаваш? Имаше всичко. Да, имаше я и вкоренената корист на лъжата, за която така или иначе награждаваха. “Аз вярвам в руския народ!” За това ръкопляскаха.

Известна част от обществото особено пострада от тази лъжовност. Те така се извратиха в професията си да бъдат “приятели на народа, на младежта и на всичко светло”, че започнаха да вярват в пълната си искреност. Аз едва ли не от пелените живея с такива, бях като че ли сред тях – и постоянно, ежеминутно се възмущавах, долавяйки лъжливостта им, и често ми крещяха:

- Той ли е лъжец, този кристален човек, отдал целия си живот на народа?!

А на практика: той е онова, което се нарича “честен” - красив старец, очила, голяма бяла брада, бомбе... Но това е особен вид лъжовност, почти неосъзната от самия човек, уреден живот, измислени чувства, отдавна вече, разбира се, станали втора природа, но все пак измислени.

Какво огромно количество такива “лъжци” пази паметта ми!

Необикновен сюжет за роман, и то страшен роман.

 

* * *

Как се лъжехме един друг, че нашите “чудни богатири” са най-големите патриоти на света, най-храбрите в боя, най-милостивите към победения враг!

- Значи е нямало нищо такова?

Не, имало е. Има два типа сред народа. В единия преобладава Русия, а в другия – Мярата. Но и в единия, и в другия има страшна променливост на настроенията, лицата, “колебливост”, както казваха едно време. Народът сам е рекъл за себе си: “От нас, като от дърво – и тояга, и икона” – в зависимост от обстоятелствата, от това кой обработва дървото: Сергий Радонежски или Емьолка Пугачов. Ако аз не обичах тази икона, тази Русия, ако не я бях видял, заради какво бих си губил ума, заради какво бих страдал така жестоко? А уж говореха, че изпитвам единствено ненавист. И то кой? Онези, които, всъщност, пет пари не даваха за народа – освен ако той не беше повод да проявят прекрасните си чувства – и който не само не познаваха и не желаеха да познават, но и просто не забелязваха, както не забелязват лицето на файтонджията,откарващ ги към някакво Свободно икономическо общество. Скабичевски ми призна веднъж:

- Никога през живота си не съм виждал как расте ръжта. Т.е. може и да съм виждал, но не съм обърнал внимание.

А мужика като отделен човек виждал ли е? Той познава само “народа”, “човечеството”. Дори знаменитата “помощ за гладуващите” у нас се извърши някак литературно, само от желание още веднъж да се подлее вода на правителството, да му се подкопае още малко почвата под краката. Страшно е да се каже, но е истина: ако не бяха народните бедствия, хиляди интелектуалци биха били направо нещастни хора. Как щяха тогава да заседават, да протестират, за какво биха крещели и писали? А без тези неща – и дума да не става.

Същото беше и по време на войната. Имаше го, всъщност, все това жестоко равнодушие към народа. “Войничетата” бяха обект на забавление. И как фъфлеха над тях в лазаретите, как ги глезеха с бонбони, с кифлички и дори с балетни танци! И самите войничета също разиграваха комедия, преструваха се на страшно благодарни, кротки, покорно страдащи: “Какво да се прави, сестрице, всичко е Божа воля!” – и всячески вземаха на подбив и сестриците, и госпожите с бонбоните, и репортерите, лъжеха, че са във възторг от танците на Хелцер (нагледало се на всичко, едно войниче отвърна веднъж на въпроса ми какво е това, според него: “Ами дявол... Дяволът подскача като козел...”).

Бяха страшно равнодушни към народа по време на войната, лъжеха престъпно за патриотичния му подем дори тогава, когато и на децата беше ясно, че на народа войната е дошла до гуша. Откъде идва това равнодушие? Междувпрочем идва и от ужасно присъщите ни безгрижие, лекомисленост, неумение и нежелание да бъдем сериозни в най-сериозните моменти. Като си помислиш само, до каква степен безгрижно, през пръсти, дори празнично се отнесе цяла Русия към началото на революцията, към най-великото в цялата й история събитие, случило се по време на най-великата война в света!

 

 

 

Одеса, 1919 г.

 

Да, май прекалено фриволно, в простодушно охолство си живеехме всички (в това число и мужиците), живеехме като в заможно имение, където и най-онеправданият, и онзи, който има кръпки по гащите, се излежаваше с тези гащи напълно безгрижно, тъй като потребностите му бяха дивашки ограничени.

“Ние всички се учехме по малко на нещо и някак”. Да и вършехме също така само нещо си, каквото там се случи, понякога много пламенно и много талантливо, но все пак в огромния случай – каквото ни скимне – само Петербург не се предаваше. Гнусяхме се от продължителния ежедневен труд, имахме нежни ръчички, всъщност – страшни. А оттук идва, междувпрочем, и идеализмът ни, на практика твърде чорбаджийски, вечното ни опозиционерство, критикуването на всичко и всички: че нали да критикуваш е много по-лесно, отколкото да работиш. И ето:

- Ах, как се задушавам сред тази Николаевщина, не мога да съм чиновник, да седя редом до Акаки Акакиевич – карета искам, карета!

Оттук произлизат Херцените, Чацковците. Но също оттук – и Николка Серий от моето “Село” – седи на миндера в тъмната, хладна одая и чака да му попадне някоя “истинска” работа – седи, чака и хленчи. Каква ли е тази стара руска болест, това хленчене, тази скука, тази разглезеност – вечната надежда, че ще се яви някоя жаба с вълшебен пръстен и ще направи всичко за теб: стига само да излезеш на прага и да прехвърлиш пръстена от едната ръка в другата!

Това е вид нервна болест, а не знаменитите “стремежи”, извиращи уж от “дълбините” ни.

“Аз не съм направил нищо, тъй като винаги съм искал да направя повече от обикновеното”.

Това е признание на Херцен.

Припомням си и други забележителни негови редове:

“Чрез нас човечеството изтрезнява, ние сме неговият махмурлук... Ние канонизирахме човечеството... канонизирахме революцията... Със своето разочарование, със своето страдание избавяме от скръб идните поколения...”

Не, изтрезняването е още далеч.

 

 

* * *

Затварям очи и виждам всичко като на лента: панделките на моряшката фуражка, панталоните, силно клоширани, на краката – бални обувки от Вейс, зъбите, здраво стиснати, танцува, скърцайки с челюсти... Никога вече няма да го забравя, в гроба си ще се преобръщам!

 

 

21 април

“Ултиматумът на Раковски и Чичерин към Румъния – за 48 часа да се очистят Буковина и Бесарабия!” Толкова неправдоподобно глупаво е (дори ако става дума за все старото издевателство над плебса), че ти идва наум: “Ами не се ли прави всичко това по нечия заповед, германска ли, знам ли, с цел ден след ден да бъдат позорени комунистите, революционерите, въобще революцията?” После – “От победа до победа – нови успехи на доблестната Червена армия. Разстрел на 26 черносотници в Одеса...”

В “Известия” – ох, какъв проклет правопис! – след заглавната статия за ултиматума е напечатан поименен списък на тези двадесет и шест разстреляни вчера, след което има статийка за това, че “работата” в одеското управление се “наглася”, че “въобще има много работа” и накрая – гордо заявление: “Вчера успяхме да доставим въглища за отпътуването на влака за Киев”. Щастлив ден! И то след ултиматума!

Е, ако румънците не послушат Раковски, какво тогава? И колко дяволски еднообразни са всички тези клоунски номера! Впрочем може би нещо грубо се инсценира, някой с някого се заяжда? С кого именно?

Да, а “буржоата” току-виж съвсем повярвали в Петроград. Нали казваха, че току-що еди-кой си с очите си видял телеграма за завземането на Петроград (след като англичаните му били докарали хляб)...

Носи се слух, че и при нас ще настане онзи див грабеж, който вече цари в Киев – “събирането” на дрехи и обувки.

 

 

* * *

Одеве прочетох за този разстрел на двадесет и шестимата някак тъпо.

Сега съм като вцепенен. Да, двадесет и шестима, и не кога да е, а вчера, у нас, близо до мен. Как да забравя, как да простя това на руския народ? А всичко ще бъде простено, всичко – забравено. Впрочем и аз само се опитвам да се ужася, а на практика не мога, не ми достига истинска възприемчивост. В това се състои и адската тайна на болшевиките – да убият възприемчивостта ни. Хората живеят оразмерено, отмерена им е и възприемчивостта, и въображението – прекрачи мярката. Това са цените на хляба, на говеждото. “Какво? Три рубли за фунт?!” Сложи им хиляда и ще дойде краят на изумлението, на вика, вцепененост, безчувственост. “Как? Седем обесени?!” – “Не, миличък, не седем, а седемстотин!” – И тук веднага идва вцепенението – седмина увиснали на въже все пак можеш да си представиш, но хайде опитай седемстотин, дори седемдесет!

 

 

* * *

В три часа – през цялото време валя – излязохме. Срещнахме Поливицкая с мъжа й – “Отчаяно си търся роля в мистерията – така ми се иска да изиграя Богородица!” – О, Боже мой, Боже мой! Да, всичко това е тясно свързано с болшевизма. В литературата, в театъра той се е настанил много отдавна...

Купих кибрит, по 6 рубли кутийката, а преди месец струваше 50 копейки.

Когато излизаш, пристъпваш като в началото на тежка болест.

 

 

* * *

Сега (8 часа вечерта е, а по “съветски” вече е десет и половина), след като се върнах от разходката, затворих капаците: лунният сърп, целият златен, чисто проблясва през младите листа на дърветата под прозореца в избистрилото се на запад небе, нежно и все още светло.

Излязох в седем, пръскаше дъжд, вечерта приличаше на есенна. Минах по Херсонская, после свих към Съборния площад. Още е светло, а вече всичко е затворено, всички магазини – тягостна, тревожеща душата пустота. Докато стигна площада, дъждът утихна, вървях съм събора под младата шума на едва започналите да цъфтят кестени, по блестящия мокър асфалт. Спомних си мрачната вечер на “първи май”... А в храма имаше венчавка, пееше женски хор. Влязох и, както винаги напоследък, тази църковна красота, този остров на “стария” свят в морето от кал, подлост и низост на “новия”, ме трогнаха необикновено. Какво вечерно небе в прозорците! В олтара, навътре, стъклата вече синееха виолетово – любимото ми. Милите девически личица на пеещия хор, върху главите им бели покривала със златни кръстчета на челата, в ръцете им – ноти и златните огънчета на малките восъчни свещи – беше така прелестно, че, слушайки и гледайки, дълго плаках. Вървях към къщи – чувство на лекота, младост. И редом с това – каква тъга, каква болка!

 

 

* * *

Когато се прибрах, в двора ни, в квартирата на милиционера, свиреха на пиано и танцуваха. Срещнах Маруся – в здрача, пременена, с блестящи очи изглеждаше много хубава - и за миг със сърцето си спомних онова далечно, невъзвратимо очарование, което изпитвах някога, в ранната си младост, ето в такава априлска вечер в селската градина.

Миналото лято Маруся живееше с нас на вилата като готвачка и цял месец укриваше в кухнята и хранеше с моя хляб един болшевик, неин любовник, и аз знаех това, знаех. Ето каква е моята кръвожадност и в това е цялата работа: да бъдем такива, каквито са те, не можем. А след като не можем, свършено е с нас!

Пиша на светлината на кандилце – кутия с масло и фитил. Тъмнина, пушек, развалям си зрението.

Впрочем на всички нас отдавна ни е време да се обесим – така сме потиснати, унизени, лишени от всякакви права и закони, живеем в такова подло робство, в атмосфера на непрестанни оскърбления, подигравки! 

Какво самообладание
в конете с простичко название,
не обръщащи внимание
на трудното си препитание.

Милото момче, царство му небесно! (Тези шеговити стихове са на един млад поет, студент, постъпил миналата зима на служба в полицията – идейно – и убит от болшевиките). – Да, ние сега сме коне с много простичко название.

 

 

22 април

Спомних си противния ден с дъжд, сняг, кал – Москва, миналата година, края на март. През Кудринския площад се ниже бедняшко погребение – и изведнъж, бясно ръмжейки с мотоциклета, влита от Никитские едно животно с кожен каскет и кожена куртка, прелитайки, заплашва, размахва огромен револвер и опръсква с кал носещите ковчега:

- Махайте се от пътя ми!

Носещите отстъпват встрани и, препъвайки се, друсайки ковчега, хукват да тичат с всички сили. А на ъгъла стои старица и, прегърбила се, плаче така горчиво, че неволно се спирам и започвам да я утешавам, да я успокоявам. Аз ломотя: - “Е, хайде стига, стига, Бог да те пази! – питам: - “Навярно покойникът ви е роднина?”. А старицата се опитва да поеме въздух, да преглътне сълзите си и накрая с усилие отронва:

- Не... Чужд е... Завиждам му...

И още нещо си спомних. Москва, краят на март, по миналата година. Огромният, дебел княз Трубецкой крещи, театрално размахвайки малките си юмручета:

- Помнете, господа: пгуският ботуш безмиуостно ще смаже нежните куонки на гуската свобода! Всички да я защитим!

От устата на княза тогава говореха стотици хиляди уста. Нямам думи, намерили за кого да защитават “руската свобода”!

Зимата на 18-а година същите тези стотици хиляди възложиха надеждите си за спасение (само че вече не на руската свобода) именно на германците. Цяла Москва бълнуваше за идването им.

 

 

 

 

Одеса, 1919 г.

 

* * *

Понеделник, няма вестници, малък отдих от моята лудост (започнала още в самото начало на войната) при четенето им. Защо издевателствам над себе си и си късам сърцето като ги чета?

По абсурден начин масово са уверени, че на всички тези Пешехоновци, само на тях принадлежи решението за руската участ. И кога, най-сетне? Когато вече трябваше вдън земя да са се провалили, макар само от срам за всичко, с което смаяха целия свят през шестмесечното си царуване през 17-а година.

 

* * *

Абсолютно нетърпим е болшевишкият жаргон. А какъв изобщо беше езикът на нашите леви? “С цинизъм, граничещ с грация... Сега брюнет, утре – блондин... Проникновение в сърцата... Разпитът да се извърши с пристрастие... Или – или: не се полага на трето лице... Да се направят надлежните изводи... Кому приложеното следва да е надлежно... Да се вариш в собствен сос... Чевръсти пръсти... Извънвременни юнаци...” Дали тази употреба не е някаква уж най-язвителна пародия (неизвестно заради кого и какво) на високия стил? И даже при Короленко (особено в писмата) това се среща на всяка крачка. Вместо кон, непременно – Росинант, вместо “седнах да пиша” – “оседлах своя Пегас”, жандармите – “небесносини мундири”. Впрочем, за Короленко. Каква гръмка статия напечата през лятото на 17-а година в “Русские ведомости” в защита на Раковски!

 

* * *

Привечер е мистично зловещо. Още е светло, а часовникът показва нещо нелепо, нощно. Фенерите не се палят. Но пред всички “правителствени” учреждения, пред специалните отдели, пред театрите и клубовете от типа “Троцки”, “Свердлов”, “Ленин” прозрачно горят като някакви медузи, стъклени розови звезди. И по странно пустите, все още светли улици, в автомобили, във файтони – много често заедно с наконтени девици – носи се към тези клубове и театри (да се наслаждава на крепостните си актьори) всякаква червена аристокрация: матроси с огромни броунинги на пояса, джебчии, криминални злодеи и някакви избръснати франтове в смокинги, в най-развратни галифе, с контешки ботуши, обезателно с шпори, всички със златни зъби и с големи, тъмни, кокаинови очи... Но е зловещо и денем. Целият огромен град не живее, седи си по домовете, рядко излиза на улицата. Градът се чувства завоюван, и то завоюван като че от някакъв особен народ, който ни се струва далеч по-страшен, отколкото, мисля си, са се стрували на предците ни печенегите. А завоевателят се шляе, върти амбулантна търговия, плюе семки, “попържва на майка”. По Дерибасовская или се движи огромна тълпа, за развлечение съпровождаща ковчега на някой мошеник, представян непременно като “паднал борец” (лежат в червени ковчези, а отпред – оркестри и стотици червени и черни знамена), или се чернеят групички свирещи на хармоники, танцуващи и провикващи се:

Ябълчице, ей,
накъде побягна!

Въобще, щом само градът стане “червен”, тутакси рязко се променя тълпата, пълнеща улиците му. Извършва се един вид подбор на лицата, улицата се преобразява.

Как ме потрисаше този подбор в Москва! Най-вече заради това избягах оттам.

Сега същото става и в Одеса – от самия празничен ден, когато в града стъпи “революционно-народната армия” и когато дори по каруцарите като жарава горяха червени ленти и бинтове.

Върху тези лица преди всичко отсъства обикновеното, простотата. Всички те почти до едно са крайно отблъскващи, плашещи със злобната си тъпота, с някакво мрачно-лакейско предизвикателство към всичко и всеки.

И ето вече трета година се случва нещо чудовищно. Трета година само низост, само кал, само зверство. О, не може ли, ей така, от кумова срама, да се случи нещо, дори не хубаво, а просто обикновено, нещо просто друго!

 

* * *

“Не бива да се хока народът като цяло!”

А “белите”, разбира се, може.

На народа, на революцията всичко е простено – “всичко това са само ексцесии”.

А сред белите, на които всичко е отнето, поругано, изнасилено, убито – родината, родните люлки и гробове, майките, бащите, сестрите – “ексцесии”, естествено, не може да има.

 

* * *

 

“Революцията е стихия...”

Земетресението, чумата, холерата също са стихии. Но никой не ги прославя, никой не ги канонизира, срещу тях се борят. А революцията вечно “задълбочават”.

“Народът, дал Пушкин, Толстой”.

А белите не са народ?

“Салтичихи, крепостници...” Каква вековна низост – да шикалкавиш с тази Салтичиха, една обикновена луда. А декабристите, а знаменитият московски университет през 30-е и 40-е години, завоевателите и колонизаторите на Кавказ, всички онези западници и славянофили, дейци на “епохата на великите реформи”, “каещият се дворянин”, първите народоволци, Държавната Дума? А редакторите на знаменитите списания? А целият цвят на руската литература? А нейните герои? Нито една страна в света не е дала такова дворянство.

“Разложението на белите...”

Каква чудовищна дързост е да се говори това след небивалото под слънцето разложение, което ни поднесе “червеният” народ.

 

* * *

Впрочем, голяма част е и от глупост. Толстой казва, че девет десети от човешките постъпки се обясняват изключително само с глупост.

- Когато бях млад – разказва той, - имахме един приятел, беден човек, който изведнъж си купи с последните пари навиващо се механично канарче. Как ли не си блъскахме главите, търсейки обяснение на тази нелепа постъпка, докато не си спомнихме, че приятелят ни е просто ужасно глупав.

 

23 април

 

Всяка сутрин полагам усилия да се облека спокойно, преодолявайки нетърпението си да се добера до вестниците – и все напразно. Напразно опитах и днес. Студ, дъжд и все пак изтичах за тази мерзост и отново похарчих за нея цели пет рубли. Какво става с Петербург? Какво става с ултиматума към румънците? Нито дума, естествено, и за едното, и за другото. С едри букви: “Колчак няма да види Волга!” После: създаде се “Временно работническо-селско правителство” на Бесарабия, Нансен моли “Съвета на четирите” за хляб за Русия, където “ежемесечно умират от глад и болести стотици хиляди”. Арбашка Хармониста продължава да забавлява красноармейците: “Скочи стреснато Колчак и приседна пак от страх”, “в Париж има барикади, старият палач Клемансо е в паника”, българският комунист Касанов “обяви война на Франция” – буквално така е казано! – в одеското пристанище вчера пристигна френски пощенски кораб, а “блокадата продължава, французите спират дори платноходките...” Всички в града не могат да се начудят, опитват се да проумеят поведението на французите и всички тичат на Николаевския булевард да гледат френския миноносец, сивеещ в далечината в абсолютно пустото море, и треперят: да не вземе да си тръгне, опазил Бог! На всички ни се струва, че така има поне известна защита и в случай на някакви вече твърде извънмерни зверства над нас, миноносецът може да започне да стреля... че ако си отиде, край на всичко, пълен ужас, вселенска пустота...

Цяла вечер седяхме с Волошин. Много ми хвалеше онзи морски комисар Немица – “той вижда и вярва, че започват обединението и строителството на Русия”. Чете ми свои преводи на Верхарн. Отново си мисля: Верхарн е голям талант, но, прочитайки десетина негови стихове, започваш да се задъхваш от това дяволско еднообразие на прийомите, от дивашките преувеличения, от безмозъчния “болшевишки” натиск върху въображението на читателя.

 

* * *

Руската литература за последните десетилетия се разврати необикновено. Улицата, тълпата започна да играе много силна роля. Всичко – и особено литературата – излиза на улицата, свързва се с нея и попада под влиянието й. И улицата развращава, изнервя дори само заради това, че е страшно невъздържана в похвалите, ако й се угажда. В руската литература вече има само “гении”. Изумителна реколта! Гений е Брюсов, гений е Горки, гений е Игор Северянин, Блок, Бели... Как да си спокоен, когато така лесно и бързо може да бъдеш произведен в гений? И всеки е напрегнал мишци да си пробие път напред, да изуми, да обърне внимание върху себе си.

Ето ти го и Волошин. Онзи ден призоваваше в Русия “Ангела на отмъщението”, който трябваше “в моминското сърце да влее жажда за убийство, в душата детска – кървава мечта”. Вчера беше белогвардеец, а сега е готов да възпява болшевиките. През последните дни се опита да набие в главата ми следното: колкото е по-зле, толкова по-добре, ибо ест девет серафими, които слизат на земята и влизат в нас, за да приемат с нази разпятието и горението, от което излизаме с нови, закалени, просветлени ликове. Аз го посъветвах да си избере за тези беседи някой по-глупав.

А. К. Толстой някога беше писал: “Когато си спомням за красотата на нашата история до проклетите монголци, ми иде да се хвърля на земята и да се затъркалям от отчаяние”. В руската литература до вчера имаше Пушкиновци и Толстоевци, а сега – почти само “проклети монголци”.

 

Нощта на 24 април

 

За последен път бях в Петербург в началото на април 1917 година. Тогава в света се случи нещо невъобразимо: беше захвърлена на произвола на съдбата – и не кога да е, а по време на най-голямата световна война – най-великата страна на земята. Окопите се бяха проточили на още три хиляди версти западно, но те вече бяха превърнати в обикновени ями: работата беше приключена и приключена с такава глупост, каквато не е имало никъде, тъй като властта над тези три хиляди версти, над въоръжената орда, в каквато се превръщаше многомилионната армия, вече преминаваше в ръцете на “комисарите”, пръкнали се от журналисти от типа на Собол, Иордански. Но не по-малко страшно беше и из останалото пространство на Русия, където изведнъж се срути грамадният, с векове устройван живот и се възцари някакво непонятно съществуване, безпричинна празнина и противоестествена свобода от всичко, което дава живот на човешкото общество.

Пристигнах в Петербург, слязох от вагона, тръгнах из гарата: тук, в Петербург, беше сякаш още по-страшно, отколкото в Москва, сякаш имаше още повече народ, абсолютно несъзнаващ какво му причиняват и напълно безсмислено пъплещ из всички зали. Излязох на площадката, за да си повикам кола: файтонджията също не знаеше какво да прави – да ме вози или не – и не знаеше каква цена да ми поиска.

- Европейска – казах.

Той се замисли и отвърна напосоки:

- Двадесет рубли.

Цената по онези времена беше все още абсолютно нелепа. Но аз се съгласих, седнах и потеглихме - и не познах Петербург.

В Москва вече нямаше живот, макар и да кипеше от страна на новите властници безумна по своето безсмислие и трескавост имитация на някакъв уж нов строй, нов почин и дори парад на живот. Същото, но в още по-голяма степен, беше в Петербург. Непрестанно се точеха съвещания, заседания, митинги, един след друг се издаваха призиви, декрети, неистово работеше знаменитата “пряка връзка” – кой само не крещеше, не командваше тогава по тази причина! – по Невски час по час прелитаха правителствени коли с червени флагчета, прогърмяваха препълнени камиони, неестествено бойко и отсечено набиваха крак някакви отряди с червени знамена и музика... Невски беше препълнен от сива тълпа, войници с наметнати шинели, неработещи работници, разхождаща се прислуга и всякаква измет, търгуваща с дреболии и цигари, и червени панделки, и непристойни картички, и сладкиши, и всичко, което поискаш. А по тротоарите имаше боклуци, люспи от семки, а на паважа се трупаше кален лед, имаше бабуни и ями. И по средата на пътя файтонджията неочаквано ми каза това, което тогава говореха вече много брадати мужици:

- Сега народът е като стадо без пастир, всичко ще оклепа и самия себе си ще погуби.

Попитах:

- И какво да правим?

- Да правим? – рече той. – Вече няма какво да се прави. Сега - ваканция. Правителство вече няма.

 

 

 

Одеса, 1919 г.

 

Хвърлих поглед наоколо, към онзи Петербург... “Правилно, ваканция”. Но дълбоко в душата си все още се надявах на нещо и все още не вярвах изцяло в пълното отсъствие на правителство.

А трябваше да повярвам.

В Петербург почувствах това особено живо: нашият хилядолетен и огромен дом бе сполетян от велика смърт и домът сега бе отворен, вратите му раззинати, и го изпълваше несметна празна тълпа, за която не бе останало вече нищо свято и забранено в нито един от покоите му. И сред тази тълпа се щураха наследниците на покойника, обезумели от грижи, разпореждания, но които, всъщност, никой не чуваше. Тълпата се мотаеше от зала в зала, от стая в стая, нито за миг не преставайки да чопли и дъвче семки, все още само разглеждайки и от време на време запазвайки тишина. А наследниците се щураха, уверявайки и нея, и себе си, че, видиш ли, именно тя, държавната тълпа, завинаги е строшила “оковите” в своя “свещен гняв”, и все се опитваха да внушат и на нея, и на себе си, че на практика те съвсем не са наследници, а просто така – временни разпоредители, сякаш са били упълномощени от самата нея за това.

Видях Марсово поле, на което току-що бяха извършили, като някакво традиционно жертвоприношение на революцията, комедията с погребването на уж паднали за свободата герои. Какво значение има, че те са лишени от честно християнско погребение, че са заковани неизвестно защо в червени ковчези и противоестествено са закопани в самия център на града на живите! Изиграха комедията с пълно лекомислие и, оскърбявайки паметта на никому неизвестните покойници с високопарно красноречие, открай докрай изпотъпкаха великолепния площад, обезобразиха го с могили, набучиха по него високи голи прътове и предълги и тесни черни парцали и неизвестно защо го оградиха с дъсчени огради, сковани на бърза ръка и мерзки не по-малко от прътите в своята дивашка простота.

Аз видях много голямо събрание по случай откриването на изложба финландски картини. До картини ли ни беше тогава! Но ето, оказа се, че до картини. Бяха се постарали на откриването да има колкото се може повече народ и се събра “целият Петербург”, начело с някои нови министри, знаменити депутати от Думата и всички просто умоляваха финландците да пратят по дяволите Русия и да живеят на своя воля: не бих могъл да определя по друг начин онзи възторг, с който се отправяха речи към финландците по повод “зарята на свободата, засияла над Финландия”. И от прозорците на богатата къща, в която се случваше всичко това и която се намираше тъкмо до Марсово поле, аз отново видях този страшен гробовен позор, в който го бяха превърнали.

След това бях на още едно тържество по случай все същата Финландия – на банкета в чест на финландците, след откриването на изложбата. И, Боже мой, до каква степен пълно и многозначително се свързваше всичко, което видях в Петербург, с онова мирово безобразие, в което преля банкетът! На него се бяха събрали пак тия – целият “цвят на руската интелигенция”, т.е. знаменити художници, артисти, писатели, обществени деятели, нови министри и един висок чуждестранен представител, а именно посланикът на Франция. Но над всички се извисяваше поетът Маяковски. Аз седях до Горки и финландския художник Гален. И започна Маяковски с това, че без каквато и да било покана се приближи към нас, пъхна стола си помежду ни и започна да яде от чиниите ни и да пие от чашите ни. Гален беше опулил очи срещу него – така, както навярно би гледал, някой кон, ако, например, го въведат в банкетната зала. Горки се кискаше. Аз се отдръпнах. Маяковски го забеляза.

- Много ли ме мразите? – весело ме попита той.

Без всякакво смущение, отвърнах, че не: бих му оказал твърде голяма чест. Той вече беше отворил коритообразната си уста, за да ме попита още нещо, но в този миг се изправи за официалния тост министърът на външните работи и Маяковски се хвърли към него, към средата на масата. А там скочи на един стол и така безсрамно се разкрещя, че министърът се вцепени. След секунда, вземайки се в ръце, той отново започна: “Господа!” Но Маяковски отвори още по широко гърло. И министърът, след като направи още един и отново безплоден опит, разпери ръце и си седна. Но тъкмо си беше седнал, и стана френският посланик. Очевидно той беше убеден, че пред него вече руският хулиган не може да не си свие перките. Не беше познал! Маяковски мигом го заглуши с още по-звучен рев. Отгоре на всичко: за безкрайно изумление на посланика, изведнъж в дива и безсмислена истерия изпадна и цялата зала: заразена от Маяковски, ни в клин, ни в ръкав закрещяха всички, взеха да тропат с ботуши по пода, с юмруци по масата, започнаха да се смеят, да вият, да пищят, да грухтят и – да гасят електричеството. И изведнъж всичко се покри от наистина трагичния вопъл на някакъв финландски художник, приличащ на бръснат тюлен. Вече пийнал и смъртнобледен, той, очевидно потресен до дъното на душата си от този излишък на свинщина, и желаейки да изрази протеста си срещу него, започна с всички сили и буквално през сълзи да крещи една от малкото познати му руски думи:

- Много! Многооо! Многооо! Многооо!

И още едно тържество се случи тогава в Петербург – пристигането на Ленин. “Добре ни дошъл!” – му каза Горки в своя вестник. И той ни дойде – в качеството си на още един претендент за наследството. Претенциите му бяха твърде сериозни и откровени. Но го посрещнаха на гарата с почетен караул и музика и му позволиха да се навре в един от най-хубавите пертербургски домове, който и в най-малката степен, разбира се, не му принадлежеше.

“Много?” Как да ви кажа? Нали у нас тогава се вихреше пир като за последно и най-трезви на този пир бяха Лениновците и Маяковсковците.

Едноокият Полифем, при който Одисей попада по време на своите странствания, имал намерение да изгълта Одисей. Ленин и Маяковски (когото още в гимназията наричаха Идиот Полифемович) бяха и двамата доволно яшни и твърде силни в своето едноочие. И единият, и другият известно време ни изглеждаха на всички просто площадни шутове. Но не напразно Маяковски нарича себе си футурист, т.е. човек на бъдещето: полифемовското бъдеще на Русия принадлежеше несъмнено на тях, на Маяковски, на Ленин. Маяковски с утробата си усети в какво въобще ще се превърне скоро руският пир от онези дни и как блестящо ще запуши устите на всички прочее трибуни Ленин от балкона на Кшесинская: още по-блестящо, отколкото той самият го бе направил на пира в чест на готовата да ни прати по дяволите Финландия!

В света тогава вървяха Великденските празници, пролет, и то удивителна пролет, дори в Петербург се нижеха такива прекрасни дни, каквито не можеш да забравиш. А над всички мои тогавашни чувства преобладаваше безгранична печал. Преди заминаването си бях в Петропавловския събор. Всичко беше разтворено – и крепостните порти, и църковните врати. И навсякъде бродеше празен народ, попоглеждайки и поплювайки семчици. Разходих се и аз из събора, разгледах царските гробници, с поклон доземи се простих с тях, а излизайки пред входа, дълго стоях във вцепенение: цялата безгранична пролетна Русия се разгърна пред умствения ми поглед. Пролетта, великденските камбани приканваха към чувства радостни, възкресни. Но зееше в света необятен гроб. Смърт имаше в тази пролет, последна целувка...

 

* * *

“Светът – казва Херцен – не познаваше разочарованието до великата френска революция, скепсисът дойде заедно с републиката през 1792 година”. Що се отнася до нас, то сме длъжни да отнесем със себе си в гроба най-голямото разочарование в света.

 

* * *

Препечатах написаното. Не, вероятно още можехме да се спасим. В селото имаше все още известен разум, срам. Спомних си предишните си записки, измъкнах ги и ги разтворих: ето, например, от 5 май 1917 г.:

Бях на мелницата. Много мужици, няколко селянки. Шумен разговор сред грохота на мелницата. На прага, облегнат на рамката на вратата и внимателно слушайки Коля, навел ухо и гледайки в земята, стои висок мужик с прегърбени рамене, с черна къдрава брада и нежна руменина, преливаща към слепоочията. Шапката е прихлупена над белия хрущял на носа. Коля разказва, че войниците не признавали никой и бягали от фронта. Изведнъж мужикът настръхна и устремявайки в него черните си блестящи очи, яростно заговори:

- Ето, ето! Виж ги кучите синове! Кой ги е разпуснал? На кой са притрябвали тук? Да ги арестуват трябва, копелетата!

В това време, възседнал сив кон, се приближи млад войник с маскировъчна униформа и подплатен панталон, тананикайки и свирукайки си. Мужикът се нахвърли върху него:

- Ето го! Видиш ли, язди! Кой го е пуснал? Защо са го събирали, защо са го облекли?

Войникът слезе, привърза коня и с разкрачена походка, с престорено безгрижен вид влезе в мелницата.

- Ти какво, бая се навоюва, а? – закрещя след него мужикът. – Де гиди синковеца, издокарал се със служебна шапка, служебни одежди, за да си седи в къщи? (Войникът се обърна с неловка усмивка.) Да не беше по-добре изобщо идвал насам, проклетнико ниеден! Леле да взема, знаеш, да ти смъкна парцалите и ботушите и да ти заблъскам главата в стената! Радостен, че вече няма началство, подлец! Защо са те хранили майка ти и баща ти?

Мужиците се присъединиха, разнесе се общ вик на негодувание. Войникът с неловка насмешка, опитвайки се да бъде презрителен, свиваше рамене.

 

24 април

Вчера през нощта измислих как да скрия тези записки така добре, че и дяволът да не ги намери. Впрочем дяволът сега са момчетата и кутрето. Но все пак могат да ги открият и тогава няма да ми е до смях. В “Известия” вече писаха за мен: “Отдавна е време да обърнем внимание на този академик с лице на Гоголев герой и да си спомним как възпяваше идването на французите в Одеса!”

 

* * *

Прегледах вестниците. Все същият панаир. “Бесарабското работническо-селско правителство публикува вчера манифест, с който обявява война на Румъния. Но това не е хищническата война на империалистите...” и т.н.

Статията на Троцки за “необходимостта да получим Колчак”. Разбира се, това е от първа необходимост и не само за Троцки, но и за всички, които заради гибелта на “проклетото минало” са готови да погубят половината руски народ.

 

* * *

В Одеса народът с нетърпение чакаше болшевиките – “нашите идат”. Чакаха ги и мнозина от местните – омръзнала беше смяната на властите, да е поне нещо едно, а вероятно и животът ще е по-евтин. И, ох, как се опариха всички! Е, нищо, ще свикнат. Като онзи възрастен мужик, който си беше купил от пазара очила с такъв силен диоптър, че от очите му като река течаха сълзи.

- Макар, да не си полудял! Ще вземеш да ослепееш, та те съвсем не са ти според очите!

- Кое, господарю? Очилата ли? Няма нищо, ще се разработят...

Волошин разправяше, че председателят на одеския специален отдел Северин (син на одеския доктор Юзефович) му казал:

- Не мога да си простя, че изпуснах Колчак, който веднъж ми беше паднал в ръцете!

Нищо по-оскърбително не съм чувал в живота си.

а

     

Одеса, 1919 г.

 

Дибенко (уред за измъчване чрез разтягане на тялото – б. пр.). Чехов ми рече веднъж:

- Ето една чудесна фамилия за матрос: Кошкодавленко (може да се разбира като “човек, бесещ или давещ котета” – б. пр.)

Дибенко не стои по-долу от Кошкодавленко.

За Колонтай (разказваше вчера Н. Н.):

- Познавам я много добре. Някога приличаше на ангел. Сутрин обличаше съвсем проста рокличка и подскачаше из разкаляните пътища – “на работа”. А връщайки се у дома, вземаше вана, нахлузваше светлосиня ризка – и муш, с кутия бонбони при приятелката си в кревата: “Е, хайде, дружчице, да си побъбрим сладко-сладко!”

Съдебната и психиатричната медицина отдавна познават и този (ангелоподобен) тип сред родените престъпнички и проститутки.

 

* * *

В “Известия”:

“Селяните казват: дайте ни комуна, само и само да ни избавите от кадетите...”

На входа на “Политуправлението” виси огромен плакат. Червенобузеста стрина със запенена дивашка зурла, с яростно оголени зъби, със сила е забучила вила в задника на бягащ генерал. От задника пръска кръв. Надпис:

- Не се лакомей, Деникин, за чужда земя!

“Не се лакомей” би трябвало да означава “не се лакоми”.

 

* * *

И по заповед дори на самия Архангел Михаил никога няма да възприема болшевишкия правопис. Дори само заради това, че никога човешка ръка не е писала нищо подобно на това, което сега се пише на този правопис.

 

* * *

Не е за вярване: трябва още и да обяснявам ту на един, ту на друг, защо именно няма да отида да служа в някакъв си Пролеткулт! Трябва още и да доказвам, че не бива да седиш редом до извънредния отдел, където едва ли не на кръгъл час някому пробиват главата, и да посвещаваш в “последните постижения в инструментариума на стиха” някоя тетка с мокри от пот ръце! Да я порази поразата до семсе и седмо колено, ако тя даже се “ентересува” от стихове!

Въобще, сега най-страшното, най-ужасното и позорното не са дори самите ужаси и позори, а това, че трябва да ги разясняваш, да спориш за това хубави ли са или лоши. Не е ли пределен ужас това, че си длъжен да доказваш, например, че е хиляди пъти по-добре да пукнеш от глад, отколкото да обучаваш тази тетка на ямбове и хореи, за да можела тя да възпява как ортаците й грабят, бият, насилват, пакостят в църквите, изрязват колани от гърбовете на офицерите, венчават с кобили свещениците!

Между другото – одеският специален отдел. Там вече има нов маниер на застрелване – над клозетната чиния.

А председателят на този отдел, Северни, има “кристална душа”, по думите на Волошин. А самият Волошин се запознал с него – само няколко дни преди това – “в будоара на една хубавичка женичка”.

 

* * *

Анюта казва:

- Докараха красноармейци от Русия.

Зная, вече видях няколко. Днес отново срещнах един – с тлъсто лице, късокрак, на който по време на разговор се повдига левият ъгъл на устната. Страшен тип. Стоях на хълма над пристанището в края на Торговая, той лежеше с един друг войник на оградата, с маймунска бързина чоплеше семки, поглеждайки ме изпод вежди. Защо аз, нещастникът, ходя там? Да гледам пустеещия рейд, морето, все таейки надежда за спасение от тази страна!

Прочетох спомените на Булгаков. Толстой му казвал:

- Курсистките, четящи Горки и Андреев, искрено вярват, че не могат да постигнат тяхната дълбочина... Прочетох пролога към “Анатема” – пълна безсмислица... Какво им се върти в главите на всички тези Брюсовци, Белевци?

Чехов също не разбираше какво. Пред хората разправяше, че е “чудесно”, а у дома се кискаше: “Ах, такива-онакива! В арестантските роти им е мястото!” И за Андреев: “Прочета две страници и после два часа трябва да се разхождам на чист въздух!”

Толстой казваше:

- Днес успех в литературата се постига само с глупост и наглост.

Той забравяше помощта на критиците.

Кои са те, тези критици?

На лекарски консилиум се канят лекари, на юридическа консултация – юристи, железопътният мост се оценява от инженери, къщата – от архитекти, а ето че изкуството – от всеки, който поиска, от хора, често пъти напълно противоположни по натура на всякаква художественост. И биват слушани само те. А отзивите на толстоевците пет пари не струват – отзивите тъкмо на онези, които преди всичко притежават огромен критически нюх, тъй като написването на всяка една дума във “Война и мир” същевременно е и най-строго претегляне, най-точна оценка на тази дума.

 

* * *

Когато съвсем паднеш духом от пълна безнадеждност, улавяш в себе си съкровената мечта, че все пак ще настане все някога денят на отмъщението и на общото, всечовешко проклятие над днешния ден. Не можеш без тази надежда. Да, но в какво да вярваш сега, когато се разкри такава неизразимо страшна истина за човека?

Всичко ще бъде забравено и дори прославено! И преди всичко литературата ще помогне, като ще изкриви де що има, както това стори, например, с Френската революция най-вредното племе на земята, наречено поети, в което на един истински светец се падат десет хиляди сквернословци, дегенерати и шарлатани.

Блажен е пришелецът в този свят
в минутите му най-съдбовни!

Да, ние сме над всички, дори и над неописуемото, което се твори сега, мъдруваме, философстваме. За нас всичко е не вяра, а “верую”, както при онзи криловски мъдрец, който полетял в пропастта, но и в пропастта продължил своята елоквенция. Ето че до ден днешен спорим, например, за Блок: действително ли неговите поклонници, убили улично момиче, са в същността си апостоли или не съвсем? Михрютка, който разбива с цепеница венецианско огледало, у нас непременно е хун, скит, и ние напълно се утешаваме, лепвайки му този етикет.

Въобще, литературният подход към живота направо ни отрови. Какво, например, направихме с онзи грамаден и разнообразен живот, който Русия живя през последното столетие? Разбихме го, разделихме го на десетилетия – двадесетте, тридесетте, четиридесетте, шестдесетте години – и на всяко десетилетие определихме литературния му герой – Чацки, Онегин, Печорин, Базаров... Не е ли това за смях на кокошките, особено ако си спомним, че тези герои са на по “осемнадесет” години един, деветнадесет – друг, а третият, най-възрастният, е на двадесет!

Вестниците зоват на поход към Европа. Припомних си: есента на 14-а година, събранието на московските интелектуалци в Юридическото общество. Горки, позеленял от вълнение, държа реч:

- Аз се боя от руската победа, от това, че дивата Русия ще се стовари със стомилионното си туловище върху Европа!

Сега това туловище е болшевишко и той вече не се бои.

Редом, във вестниците има и “предупреждение”. “Във връзка с пълното изразходване на топливото, скоро няма да има електричество”. И така, за един месец всичко обработиха: нито фабрики, нито железници, нито трамваи, нито вода, нито хляб, нито дрехи – нищо!

Да, да - “ето, ще излязат седем мършави крави и ще погълнат седем тучни, но самите те няма да станат по-тучни”.

Сега (единадесет часа, нощ) отворих прозореца, надникнах навън: луната е ниско, зад къщите, няма жива душа и е така тихо, че се чува как на паважа куче гризе кокал – и откъде ли е могло да вземе този кокал? Доживяхме и на кокалите да се чудим!

Препрочитам “Над пропаст”. Дълго, но колко умно, силно. Все пак полагам усилия, за да чета – така противни са ми сега тези Марковци Волохови. Колко простаци се пръкнаха от този Марк! “Вие какво сте влязъл в чужда градина и ядете чужди ябълки?” – “А какво значи това: чужди, чужди? И защо да не ям, като искам?” Марк е наистина гениално създание и ето я изумителната работа на художника: така чудесно схваща, концентрира и въплъщава човек типичното, разсеяно във въздуха, че засилва стократно съществуването и влиянието му – и често пъти обратно на задачата си. Искал да осмее надживяването на рицарството – и създал Дон Кихот, и вече не от живота, а от този несъществуващ Дон Кихот започват да се раждат стотици живи донкихотовци. Поискал да заклейми марковщината – и наплодил хиляди Марковци, които се плодят вече не от живота, а от книгата. Въобще, как да се отдели реалното от това, което дават книгата, театърът, киното? Много живи хора са участвали в моя живот и са ми въздействали, вероятно далеч по-малко от героите на Шекспир, Толстой. А в живота на други влиза Шерлок, в живота на камериерката – дамата в автомобила, която е видяла на екрана.

 

Одеса, 1919 г.

 

17 юни

На Дерибасовска улица има нов плакат: прост мужик с брадва и работник с кирка яростно млатят по плешивата глава отчаяно гърчещ се дебел генерал, пронизан от щика на тичащ червеноармеец; надпис: "Бийте, момчета, не го жалете!" Това отново е работа на "Политуправлението". А на прага на същото това заведение срещнах излизащия от него С. Юшкевич, който равнодушно ми каза, че болшевиките са си върнали Харков.

Тръгнах като пиян към къщи.

През нощта

Малко се поуспокоих. Всички ме уверяват, че това са глупости, дето Харков е взет обратно. Отгоре на това казват, че Деникин е завзел Екатеринослав и Полтава, че болшевиките евакуират Курск, Воронеж, че Колчак е пробил фронта им в посока Царинско, че Севастопол е в ръцете на англичаните (десант от 40 000 души).

Вечерта излязох на булеварда. Първо поседях с жената на С. И. Варшавски и с дъщеря му. Тя е скаут. На въпросите отговаря веднага, кратко и рязко, както често правят госпожиците на нейната въраст. Розовият сърп на младия месец в тънкото залезно небе над Воронцовския дворец, бледо, нежно, леко зеленикаво небе, вида на това мило, жадно четящо момиче и опровержението на болшевишките слухове за Харков – всичко това болезнено ме умиляваше.

Разказваха: малко след като миналата година в Одеса пристигнали германците, "другарите" им поискали разрешение да организират бал до сутринта. Германският комендант с презрение свил рамене: "Удивителна страна е Русия! От какво й е толкова весело?"

18 юни

"Последната отчаяна схватка! Всички в строя! Черните облаци са все по-гъсти, граченето на черния гарван – все по-силно!" – и така нататък.

В Киев Раковски изнесе доклад за международното положение: "Революцията обхвана целия свят…Хищниците се бият за плячката… Ще удавим в кръв контрареволюцията в Унгария!" И по-нататък: "Позор! В Харков четирима деникиновци предизвикаха неописуема паника сред нашите многочислени ешелони!" И като венец на всичко: "Падането на Курск ще бъде гибел за световната революция!"

* * *

Току-що бях на пазара. Тича някакъв бродяга, в ръцете му – извънреден брой на вестника: "Взехме си обратно Белгород, Харков и Лозовая!" – Буквално ми притъмня пред очите, едва не припаднах.

19 юни

Вчера на пазара няколко минути усещах, че мога да припадна. Такова нещо никога не ми се беше случвало. После ме обзе тъпота, отвращение към всичко, пълна загуба на вкус към живота. След обяд посетих Щ. Там бяха и Лурие, Кауфман. Никой не вярва на телеграмата, напечатали са я по заповед на Изпълкома, по настояване на Фелдман. Аз купих тази телеграма, за да претегля всяка дума. Всяка дума реже като нож, преобръща душата ми: "Бюлетин на Известия до съв. раб., сел. и червеноарм. Депутати. Червените войски отвоюваха обратно Харков, Лозовая, Белгород. По пряката линия на 18 юни в 1 ч. 35 мин. От Киев радостна вест: Харков, Лозовая, Белгород са изчистени от белогвардейските банди, които панически бягат. Съдбата на Деникин е решена! В Курск пролетариатът ликува. Мобилизацията преминава в небивал подем. В Полтава цари ентусиазъм…" И така, победа на територия от 500 версти. "Ентусиазмът в Полтава" би следвало да покаже, че тя е цяла и запазена. А слуховете са съвсем различни: нашите са завзели Камишин, Ромодан, Никопол.

Днес все пак скочих в седем и купих всички вестници до един: "Циркулиращите слухове за превземането обратно на Харков, Лозовая и Белгород засега не се потвърждават…" От радост не повярвах на очите си.

Преди обяд се отбиха Розенбергови. Страшно! Те са напълно спокойни – е, какво от това, "слуховете засега не са потвърдени", голяма работа...

20 юни

"На запад бушуват вълните на революцията... Деникин е понесъл веригите на мизерното робство... Чрез бесния натиск но белогвардейските банди върлува безумен, нечовешки терор... Беззащитният пролетариат е подложен на грабеж от озверелите банди... Трябва безмилостно да бъдат смазани с мазолеста ръка контрареволюционните гадове на фронта и в тила... Нужен е безпощаден терор срещу буржоазията и белогвардейската измет, срещу изменниците, заговорниците, шпионите, пъзльовците, мошениците... Трябва да бъдат отнети от буржоата излишните пари, дрехи, да се вземат заложници!"

Всичко това, заедно с "мазолестата ръка", която е длъжна да "смаже гадовете", вече не според вестниците, а съобразно призива на "Народния комисариат по вътрешните работи на Украинската Социалистическа Република".

"Ние оставихме Константиноград... Харков е завзет от скитаща банда… Завземането на Харков не предостави на Деникин очакваните резултати... Ние оставихме Короча… Ние оставихме Лиски... Противникът ни отряза западно от Царицино... Румънското правителство се мята в предсмъртна агония... Германия е в разгара на революцията… В Дания революцията придобива застрашителни размери... Северна Русия се храни с овес, с мъх… В стомасите на падащите и умиращи по улиците работници биват откривани парчета от одеяло, парцали... Помощ! Удари последният час! Ние не сме хищници, не сме империалисти, ние не придаваме значение на това, че отстъпваме на врага територии…"

В "Известия" има стихове: 

Другари, колелото се затвори!
Да хване пушка, който е със нас!
Пожар в дома, пожар в дома, мой братко,
във пламъци е покривът над нас!
Хвърли паницата с чорбата!
До плюскане ли ти е, друже мой?
Кръвта на близките загива!
Камбано, бий, трещи, камбано!

А относно "паницата с чорбата" работата е лоша. У нас във всеки случай от недояждане непрестанно ни се вие свят. На пазара има цели тълпи търгуващи със стари вещи, седящи направо на камъните, на паважа и само тук-там купчини гнили плодове и картофи. Реколтата тази година около Одеса е направо библейска. Но мужиците не желаят да прибират нищо, в коритата на свинете наливат мляко, играят си на топка с тиквите, а да ги приберат не щат...

Сега отново отиваме в архиерейската градина, ходим често там, единственото чисто, тихо място в целия град. Гледката оттук е необикновена, печална – напълно мъртва страна. Отдавна ли пристанището се огъваше от богатство и многолюдност? Сега то е пусто, трън да завъртиш – все същата мизерност на всичко, което все още се намира някъде около пристана, ръждиво, олющено, окъсано, на Пересипа стърчат отдавна угасналите комини на заводите. И все пак в градината е чудесно, безлюдност, тишина. Често влизаме и в църквата, и всеки път до сълзи ни омайва пеенето, поклоните на свещенослужителите, каденето, цялото това благообразие, пристойност, светът на тези благост и милосърдие, където с такава нежност се утешава и облекчава всяко земно страдание. И само като си помислиш, че преди хората от онази среда, към която принадлежах и аз отчасти, ходеха в църква само на опело! Почина член на редакцията, завеждащият статистиката, приятел покрай университета и изселването… И в църквата през цялото време имах една мисъл, една мечта: да изляза за една цигара. А покойникът? Боже, до каква степен нямаше никаква връзка между неговия минал живот и тези погребални молитви, този венец на костеливото лимонено чело!

 

* * *

P. S. Тук прекъсват моите одески бележки. Следващите листчета бях закопал така добре на едно място в градината, че преди бягството си от Одеса в края на януари 1920 г. не можах по никакъв начин да намеря.

Превод от руски: Милена Димова

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: