Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

ДАОИЗМЪТ И КИТАЙСКАТА ПОЕЗИЯ

15.11.2017 | автор:  д-р Антоанета Николова

За човека правило е земята. За земята правило е небето.

 Даоизмът и китайската поезия

д-р Антоанета Николова

 Антоанета Николова е родена в София през 1961 г. Автор е на стихосбирките: „Втечнена светлина“ (ИК „Нава“, 1994), „Приказки за същества без име“ (Свободно поетическо общество, 1998), „Зелено/Огледало“ ( ИК „Стигмати“, 2003), „Високи бели птици на брега“ (ИК LiterNet, 2007) и „Дишане“ ( ИК „Стигмати“, 2008), както и на философско-поетичното изследване „Езикът на Пустотата“ („Аквариум Средиземноморие“, 2003). Съпреводач е на „Поезия на планините и водите“ (старокитайска пейзажна лирика, ИК Стигмати“, 2003, номинация за превод на годината) и на „Стихове от Студената планина“ (стихове на будисткия поет и отшелник Ханшан, ИК „Изток-Запад“, 2013). Последната й засега стихосирка е "Зад вратата на залеза" (Жанет 45, 2014). Член е на Сдружение на български писатели, Хайку клуб „София“ и Световната хайку асоциация. Нейни стихове са печатани в сп. „Съвременник“, „Факел“, „Литературен вестник“ и др., превеждани са в антологии и списания на немски, унгарски, румънски, японски, английски и руски. Живее в София. Доцент по Източна философия в ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград. 

Даоизмът е една от шестте основни китайски школи, определени от историка Съма Циен (2-1 в. пр. н. е.), и едно от трите основни китайски учения наред с конфуцианството и будизма. Той има древни корени в шамански традиции, психофизически и магически практики. Самата даоистка традиция смята за свой родоначалник митичния владетел и прародител Хуанди (Жълтият император), отнасян към третото хилядолетие пр. н. е. Науката свързва началото на даоизма с Лаодзъ, полулегендарна фигура от 6 в. пр. н.е., и неговия трактат „Даодъдзин“. Друг виден представител на даоизма е Джуандзъ (369—286 г. пр. н. е.), комуто се приписва трактат със същото име.

Независимо дали ще бъде определян като философска школа, духовно учение или религиозна традиция, даоизмът заема важно място в китайската култура. А тъй като тя е оказвала силно въздействие върху духовния живот на Далечния Изток, разбирането му би ни помогнало да се ориентираме по-добре в неговата специфика.

Особено значимо е влиянието му върху китайската поезия и поетика. При това не трябва да се забравя, че за Древен Китай поезията има изключително значение и носи сакрален смисъл като проводник на хармонията и регулатор на съзвучието между човешкото, земното и небесното. Влиянието на даоизма в нея може да бъде проследено в няколко посоки: от една страна присъствието на характерни митологични сюжети, от друга – отглас от определени философски идеи, от трета – намек за даоистки практики. Въздействието е видно и в начина на живот на китайските поети, често съзнателно търсен и афиширан.

Един от най-използваните митологични сюжети, свързани с даоизма, е този за сакралното пътешествие ( ю). В митологичен план пътешествието е странстване към сакралния център с цел придобиване на безсмъртие. То има две разновидности.

При едната сакралният център е на запад. Там се издига вълшебната планина Кунлун. На нея расте Нефритено дърво – едновременно Дърво на живота и на безсмъртието. Край него се простира Нефритено езеро, а на брега е дворецът на Сиуанму – Майката Владетелка на Запада, Великата богиня-майка.[1] В ранните форми пътешествието се разбира като пътуване на починалия на запад, където той се среща с Великата богиня, получава от нея вълшебна храна, в резултат на което съществото му се преобразува и той придобива способност да пребивава в другия свят. Така това пътуване е и посвещение. Странстването повтаря пътя на слънцето и често се извършва върху вълшебна (соларна) колесница. В традицията на даоизма пътешествието започва да се разбира като пътуване към истинската същност, вътрешно пътешествие. Но то се извършва и реално във външния свят и това е една от причините планините да са едновременно притегателен център за поетите и значима тема в творчеството им. При това даоският мотив често ги свързва с водни пространства и прасковен цвят – реминисценция за вълшебното езеро и плодовете от вълшебното дърво, изобразявано като праскова[2].

Попитат ли защо живея високо в планината,

не отговарям, а се смея: тъй волна е душата.

Водата прасковния цвят отнася в далнината.

Различна е земята тук, по-други – небесата.

(Ли Бо, Въпрос и отговор в планината)

Другата разновидност на сакралното пътешествие отново е ориентирана по оста на движение на слънцето, маркираща също така и движението на душите. Сакралният център обаче е на изток. Там се намира Пънлай – вълшебен архипелаг от острови, на който обитават безсмъртните. За тях се смята, че са овладели енергията в нейните ритми и трансформации, затова възможностите им за превръщания и пътешествия са неизчерпаеми. Ето как един от най-значимите китайски поети, Ли Бо (701-762), описва свой приятел, даоистки отшелник от планината Суншан:

Юен Данциу

с безсмъртните вълшебници се слива.

Заран от чистите води на ручей Ин отпива,

а вечер се завръща на Суншан в лилавите мъгли

и обикаля и се скита по върхове и по скали.

И дълго обикаля и се скита.

И стъпва по дъгата и звездите.

Възседнал дракони, лети и вятър свири край ушите,

реки пресича, морета прекосява, пронизва и небето

и носи безпределното в сърцето.

(Ли Бо, Песен за Юен Данциу)

Темата за безсмъртието обединява и двата митологични сюжета и е основна цел на даоиските адепти. Тя се постига чрез това, което в западната литература се определя като външна и вътрешна алхимия. Външната алхимия включва изготвянето и приемането на специални еликсири, а вътрешната е насочена към създаването на такива еликсири в самия организъм чрез специални практики от йогийски тип. И тъй като безсмъртните могат да се срещнат на места, които са далеч от светската суета, особено в планините[3], а там могат да бъдат открити и съставките за приготвяне на еликсирите, планините се възприемат като специални места на възможен преход към други нива на съществуване:

В земите Шу – безбройни планини вълшебни,

ала коя с Ъмей ще се сравнява!

Все странствам тук сред гледки необгледни,

но кой ли тези чудеса докрай познава?

Докосват върховете необята,

преливат цветове – като картина.

Издигнат в пурпурното зарево на светлината,

получих тайнствата в торбичка от коприна.

Всред облаците с флейта от нефрит напявам,

на чудна цитра свиря по скалите.

На суетата радостта забравям,

постигнал за безсмъртие мечтите.

Лицето ми в мъгли прозрачни чезне,

прахта и тежестта от мен се смъкват.

Сега безсмъртния учител ако срещна,

ще се кача със него на самото слънце.

(Ли Бо, Качвам се на планината Ъмейшан)

Постигането на безсмъртие и новопридобитите способности обаче са само резултат от сливането с дао. „Дао“ е основополагащо понятие в даоизма. Буквалното му значение е „път“. В даоизма това е условно обозначение[4] на истинската реалност: онова „единно[5], съвършено“, „самоустановено и без изменение“, което се „движи в кръг без изтощение“ (Даодъдзин, 25) и „предшества и формите, и божествата“ (Даодъдзин, 4). То е пусто, но възможностите за неговото действие не могат да бъдат изчерпани, то е дълбината, чрез която е възможно случването (същ.).

При това дао не би следвало да се разбира като някаква трансцендентна реалност, като неизменен и самодостатъчен абсолют[6]. То не е предустановен път, който трябва да бъде изминат, а всеподновяваща се неизчерпаемост на възможностите за осъществяване на случващото се, които се разливат като поток във всички посоки:

присъствието на Дао в Поднебесната е като планински потоци, образуващи реки и морета (Даодъдзин, 32).

Ето защо основен негов принцип е самоестествеността:

За човека правило е земята.

За земята правило е небето.         

За небето правило е Дао.

За Дао правило е самоестествеността. (Даодъдзин, 25)

Тази естественост, спонтанност и липса на предзададен умисъл до голяма степен е контрапункт на строгия ритуализиран морал, задаван от конфуцианството. Затова става притегателна за много от поетите. Израз на този интерес е стилът „вятър и поток“, създаден през т.нар. период на Шестте династии (3-6 в.), период на разцвет на даоизма. Това едновременно е стил на мислене, на поведение и на творчество, като основен мотив е свободната спонтанност и творческото себеизразяване. Популярна е историята за отшелника Уан Хуйджъ, който в една светла снежна нощ изведнъж си спомнил за свой приятел, живеещ далеч по реката. Воден от спонтанен импулс, той веднага се отправил през нощта с лодката си към него. Но като наближил дома му след почти цяло денонощие път, обърнал, без да се срещне с него. „Имах настроение и тръгнах, настроението ми изчезна, и се върнах”, казал той. Постъпката му става нарицателна за свободно и неангажирано поведение и намира отглас в стиховете на по-късни поети:

Залязва слънцето и пясъкът светлее,

небето се разтваря отразено,

вълни потрепват, камък се люлее,

                водата се завърта и се пени.

Пътува лека лодка по луната,

                извива се с теченията смътни

и сякаш че след сняг във планината

            внезапно съм излязъл и съм тръгнал.

(Ли Бо, Пътувам с лодката към портата Дунлу)

Разкрепостеността и следването на собствената насока в ритъма на случващото се могат да се осъществят чрез споделено веселие с приятели или самотно опиянение. Виното е подобно на търсения еликсир, променящ собственото същество и действителността:

Уханно вино вече все ще пия,

възседнал месеца, вълшебства ще открия.

(Ли Бо, Цикъл „Пия сам под луната“)

Друг начин за следване на естествеността е спокойствието на отшелничеството. И макар че то е характерно не само за даоизма, но и за чан будизма и дори за конфуцианството, присъствието му в китайската поезия обикновено е свидетелство за даоистка нагласа. Още в „Даодъдзин“ простотата и безизкусността са посочени като идеал за човека и начина му на живот:

ето кое е определящо:

отвън – неукрасена коприна,

отвътре – необработено дърво (Даодъдзин, 19)

Затова не са малко поетите, които представят красотата на такъв тип съществуване:

Приседнал под студените скали                            

любувам се на туй потайно място

във кошница бера планински билки

и пълня кош със диви плодове

в колибата върху трева постлана сядам

отпивам сок отхапвам си вълшебна гъба

изплаквам купичката в езерото бистро

от разни корени варя си каша

облечен в груба дреха си седя на слънце

и стихове от древните чета напевно

(Ханшан[7], 295 стих)

Простотата и безизкусността са идеал не само за начина на живот, но и важно изискване в китайската поетика. В терминологията на даоизма те се определят като забрава на думите[8], „говорене отвъд думите“. При това принципите за изчистеност на изказа и идеалът за изчистеност на съществуването са във взаимна връзка:

Встрани от хората – къщурка проста.

Тук няма шум, каруци, суетня.

Възможно ли е? В себе си се вслушвам.

Избрах самичък тази тишина.

Край източния плет цветя събирам,

с наслада гледам хълмите на юг.

Планински въздух. Слънцето се скрива

И птиците по две се връщат тук.

О, всичко е и истинско, и здраво!

Да го разкажа? Думите забравих.

 (Тао Юан’мин[9], Из цикъла „Пия вино“)

Важно изискване на китайската поетика и естетика, водещо началото си от даоизма, е да се следва принципа за без-вкусността, защото

дао е без-вкусно, няма вкус (Даодъдзин, 35)

Тази без-вкусност означава не лишеност, а необвързаност с един конкретен вкус, цвят или мирис. Без-вкусността е свръх-вкусовост, потенциалната възможност за всички вкусове, цветове и форми, тъй като конкретизирането само на една от тях би ограничило дао. Като изискване в поетиката без-вкусността означава едновременно простота и многозначност на израза, когато „думите свършват, но смисълът продължава“. Това несъмнено е трудно осъществимо изискване, но ситуативността, факултативността и относителността на китайската граматика, съчетана с многомерността на китайската писменост, го правят възможно. Голяма част от стиховете на древните китайски поети са пример за „говорене отвъд думите“, а японската поетична форма хайку осъществява този идеал в още по-голяма пълнота.

 

В текста са използвани стихове от сборниците:

Поезия на планините и водите, китайска пейзажна лирика, прев. от старокитайски Антоанета Николова, София Катърова, С. ИК „Стигмати“, 2003

Ханшан, Стихове от Студената планина, прев. от старокитайски Антоанета Николова, София Катърова, Марко Клисурски, С. ИК „Изток-Запад“, 2013

Ли Бай, Прокуденият от небесата, прев. от старокитайски Антоанета Николова, София Катърова, С. ИК „Изток-Запад“, 2014

 

 



[1] Първоначалният облик на Сиуанму е доста зловещ: „на вид е като човек, но има опашка на леопард, зъби на тигър, свири силно с уста, върху рошавите си коси носи украшения” (Каталог на планините и моретата, стр. 31). Тя управлява болестите и може да изпраща мор, но също така владее еликсира на безсмъртието. Нейни свещени животни са: лисица с девет опашки, трикрака врана, трикрака жаба и заек. И четирите животни имат отношение към смъртта и безсмъртието. Лисицата символизира дълголетие. За повечето култури на Древния Изток и Сибир гарваните са водачи на душите в задгробния свят. В същото време в китайската култура гарванът носи символиката на слънцето, често изобразявано именно като гарван. Трикраката жаба символизира смъртта и новото раждане. Тя е свързана с луната. Заекът също се асоциира с луната. Той приготвя еликсир на безсмъртието и обикновено се изобразява с гъби – средство за достигане до други нива на съзнанието за много от древните култури.

[2] В по-късните форми на мита Сиуанму се описва като красавица, край чийто дворец се простират прасковени градини. Прасковените плодове там зреят 9 хиляди години, като за това време придобиват силата да даряват безсмъртие.

[3] Един от основните йероглифи за означаването им изобразява човек в планина, планински човек -

[4] „Не знам неговото име. Ще го означа като „Дао“ (Даодъдзин, 25).

[5] Терминът обикновено се превежда като хаос, но за китайската мисъл хаосът не е неподреденост, а състояние на слятост, неразчлененост, липса на диференциация.

[6] Затова се придържам към изписването му с малка буква.

[7] Ханшан е един най-известните днес на Запад китайски поети отшелници от династия Тан (7-9 в.), съчетаващ чанбудистки и даоистки влияния.

[8] В известната притча на Джуандзъ: „Мрежата е за да се лови риба. Уловена ли е рибата, мрежата се забравя. Капанът е, за да се ловят зайци. Уловен ли е заекът, капанът се забравя. Думите са, за да се улавя смисълът. Уловен ли е смисълът, думите се забравят.“ (Джуандзъ, 26 глава).

[9] Тао Юан’мин (365-427) е наричан „родоначалник на поетите отшелници“.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: