Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

МАСАОКА ШИКИ – ВЕЛИКИЯТ ПРЕОБРАЗУВАТЕЛ

15.11.2017 | автор:  д-р Пламен Петров

От новия брой на сп. Хайку свят

 

 тайната на ружата

Ружа/ поникнала да посрещне/ лятното слънцестоене” – казва в едно свое стихотворение Масаока Шики. Тук като че ли е закодиран по някакъв начин самият проблем на поезията – какво е тя, защо е и какво разкрива – този свят – с неговата плътност, реалност, логика, съдбовност, вещественост или нещо друго невидимо, скрито, постижимо само чрез озарението на вътрешното осенение. В спрелия миг на словесното залавяне – хайку, се показва нещо – нещо е посочено, но защо е било необходимо след акта на погледа, регистрирал баналното събитие, част от космическото всеединство и следствие от естествения ритъм на нещата – пълното разцъфване на ружата в най-дългия ден, това да бъде застопорено, защрихирано и дори закодирано в слово, в кратката скица на хайку стиха. Можем ли да преживеем прелестта на разцъфналия цвят на ружата – вътре в себе си и почти безконечната прещедра галеща светлина на лятното слънце? Какво ни вълнува в бегла зарисовка – само огретият цвят ли, или нещо по-дълбоко? Може ли поезията да е говор само за тукашното, видимото, осезаемото, конкретното, явното, или парадоксално изрича и още нещо, нещо скрито неявно, покрай словесното – друго, изплъзнало се ей тъй между другото, ненарочно, почти нехайно... Не е ли магията на поезията в нейното нехайство спрямо строгостта на казването, игривостта да бъдеш стоуст, когато приказваш само с една уста?! Да или не? Какво да правим с вълнението в текста, с мислите, породени от думите – те само наши фантазии ли са, вариации или построени перспективи от скритите отзад очи на автора, който е гледал, преживявал и мислил като нас, защото е бил човек и някак повече, защото е умеел по-интензивно, по-плътно да изразява преживяното? В това е въпросът – да се доверим ли на прелестта на ружата, или да се усъмним в нея. Поезията не е ли едно усилие нахалос, една напразна наслада, от която няма друга полза, освен попълването на досадната скука от очевидното, едно неуморно и ненужно „следване на разпръснатите облаци”.

Ако хайку е просто снимка и сочи един единствен грубо натуралистичен смисъл на ето-мига, то тогава се изпразва от цялостния смисъл на дълбоко прозрение за нещата – за това какво е да бъдеш, а от друга страна, ако се изпълни с метафорични вибрации и алюзии, хайку стихът би изменил на същността си да казва истината, като я разкрива непосредствено, а не чрез символи. Тогава къде се намираме? Има ли изход? Просеката между капаните на баналната фототавтология и всевъзможността на полисемантичността е дълбокият вътрешен паралелизъм именно на „как“ и „ето“. Какво е да си ружа в най-дългия ден и какъв е животът на ружата – пищно избуял в часа на слънцестоенето? Някъде там е интерпретаторската пролука, както и разковничето на прословутата реформа в хайку на Шики. За и чрез жеста на ружата ние чувстваме своето желание за цялостно пълно осъществяване, за битие в пълнота, безгрижие и доволство – за слънчево щастие. Какво по-голямо великолепие за един цвят от това да съзерцава и излъчва красотата си в най-дългия ден – най-много часове радост и възхита, сред най-интензивния водопад на светлината... Пълно осъществяване – не рядко човекът не успява да се разгърне изцяло, да осъществи личността и творческия си потенциал изцяло, но природата дава шанс и право на всеки, който упорства, да го стори – цветята – най-мъдрата форма на съществувание правят точно това – даряват всичко от себе си, меда и красотата си, за да честват живота, да живеят и цъфтят радостни, винаги изпълнени с мъдростта на красотата на вечното щастие с едно метафизическо откровение в пределите на тялото – съвършенството. Вечното съвършенство – прекрасният живот е само „сега“ „тук“ и се постига с устрем, с желание, с вътрешен уклон – като спонтанното поникване на ружата – във вечността на слънцестоенето в най-дългия ден... Нищо повече – само разгръщане на вътрешната ни спонтанност, на спонтанното осъществяване на истината, както прави това битието – то е без оправдания, основания и въпроси – прекрасно и настоящо. Паралелът придава дълбочина и разширява хоризонта на смисъла, отвеждайки го от грубата фактичност на наличното към ценностното осмисляне на битийния ритъм, разкрит в жеста на цъфването на ружата и великолепието и шанса да е в най-дългия ден. Така в мимолетното просветва неизменното, в мигновеното – нетленното – самата истина, самият смисъл. Този натурализъм и реализъм търси Шики през целия си живот – диханието на самата истина – неизменна, вечна, засягаща всеки и всичко – цялото. „Познах добро и зло, грях и добродетел, правда и неправда; съдих и ме съдиха; минах през раждане и смърт, радост и мъка, рай и ад; накрая разбрах, че аз съм във всичко и всичко е в мен.[1]

 

следване на разпръснатите облаци

Житейският, а и творческият път на Шики сякаш най-добре биха могли да бъдат изразени с един негов стих – „следване на разпръснатите облаци”. Шики е нетрадиционна фигура сред и без друго странните портрети на хайджините. Напуска живота рано почти 35-годишен, придобил славата на един от най-значимите творци от епохата Мейджи, но така и не постигнал удовлетворение. Роден на 14 октомври 1867 г. под името Токороносуке ( ) (в юношеска възраст е променено на Нобору () до семейното Масаока), в град Мацуяма в старата провинция Йе (днес префектура Ехиме) в не особено заможното семейство на вече пенсиониран самурай. Баща му Цуненао ( ) се пропива и умира, когато Шики е само на пет[2]. Майка му Яе е по-скоро строга, отколкото приласкаваща, възпитана във високата конфуцианска нравственост от баща си Охара Kaндзан, известен конфуциански наставник. Дядото на Шики, учителят Кандзан, е първият авторитет и преподавател на бъдещия поет. Той го обучава да чете още преди седемгодишна възраст и рано го запознава с основните конфуциански трактати и техните класически тълкувания. Сред тях са и трактатите на конфуцианския мислител Мън дзъ[3], чието влияние според някои изследователи се долавя почти в цялото наследство на поета. По-късно обаче в едни автобиографични бележки Шики ще признае, че е не е бил сред най-усърдните ученици.

Осемгодишен е даден в училището към енорията на местния храм. Тъкмо там се разпалва литературната му страст и решава да стане учен-филолог – през целия си живот Шики е ценен не просто като хайку творец, но и като литерaтурен познавач, критик, теоретик на поезията, един от първите японски есеисти и писател. Освен автобиографични бележки той налага и кратките прозаични жанрове в новата японска белетристика. Първите си художествени опити – стихове и проза, прави  дванадесетгодишен, като още тогава проявява особен интерес към хайку и танка формите. Най-ранната прозаична работа е прословутото му училищно есе „За западните кучета”, където се възхваляват разнообразните социални и лични роли на западните кучета, полезни за какво ли не, за разлика от японските, които „помагат само в лова и при плашенето на крадци.“

В гимназиалния период той развива не само литературния си вкус, но се изострят и социалните му сетива. В средното училище в Мацуяма се среща с Кисама Джифуку, дискредитиран лидер на Движението за права и свободи на личността, който по това време се оказва негов директор. Около 15-годишна възраст обществените разбирания на впечатлителния юноша се радикализират. Шики открито се застъпва за свободата на словото и срещу политическите механизми на ограничаване личните права и свободи, наложени от управлението на префектурата, и се включва в Движениeто за правата и свободите на личността. Това довежда до налагането му на строга възбрана да говори публично, лично изискана от принципала на Мацуяма. Именно тогава Шики започва да планира своето преместване в Токио (има и покана от своя чичо по майчина линия), което осъществява през 1883 г., след като завършва гимназиалната си степен на обучение. Токийският му период започва с приемането на творческото име Шики (планинска кукувица), с който псевдоним поетът ще остане в историята на литературата, нареждайки се сред тримата велики хайку поети – Мацуо Башо, Йоса Бусон и Кобаяши Иса. Поетът боледува от туберкулоза почти през целия си живот, като  към края на 1888 или 1889 г., започва да храчи кръв. Именно заради това избира и артистичния псевдоним Шики – от японската лексема hototogisu – дума, която обикновено се превежда като „кукувица“. Според една стародавна японска легенда планинската кукувица кашля кръв, докато пее..., жестът е колкото самоироничен, толкова и белязан от съдбовна трагичност. Шики се записва в колежа Киорицу, а след това е приет и в Подготвителното за университета училище Дайгаку Йобимон, пряко свързано с Императорския университет Тейкоку Дайгаку. Освен с обучение, тук той се занимава и с модната по онова време игра на бейзбол, а по време на мачовете се сприятелява с Нацуме Сосеки, който ще се превърне в един от най-значимите модерни романисти на Япония.

След почти седем дълги подготвителни години през 1890 г. започва следването си в Токийския Императорски университет във Факултета по литература. Две години по-късно обаче, потънал в собствените си поетически занимания и изследвания на хайку и танка, не смогва да вземе последните си изпити и му се налага да освободи общежитието Хонго, да се откаже от стипендията и да напусне университета. Според  биографите действителната причина за това е друга – обострянето и първите по-тежки кризи на туберкулозата, от която заболява вероятно няколко години по-рано[4].

От 1892 г. Шики се посвещава изцяло на създаването на хайку и начева поредица от  статии, изследващи спецификата, особеностите и поетиката на класическата поезия. През 1893 г. публикува знаменитата си серия „Беседи за Башо“, където критикува традиционното преклонение пред обожествения образ на Мацуо Башо и призовава за духовна еманципация от стереотипите, за реформиране и обновяване на класическите форми на японската поезия – хайку и танка. През пролетта на 1895 г. Шики се записва като доброволец и става кореспондент в Китай по време на Китайско-японската война.

След като се завръща в родния Мацуяма, сформира литературен кръг от съмишленици, който прераства в своеобразна реформаторски настроена хайку школа. Впоследствие кръгът ще приеме поетичното име „Хототогису“ и ще се превърне в най-значимото и авторитетно хайку общество, което запазва значението си и до днес.

Туберкулозата, която измъчва Шики през целия му живот, постепенно го изтощава до краен предел така, че прекарва последните си години на легло. Издъхва на 19  септември 1902 г. в Токио след пореден пристъп, ненавършил 35.

 

как се гневи пчелата

Хайку – такова, каквото го познаваме днес, т.нар. „хайку чувство”, онова, което приемаме за така естествен за поета „хайку момент”, се дължи именно на реформата, която предприема Шики в територията на класическите традиционни японски лирически форми. Най-напред в полето на тристишието, а по-късно и при танка. Днес историците на литературата признават, че тези старинни форми по негово време вече са били напълно изпразнени от художествена функционалност, културна значимост и идеен устрем и са имали чисто декоративен, традиционно културен характер, и че Шики е онзи, който успява да ги преобрази и да предизвика вълни от нов интерес към старите шаблонизирани и непродуктивни жанрове, тънещи в упадък.

Шики въвежда в литературната практика самия термин „хайку“, с който заменя и обобщава няколкото налични понятия хайкай, хокку и т.н. Той има смелостта чрез термина да еманципира хайку от дворцовоприложния му характер и да изведе самостоятелната му същност. Чрез него регламентира самостоятелността и „официалното“ откъсване на изкуството на 17-сричното тристишие от изкуството на поетическата игра ренга (сама изгубила популярността и влиятелността си след епохата на Башо).

В областта на поезията хайку Шики не просто осъществява първата голяма реформа, но и основава по нови естетически принципи нова модерна школа, за ново хайку. Под влиянието на новоевропейския буржоазен критически реализъм и натурализъм, от една страна, а от друга – на начеващия модернизъм и реформаторски настроената пост-романтическа естетика, той се обръща към принципа на „обективността“ като основополагащ художествен принцип. Образите в хайку би трябвало да се извличат не от въображението, а напротив – пряко и непосредствено от реалния опит на поета, да се предпочита семплата близост с действителността, а не да се фантазират ситуации и събития. Фигурата, присъствието на поета-наблюдател, неговите разсъждения, чувства, преживявания и лично оцветени епитети, издаващи субективното му състояние, не само следва да се отбягват, но и напълно да се скрият от читателя. Хайку трябва да е чисто лирическо заснемане на мига без примеси; пряка картина, пейзаж, снимка, в която не трябва да се чувства присъствието на друг човек, човек изобщо – защото всичко би утежнило и развалило спонтанността на гледката.

Не на последно място сред литературните приноси на Шики е и късното признание на лирическото новаторство и художествената проникновеност на Бусон не само като художник, но и като един от най-великите поети. Шики използва образа на своя предшественик и за да изведе основната си естетическа опозиция спрямо класическото хайку. На по-скоро „обективния“ творчески похват на Бусон-художника той ще противопостави дълбоко „субективния“ маниер на Башо-монаха скитник.

Поетическият обективизъм и лирическият натурализъм на Шики имат и своите дълбоки корени в шинтоизма и в уважението към конфуцианското деликатно присъствие в японския мироглед. Всичко това като че ли отлично се побира в новото естетическо понятие, на което залага Шики шасей. Терминът има старокитайски произход в понятието сиeшън, използвано в класическата китайска живопис като специфичен метод на изображение – максимална близост с рисувания обект. Сиешън в живописта буквално означава „рисуване от натура”. Сиешън се противопоставя на другата основна живописна категория сеи – „рисуване по идея, фантазиране, нещо въображаемо”. Сиешън като метод на изображение бил възприет от японските художници и тук получава названието шасей, а от живописта преминава в литературата като специфичен изобразителен похват в жанровете на хайку, танка, сейсецу (реалистичен роман).

При Шики обаче смисловите нюанси на понятието се развиват и задълбочават. Той просто се възползва от връзката между наложилият се китайски термин сиешън, означаващ бърза „рисунка от натура” скица, етюд и концeпцията за живописно, пейзажно лирическо писане.

 

За Шики живописният принцип шасей не бива да се пренася буквално на територията на поезията, а по-скоро следва да се разбира като пълното сливане между автора и обекта на описание. Шасей дава възможност да се разгърне и осъзнае взаимообусловеността и взаимозависимостта между природата и човека, дълбоката им същностна връзка и тяхното изначално единство. Прякото копие не създава лирическа красота, тя се постига едва когато поетът е проникнал дълбоко, съединил е духа си с духа на изобразяваното явление или природен елемент камък, растение, гледка, живо същество и така разпознава и се натъква на тяхната същност, преживява ги вътре в себе си като жизнена истина и едва тогава ги изобразява в словесната плът. Основното му естетическо кредо е, че щом поетът вижда прелестта на пейзажа, или на някой фрагмент от човешкия живот, той следва да опита да го изрази по възможно най-безхитростен начин в слово така, че читателят непосредствено и пряко да почувства самата красота, без да са нужни други риторични ловкости, доукрасяване или преувеличение. Хайку поезията е способна да изрази всичко, може да достигне до ежедневното и обичайното и не бива да отбягва дори неугледното и грозното, а да ги представя, защото те са част от цялостната хармония на съществуването.

 

цъфна круша

до разрушената къща

рани от войната

 

Наистина в шасей има елемент от европейското влияние и налагащия се в литературата на модернизираща се Япония западен реализъм, но и чисто оригинално преосмисляне на способностите на жанра и на неговата семантична и експресивна способност. Така от хайку и танка се заражда нова общолитературна тенденция, известна като шаджицу-ха (школа за изобразяване на реалността). А в хайку Шики оставя редица свои ученици и последователи като Ито Сатио, Шимаги Акихико, Сайто Мокичи, Накамура Кьонкичи, Коидзуми Такаши и Нагацука Такаши, а танка последователите му се обединили в т.нар. общество „Ньогиши.”

 

гласът на кукувицата

Литературата също има своите сезони. Стиловете редуват пролет, лято, есен и зима. Самите жанрове имат своето начало, зрелост, упадък, трансформация и понякога неочаквана пролет. Ролята на Шики в историята на хайку стиховете е в новия импулс за живот, в новото разцъфване, до което довежда изчерпалата възможностите си стихотворна игра.

В Европа кукувицата е предвестник на пролетта, по нейното кукане се гадае бъдещето. Освен това тя е образ и на остроумието и самопознанието, не само защото изрича името си[5], а защото пази свободата и независимостта си – не прави дом, не гледа деца, използва недостатъците и консерватизма на другите в своя полза и живее над предразсъдъците. Дори да е спекулативен, паралелът между значението на псевдонима на Шики и литературната му роля, то най-малкото следва да признаем, че цялата му реформаторска енергия е насочена към преодоляването на стереотипите и надмогването на предразсъдъците спрямо изразителните възможности на хайку. Може би не е случайно, че самите японци възприемат кукувицата като част от царството на нощта, а утринният й полет съпровожда отдръпването на сенките. С Шики си отиват много заблуди относно хайку – то е повече от игра, куртоазен учен стих, белег за изящно усвоен класически стил. Парадоксално във всичко може да се открие красота, окото на поета е способно да разпознае прелест дори там, където обикновеният поглед е неспособен. Още повече, че пантеистичното възприятие е неизменно свързано с шинтоисткото усещане за всеодушевеността на света. Красотата изглежда е някакво одушевено състояние, чиито най-чист израз е възторгът. Възторгът обаче може да е екстровертен и динамичен, да бъде подчертан от изискания стил на речта, може и да е скрит, неизповедим, интровертен и тогава за него най-подходящи са обикновените думи, близки до обичайния ритъм на разговора. Непосредствената изповед, тънкият емоционален нюанс от едва доловеното, а не тържествената импозантност, вълнуват дори повече:

тъмно е

в нишата с божурите

глас на кукувица

 

Обгърнати от здрача на нишата, божурите изглеждат още по-красиви, преизпълнени с тайни, независимо от часа на деня. Обикновената стая прилича на специалните помещения за чаена церемония, където се допускат разговори само за хубостта на цветята и доволството, и където трябва да се постигне блаженство и умиротворение чрез постепенно потъване в сладостна тишина. Мракът в нишата събужда смътно усещане за уединение и покой, за мистично сродяване с вечното, за нещо изначално, което обгръща и носи в себе си всичко, и то благостно, кротко, величествено и непрозримо като тъмнината. В дрезгавината нещо от тайната се разбулва, просветва и отново се забулва, като увлича след себе си в мечтание. Японците са особено чувствителни не просто към полутона, отсянката и нюанса, а към състоянието на полу-присъствие, полуотсъствие, на идване-чезнене, на отблясък В стихотворението гласът на кукувицата, подчертава присъствието на мрака и неговия неизчерпаем чар. Нещо мистично в светлата прозаичност на дневното. Загадъчната прелест на божура с виненокарминения трепет в цвета е изпълнена с още по-неведомата хубост от „тайната на сянката”, умножена и неизчерпаема, защото „съчетанието на неговите багри е потопено в недрата на „мрака”, в които тези багри трудно се различават, тогава навяната от него мечтателност става още по-силна.[6] 

Хайку, освободено от строгостта на консервативния маниер, превърнал го в уморителен шаблон от неуморно подражателство и безконечно копиране, доказва експресивната си сила. Според Шики хайку е „поезия на реализма”, поезия за непосредственото, за откритото, пряко изразено настроение, за чистото откровение на мига, незабулено от преструвка и преднамерено доопоетизиране. Вече ни е ясно, че онова, което тогава наричат натурализъм и реализъм, е далеч от онова, което ние разбираме; че всяка епоха има своя представа за реализма и натурализма.

Възраждането и обновяването на хайку, а и на танка, при Шики се дължи на новото разбиране за „поетическото”. На първо място противопоставянето срещу традиционното деление на поетическите образи на „високи” и „ниски”, „изящни” и „вулгарни”, категоричното антидогматично отношение срещу задължителните канони и условностите на традицията и изящното емоционално епигонство.

Моите принципи се състоят не в това, да се говори за всичко точно така, както то е, както това са правили древните, и не в онова, което предписват вкоренените шаблони. Основната ми идея – да се изразят с пределна яснота онези поетически качества от обекта, които сам аз намирам за красиви. Следователно, ако почувствам, че моето естетическо преживяване може да бъде предадено по-добре със средствата на разговорния език, ще се откажа от изискания стил. Понякога мога да пиша в традиционния, условен маниер, но не само защото непременно трябва да следвам установените практики, а понеже точно в този случай подобна форма ми изглежда най-удачна за изразяване на прекрасното.” – признава Шики.

 

Простотата и искреността са основните елементи на революционния реализъм на Шики. Хайку се оказва по-гъвкаво и реформата дава значително повече плодове тук, отколкото на територията на танка, където куртоазността е част от лирическия синтез и  пряката „непосредственост” и стои твърде нерафинирано, дори преднамерено примитивно и натуралистично или пък се оказва нагласена с привкус на непремерена стилизация. 

 

присъствието на отсъствието

Загадъчни изглеждат и последните часове от живота на поета, когато продиктува своя заветен предсмъртен малък цикъл от хайку[7], превърнал се в квинтесенция на поетическите му постулати.

 

 



[1]              Хазрат Инаят Хан, в „Учението на суфиите: Пътят на посвещението”, Шамбала, София, 2016 г.

[2]              Beichman, Janine (2002), Masaoka Shiki: His Life and Works (revised ed.), Cheng & Tsui, ISBN 0-88727-364-5

[3]              Мън дзъ (孟子) (372-289 г. пр.н.е. или 385-303/302 пр.н.е.) – древен китайски философ, религиозен учител и просветител, най-известният последовател на конфуцианското учение. Мън дзъ превръща в основен проблем на философското си питане въпроса каква е същността на човешката природа. Мън дзъ създава учението за четирите начала (филизи) – според него: „Чувството на състрадание е началото на човечността; чувството на срам и отвращение са началото на правдата; чувството на уважение и услужливост – началото на коректността; и чувството за различаване на правилно и погрешно е началото на мъдростта.” 

[4]              Kato, Shuichi (1983). A History of Japanese Literature: The Modern Years. 3. Tokyo, New York, and San Francisco: Kodansha International. p. 133.

[5] Кукувица на старогр. ез. κοκκυξ / κουκκος и лат. cuculus – птица, която сама казва името си.

[6] Танидзаки, Джуничиро. „Възхвала на сянката” в сп. Факел, бр. ІІІ, 2007, стр. 170, прев. Здравка Петрова

[7] По разказаното от Макото Уеда в: Makoto Ueda, Modern Japanese Writers and the Nature of Literature, Stanford University Press, 1976

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: