Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Българските национализми

18.11.2017

Позиция от Бойко Василев

  

Български национализъм няма; има български национализми. Те са различни и често спорят помежду си. Ще ги нарека почти на шега – хасковски, благоевградски и пазарджишки.

„Хасковските” националисти не живеят само в Югоизточна България, нито „благоевградските” само в Югозападна, още по-малко пък „пазарджишките” – единствено в средищните й части. Напротив. Това не са три региона, а три типа мислене на българите за самите себе си; три типа дълбинни настройки, идващи от семейството, средата, образованието. Ще ги намерите навсякъде в България.

 „Хасковският” национализъм е дефанзивен: „да се защитим от турците”. Издигнат до мироглед, той има за съюзник Русия и православието, бидейки 
 

русофилски и славянофилски   

 по произход и природа. Сведен до най-прости усещания, той се пали от силата на Турция и от турците в България; недоверчив е и дори враждебен към Запада. Другите сюжети го интересуват само повърхностно.

 „Благоевградският” национализъм е обратно, офанзивен: „да си вземем Македония”. Негови противници са православните сърби и гърци – и понеже асоциацията Сърбия-православие-Русия е директна, то съюзниците на „хасковския” национализъм са противници за „благоевградския”. Логично, „благоевградският”

симпатизира на Запада –

вчера на Германия, днес на Америка или Обединена Европа; дори Турция може да бъде преглътната. Национализмът от този тип се ражда с църковните борби, Съединението, контрапреврата срещу Батенберг и Стамболов – и укрепва през Първата световна, когато България е съюзник с Турция, воюва с Русия и губи по-голямата част от Македония. Разпалва го част от софийската интелигенция, омагьосана от трилъра на македонските борби през 20-те и 30-те. „Хасковският” и „благоевградският” национализъм са антиподи, те трудно намират общ език, общи приятели и врагове.

Има и трети вид, който отхвърля първите два. „Пазарджишкият” национализъм в чист вид /макар той рядко да съществува така/ демонстративно не се интересува от нищо извън границите на България. Той е интровертен и черпи вдъхновение от фигури като Александър Стамболийски, от с. Славовица, Пазарджишко, който смело[1] изоставя „външните” каузи, за да спаси вътрешността. В днешно време „пазарджишкият” национализъм настоява България да бъде истински независима и хомогенна. Неговата идеология е Световният заговор, неговата агресия се насочва към елитите и ромите, а неговият страх - към международната интеграция. От гледна точка на този национализъм интеграцията тласка България към безсмислени „външни” каузи; затова той е 

антиглобалистки и конспиративен  по природа;

 той настоява: „Оставете ме на мира в моя дом, моята крепост”. А защо „пазарджишки”? Малък вътрешен град, с голямо ромско гето, без гранични емоции. Както отбелязах, моите определения не са много сериозни.

Радикалните проявления на трите вида национализъм белязаха ранния български преход. Типични „хасковски” националисти бяха Отечествената партия на труда /ОПТ/ и Общонародният комитет за защита на националните интереси /ОКЗНИ/. Като средоточие на „благоевградския” национализъм се появи първо малката Българска националдемократична партия /с първия вестник „Зора”, до 1991 г./, а после нишата зае ВМРО, коалиционен партньор на две десни правителства. „Пазарджишкият” национализъм отначало търсеше себе си чрез политическата екзотика на отец Гелеменов /и той от Пазарджишко/ и д-р Иван Георгиев, но после намери траен израз в „Атака”. Всъщност, „Атака” първа успя да постигне работещ 

 мост между два от трите вида национализъм –

 хасковски и пазарджишки – и затова осъществи първия парламентарен пробив като самостоятелна националистическа група. Отскоро и другите националисти опитаха да се присъединят към синтеза. Но одумваната вътрешна крехкост на Обединените патриоти е плод тъкмо на противоречивата им природа: в конфигурацията от 2017 Патриотичният фронт играе “благоевградския” национализъм, “Атака” – хасковския, а ВМРО – всички едновременно.

Ще бъде погрешно да кажем, че тези национализми са периферно явление; симптом единствено на политически радикализъм. Те не са крайности, а дълбоки чувства, понякога несъзнавани и скривани; те са страст, настройка и мироглед, които отекват в обществените реакции на всеки българин.

 Вижте старите партии на прехода. Нима БСП нямаше „хасковска” доминанта, СДС – „благоевградска”, а НДСВ „пазарджишка”? Когато НАТО бомбардираше Сърбия, избухнаха протестни реакции от „хасковски” и частично от „пазарджишки” тип. На това премиерът Иван Костов отговори по „благоевградски”, опитвайки се да бори огъня с огън, един национализъм с друг – „Викат под прозорците на Министерския съвет „Сърбия! Сърбия!” А защо не викат: „Македония?”  

ОПТ беше съюзник на БСП, ВМРО – на СДС и после на про-западната ГЕРБ, а правителството на СДС призна Македония. Войната в Македония пък съвпадна с триумфалния поход към властта на Симеон Сакскобургготски. И как се държеше синът на Борис ІІІ, внукът на Фердинанд? Тръгна към Скопие? Озъби се на Цариград? Тъкмо напротив, остави Македония на „македонските отговорници[2] и направи коалиция с ДПС. Типично „пазарджишка” реакция, изговорена от хиляди българи с популярното: „Нека България да се оправи, хич не ме интересува онова, което е останало извън границите й”.

Тези три типа емоции могат да бъдат разгадани и чрез

 маркерите на всекидневието –

дали харесваш небостъргачите на Ню Йорк, дали употребяваш русизма „в това число” или казваш „включително”, дали гледаш телевизия на английски или на руски. Различните типажи си личат дори от отношението към древността: един „хасковски” националист би наблегнал върху славяните /както официалната идеология между 1944 и 1980/, „благоевградският” – върху прабългарите /1934 - 1944/, а „пазарджишкият” – върху автохтонните траки /спомнете си особения дух, наложен от Людмила Живкова и нейните интелектуалци през 80-те/. „Хасковският” националист би се подразнил повече като чуе как холандски депутат неглижира българите, отколкото когато Крамник мами Топалов, прескачайки до тоалетната. Той дори ще намери аргументи да оправдае изказването на Путин за “азбуката, дошла от македонските земи”.

 Интересен е въпросът защо няма „добруджански” тип национализъм[3]; защо северната граница не предизвиква емоциите, разпалвани от Югоизтока и Югозапада? Не знам. Може би Фройд е прав със своя „нарцисизъм на малките разлики”: румънците са най-чуждият ни съсед и е трудно да го любим или мразим силно. А може би бурният растеж на Североизтока тепърва ще ни изненада с някоя нова дефиниция – като например какво е да си националист с англичани в селото си. 

Но това е положението: „хасковски”, „благоевградски” и „пазарджишки” национализъм – всеки с различни цели, природа, произход. Помежду им – неразбиране и враждебност. Май затова се забави толкова създаването на силна, парламентарно представена националистическа партия.

И затуй нашият национализъм изглежда някак странен. България няма национална доктрина – като „Начертанието” на сърбина Илия Гарашанин, гръцката „Мегали идея”, турската „Мир в страната, мир в света” От тази гледна точка българският национализъм е уникален на Балканите; единствено българите не могат да се разберат сами със себе си кои са им историческите съюзници и кои - противниците. Например, “Начертанието” /1844/, последователно спазвано от сръбската външна политика век и нещо, има ясен геополитически императив: Австрия е най-големият враг /”Австрия трябва непрестанно да бъде неприятел на сръбската държава”/, Русия е неискрен приятел със свои интереси, различни от сръбските, а Франция и Англия са съюзници. Да, Илия Гарашанин не обича Русия, а „Начертанието” е вдъхновено от полската емиграция и нейната воля за освобождение от Австрия и Русия. Но Сърбия неотклонно води този курс при Караджорджевичите, кралска Югославия и дори при Тито[4]. Слободан Милошевич кривна – и катастрофира.

Забележете на този фон криволиците на българската външна политика след Освобождението. Ние ту приемаме върховния арбитраж на руския цар, ту воюваме с него. Ставаме най-верния съветски сателит, после обратното. И това не е нито срам, нито предателство. Ние сме такива, каквито сме.

Впрочем, отсъствието на национална доктрина бе често разказвано като особена българска интелектуална недостатъчност. Не можем, видите ли, една свястна доктрина да напишем. Но

как да обединиш необединимото?

Как да разкажеш приказка, приемлива и за трите национализма? И най-вече - как да решиш въпроса за съюзниците и противниците, така че да са доволни всички? Спомням си трогателното усилие на проф. Григор Велев, който събра мощен научен колектив. Написа се хубав и компромисен текст, осъден обаче да остане вечно на книга. Защото компромисът между емоциите убива емоцията; страсти не се сборуват. Когато общият интерес не съществува, не можеш да го измислиш. Трагедия за едни, шанс за други, но питанка за всички – българските национализми не се поддават на синтез.

Тази невъзможност е била забелязвана и назовавана, понякога с чудни имена. Едни казват, че национализмът в България бил „ляв” и „десен” – като ляв назовават „хасковския”, а десен – „благоевградския”. Според други, национализмът бил „европейски” и „не-европейски”; истински и фалшив, умерен и краен, дори добър и лош – като добрият е твоят собствен /често наричан и „патриотизъм”/, а лошият – онзи на другите /руган и отхвърлян като “предателски”, “слугински”, “патриотарски”/. Определения, които решават задачата само отчасти и скриват същността зад морална оценка: ако перифразирам Спиноза, бързаме да се влюбим или намразим нещото, преди да го разберем.

А истинското разбиране ще дойде от ХIХ век, който създаде повечето европейски национализми; най-българският век, донесъл Възраждането и Освобождението. Във втората четвърт на този век, особено след гръцкото и сръбското въстание, българите са

срединният народ

на Османската империя; първото българско село идва веднага след Цариград, а не по гръцките острови или горите на Шумадия. Тук /както отбелязва Гарашанин/ е по-голямата част от турската войска. Следователно, българското национално освобождение ще е най-трудно. Може да се осъществи или с външна помощ, или с чудо[5]. Нещо повече, то по необходимост ще означава рухване на Империята. Историята потвърди това: България обяви независимост през 1908, няколко месеца след младотурската революция. Модерна България се роди точно тогава, когато османската царщина тръгна да пада.

Още през 1844 г. сръбското “Начертание” продължава този анализ, отприщвайки популярните и днес митове за българите. Те, видите ли, били много, но са най-покорни пред турците. Нямали нито оръжие, нито воля да се борят сами за себе си. Сложили са всичките си яйца в руската кошница; на дядо Иван се надявали за всичко. Затова Сърбия трябвало да ги прелъсти с училища, приятели и помощ, за да ги отклони от Русия и придърпа към Белград[6].

 Е това вече е пропаганда. Българският проблем не е рожба на психологията, дори не на историята, а на географията. Нима и сърби и гърци не отстъпиха, волно или неволно, пред нея? След драматични дебати в началото на ХIX в. Гърция се отказа от Византия /и ромейското/ и прегърна за национална доктрина елинизма. Дали защото не трябваше да се примири с по-далечната Атина и да забрави Константинопол[7]? Нова Сърбия пък се изгради около Белград, владян в Средновековието главно от българи и унгарци. Дали защото дълго не можа да си върне Стара Сърбия - Рашка и Косово, люлката на сръбството, останала почти век повече под турско? Периферия се освобождава по-лесно. На Балканите обаче България не е периферия.

Тогава? Вижте църковните борби, прекрасно описани от Симеон Радев. Там най-силни са две партии. Едната, обидно наричана “про-руска”, с богатите, нотабилите, братя Георгиеви и Добродетелната дружина, внимателно следва руските намеци. Другата, националистическата, /обидно наричана “туркофилска”/, с лидер забравения днес д-р Стоян Чомаков, държи по-радикалната линия. Нейните остриета П.Р. Славейков и Методи Кусев от Прилеп /протип на Талевия Лазар Глаушев/ вдъхновяват българите от Македония за устрема им, описан в “Железния светилник”. Това нещо да Ви напомня? Ето ги прототипите на “хасковския”, “благоевградския” и дори “пазарджишкия” национализъм още в зората на националната история.

Естествено, централен е въпросът за Русия. На Балканите отношението към Русия се стопля от изток на запад. Румънците граничат с Русия, губят територии за нейна сметка – и логично, не я обичат особено. Следват българите, за които Русия е разделителна линия: не както в Украйна на териториален принцип /про-руска източна и анти-руска западна/, а на биографичен, по “хасковско-благоевградска” логика. Колкото до гърците и сърбите, те са най-далеч и следователно най-добре с Русия. И тук няма никакво значение признателността: Русия е участвала в освобождението и на четирите държави; и в четирите има анти-руски и про-руски настроения и партии. Три от тях обаче могат да решат дилемата с някакъв компромис, “про-“, или “контра”. Не и срединната, разположена на пътя към Цариград и Проливите България. На нейна земя русофили и “русофоби” ще се карат завинаги, обезсмисляйки всякакви други политически разделения.

Да бъдем наясно: Русофилството и западничеството бяха родени от българската геополитическа безизходица през ХIХ век. На това предизвикателство те отговориха с две противоположни идеи. Едните казаха: Ще разчитаме на Русия. Другите отвърнаха – ще разчитаме първо на себе си, а после на Запада. Първите бяха

реалисти, вторите – мечтатели.

Реалистите знаеха /както и Гарашанин в сръбското “Начертание”/, че единствено Русия има реален интерес в източните Балкани. Мечтателите се бояха /както и Гарашанин/, че тя ще поиска всичко за себе си. И едните, и другите, бяха за нещо прави, за друго криви. За жалост, не намериха общ език. И доктрина не се роди.

По-интересно е как работи в 21-ви век това най-старо и най-дълбоко българско разделение. От пръв поглед се вижда, че русофилството произвежда чувства от „хасковски” тип, а западничеството – от „благоевградски”. Първите са сред най-старото поколение, вторите – родени предимно през 50-те, 60-те и 70-те. Най-младите са основно равнодушни към Русия /”по пазарджишки”/ и страстни /про- или контра-/ спрямо Америка. Когато бяхме на 15 и бяхме изгледали всички съветски филми, но само най-хубавите американски, към Русия нямаше как да бъдеш безразличен. Днес расте младеж, гледаща всички възможни американски филми, но само най-хубавите руски.

Ще познаете националиста по това не само кого, но и как мрази. За крайните националисти от „пазарджишки” тип САЩ е любимият злодей. Америка, казват те – от хамбургера до Хилари Клинтън, от кока-колата до Холивуд – интернационализира, развращава, принуждава, изисква, нахлува в суверенни пространства, бута огради, унифицира, опростява, унищожава идентичности, отродява. В очите на крайните националисти от „хасковски” тип Америка бомбардира православните сърби, подкрепя Турция, унижава Русия. За националистите от „благоевградски” тип злодеят е Русия на Путин, която дави, мачка, подкупва, обсебва и връща в Средновековието. Само заради това те могат да приемат Америка, дори и да не я обичат страстно.

За Запада и Русия, за съюзниците и враговете - българските националисти спорят помежду си в един истински

  „сблъсък на национализмите”.

Обиждат се на „грантаджии”, „рубладжии” и „забутаняци” – това е ругателният начин да назовеш съответно благоевградския, хасковския и пазарджишкия тип. Вътрешновидовият сблъсък е страшен – така воюват вселени. Под грима на образованието, претенцията и политическата коректност една от трите емоции винаги лъсва; както каза веднъж по сходен повод проф. Димитър Йончев - можеш да я изчегърташ с монета от всеки българин. Нещо повече, често най-големият враг на българския националист е друг български националист.

Накрая, да ми простят онези, които са погледнали на този текст прекалено сериозно. Но днес трябва да си кажеш думата парадоксално, на ръба на глупостта, за да те чуят. Рискувам и повтарям: български национализъм няма; има български национализми – три на брой.

И ако се роди някой, който да ги слее в една концепция, искам да се запозная с него. Това ще бъде човекът с най-голямото въображение на света.

 



[1] Това му коства живота. В убийството му участва македонският войвода Величко Велянов, обвинението е предателство. У нас „сблъсъкът на национализмите” често е кървав. /Б.а./

[2] Прочуто изказване пред БНТ, 2001. Иначе Симеон Сакскобургготски демонстративно избягваше всякакъв намек за агресивност или дори активност спрямо Македония – сякаш се притесняваше да не го сбъркат с дядо му. Ако продължим с шегата, неговата победа на изборите беше подпомогната от група, която журналистите нарекоха „царското пазарджишко лоби” – Е.Кошлуков, Ст.Ганев, Н.Маринов. /Б.а./

[3] С това не казвам, че добруджанци не са националисти. Навсякъде говоря за метафори, не за локални характеристики. /Б.а./

[4] Прототипът на “Начертанието”, създаден от полската емиграция и нейния човек, чеха - сръбски генерал Франтишек Зах, говори за създаване на “югославска” държава с дейното участие на хърватите. Гарашанин заменя навсякъде “югославското” със “сръбско” – и неглижира хърватите. Така или иначе, този проект по-късно полага основите на Югославия /Б.а./.

[5] През 1876 апостолите използват за аргумент тъкмо чудото: “1876” в букви дава “Туркия ке падне”.

[6] От тази гледна точка много интересна е ролята на Г.С. Раковски. Той организира Легията в Сърбия, активно участва в сръбската политика и пише едни от най-острите текстове срещу руската политика спрямо българите /Б.а./

[7] “Мегали идеята” /”великата идея”/ е спомената за първи път в дебатите между Йоанис Колетис и крал Ото в същата тази 1844 г., в която е родено “Начертанието” на Гарашанин. Между националните доктрини на сърби и гърци има и други любопитни прилики. Както Гарашанин иска да изгради отново старото Душаново царство, ронейки камък по камък от турското, така Колетис и неговите последователи мечтаят за възкресението на Византия. До 1922 г. Гърция осъществява пет национални разширения. После “мегали идеята” катастрофира в Мала Азия, след поражението в Гръко-турската война и милионното преселение на анадолските гърци. Но сякаш век по-рано владее предчувствие за непостижимостта на задачата. Модерният гръцки национализъм се нарече елински, а не ромейски, с което възхити Гьоте и Байрон – и обрече Византия на забрава /Б.а./. 

 

Текстът е публикуван в "История, култура, медии", юбилеен сборник в чест на Горан Благоев, 2017, изд. "Книгопис", съставител и редактор Евгения Кръстева - Благоева. 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: