Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Румен Манов - Будител №1 на България за 2017

27.11.2017

И най-щедрият дарител на родните музеи

 Румен Манов е дарил над 1000 експоната само на Регионалния исторически музей в Кюстендил. В книгата си „Приказка за България” историкът показва икони, шевици, документи, много от които са спасени от него по битаци и бунища

 Регионалният исторически музей в Кюстендил посочи като най-голям дарител за миналата година Румен Манов – археолог, историк, колекционер и юрист. „Как се чувствате като най-големият дарител…” – дори не успях да довърша въпроса си по телефона, защото ме прекъсна категорично, че подобни оценки ни най-малко не го вълнуват. Когато се срещаме в галерията му „Нерон”, на ъгъла на тиха уличка в центъра на София, бързо стана ясно защо изключително се дразни от този въпрос. Е, все пак, не толкова, колкото на другия: „Защо го прави?!”. Чува го често. Най-вече след новина за поредното му дарение.

Дразня се, да. Да изпадам в режим на обяснения мразя! Всеки си има пътека – един върви нагоре, друг – надолу; наляво-надясно. Няма бяло и черно, има всякакви нюанси в този живот. И аз си имам пътека. Правя това, което мисля, че трябва да правя. Защо трябва да се обяснявам?! А и добрата новина не е новина. Ако счупя витрина на „Витоша”, пет телевизии ще дойдат да снимат… Ако даря нещо някъде, много хора ще кажат: „Този пък на какъв се прави сега?!”, „Каква му е целта?!”, а някои пък се подсмихват: „Имал – дал, негова си работа!”, казва г-н Манов и сяда зад бюрото си, точно срещу входа на галерията – нито много малка, нито много голяма. Просто има толкова картини – някои опаковани, други – не, някои подпрени една на друга покрай стените, столовете, други – закачени на различна височина, а под тях тук-там на някой скрин са подредени макети на скулптури и папки. Много папки. 
„Кой е рисувал тази картина?”, посочвам пейзажа зад него – побелял от сняг планински връх, а в подножието му гора. Толкова е реалистичен, като че го гледам не на платно, а през прозорец. „Кирил Матеев”, отговаря г-н Манов и пали цигара. Тъкмо да изрека поредния си въпрос, който щеше да е дали не губи мотивация да дарява, срещайки хорското неразбиране, и вратата на галерията се отвори. Влиза мъж, облечен, като за големия студ навън, с дебело палто и шапка. Има благо лице и толкова топли, тъмни очи, че когато се усмихва, сякаш всичко наоколо засиява в по-ярки тонове. Но няма да предавам разговора, който последва, и обещанията за скорошна среща. Те си остават между двама, очевидно близки приятели. Познахте ли го?!”, попита г-н Манов, когато мъжът излезе с все същата широка усмивка, – „Проф. Греди Асса!”.

Седна отново зад бюрото си и продължихме разговора, но не от темата за даренията, които прави, а за това от кога датира страстта му към колекционирането и какво е провокирало интереса му към историята. Вторият въпрос трябваше да е първи, защото от него започва всичко. „Когато бях в първи клас, а аз съм 64-ти набор, имаше емисари по партийна линия, които минаваха и питаха децата кой какъв иска да стане. Аз казвах, че искам да стана археолог. Мои съученици искаха да са космонавти, пожарникари и си сменяха до десет пъти желанията след това. А аз си държах на археологията. На 14 години ходех на разкопки и лъжех, че съм на 16, за да ме вземат на работа. После работех в Кюстендилския исторически музей – реставратор на керамика, защото преди това пък учех в Банско, а после се прехвърлих в Кюстендил – дърворезба”, разказва той. Принос за интереса му към историята има негов прадядо, който останал вдовец на 40 години, и то с 8-9 деца, – „Беше изкарал три войни – пленник две години, беше виждал на живо Фердинанд, генералите, турците, бил при Булаир и Беломорска Тракия, сражавал се е със сърби, гърци, турци… По цяла нощ ми разказваше истории – как видял на живо Яне Сандански, как се скарал Яне Сандански с царя…”.  

 Непочистената икона в църквата „Успение Богородично” в Кюстендил.
Румен Манов се заема с възстановяването й. Реставраторът е Кристиян Янков.

 От голямо значение за затвърждаването на желанието му да се посвети на историята, а по-късно и на колекционерството, е и фактът, че като дете Манов учел в кюстендилското село Шишковци – където години наред е живял и създал едни от най-впечатляващите си шедьоври Владимир Димитров-Майстора. Баща ми имаше за работнички все още живите модели на Майстора, в ТКЗС-та тогава”, казва г-н Манов и допълва, че училището, както и гарата и пощата, били построени в селото от богато семейство. На входа на училището, което носи техните имена – „Андон и Стойна Виячеви”, била закачена оригиналната картина на Майстора „Семейство”. На нея великият български художник е нарисувал дарителите. 

 Почистената икона в църквата „Успение Богородично” в Кюстендил

„Колекционерите са особена порода хора“ – продължава с усмивка г-н Манов – Те се делят на такива, които наистина харесват дадено нещо – марки, ордени, медали, етнография, старо оръжие, снимки, документи – всичко, което има своята естетика, и на такива, които инвестират, за да продадат после ценностите по-скъпо. Всеки е правил такива неща по пътя си, особено когато вече е навлязъл в материята – реинвестираш. Но пък срещах по пътя си не ценни за колекционерите, но от историческа гледна точка много важни факти от нашата история.”Попадайки на такива „находки” и с натрупването им във времето, у него се поражда желанието да споделя. „Някак си не ми се искаше само аз да ги гледам”, допълва г-н Манов.

Това е предисторията не само за дарителската му дейност, а и за първата му книга за Кюстендил – „Модерният Кюстендил 1876-1940”. Решава да я издаде, тъй като градът, в който е израснал и в който днес живеят родителите му, променя скоростно облика си. „Много от нещата, които виждах, бяха вече изчезнали безвъзвратно. Някои разрушени през соца, други ги разрушиха през демокрацията. Идват т.нар. загубени поколения, които ще дойде време да управляват тази държава, а те отидоха на ниво посредственост по отношение на история, литература, изкуство… Започнаха да не се ценят и да се унищожават безкрайно много артефакти от нашата история. Започна едно лудо печалбарство. Да, ние имаме конвертируемо нещо – археологията, но един народ без история се управлява доста по-лесно, защото той става някаква маса хора. Не съм привърженик на конспирациите, но е факт… Затова много ми се иска някои неща да не бъдат забравени – като обичаи, шевици, икони, ордени, битки, владетели, генерали, обикновени войници, герои… Може да размахваме само знамето на Ботев и Левски… хубаво е, че ги има, само че около тях има едно огромно ветрило хора, които са неизвестни, тънат в забвение”, говори разпалено историкът.

Това е мотивацията и за втората му книга „Приказка за България”, в която са публикувани снимки (с обяснителен текст към тях) на над 2000 исторически предмета, документи, ордени, носии, етнографски уникати, картини, безценни икони, фотографии. Сред тях са неизвестна фотография на Раковски, на Стамболов, на Левски и др. В книгата са публикувани и снимки на над 270 шевици и колани, запазени от „една забравена жена”. Тя е Росица Чуканова, родом от с. Баня, Разложко, умира в края на 60-те години, а дъщеря й – през 2010 г. Наследниците продават семейния апартамент, а шевиците и коланите отиват директно по кофите. „Циганите ги отнесли при антиквариатите. Извикаха ме, заснех ги, запазих ги, почистих ги. И в момента 270 шевици и колани са в Националния етнографски музей – подарени. Дори сега да не се видят, ще се запазят. Със сигурност ще дойдат хора, ще започнат да търсят корените… Защото тези 2000 неща, които съм публикувал в книгата си „Приказка за България”, ще останат завинаги. Както аз съм докосвал снимки, книги, материали на хора, които отдавна вече са станали на прах. И каквото съм успявал, съм закупил при поредното почистване на София, разните битаци, колеги антиквари, безхаберни реститути, нехранимайковци наследници”, споделя г-н Манов.
Питам го дали се е замислял, че и той остава във времето чрез ценностите, които дарява. Не съм се замислям, но знам, че тези неща, които са дарения – в Кюстендилската регионална библиотека и в музея, и във Видин, в Сопот, със сигурност ще останат. И когато видиш бащата да показва на детето си, а то гледа с широко отворени очи – това няма цена!”, казва историкът.

Благодарни са и от музеите, приели негови дарения. Например, на Иван Вазов в Сопот. Преди време се натъква в антикварен магазин на макет на паметника на литературния патриарх, намиращ се пред къщата музей в Сопот. Подарява им го. Признателни са и от управата на отдел „Държавен архив” – Видин, на който е дарил повече от 130 архивни документа. Сред тях е планът на града от 1730 г. – най-старият документ в архива. Благодарни са и от Регионалния исторически музей в Кюстендил, на който е дарил над 1000 експоната, сред които е посмъртна маска на Иван Вазов, втората след тази, показана в музея в София. Благодарни са и от църквата „Успение Богородично” в Кюстендил за това, че лично се е заел с реставрацията на патронната икона. А тя е безценна – „видяла и смъртта, и погребението на Иларион Ловчански и Кюстендилски”. Иконата е от 1830 г., поръчана от шефа на еснафите по онова време Филип Абаджи. Минаха 30 години и винаги, от дете, си казвах: „Един ден ще я почистя”. Иконата беше черна като катран – лакирана, боядисвана през годините от този и онзи, дори с блажна боя”, разказва Манов. Чрез съдействието на кмета Петър Паунов той транспортира иконата, която не е никак малка, в София. Негов приятел се заема с възстановяването й. Реставраторът Кристиян Янков работи почти денонощно, но я завършва за 14 дни. Днес възстановената светиня отново е на входа на църквата в Кюстендил.

Показва в изложба домашните иконостаси на миналото

 

 

Голямата болка на Румен Манов е да гледа рушащите се светини в България. Още повече, че той с един поглед преценява стойността на икони и стенописи. А в същото време, гневи се историкът, масово в храмовете се продават свещи, сувенири и какво ли още не, но парите от тази търговия не достигат за реставрация, чака се на държавата или на дарители. „В Бачковския манастир уникални стенописи отиват на разруха. В „Ал. Невски” – уникални стенописи – от Стефан Иванов, от Мърквичка… Като влезете, горе в десния край на храма, ще видите по стените се е стичало вода и някои неща вече са безвъзвратно загубени… Невероятни загуби! И в същото време дядо Добри от Байлово им дари 40 000 лева! А си спомням човека – няма да му казвам името – как изгони дядо Добри от църквата. Тогава беше студено и той стоеше с чашката вътре, до входа. И този човек нареди на млад свещеник да го изгони. А когато после дядо Добри даде парите, стана мил и драг, най-големият дарител… Гледаш колите, охранените физиономии на нашите свещеници, часовниците, а църквата се руши”, не крие възмущението си Румен Манов.

 

Поредният му проект са бъдещи каталог и изложба на домашните иконостаси. В стари времена такива е имало във всички български домове. „Те са попивали мъките и радостите, молитвите за здраве, берекет, покаяние на душите на мъртвите, за всичко. Пред домашния иконостас човек е оставал сам със себе си и е било като домашна изповедалня. Много българско, свързано с православието, с вярата”, обобщава г-н Манов.

 

 

 

 

 

Прочетено в http://ogledai.se/румен-манов-дарител-№1-на-родните-музе/

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: