Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

И огънят си спомни за искрата

04.01.2018 5

Къде сте, хулигани с къдрави бради, нехранимайковци на смисъла и красотата,
пияни в своята фантазия, от своята фантазия опиянени?
Защо оставихте свободния човек без шумната си свита, защо сменихте
венеца от лоза със тоз от тръни, а виното превърнахте във кръв?
Държа ви отговорни, казвам ви, и казвам да се върнете сред тези острови,
във светлината да се върнете с флотилии, със кораби от светлина.
(“Какво е човек да бъдеш”)

 

 

Аз съм свидетелят на есенното тържество, на паниката между дървесата.
Аз съм обвинителят, и подсъдимият, и още: аз съм палача! Край...
С многоточие - врабци. Най-после зелените ми сънища окапаха,
окапаха и почна черно -  бялото будуване. Край! Безкрайните воали на мъглата
падат... И шепота на локвите приижда. Младежки побелялата глава на вятъра
заканително ми се покланя вече... Край! Сезон - архив, абсурден филиал
на още по-абсурдна филмотека. киносалон с балтон. с хобот от пара. И влага,
и висулки лед... Изчезнала стена от ляво и стъклена луна лукава от млечен мрак
и хладен мрамор...Край. Отново ще си спомним думите, изречени във грохота
на пролетта. Отново ще си грабнем шапките забравени, когато се забравяхме
от крясъци, когато ругаехме възторжено небето и когато потъвахме
в зелените вълни. Събличахме натрупания срам и го захвърляхме на пясъка
и се прегръщахме и падахме, и падахме, и падахме, и падахме...Край.

Къде сте, братя охлюви, къде са слюнките, с които ви заплюхме - плюйте ни!
Къде сте, костенурки мили -  дайте ни подслон под вашата несигурна черупка!
Обвийте ни с коприната, с която сте обвити, какавиди! Жени презрени -
отмъстете ни - снесете ни като кукувици в часовниците на стените, където
цъкат мъртвите яйца на времето! Дърво замислено, птицегадателю, глупако,
пусни ни в порите на твоята гниеща кора! ...Край. Има ли врабци все още?

О, подли отпечатъци в пустинния сън - санскритски надписи – подписи в архива
на премълчани предателства! Край! Край! Край! Край - без многоточие. 
Без - мълвие! Без - смъртие! Без - подобие! Без - съмнение! Без -церемонно!
Край. Но идват други птици... И в процепа на хоризонта виждам още хоризонти,
и още по-нататък виждам онзи, който ме е донесъл, и нарекъл, и обрекъл
да бъда стон в утробата на мрака. Братя...

  

Когато календарите се слеят във един, когато летоброенето размести
континентите и всички нации повярват  в микроскопичното движение
на екватора, когато Историята престане да ни лъже като адвокат
със свойто римско право, и когато присъдите над мрачните мечти престанат
да бъдат героизъм, от дълбоките дупки на космическите гробища, 
от късите дула на карабините в Музея на живота, от дълголетните
родилни мъки на майката Вселена ще долетят безсмъртните птици
с гласовете на бащите ни, ще кацнат на хоризонта с червени крила
и прегърбени клюнове, ще разкъсат синята хартия на небето
и ще ни кажат: НИЕ чакахме векове, скъпи старци! НИЕ чакахме... НИЕ...
Времето тръгна нагоре към своите извори! Религиите развенчаха
своите богове! И огънят си спомни за искрата! Ето датите на вашите
лични престъпления! Ето ви ножовете от братоубийствените нощи! 
Ето ви семето от райските ябълки и люспите на райските змии!Ето ви!
Тогава димът над Земята ще ни издигне към техните сенки. Тогава
небосводът ще ни върне - със удар. Тогава Земята ще ни изхвърли
отново нагоре и с крилата отсечени ще политнем натам, откъдето вчера
дойдохме, към водите на своите спомени...

 

Когато приятелите - пияните ми ангели запеят в хор - най-после като хора
- и старото пиано приклекне като кон в краката на триструнната китара,
когато цвили празнуващия бар, а домоседите отчаяно заплачат
зад стената, разбирам: Страшно ни се иска да умрем безсмислено...
Като духът в шишето - огромен, сгънат, огорчен, като слепи рицари,
сразени в извънтурнирните сражения, като каторжници, пречукали пазача,
за да не скача повече върху гърдите им... Защо, по дяволите, всеки ден
се самоубиват моите приятели? Деветият - Полковника, неотбил военната
си служба - редник в телевизията, е личния авиатор в безпаметния полет
към паралича, торпила в марша към покоя, забита в корпуса на яростта…
Защо лъжата му посочихте за хляб? Защо сте му развързали ръцете,
а парцалите на свободата - пляс! в устата му стоят натикани...Не чувате ли
как мучи с изблещени очи алкохолика? Какъв огромен паметник сред
провинциалния площад на лудостта! Какъв разклатен във нощта фенер
над уличната измет неизменна! Какъв Полковник! - адютант на мъртвите,
вечерящи с трохи, вода да подаде, додето си наместват костите - да им посвети…

...Земята е жена пияна, седнала във уличното кошче за боклук, ридаеща
под светофара на звездите... Ще светне, обещават те, ще светне зелена светлина,
ала не светва. Къде са моите приятели - гадатели на гадостта, архангели
на доброволни начала - да я повдигнат до седмото небе, където е дома й?...

   

За бялата душа на мълчаливеца, приседнала, не, кацнала,
с прилепени крила край нас, сега ми се говори. Страх ме е... Мълчи
камбанката на мълчаливеца, не дрънка,отпива от червеното, боцва
от соленото и пак мълчи. А ние настървено плюем думите, с най-мръсната
вода на делника се чукаме за здравето на утрешния ден. (Навярно сладък
е медът на послушанието, под камъка на врявата навярно съвсем не е студено,
но чудна работа - нима отровата от топлото не ферментира?) Мълчание.
Прекрасно мълчаливеца мълчи и слуша - не мисли нищо хубаво за никого,
но няма, няма за какво да му избиеш зъбите, като цигара в пепелник да изпищи
- мълчи! (Утре ще е като днес, а днес отдавна се превърна в утре...)
Изрядно мъдро мумиенясва мълчаливеца - ръката му не дращи даже доноси, 
ръката му е лявата ръка на тишината,  а дясната... О, дясната! -
е винаги съгласната ръка във разпрата... Времето замислено пълзи
покрай ушите ни - подкожно попово прасе, - (ах, каква градинка
от глухарчета!) изяжда луковиците на буйните ни думи - падат
буйните перчеми, падат на колене пред огромния бръснар Безвремие... 
Тихо! По-тихо! За бялата душа на мълчаливеца, чернееща у мен,
сега ми се мълчи. Мълчи ми се.

  

 

Възпявам мързела на талантливия, възпявам здравото му тяло на ленивец,
възпявам присъствието му между нас! Той дреме в нашите очи на припек,
подхвърля ни шеги и плюе на финикийския ни труд да бъдем талантливи
и пее песните си до разсъмване, докато ние спим... Той никого не мрази
заради омразата и никого не гали, за да му е хубаво, той гледа ни като деца,
накиченй с пера и с акселбанти, воюващи за пасти, той – паразитът на мечтите ни
– разтяга ластици из празничните пивници, не хленчи, но изслушва хленча ни,
не иска хляба ни, но всеки иска да научи кой му дава хляб...

Обожавам лентяйството на талантливия! Обожавам нечовешките му дългове –
към нас – стотинките, които е намерил и не ни е върнал, на нас, стотинките,
които чакаме да ни похарчат, да ни похарчат или да ни пуснат в касичката
на мира. Възпявам невидимия труд на талантливия, защото пее той каквото иска,
защото пее той каквото мисли, защото пее и за да не мисли как някой ден
може би ще се събуди като нас – бездарен, носител на ламтящи ноздри, носач
на нисички поклони, от нули нуждаещо се нищо, и отчаян от денонощното си
трудоскудрумие, ще крещи във хор със нас: - О, искам власт! О, искам власт!
О, искам власт! Но талантливият си знае работата. Той е сиамският близнак
на свободата и който нощем го подслушва, би могъл да отнесе където трябва,
че всяка нощ се бори той със боговете...

  

 Нашествието на новите гъсеници започна... Не чувате ли как изяждат
хлорофила ни, как бъдещите плюшени крила растат за сметка на листата?
Не чувате ли как косматите им ходила – самотни капки дъжд – как почукват
морза на смъртта? Не виждате ли венецът от стоноги как се стяга около
главата на Дървото? Не беше ни се случвало през май да няма птици.
Набъбваха адамовите ябълки, набъбваха зърната за любов.... А как заливахме,
и сривахме, и палехме храм-паметниците на мравешките  армии. И как
разбивахме с ожесточение чирикащите ескадрили на врабците... Дървото
ни интересуваше единствено със сладките си плодове… Това е хрупане,
а не дъждец, дошъл да дооплоди растежа... Не е и песента, която Господ
търси съсредоточено с пръст по земните зелени клавесини. Това е черната
роса, която татуира върху зениците ни скрито невиждани видения.
Ще ни облазят хубаво с власинките си сластни, хитиновите им зъби
ще се забият - хряс! в душите ни разгърдени. И понеже понятието за глад
е тяхно лично постижение: никой сам не може да възпре великото им
настъпление… И нима в невидимия дъжд - измамен, капещ от преяждане
- ще се удавим? И  с лепнат показалец върху устните, ще шепнем:
"Шшшшшшшшшшшшът! Да не ги разсърдим!" И докога ще надяваме,
че случаят е временно явление в застоя на фотосинезата у нас?
Раз! Раз! Раз! Пълзи към нас собственото ни нашествие! Ние вече спим.
Ние се любуваме на уютните пашкулчета. Ние вече сънуваме,
че утре ще се събудим други.

 

Идва черният смок на нощта, стокилометров… Стъклеят очите му - зелени,
зелени фарове. Вече знам - всичко трябва да бъде пресметнато. Няма място
за експерименти и цветни зарове, няма нужда от бели присъди и белязани жестове.
Нямам нужда от тебе, юмрук, а от лиричен намордник. След тази нощ и аз
ще заживея тържествено - правилно, и още по-правилно, най-правилно - 
свръхестествено! И ето, нахлува във моята стая - черно огнище - огромният
смок на нощта - сто километрова вечност... Но аз вече не плезя език на света,
светотатстващ и хищен, и не духам с устни стени, и не въздишам срещу луната
картечно...Аз те приветствам, смоче черно, вечерно, сияйно, ламище! Аз бързам
към теб, към площада небесен, по-бял от смъртта и от лудост по-бял, и по-леден!
Аз прииждам настръхнал, вярващ, скандален, отприщен - днес петелът,
който гордо крачи у мен, пръв ще се хвърли в този двубой и ще падне последен...

  

 

 

 

 

 

 

 

  

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  06.01.2018 23:41 | #5

”Какво е човек да бъдеш” - Ал. Секулов

Анонимен  05.01.2018 15:17 | #4

Да‚ жадни за такива текстове! Лина Василева

Анонимен  05.01.2018 15:16 | #3

Жадни сме за такива текстове! Лина Василева

Анонимен  05.01.2018 12:29 | #2

Силен текст! Дълбок! Браво! - Благодаря: Огнян Стамболиев

Анонимен  05.01.2018 07:01 | #1

Каква мощ‚ изригнала от слънчевото сплитане на ум‚талант и чувствто за мисия! Жив и здрав‚Маестро‚през новата година! Жадните сме тук и чакаме!

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: