Принцът на детството

08.01.2018

Стихове от Димитър Горсов

 ЛУДИЯТ – І І І

 

Беше принц на детството ни Лудият...

 

Кехлибарът в ирисите му

бе с цвят на залез от морето на търпението.

и бе жилаво, и тъмно като глина в тях

упорството   –

с непредвидимите си граници...

 

И уж бе тъй далеч от нас, казваше,

че докъдето и да стигнем, все ще има следващо начало;

казваше, че откъдето да започнем, някой някъде ще ни е изпреварил;

казваше, че твърде много сме зависими от всичко, от което не зависим,

И твърдеше

че безсмъртното е в нас и няма как да ни го предостави...

 

Изоставих ме го

на безлюден кръстопът...

и се разбягахме...

Но оттогава

той все идва в сънищата ни...И мълчи...

И щом за нещо го попитаме,

в миг от дъха ни се разпада

на безчет

не срещащи се никога звезди –

 

всичките все черни като пепел

от озлочестявани сърца.

 

                     

 *  *  *

 

Уеднакняват се ранимите различия:

 

по зле премереното равновесие минава токът на възбудата;

разпадащите се амбиции обезличават следващите ги значения

и вписаното с йероглифите,

отдавна няма бъдеще...

 

В такъв неизяснен свят сме лишени

от благото на оня промисъл,

в чието безразличие отдавна е укрит

духа на предрешеващият греховете ни...

 

Днес крачката встрани не е единственото,

което чакат всички глутници от нас;

блуждаещата свещ не е окото,

с което ни преследва гаснещият миг;

нито отскубващият се от прангите

е онзи, който в бягството ще се спаси...

 

В такъв неизяснен свят е прието:

бъдещето да не знае себе си,

обожествяваната кръв в разпятията да се лее,

а дълго блъсканите от глада врати да се открехват

все към просъниците ни..

 

И само

в уеднаквените различия

да е пропорционална

болката на раната.

 

 

 

  *  *  *

 

Тогава ангели в зюмбюлите преспаха. И дойде зората..

И над дол и рът

необозримо се занизаха

ехтежи от копита,

знамения от птичи полети,

и огън от различно време –

в порнатите

от зъб на звяр измамни шевове на сенките…

 

И там, където беше дишала с бърлоги дебнещи нощта,

и там, където урвите по хълма отесняваха, и на възбог

се вдигаше скала,

лика на вятъра видях

и долових

как с фосфорните отблясъци той, сит от влагата

на вчерашните преспи, очертанията си мени;

видях и дългите хоботи на потоците

как похотливо

в безкрая голата плът на земята душат

и се плъзгат

по най-ниските места…

 

И в онзи извисен покой, сред който порядъкът

между две бури на април бе свършил, и бе лъскав

все още пътят от бакърената кал,

аз коленичих... И – смирен! –

възторга си

на своя Бог

с молитвен шепот подарих.