Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

1990 година. Световен търговски център, Ню Йорк

10.01.2018 2

Откъс от книгата "Камерни приключения" на оператора Христо Слави Рачев

 

Снимането по света на документален филм за БНТ е мъчително занимание.
Когато композирам поредния кадър, винаги работя по една версия – красотата.

Тежестта обикновено се стоварва върху снимащия нещастник. Останалите пречат, любувайки се на пътуването и пейзажа.
Международният търговски център в София имаше за шеф генерал. Генералски пагони на раменете на нисък и набит човек, който изскачаше от стола като от ски шанца с видим наполеонов комплекс, е кадър, който ме впечатлява. Иначе ходеше цивилен и напомняше Дани де Вито с чудодейно поникнала коса. Говореше с дебел глас, грубо и ако не го виждаш – мъжествено. Беше сигурен, че ще властва, докато свят светува. Въпреки всичко ни стана приятно, когато ни съобщи, че е гледал доста програми на телевизията и избрал екипа, който реализира „Еврожурнал“. Преценил, че нашият екип е в състояние да фотографира, както се изрази, идеята му за документален филм за Световния търговски център в Ню Йорк. Личният му приятел Гай Тозоли е големият шеф на двете Кули близнаци. И нямал никакво намерение да се излага пред него.

Екипът ни от трима души стоеше чинно, почти мирно и не можехме да проумеем за какво му е притрябвало да прави филм за Близнаците, които по това време още стърчаха на местата си. Генералът за пореден път скочи от стола и изведнъж се оказа по-нисък от редакторката; изрева пред въображаемия полк: „Кой ще е режисьорът?“. Спомням си как тя ме погледна и каза със звънлив глас: „Ами той снима, монтира, аз подготвям текста и заедно излъчваме от студиото.“ – „Чакай, чакай“ – нетърпящ възражение, я прекъсна генералът. Не познаваше говоренето на „Вие“. „Абе нямате ли добър, известен режисьор.“
Не му пукаше, дееба и кюфтето генерал, че стоя пред него, и маршируващата грубост премина в обикновена простащина. Внезапно и за самия мен седнах на стола. Напук на шибания му устав. Седнал, козирувах на гола глава, както го правехме маниерно, с потреперване на ръката до слепоочието, и казах – аз съм режисьорът.

Казаха ми по-късно, че съм приличал на петле, готово за бой. Схванах, че може да не видим никакъв Ню Йорк, но си останах на стола. За такива и други подобни глупости, породени от характера ми, три месеца от двугодишната военна служба прекарах по арести. Бях сигурен, че генералът хърка гръмогласно с такава страшна сила, че неизбежно събужда първо себе си.
Винаги забелязвам невидимите детайли, професионален навик, но погълнат от това занимание, често изпускам главната тактическа цел. Генералът избухна в смях, посочи ме и стана ясно, че не му дреме кой е режисьорът. Наистина си беше братовчед на Дани де Вито, дублиран с гласа на Мел Гибсън. Продължи да е висок колкото бюрото си. Беше от онези даровити майтапчии, дето се въдят в казармата. Пусна няколко шеги от високо качество и като изгледа мераклийски редакторката, ѝ рече: „Ако ме изложите пред Гай Тозоли с някой глупав филм, ще ви скъсам главите и никакви пари няма да получите. Айде тръгвайте, че както са клеясали пищовите...“.

Няма никакво съмнение, беше готов да грабне колежката и да я изгърби, като първо ѝ качи полата на главата. Дори нямаше да заключва кабинета, никой не влизаше без изрична команда. „Като се върнете, веднага при мен, да видя филма. Момент, стой! – изкрещя, както ревяхме по нощните караули. Генералът се шмугна зад бюрото и измъкна голям пакет. – Това е подарък от нашия търговски център, лично да го поднесете на Тозоли. Кована мед, дванайсет съда, тука има рубини, ръчна изработка. Скъпо струва.“
В този момент си пролича, че не беше лош човек и сигурно се свива добродушно, когато жена му го хока. Отново човек от народа, с възкъси панталони и непрани чорапи, готов да извърши огромни разхищения, без никакви угризения – по собствена заповед. Генералчето си просеше инфаркта, видимо преяждаше и късото му тяло се задъхваше от мъка къде да пласира мазнините. Нямахме никаква идея, че този сервиз ще бъде сплескан заедно с диамантите, златото и десетките банкови офиси, разпределени по етажите, заедно с новите ни приятели в развалините на Световния търговски център.

Летим за Ню Йорк. Трима. Сигурно е, че ще се върнем. Обичайният заподозрян съм аз. В Ню Йорк ни посрещна архитект Фредерик-Огюст Бартолди; проектирал „статуята на свободните народи“, висока над сто метра с факела. От 1886 година посрещаше всеки, който беше събрал кураж, здраве и сила да скъса тънките, но ужасно здрави нишки, опънати до скъсване от родното място – до Нюйоркския залив. Моите далечни роднини, също банатски българи, през 1929 година трескаво са търсели да съзрат на хоризонта статуята – края на ужасното тримесечно пътуване и морската болест. И когато са пристигнали почти мъртви, връщат кака Анка, както я наричаше баща ми, защото откриват очно заразно заболяване – трахома. Връщат я обратно. Лекуват я в София и отново заминава, за да се запилее по-късно това банатско крило някъде в червеникавите земи на Аржентина. Бартолди, този изключителен френски скулптор, е използвал като модели за статуята лицето на майка си и снагата на любимата си жена. Вътрешната носеща конструкция е проектирана от друг великан на архитектурната мисъл – Густав Айфел – конструктора на Айфеловата кула. Стогодишнината от независимостта на Съединените американски щати е истинският повод за подаръка на американския народ. Декларацията на независимостта от 4 юли 1776 г. е мушната в лявата `и ръка. По-късно е поставен и американският флаг.

Отначало тази статуя се е радвала на присмех, но постепенно се превръща в американския символ на обетованата земя, на свободата. Изумително съоръжение, което успя да сдобри екипа. Бяхме се изпокарали за глупости, от недоспиване и вечните проблеми за разпределяне отговорностите по снимане на филма, но величието на статуята ни подсказа какви пигмеи сме. Монументалните скулптури имат силата да унищожават дребнавостта, да подсказват други мащаби.

Рокфелер център. Първи снимачен ден. Висока, направо огромна сграда и пред нея голяма ледена пързалка. Поставил съм камерата на статив и си повтарям наум как нюйоркчани произнасят „Руакафела сентъъ...“. Имах притеснения, че тези фантастични сгради ще ме грабнат и ще напълня касетите с банални кадри. Почти всеки оператор попада в тази клопка. Знаех, че на филм това отдавна е скучно и изтъркано от употреба. В този миг усетих, че нещо става зад гърба ми. Добър, но трудно постижим навик е, когато нещо дразни вестибуларния ти апарат, да се обърнеш заедно със стартирала камера. Обратното правят любителите, после бързат, но винаги е късно. Буквално на пет метра беше спрял луксозен автобус с красива снимка по цялата дължина – Sightseeing in New York. На този червен фон двама луксозно облечени господа гневно се караха. Десният, видимо високоплатен бос в развлекателния бизнес, облечен в дълго и лъскаво кожено палто, вече беше преминал допустимата близост и почти опрял нос, правеше застрашителни жестове.

Проверих фокуса и продължих да снимам. Видях как се мярна лъскавата черна ръкавица и в малкия вграден говорител на камерата избумтя глух кожен шамар. Другият джентълмен с разкошно бяло палто с дълъг косъм, очевидна гей мода и красив рус перчем, се стъписа, косата му отхвръкна право нагоре. Не последва втори удар, нито сбиване, а недвусмислен жест на среден пръст, облечен в черна кожа. Кукиш! Честна дума, веднага разбрах, че съм заснел началото на филма. Сцена, която може в киното да репетират сто пъти, при мен поради добрия ми ден се нахлузи за една минута. Общо взето лошите дни винаги преобладават. Щом видях перчема да се отмята нагоре, знаех, ще забавя движението и двамата бизнесмени, плувайки един срещу друг до стоп кадър с кукиш, озвучени с песента „Ню Йорк...“ на Франк Синатра, е заглавието на филма: „Световен търговски център Ню Йорк“.

Беше ме малко шубе дали в генералската глава е останало малко въображение да приеме все пак, че бизнесът си е постоянно преебаване. Така изчистено почти до плакат, внушението е леко инфантилно, но за българина богатият човек непременно е обрал или експлоатирал някого. Примитивно ляво. В нашите неузрели тикви, поради живот в кастрирани общества, тази метафора беше истинска находка, напълно разбираема, истински субпродукт и на екрана със сигурност ще стои великолепно. Че бизнесът е партньорство, почтеност, премерен риск, са все още празни думи. Обяснете го на Братя Галеви или Трактора, ще ви изслушат внимателно, ще кимнат подвеждащо с разбиране и ще ви нокаутират.

Редакторката имаше чудесна памет, беше запомнила номерата на всички видеокасети, че и какво има на тях. Допитвахме се до нея за куп неща, които забравяхме с неуслужливата си памет. Попадаме в асансьора на единия небостъргач близнак, който е с трийсет сантиметра по-висок. Облицован е в зелен мрамор, голям колкото тристаен апартамент в комплекс „Младост“. Прочитам надписа: „Качването повече от един път на ден до върха е опасно за вашето здраве“. Целта ни беше да се изкачим до бизнес клуба на върха. Натискаме бутона и буквално се смалихме. Този бизнес клуб не е за всеки. Нито е направен за туристическа атракция. Нужна е специална членска карта, както и златна бизнес карта. Допуснаха ни в зала с огромен екран, на която се водеха преговори на живо с японски бизнесмени за цената на петрола. Никога нямаше да видя това място, но Гай Тозоли се беше разпоредил и пред нас се отваряха всички прегради. И в двете сгради през четири-пет етажа имаше представителни банки, витрини с фантастично скъпи бижута, часовници, диаманти, луксозни предмети, препълнени трезори с валути за ежедневните трансфери на представените тук фирми от целия свят. Фокусираната студена светлина се отразяваше от фасетните им повърхности, като образуваше дифракционна и интерферентна феерия. Лесни и приятни за снимане. Никакви общи планове, препълнени с бляскави предмети.

Тези милиони джунджурии могат да бъдат доста скучни и бъбриви, когато са накуп, задължително се снима крупно със статив. Любопитството ме отведе в помещение за скъпи маркови вина. Истинска библиотека с неизчислим брой бутилки, пространство, където може да влиза само експертът по вината. Отбраните световни марки вина се носеха ритуално, както балетистът носи на рамо изящната си партньорка. Попитах игриво един от персонала: „Май френд, имате ли български вина…“. Въпросът беше толкова тъп, че когато остана без отговор и чух собственото си ехо, изпитах неудобство. Скрих се зад камерата и се втренчих във визьора. Един блондин с бяло боне на главата ме изгледа така, както моето куче проследява зеленото гущерче, което се е заселило в двора ни. Главният готвач имаше вид на рекламен фотос. Но беше жив, буквално слязъл от гигантофотоса, и ни гледаше дружелюбно.

След обяда ще ни приема Гай Тозоли, несъмнено е пиронът на филма. Влизаме в кабинет с колосални размери и първото, което забелязах през херметичните витрини, са няколко мухи над Статуята на свободата, които се оказаха хеликоптери, кръжащи около нея. Всички пропорции и позната перспектива бяха напълно изопачени. Целият залив беше в краката ни. Статуята, там долу на неопределимо разстояние, сякаш гледана от спътник, грееше, огряна от светлина. Тук човек може наново и на чисто да започне да размишлява какво означава свобода и прогрес, извоюван от свободни хора. Ню Йорк е величествен. Сградите, осветени от странично падаща светлина, притежават мечтаната фактура за всички боравещи с камери, фотоапарати и четки с конски косми.

Наблюдаваме удивителната симфония, сътворена от човешкия ум и ръце. По средата на кабинета стои гном, боядисал си е косата калпаво с червеникав оттенък. Всички ли мъже с огромна власт трябва да изглеждат така и да са около метър и петдесет. Гай Тозоли носеше 46-и номер луксозни обувки, съвременник на построяването на Близнаците от 1961 година. Нямам подръка по-точна представа за типаж на мафиот от лицето на Гай Тозоли. Ръстова, но само ръстова прилика с интелигентния актьор, още един Дани де Вито. Стана, ръкува се с нас и направо попита за въпросите. Мокра длан, дебели пръсти, създадени да държат пура. Имах амбицията да направя интервюто на фона на панорамата, която се откриваше през витрините зад него, но това се оказа доста сложна задача.

Фонът имаше бленда над 22, лицето само 4. Това е фатално за телевизионния екран. Защото телевизионният сигнал се изгражда по преобладаващата част от кадъра, а в случая беше заливът и част от града. От това следва, че Тозоли щеше да изглежда като негър от Алабама. Насочих „кремера“ право в лицето му, едвам изравних яркостта на лицето с това на фона, не пропуснах и синьото фолио пред осветителното тяло, иначе щеше да заприлича на сиукс от племето дакота. Направих проби на звука, стрелката подскачаше в рамките на допустимото. Настроих камерата на ниво бяло. Зад Тозоли се виждаха стотици сгради, Empire State Building, дългите десетки километри прави улици, лудият град.

Няма по-интригуващо занимание от пътуването по света, чувам настойчива мисъл в главата си. Започваме. Махнах с ръка и записът тръгна. Очевидно имаше опит с телевизионни екипи и всичко беше наред, но бях нащрек, при снимането на ВИП персони винаги нещо става. Ето, мамка му, ударът пристигна фронтално от самия Тозоли. По дяволите – по устата му се беше образувала пяна. Пухкава бяла пяна бълбукаше в ъглите на голямата му лакома уста, през която наливаше най-скъпите вина в света. Дори се надигаха малки мехурчета и се пукаха весело. Изпаднах в паника. Как ще се върна с такова интервю. Истинска порода мастиф, оставаше само да му прокапе слюнката.

Понечих да го спра, но да се затичам да му обърша устата и натикам парцала вътре, беше едно от любимите ми храбри хрумвания, които ме тормозеха в процеса на работата. Заприлича на грохнал хищник с торби под очите. Виждал съм такива портрети на кучета. В общия план не се забелязваше, но когато приближих до крупен план – картината беше ужасна. Тогава плавно го изоставих, прехвърлих фокуса на великия Ню Йорк. Повече не се върнах на крупния план на булдога, макар че каза извънредно интересни неща за конструкцията на Близнаците. Професионалното правило е да се заснеме цялото интервю, пък после ще му мислим за „покритието“. Това дава възможност на монтажа да се взимат подхо- дящите епизоди. Но този джафкащ къносан пес не можеше да се покаже за нищо на света. Наблюдавах устата му с нарастваща паника, вън от всякакво съмнение – обядвал е мухоморки. Покрай тези видения от предишни снимки в токсикологията в София разбрах, че двете сгради са построени със стоманени греди и бетон. Известно е, че коефициентът на разширение на бетона и желязото е еднакъв. Каква случайност. Става дума за съотношението между изменението на линейния размер на дадено тяло и първоначалния му размер, ако температурата му се повиши с един градус по Келвин.

Моят приятел мостовак Мишо, който се обръща бавно на името Киса, твърди, че то е изотропно, в смисъл разширението е еднакво във всички посоки. Това удивително съвпадение прави стоманата и бетона незаменими партньори. Милиони сгради, мостове и какво ли не са изградени благодарение на този коефициент. Засега нищо по-добро не е открито. Фантастичните по размер стоманени греди не могат да бъдат съборени по никакъв начин. Тозоли ни показа диаграми и опити с катастрофални земетресения. Буквално нищо не може да събори кулите и 122 етажа във всяка една. Освен огън. Дори са правени експерименти при случайни сблъсъци със самолет. Отново непоклатими.

В случай на пожар обаче съществува реална опасност от омекване на желязото и това е единственият начин да се сгромолясат кулите. Пожар обаче тук е невъзможен. Системите са тройно дублирани. Гай Тозоли вече съвсем се беше разпенявил, отделни пръски падаха върху рулата с чертежи, които забърсваше с лекота, и това видимо го забавляваше. Накрая бафна два пъти и видях как репортерката примигна от пръските.

Две седмици след нашето посещение се опитаха да взривят кулите с взрив от подземията. Неуспешно. Загинаха седем души. Майтапехме се, че вероятно сме в списъка на заподозрените. Един ден, и той беше 11 септември, седя на верандата в селската ни къща в Странджа и препрочитам Исак Бабел. Плясвам овреме по някой женски комар. Пукам гроздови зърна хамбургски мискет от асмата над мен и се дивя на великолепните му разкази, когато звънна дъщеря ми от Флорида. „Тате, пусни СNN. Бързо.“ Беше страшно развълнувана. Пускам и какво да видя, единият Близнак, този, който е по-нисък с трийсет сантиметра, пуши и гори. В този миг удари още един самолет. Това, което казах на жена ми, беше: „Майче, помниш ли моя филм, мисля, че кулите ще се срутят всеки момент“.

За нещастие Гай Тозоли беше прав, както и инженерите, които са правили изпитания за устойчивостта им. Терористите са подбрали самолети с къси маршрути и пълни догоре резервоари. Керосинът с ужасяващо фучене бързо залял конструкцията и адската температура, която принуждавала хората да се хвърлят от прозорците, беше превърнала стоманата в мек пластилин. Десетките банкови офиси, пълни с човешки същества от различни националности, пари, диаманти, злато, луксозни тоалетни, нашият български сервиз от ковани медни съдове, бизнес ресторантът на върха – заедно с бутилките превъзходни вина и последния приготвен обяд, мощните асансьори – всичко е полетяло надолу, за да сложи края на една епоха. Приятелите и новите запознанства в офисите, където снимахме и уточнявахме къде се е скрила България на картата, притеснените усмивки, че не си представят къде може да е България, „аха, Гърция е, наблизо е значи. А Румъния къде е“. Скъпо облечени и ухаещи на чисто и висок стандарт компетентни бизнесмени и служители са преживели кошмарното чувство за обреченост пред смъртта. Крещели са неистово, когато са виждали колегите си да се подуват с кървави мехури от страшната температура.

Това, от което са се страхували винаги, поглеждайки през прозорците, е нечовешката височина. Сега по собствен избор са избрали да полетят като факли надолу в бездната, само по-далеч от адските пламъци. Усещането на пътниците в двата самолета, техните последни молитви, които няма да бъдат чути, фанатичните очи на терористите, нима това според християнските книги трябва да се прости. Картината, която се набива в нашите обективи, е, че тероризмът разчита на рекламата, на медиите. И те услужливо откликват. Разходите им по рекламата се поемат от нас, от самите жертви. Телезрителите са тези, които зяпат с истинско вълнение и очакват убитите да са повече.
Когато преразказват случката, винаги завишават броя им.

Купонът в Америка свърши. Зашлевиха Америка зад врата. Може да се очакват дни на отмъщение с непредвидима доза справедливост. Тероризмът напипа пукнатините на демокрацията. От огромната пушилка и пепел израсна призракът на омразата. Чух как тръгна часовникът, който отброява предстоящия сблъсък на фанатизирани общества с останалата част от човечеството. Целта бе постигната, демократичните държави започнаха да се съобразяват с тероризма, сякаш се е включил в държавното управление на света. 

Върнахме се в София. Предстои да се явим в кабинета на генерала и прожектираме филма. В кабинета е светло. На екрана картината едвам се забелязва. Колегите стоят настрани, редно е като режисьор-оператор да поема първия удар. Когато тръгна филмът с песента „Ню Йорк, Ню Йорк…“, съжалих за глупавата идея с кукиша, дори се огледах дали мога да хукна през вратата. Генералът изрева като тигър и избухна в радостен смях, скочи от стола – не беше пораснал през изминалия месец, видимо напълно готов за нови дръзки епизоди: А така... добре…

Всичко мина отлично. Мисля, че ако бях монтирал актови снимки на Мерилин Монро, пак щеше да се зарадва. Генералът току-що беше получил заповед за пенсия. Имаше съвсем други проблеми – перата разходи.

Беше началото на промяната, черните куфарчета, външнотърговските представителства, въобще смяната на караула. Вече не беше новост, че богати ще станат само тези, които имаха наглостта да крадат и да похъркват без угризения нощем.



Киса
Плавно преливане и търсене на фокуса


Киса беше „самоходният нотариус“, както веднъж сам се обяви. Беше успял да върне част от гората на дядо си Вазов – над петнайсет хиляди декара, за ужас на местния комунизиран кмет, който му проъскал тихо – нали знаеш, че докато аз съм кмет, ти никога няма да получиш тези гори. „А ти всъщност кой си?“ – пита на висок глас Киса. Още обичаше да казва: „Днес партията е дала малко салам и шише бира, партията друго не дава, да го еба“, следваше радостно оригване по адрес на партията.

Нямаше човек, който да е излизал от дома на Киса оскърбен и унил.
Отиваха на тумби да се посмеят, да релаксират. Излизаха си с мотив за живот. Въоръжени с хумора и неосъзнато желание да подражават на неповторимия Киса, който притежаваше истинско свише образование, получено от семейната си среда. Тъкмо затова смяташе, чак до девети клас, че учителите не взимат заплати. Вярваше, че работят по призвание. Дипломата за висше образование получи след 7 години следване в МЕИ. Машинно-електротехнически институт, в който неизвестно как беше попаднал с огромната си хуманитарна глава. Един преподавател, вероятно също сбъркал професията си, беше отсякъл: „Колега, пиша ви шест плюс за уместно обаждане. Водя си записки цял семестър на вашите коментари заради дарбата да говорите български език, да си служите с него“.

Киса разхвърляше думите като птичи пух из пространството. Зад тях прозираше брадата му, леко прошарена и остра, готова да измете всяка посредствена мисъл. Построяваше мигновени словесни конструкции и внушения. Беше садистичният убиец на труизмите, клишираното партийно дрънкане. Иронията я инжектираше, както чевръста медицинска сестра, рязко и безболезнено – в бута, малко над задника. Хипнозата действаше мигновено. Виждал съм малоумни партийни функционери да омекват и присядат, да минават на страната на опозиционното говорене за секунди. Бяха щастливи да са упоени от идеята, че могат да мислят сами. Копнееха поне веднъж да прочетат в лицата на другите внимание. Опитваха се да философстват. Когато трябва, ние знаем.

Но Киса не прощаваше на еднокнижниците, които се присламчваха към свободната импровизация. Как постигаше това – да няма обидени. Доносчиците не донасяха срещу него. Имаха всичките поводи. Правеха го редовно едни за други. Мръсникът доносник и той има свой морал. Удивителен талант да бъдеш искрено обичан от целия възможен спектър на българската публика. Имаше мощно корпулентно тяло, изтънчен хумор и смайващо късогледство. Киса притежаваше цяла колекция от странни подаръци: писалки, запалки, монети, часовници, книги, пафти, радиоапарати, медальони, синджири, какво ли не, спонтанни изблици на възторг от срещи със съвършено непознати хора. Подаряваха му скъпи вещи, защото се влюбваха и изпитваха неудържима симпатия, буквално за минути. Партийни секретари се разкайваха за глупостите, които трябвало да дрънкат по събрания, сякаш просеха индулгенции за мерзостта си.

Веднъж Киса бе заслепен от розовите искри на любовта. Взаимно даряване с нежност в купе, история, за която си говорехме дълго след това. Той обичаше този разказ и си го глозгаше дълго, престъргваше го проникновено, но никога не се отклони от истината. Киса не можеше да лъже, нямаше потребност да прави това. Зад очилата му лъсваше интелигентността. Говореше с уважение за непознатата, която никога повече не е видял. Любов със семейна жена, с плахи очи на бременна сърна, изпълнена с кръв и мляко, някак си тъжна, с остра чувствителност към литературата, вероятно поетеса. Разкрила набъбналите си гърди, с жест – да става каквото ще. Влакът отдавна е спрял на гара София, процежда се зеленикава светлина от далечен фенер, а поетесата изрича: „Обикнах те, щом проговори. Искам твоя език. Можеш ли да ме изпълниш с твоя език. Искам да имам твоя български език за моите деца“. Захапала го така здраво, първо за брадата, после трескаво захапала езика му и го блъснала върху седалката, над стокилограмовият Киса паднал възнак. Жената никога не била изневерявала на съпруга си, почтеността `и е била просто очевидна. Но способността на Киса да хипнотизира понякога се връща с обратна сила към него. „Ще ти дам, ще дам... чакай малко – припряно повтарял Киса, но преди това ...“ – и вярната съпруга-поетеса поглъща лакомо цялата му мъжественост и над четиристотин милиона сперматозоиди, колкото е все още застаряващото население на Европа, излитат в извънредна мисия.

Твърдеше, че първият изстрел е бил изненада и за него, толкова силен, че чул звук от прозореца, сякаш премръзнал трънски майстор издухал лявата си ноздра. Макар отдавна спряла, влаковата композиция, предимно един дървен пътнически вагон, продължила да се лашка на място, с познатия синусов ритъм по релсите на спонтанната любов.

Киса имаше щастието да бъде абсолютен оригинал. Думите, подредени и произнесени от него, умножаваха интелекта на събеседника. Възторгът, че наистина съществува такъв човек, скоро преминаваше в ликуване. Беше дебел, с брада и лупи на очите, от които можеше да се сглоби обектив за прозорливо надничане в бъдещето. Усмивката му идваше от ляво надясно, разпиляваше се в брадата и изсветляваше през лещите, закрепени в разкривените му рамки за очила. Но Киса пропусна казармата, фасула, компота и казармения фолклор. Забележителните „мъдрости“ на старшината. Искаше, но не го взеха. Щеше да бъде, поне външно, нашенският Швейк. На лявото око десет, на дясното дванайсет диоптъра късогледство.

Ето какво не можеше Киса – да бъде редник. Внукът на Борис Вазов не можа да стане войник. Комисията била единодушна. Той беше обратното на войник – абсолютно свободен. Не мога да си представя Киса в строй. Щеше да апострофира старшината, а цялото поделение да се друса от смях. Всичко това му отиваше, но никога не е бил смешник в смисъла на съвременните чалга актьори – припознати като големи таланти. Чрез него разбрахме какво е да се кикотиш на собствената си карикатура, без това да застрашава психичното ти здраве. И няма никакво съмнение – става дума за теб. Вече ти липсва въздух, искаш да избягаш от стаята, да се хвърлиш през прозореца, вместо това нови потоци от думи, метафори и словесни фокуси на свръхмощния скенер-интелект, който те срязва на милиметрови филийки. Състояние, в което глухите никога не могат да се озоват. Поводът си ти, с цялата си посредственост и незнание на фактите.

След сеанс с Киса се чувствахме пременени, изпрани и подсушени, сякаш теляк беше изтъркал мъртвата тъкан от телата ни. Изчистени от примитивните нагласи и измамна сигурност да бъдем служители по учреждения. Ставахме по-бодри и походката ни добиваше отскокливост. Ами ето, идват по-хубави времена. Можем да се измъкнем от капана. Всичко наоколо може да бъде и весело.

Развеселен социализъм. У нас нямаше никакво съмнение, че България е управлявана от шайка негодници. По този въпрос бяхме единодушни, от първата ни среща. Предстоеше уточнението, а ние какво сме, останалите, ами другите.

Как да знаем, че нашият приятел беше смъртно болен!

Никой не можеше да предвиди отдавна произнесената смъртна присъда върху неговото здраве. Без съмнение предизвикана от ужасния дистрес, преживян от цялото семейство, заточено през годините в с. Камен. Не подозираха и двете му сестри. Хемодиализи, путки майни, санитари, мръсни болници, пикня, воня... безплатно здраве за всички. За по-малко от шест месеца и тримата се сбогуваха със света. Две сестри и един брат с увредени бъбреци от унижението, лошата храна, вода, заточението, дефектни хромозоми, от бездарния експеримент, наречен социализъм. Никой не знае. Но всичко това заедно е сигурната причина.

Отвратителният донос от бдителни съкварталци, пристигнали от села и градчета със завистливи очи и прогресивни идеи, запратиха д-р Ана Консулова-Вазова и съпруга ѝ Светослав Благоев, главния юрисконсулт на Светия синод, на заточение в село Камен. Каква ирония, след няколко години я награждават с орден „Георги Димитров“ за образцово медицинско обслужване в подивелия район. Изхвърли от апартаментите си, бяха помъкнали и трите си стресирани деца Ела, Светла и Слави (Киса).

През това време прогресивните се настаняваха в техните квартири. Да газят по техните килими, да фъткат фасовете си, марка „Ударник“, през прозореца, за да описват искрящи осмици във въздуха и да падат по главите на софиянци, преминава- щи по улица „Раковска“. Искрите на невежеството се трансформира- ха в зелеви кочани, бутилки, кашони, презервативи, дрехи, които висяха по клоните като плашила, призраци на изчезващите автентични софийски жители. Селячеството изхвърляше от новите си курници трескаво каквото му падне. София, от преметена и измита с големите черни маркучи, каквато я познавахме, заприлича на голям занемарен селски двор.

Добре дошли, български селяни. Здравей, социализъм.

Изпратихме ги с нарастващ ужас. Киса е единственият приятел, когото обичах искрено. Давах си сметка през цялото време. Мнозина разбраха това, когато го загубиха. Няма смисъл вече да ходя към площад „Славейков“. Да ме посреща малкото му кученце, с което спяха прегърнати. Познатият хол с великолепните столове и маса с лъвски крака. Картините на Елисавета Консулова-Вазова. Нежните акварели – цветя и дамските портрети. Смехът, който рикошираше в огромния черен бюфет, където Киса държеше колекцията от монети, пафти и старите „владала“ за хиляди декари гори на Вазовия род. Сребърните големи вилици, с които похапвахме боклуците от бакалията. Интериорът напомняше за славно минало, мизерно настояще. Киса казваше: „Летящ старт, пълзящ финал“. Всеки детайл от този хол, огрян от западното слънце, е забил ослепително ярка картина в ретината ми, подканяше да се отпуснеш на стола и да зарееш поглед в миналото на България. Да чуеш тропота на файтона и тихото говорене на слугинята от Вакарел. Знам десетки истории за нея. Обичана като член на семейството, създала поводи за безобидни майтапи. Веднъж разказала какво чула по радиото: „... Рекоха, че този, как беше, Аденхойзер бил много лош...“.

Така звучеше пропагандата в ушите на обикновените хора, Аденауер и Айзенхауер в едно.

Вероятно в нашите шахматни сеанси спечелих толкова партии, колкото и загубих, но Киса губеше с мъка. Аз се преструвах, че не ми пука, той беше искрен в гнева си. „Банатски идиот. Разсеях се. Ти ме разсейваш. Чакай сега, ако върнем тука тоя цар, да го еба, същия като нашия...“ Киса местеше фигурите припряно, брадата му щръкваше хоризонтално и сипеше исполински ругатни. „Печелиш, да те еба в идиота.“ Когато той печелеше, беше великодушен, както целия му род. Когато губеше, безопасната дистанция беше три-четири метра. Позволяваше да се връщам и цъфтеше от радост. Ставаше голямо дебело дете, изпълнено с щастие, заради потайностите на шахматната игра и радостта от победата. Сестра му Светла – художник с удивително ясна мисъл и остра наблюдателност, тихо отбелязваше: „Шахче, не ви ли е скучно, деца, я да хапнем. То моето братче одеве заби почти една тенджера със зеле“. Без съмнение наследила таланта на баба си Елисавета Консулова-Вазова, Светла портретираше светкавично с молив и думи.

Мишо ми се обади веднъж по телефона и рече: „Киса, другият Киса почина тази нощ!“ – пауза, в която ледената вълна препускаше в тялото ми, клапите на сърцето ми блокираха. Чух шума на кръвта си. Усещането – мигът, преди да катастрофираш. „Сестра му Светла ми се обади – гласът на Мишо трепереше. – Напиши бързо няколко изречения, да пуснем некролог. Ние, от нас, от приятелите... Вие обичахте да четете некролозите по стените. Особено Киса. Знаеш го, когато видеше некролог с петолъчка, винаги цитираше баща си: „Още един комунист по-малко“...

Напълно съсипан от новината, седнах и написах тези думи. Няма нужда да украсявам със задна дата великолепния Киса. Беше затънал в раздаване. Длъжници му бяха почти всички. Освен че се обогатяваха от неговата култура и научаваха куп нови неща, накрая, забравили, му пробутваха неговите мисли като лични прозрения. Дължаха му изядено време, пари. Малцина връщаха заемите си, хитреци на дребно, защото знаеха, че Киса ще махне с ръка, почти зарадван. Най-ценното и рядко качество у Киса беше, че имаше сърце да бъде приятел. Киса харесваше човека, не статута му. Помагаше на очевидни мизерници, никога не подреждаше хората в йерархия. Никакви величия не можеха да изместят простодушните му прияте- ли. Това произтичаше от вътрешното му съзнание за себестойност. Той беше изначално извест`ен, че притежава родова култура, и беше напълно неподготвен за низините, до които може да слезе човешката душа.

Киса, как стана така, че започнахме да измираме. Имам още въпроси.

 

     П ОЧ И Н А  Н А Ш И Я Т  П Р И Я Т ЕЛ

                   Слави Благоев (Киса)

                             1946 – 2007

  ОТИДЕ СИ ЧОВЕК С ВИСОКА КУЛТУРА, СИН НА ЗНАМЕНИТИТЕ БЪЛГАРСКИ
  РОДОВЕ ВАЗОВИ И КОНСУЛОВИ. БЯХМЕ ЩАСТЛИВИ ДА БЪДЕМ ТВОИ ПРИЯТЕЛИ.
  АКО БЯХМЕ ЗАПИСВАЛИ ВЕЛИКОЛЕПНИТЕ ТИ ИМПРОВИЗАЦИИ И ФИН ХУМОР,
  ТИ НЕСЪМНЕНО ЩЕШЕ ДА БЪДЕШ БЪЛГАРСКИЯТ ЛЕЦ.

  УГАСНАХА УМНИТЕ ТИ ОЧИ, ИЗЧЕЗНА ОЩЕ ЕДИН ДОСТОЕН СИЛУЕТ
  ОТ ПЛОЩАД СЛАВЕЙКОВ.

  ЗНАЕШ, ЧЕ ЩЕ РАЗГОВАРЯМЕ С ТЕБ ДО СЕТНИТЕ СИ ДНИ.

  И НЕ ЗАБРАВЯЙ ДА СЕ ОБАДИШ.

                                                                             МАЯ, ХРИСТО, МИШО,

                                                                             Питър, ЛЮБО, НИКОЛАЙ 

 

Под този некролог могат да се подпишат стотици негови приятели, колеги, студенти от ВИТИЗ, целият клуб на нумизматите. Църквата се препълни, хората стояха отвън. Питаха се кой е написал некролога. Кимаха одобрително. Не дойдоха тези, които не бяха разбрали. Стърчахме безмълвни, състарени, донякъде малко виновни, че оставаме. Гробарите спуснаха трудно ковчега, защото Киса и там тежеше на мястото си. Един як гробар, изкъртил безчет златни коронки, този път се огъна. Видях как късият му масивен крак потрепери и хлътна в прясно изкопаната пръст. Едвам удържа тежестта. Бавно, с наклон, сякаш подет от морска вълна, ковчегът се гмурна и потъна в българската земя, до Вазовия и Консуловия род.

Възможно ли беше Киса да изчезне. Нима живата ми представа за достоен човек и българин ще бъде погребана в черната дупка. Кой може да ни утеши.

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  11.01.2018 09:47 | #2

Забравил съм да се подпиша‚ виждам: PAX ROMANA

Анонимен  10.01.2018 15:52 | #1

Ако бях намерил щипка търпение‚ щях да прочета ”откъса” докрай‚ и да изрека - може би - нещо непосредствено. Не ми провървя - не намерих и половин ‚ затова се обърнах за съвет към тактичността‚ и ето какво ми рече тя: ”Там където шета посредственост‚ няма място за посредници‚ старострадални Читателю.” И аз се засрамих от тия думи. Но не го признах на сърцето си: още един литинфаркт би ми дошъл в повече.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: