Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Яворов - 140 години от рождението на грешника светец

10.01.2018

Предговор на Владимир Василев към изданието на Яворов, т. 1, 1934

 
Младият Владимир Василев и Пейо Яворов

 

Яворовата поезия представя едно от най- интересните отражения на племенния ни дух. Ботев е светкавица, която прорязва небосклона – вижда се огнището, от което изхвръква, и чертата, по която пада. Вазов отведнъж може да бъде определен с патоса на освободителна- та епоха, която го носи. Културните, нравствени и естетически тезиси на Пенчо Славейкова са категорични. А Кирил Христов бе изразител на едно бохемски и сатирично настроено поколение. Всеки от тях може да се отнесе към неговото време и да се постави в точна рамка.

Отведнъж при Яворова всичко се забърква. Пътищата на нашата лирика се кръстосаха в някакъв възел. Яворов ни постави пред много загадки. Престана да ни говори тъй, както бяхме свикнали. Песните му не бяха описания, блянове или проповеди, а – славословия и стон, проклятия и молитви. Те са чужди на всяка епизодичност. Сетне Яворов съвсем се откъсна от нас и ни подлагаше на изпитание да го следваме. Сякаш излезе из духовната ни орбита. Но и когато не го разбирахме напълно, ние му вярвахме. Защото знаехме, че няма да лъже, преди всичко, себе си. Яворов бе внедрен с цялата си личност в своята съвременност. На моменти той я изпълваше с жизненото си дело. Той я проникваше със съвестта на интелигента, който отива насреща й, защото се чувства призован от нея. В „Хайдушки копнения” и „В полите на Витоша” личи колко силни са връзките му с неговото време и готовността му да даде себе си

Яворов се оставяше да бъде въвличан в тая съвременност. И в тия въвличания правеше резки, главоломни завои, които следваше с риск и изживя- ваше като съдба. Той е винаги импулсиран. Непрестанно се раждат и нарастват у него нови сили, които изместят предишните и дирят да се освободят. И под тия вътрешни тласъци, които идат от тъмните недра на душата му, той постоянно се изместя от една посока в друга. В „Песен на песента ми” сам е начертал тия катастрофически „зигзаги” на жизнената си активност. Яворов не пя за селянина и за бедняка, за да даде себе си като поет на утвърден обществено-идеен мироглед. Затова и не се задържа на социалните мотиви. Той не отиде в Македония с неотменната клетва на революционера, който скъсва всичко зад себе си. Затова и в посвещението си на македонската революция той запази духовната сложност на човек, който живее с хиляди връзки и отношения към живота. Тя остана за него един от многото му жизнени „случаи”. И не спря при нея. И любовта не бе у него чувство с категорична жизнена посока. Ако бе тъй, преодолял би всички прегради и би я осъществил. Неговият дух има свои собствени пътища и свои закони.

Пред него винаги звучи зовът „нататък!”. Още със завоюването на една позиция готов е да я напусне. Как се мотивира това постоянно изместяне на Яворова от една духовна плоскост на друга? Преди всичко, синтензивността на духовните му стремежи. По сила те стоят над предела на издържимото, по размах – до полюси, по съдържание – вън от жизнените им удовлетворения. Поради тая несъизмерност и несъответствие с реалността те са химерични. А химерата е нещо измамно. Но в момента, когато се разкрие нейната измама, ражда се нова. И поетът е отново запленен, отново устремен към нея. Оттук тия страшни емоционални пре- ломи в Яворовата поезия. Ала изместянето на духовните сили става и на друга основа. Яворов е един безверен дух (не в религиозен смисъл)! В „ Среднощен вихър” той нарича душата си „робиня суеверна на безверен ум”, а мисълта си (в „Посвещение”) – другарка, в чиито властни прегръдки „гине”. Това разкрива рационалистичната оценка, на която е подложено всяко негово чувство. Тя слага най-опасните му подмоли – дебне го, дълбае, докато го разруши.

Напразно поетът дири „истината” няма да я намери! Защото неговото съзнание е по формация бунтуващо се, анархично, без философски опори, на които да се закрепи. И пътят му става отчаяни лутания, непрекъснати утвърждения и отрицания, докато застане пред някаква пустота. Има нещо у Яворова от типичните черти на тракийския дух (той е от Чирпан). Може би разните племена, които някога са се кръстосвали в Тракия, и непрекъснатите нашествия, които са сеяли само разрушение, не са дали да се закрепи там никое духовно начало – нито нравствено, ни религиозно, нито социално; те са направили съзнанието на тракиеца метежно, нихилистично. Поради това то е склонно да отхвърля всеки закон на чувството или на разума, не се успокоява на никоя мъдрост, бързо преминава от една истина на друга. Кой знае, може би и самата природа е влияла: това равно поле, което не закрепва погледа и не дава на съзерцанието интересна външна предметност, а го отблъсва и съсредоточава навътре, прави съзнанието самоаналитично, самотерзаещо се, до безизходност. Само дълъг и самостоен културен опит може да го извади из неговата хаотичност и да го организира около трайни ценности и цели. Днес то е земетръсно като самата земя. Но от друга страна, знойното слънце на юга събужда кръвта, запалва чувствата и страстите и ги тласка към крайност. Екстремизмът е също една от чертите на тракийския човек: и в екстазите, и в отрицанията.

Той е фанатичен в онова, което си е турил за цел, печенежки упорит в него. Докато стои пред него, слага и рискува всичко. Естествено, така- ва интензивност на чувствата не може дълго да се издържи и скоро се последва от изнемога. Това са особености на южния ни темперамент, отбелязани и в много исторически моменти. Много ясно можем да проследим в Яворовата поезия тия две начала. Емоционалното дава страстната й поривност. Яворов не познава полусъстояния. Душата му е винаги изопната като лък. Той зове или слуша нечий зов: на любимата, на поробения, на щастието или погрома, на Родината, на вечността. „Душата ми е стон, душата ми е зов”, говори сам поетът. И колкото по-отдалеч иде тоя зов, с толкоз по-голя- ма сила полетява неговият дух.

Най-широкият му размах е „Демон”. А в „Песента на човека” добива космически измерения: „Аз шеметно се нося дух из океана, без нигде нявга да застана, напред самотно устремен”. Яворов се отдава и главоломно завлича всичко със себе си. В такива моменти той е властен и тираничен. Това е неговият демонизъм. Следите пък на интелектуалност ще открием в тия спирания на всеки завой, да прави жизнени равносметки, като в „Песен на песента ми”; в самонаблюдения и самопроекции като „Чудак” и „Видения”; в отвлечените исторически аспекти на „Идилия”, „Евреи”; във философските построения на „Тома”, „Смърт”, „Да славим пролетта” и пр. Често и най-непосредно изживения опит се слага у Яворова в някаква психологическа тематика (Насаме, Среща, Ледена стена) или дири поетически схеми (Сенки, Затъмнение), които трябва да се разгадават. Тук спада и универсализиране на чувството – дотам, че се откъсва от личната си основа.

Противоположността на тия две сили прави Яворова една конфликтна натура. Те са в непрестанен двубой – на различни вътрешни фронтове. „Винаги бунтовен, всякога враждебен”: враждебен най-много на себе си. Представете си земната, първично-стихийна устременост на Ботева, пронизана от стрелата на най-остро духовно искателство. Те се взаимно изключват, примирение между тях е невъзможно. Докато едната го тласка навън, към активност, към любов, към отдаденост и жертва за другите – другата го връща към самия него, туря на скептични везни всяко увлечение, издърпва опорите на всяка истина и разкрива химеричността на всеки свят, който постигне. „В гърдите ми се борят две души – на ангел и на демон”: едната постоянно обезоръжава другата – скептицизмът обезсмисля постижението. Затова често и най-екстатичният момент е съпроводен с тревога, виси над него някаква заплаха, чува се предупреждение... И толкоз по-силни са призивите на Яворова – колкото е по-несигурен, и огнени клетвите му – за да задържи своята вяра.

Оттук е неговият патетизъм. Яворовата поезия не може да се обхване и даде на единен духовен план. Тя е динамична и трябва да се разглежда в различните й етапи. Ако се проследят те, ще се види как във всеки един е заложен мотивът на неговото отхвърляне и зараждането на друг. Ще стане също ясно, че – въпреки стремителността, с която Яворов се насочва навън, – той е една егоцентрична натура. Там, в душата му, е кълнът на всичките му стремежи, там се мобилизират те и там пак се връщат. И различните етапи на неговата поезия са отбелязани именно с тия излизания и връщания към тоя център, към дълбокото гнездо на неговия дух дето – триумфиращ или горко изранен – дири своето прибежище. Докато нараснат нови сили в него, за нови пътища...

Яворова поезия има своя диалектика. От нея трябва да се излезе, за да се обясни. I. Първоначално, когато съзнанието е още девствено и светло, необременено от личен опит и съдбата не го е поставила пред никой въпрос, възприятието на Яворова е открито за външния свет: за природата, за другите хора. Това е моментът, когато – като цвят – неговото свежо поетическо въображение се разпуква: „Луди-млади”, „Овчарска песен”, „Сън”, „Сонет”, „Песен” и други. В „Кали- опа” то достига своята ненасита и виртуозност: при- родата щедро предлага безкрайната си поетическа символика, образите не могат да се догонят, стихът се вие като лоза. Още тук Яворов е завладял негово- то съвършенство. В тия песни още няма дълбоко лично преживява- не. По-скоро Яворов прави чуждите радости и мъки свои чрез интимно приобщение с тях, с крайната си отзивчивост. Трябва да се отбележи състоянието на копнение, което е дадено в тия песни.

Наистина, и у Пенчо Славейков блянът е атмосферата, в която се разцъфва любовта, но там липсва желанието за среща. У Яворова, наопаки, тая жажда за слияние е страстна. В нея по-късно изгаря сам поетът. Но още в тия поетически раннини то е неосъществимо: в „Калиопа” стар лихварин пази хубавицата от момъка ковач; в „Песен” всуе дири любимата; в „Сонет” пътищата на двамата са противоположни: той – на север, тя – на юг, и пр. Зад тая анекдотичност на раздялата стои истинската причина: напразно поетът дири оня толкова свой, комуто душата му да се отдаде. Тая неудовлетвореност пронизва цялата Яворова поезия и е един от най-трагичните й мотиви. Липсата на близък, родствен тласка поета към уединение. И Яворов дири самотата като нежна люлка на своя дух (Желание). Копнежът за самота е у него още отначало властен. В странния и загадъчен образ на „Чудак”-а поетът дава себе си. „Лист обрулен” символизира също неговата сиротност. А в „Есенни мотиви” (II, IV и V) чувството на самота се проецира в безграничността на цялата приро- да – заглъхнала, мъртва или стенеща в адската нощ. Самотата е път към самосъсредоточение и огнище на размисъл. Всичко преживяно тогаз изглежда друго. Мъдростта иде да каже своята дума. Каква по-истинска от тая – за преходността на всичко?... Тя тежи с опита на историята, битието, на променливостта на всяка съдба. И много от Яворовите песни са размисли над живота, над съдбата, над изминатия път (Край морето, Боричкания, Сълзи, Кърви, Историята – имена и др.). Поетическият скептицизъм явно се промъква в сентенционната им форма.

Песимизмът на Яворова тук още не е тъй опасен. Той се ражда от самотността и е все още чувство на горчивина, а не утвърдено отношение към света. Силите на поета са млади, ще намерят път към живота. И наистина, близкия, родствен Яворов намира в угнетения и роба. Той среща селяка, който от зори до мрак облива с пот коравата земя и упоритостта, с която се бори със своята орисия, събужда у него чувството и съвестта на негов брат. Това възвръща жизнената му енергия (Пролет) и в „Май” съвсем разсейва неговия песимизъм. Дотам, че в „На един песимист” той застава пред чувството на дълг пред него и желание за дело: поетът издига лозунг за отиване сред угнетения народ – с лъчите на знанието да се освети тъмата, в която тъне.

Трябва да четем внимателно Яворовите стихотворения на социални мотиви и да ги разбираме правилно. Те са чужди на всякакви партийни девизи. Макар Яворов да е минал социалистическата доктрина, сам признава: „В поезията си не съм бил никога социалист, или пък по твърде околни пътища социализмът е влиял на мотивите на поезията ми”. Това личи не само в липсата на трибуналност, на борчески патос в най-хубавите стихотворения от тоя род, но и в техния вътрешен строй. Един особен род „предметна” лирика на социалния бит (На нивата), в която дълбоко затрогнатото чувство на хуманност, без да е идейно подбудено, действа по свои пътища. Далеч от идеологична постройка е и тая единствена, неповторима поема „Градушка”: бедствието на селяка – безпомощността му пред стихиите на природата. Някакъв апокалиптичен ужас се носи с косматата снага на черния облак, който се задава, расте като чудовище, иде и ще покоси надеждите на орача. Върни се, облако неверен, почакай, пакостнико черен, неделя-две... ела тогази, страшилище! Две-три щрихи стигат, за да изтръпнете пред онова, което се случва. Сподавена е мъката и в „Арменци” – тая песен, в която Яворов е равен на Ботева. Като у Ботева, в момента целият свят е включен в чувството на изгнаниците, което се разраства, удавя всичко в своята стихийност и завлича цялата природа, която го откънтява в огромната си мощ. А зимната буря им сякаш приглася, бучи и завива страхотно в нощта и вихром подема, издига, разнася бунтовната песен широко в света. И все по-зловещо небето тъмнее, и все по се мръщи зловещата нощ, и все по-горчиво дружината пее, и буря приглася с нечувана мощ. Кое е по-силно в тая чудна песен – страданието или чувството на бунт?

Бунтът е затаен, не намира пролука навън, към действие. Остава само страданието, което струи като кръв от ранено сърце. То е пътят, по който Яворов се приближава към другите. Това е времето, когато той се въвлича в освободителното движение на Македония. Първоначалният тласък към него не е толкоз от идейно-революционен разред, колкото от лично-психологичен: пробудена е неговата духовна активност, която дири цел навън. В признанията си той говори за „патриотическото си чувство, което е останало и до ден днешен”, но и за онова „вродено чувство за тайнственото и после за оная страст към риск”, която го тласка натам. Има наистина нещо от тия тъмни влечения на душата му към самоизпитания.

Има и нещо друго: копнежът да намери една вяра. Защото когато е активизиран, Яворов вярва; оставен сам, той пада в безверие. Три години Яворов носи огнената вяра на македонското дело. Той му отдава най-високия порив на душата си. В историята на македонските освободителни борби неговото име е едно от най-светлите. Там то е увенчано и свято. Но и тук, както при социалните му увлечения, трябва да вникнем зад събитията. Заедно с пушката, Яворов взема със себе си в македонските планини и „Фауст”. Четете неговите „Хайдушки копнения”: той е в революция- та – и вън от нея. В нея – с всичко, което тя иска от него като дело и жертва; и вън от нея – с интимния свой вътрешен свят. Той броди, върши апостолство, издава „Свобода или смърт”, води сражения, виси между живота и смъртта, а когато трябва да си спомни – всичко му се вижда невероятно, измислици, които странно предполагат неговото участие. Той е в някакво недоумение за онова, което се е „случвало” с него – някаква съдба се изпълнява, сън някакъв го е носил. И назовава книгата си, дето описва своето четничество, „Хайдушки копнения”. Защото те са истинската му действителност. Ще ги открием в самочувствата му и в най-критическите моменти на тая сурова действителност, сред която попада.

Затова от Македония Яворов донася пламенни слова, интересни поетически спомени, венецът на Гоце Делчев и – много малко песни. „За моята поетическа продуктивност Македония се оказа мащеха, обяснява той. – Тя ме вдъхновяваше за дела, не за поезия”. И още по-важно, тия песни не носят личния негов патос. Сам Яворов иска да ни увери, че тия нехайни „Хайдушки песни“ „нямат нищо общо с революционната действителност, загатват само за поезията на хайдушките преживявания по-скоро”. Явно Яворов свободно обработва мотиви за четничеството и има чисто художествено отношение към тях. Инак едва ли би била възможна тая крайна изисканост на „Заточеници” и поетическата афористика на „Хай- душки песни”. Нито човекът, нито революционерът не се изчерпва в тях. Неговата същина е другаде. Тя се издава при идванията му в България. Там Яворов се връща към себе си, заживява с педята духовна сложност на интелигента, който се разпъва между призивите на своето време и интимните влечения на душата си. Личната съдба на Яворова тогаз трагично се преплита със съдбата на неговата родина и го хвърля в кошмари, като в дълбоко изстраданата „Нощ”. Това е най-Яворовското стихотворение. Няма друго подобно в неговата поезия, няма и в цялата ни поезия. Въпреки халюцинираните състояния, някаква истина за човека прави да ви бъде той тъй много близък. В сложна полифония се борят много мотиви: любовта към майка му, към Нея, окаянството му за късче залък. Но в неразтрогаемите им вериги взема надмощие Родината. Чувството за нея нажежава съвестта му до болка: Прости, родино, триж злочеста, прости разблудното си чадо. Ще бъда твой! Кълна се, майко, кълна се в хилядите рани на твоята снага разбита, кълна се и в мечтите твои за бъдащност честита; с кръвта си кръст ще начертая от Дунав до Егея бял и от Албанските пустини до Черноморските води! И тоя кръст на дух свободен всегдашния ще бъде път, за гения ти все по него разкошни лаври ще растат. Той иска да живее за Родината си и някакво предчувствие, пророчество има в думите му за оня ден когато, разкъсана, тя ще вика и мъртвите да я спася- ват. Ала поетът няма сили да се дигне, той е изтерзан от кошмарната „Нощ” и осъмва с проклятие на уста...

В тая поема-изповед двете начала в душата на поета – действеното и самоаналитичното, си дават решителна среща. Побеждава второто. Импулсите от социален разред са подавени в комплекса на индивидуалистичното съзнание. Поетът е отхвърлен зад прага на живота. И както винаги, когато остава сам, дири да си даде отчет. Целият му живот е сложен тогаз на самопроверка. Резултат – трагично неудовлетворение. В „Песен на песента ми” Яворов отрича всичко, с което е живял, което е гонил, на което е отдавал себе си, отрича любовта, подвига си, жертвата, отрича своята песен. Разуверението е пълно. То изненадва със своята всеобщност. Психологическия аскетизъм, до който стига Яво- ров, се отразява върху целия строй на поезията му. Емоционалният й ток потъва в бездните на мисълта и в безграничните нейни сфери, там, дето всичко се приема sub specie aeternitatis, от най-огнените стремежи остава… само пепел. Всичко рухва в пропастта на някаква страшна относителност. Кой ще каже кое е добро и кое зло? „Умряха там и дявола, и бога”. Начало и край – две неразграничими понятия. Истината се оказва лъжа – и лъжата – истина. Факела на разума, който пази „Тома” в самотната си кула, е угаснал – напразно двамата факлоносци тропат на вратата, за да си запалят. Категориите на нравствеността са заличени. Отречено е дори творческото начало на живота – „вдън всеки плод безплодие узнах” (Предчувствия). Яворов стига до състояния парадоксални, образите стават странни, хиперболични, мъчно отгадаеми, като в „Ледена стена” (някакво физическо осезание на изолираността от света и хората), или „Среща” (катастрофата на всеки, който го приближи). Опустяването на природата, което в „Есенни мотиви” бе само състояние на пейзажа, добива обем на някаква универсалност – „нивга ехо не ще се чуе вече по света” (Угасна слънце).

Самочувството на Яворова достига песимистични дълбочини, от които животът изглежда най-малкото и безсмислено нещо. Дотам, че едва ли не изрича проклятие срещу оная, която му го е дала (Напразно, майко, се боиш). Той не вижда освен „Смъртта” – вечно творящето начало: из нейното дихание се раждат световете „облечени в плът нейни сънища”. Не познавам другаде подобна поетическа затвореност. II. Това е точка на замръзване, смърт. Поетът няма да остане там! Активността на неговия дух ще пробие нейния кръг и ще намери отново своя устрем. Ако напразно дири в действителността душа съответствена на неговата, той ще я създаде сам, като преобрази една друга в своята. Това навежда на мисълта на Вайнингера, че „във всяка любов мъжът люби себе си”. Не това, което е, а онова, което би желал да бъде, своята дълбока, умопостигаема същност. В своето временно-пространствено про- явление тая същност е смесена с чувствената ограниченост и не представлява чистото си, лъчезарно, идеално подобие. И за да улесни следването си по нея, той я мисли вън от себе си. Той проецира своя идеал за абсолютно ценно същество, което не може да намери в самия себе си, върху другиго.Затова сравнението на Яворовия „Демон” с Лермонтовия може да бъде само периферично. То няма да даде много резултати. Яворовият „Демон” не е духът на изкушението, а стихийна мъжка саморевност – да претвори в себе си оная, към която се стреми. Светът на земната ограниченост („ти си плаха гълъбица”) трябва да се възвиси до света на безпредела  („аз съм вихър и мъгла”). И грабнал те в ноктете си тогаз, с тебе лих ще полетя: и както бурята премята заграбен лист, така и аз бясно ще те завъртя между небето и земята.

Как ще стане това преображение? Като поривът на любовта победи онова, което прави мъжът и жената воюващи един срещу друг: чувствените въжделения. Тук Яворов минава край философските настроения на Метерлинка, които са повлияли върху някои негови стихотворения. „Отвъд завесата на нашите страсти и желания, говори Метерлинк, които са външния ни живот, е нашето истинско битие“. Ала то е затворено с вратите на разума и чувствата, които не ни позволяват да намерим път към другите. Ние се срещаме с тях, но на повърхността, вън от сферата, дето дреме истинската ни, челна личност, божествена и чиста и далеч от скъпите й съкровища. Затова всички усилия на мъжа и жената да се постигнат в любовта са напразни (Сенки). Трябва да се махне преградата. И аз сломен попитах – и сломен най-после чух! То беше, знам, душата, една вълшебна корда в тишината, звучаща тихо: може би... Когато снемем бремето на страстите, тогава се пробуждат у нас „заспалите ангели”, вратите на душите се разтварят, те се срещат като родни сестри и в техния без слова разговор се откроява истина много по-дълбока от най-високата мъдрост на Сократа. Яворовата „Вълшебница”, това е апотеоза на душата, която е срещнала своята родствена. Външна проява на тайнствената „интервенция” на душите е любовта. „Любовта е най-божествена- та форма на безконечността”, говори Метерлинк. Образът тук нивга няма реални очертания, най- много се индивидуализира до лека контура, каквато поетът с тъй нежен замах ни е дал в „Ела”: той е изтъкан от зари, от свежия лъх на юга и дъха на розата.


Езикът на любовта е мълчанието и връзката, която съединява – молитвата. „Да обичаш тъй, това е да стоиш пред едно същество, както стоиш пред Бога. Да обичаш тъй, значи да не различаваш красотата, която се превръща в любов, и любовта, която се превръща в красота”. Две хубави очи. Душата на дете, две хубави очи – музика – лъчи. Не искат и не обещават те. Душата ми се моли. Ето Яворов на нов полюс! Любовта, чието скъпо бреме носи в тъмния оглушен лес на живота, бдящ да я не събуди (Без път), прозвучава със сребърна тръба. Тя не е жаждата за чувствено обладание, както в еротиката на Кирил Христов, нито идеалистическият блян на Пенчо Славейков, постигнат и удовлетворен в спокойна съзерцателност. У Яворов тя е мъка за пълно изчезване един в друг, зов за спасение от пустотата, тя е изповед пред най-родствения, стрела, отбринчена от страшно изпъната тетива. Разпалената й патетичност, крилатата й ритмика и тия жестове, които веднага искат и решават – са стрелките на нейната поривност: ангелически светла или демонски мрачна, шепотно-моляща или заклинателна. Това са най-страстните песни на Яворова – „Обичам те”, „Пръстен с опал”, „Не бой се и ела”, „Ще бъдеш в бяло”, „Благовещение”. Понеже обект на любовта е не от земен свят същество, тя е любов в нейната свърхемпиричка чистота и абсолютност. А понеже отсъства мотива на чувствено обладание, тъй като е само висш духовен подем, тя е неутолима. Вечна. Тия песни бяхa една истина на неговия живот. Много от тях са писани на оная, за която говори: „В съня на твоите шестнадесет години душата ми те възжела и похити”. Но – долавяте ли черните рогове в тия песни – в „Демон”, в „Пръстен с опал”, „Обичам те”, „А ти умираше”? Защо моментът на обручение трябва да бъде и един край? Защото любимият образ дотогаз е привлекателен и поетически могъщ, докато е само мечта. Докосне ли се до реалността, той потъмнява. Ах вечер замечтана очите ни закрива и двама се топим! – но по-далеко стой.. Изгубил те от поглед, когато ще престана да мисля зарад тебе, ний двама ще горим един за друг в притома; – и колко, колко близко усещал те бих аз до себе си тогаз. „По-далеко стой!” е предупредителният сигнал към тоя образ да се не приближава, защото го чака катастрофа. Той е нужен само да отлее, да облече във венчална рокля поетическата мечта. Ала не могат да се преодолеят законите на бити- ето. Както и да го хипотезира, все пак любимият образ е жива плът, жизнен трепет, и в каквито и високи сфери да бъде слиянието с него, тоя трепет ще се пробуди. В същия този момент и двамата ще се озоват на полюсите отново далечни и враждебни един на друг.

Двете начала в първия период на Яворовата поезия, емоционалното и интелектуалното – преобразени сега и рязко разграничени: чувственност и духовност – отново се сблъскват. Напразно душата се мъчи да се изтръгне из примките на чувственост- та (На пладне). За Яворова се оказва невъзможно това пречистение на земното в горнилото на скреж- но-белия и огнено-лъчист дух – тъй, както Бодлер, из вертепите, из кошмарното царство на Вампира възкресява една нова, демонична красота и полетява към Идеала. Защото тия две сили са у Яворова първично сурови и самостойни, не са си влияли една друга, по-дълга чувствена култура не е още успяла да ги приближи. И Яворов не може да разреши тяхното противоречие. Всяка го дърпа с еднаква сила към себе си. Несъответствието е толкоз остро, че се изразходва в материални образи: „От други свят съм аз – не си виновна ти. От тебе исках аз не сажди на страстта, а дух кристален мраз. От тебе исках аз да бъдеш огледало на моя хладен блян от светнал бронз излян”. Цялата постройка рухва със страшен тpясък! Тронът на любовта е съборен, нейният храм превърнат във „вертеп на сладострастие” (Проклятие). То е защриховано в най-черни краски (Чудовище). Яворовата песен става неистово ридание, от нея се сипят проклятия! „О, щастие – и, аз...” звучи горка самоирония (Пред щастието). Яворов отхвърля вината върху Нея. Всъщност виновен е той. Защото дири един реален образ, от който иска да елиминира всичко реално. Това е невъзможно. Духовното слияние в любовта предполага равноценност на двамата. А Яворов, обратно, иска да подчини нея на себе си („с ноктете на орел, пронизал тая плът ще досегна твоя дух…”) Жертвата трябва да направи пръв той. Той се опитва да победи страстната първичност на своята еруптивна, южна натура, но тя му отмъстява жестоко: разкъсва мрежите на неговите илюзии и го хвърля в още по- голяма безнадежност. Едно остава истина: страданието. Единствен и последен смисъл на всичките му вери и безверия, на всички подеми и проваляния. В страдание живот се изхаби да търся – все страданието може би… Заедно с устрема, страданието е основна измери- мост на Яворовата натура. В началото то бe страдание за неговия брат и за неговата Родина – и роди ботевските му песни. Сетне стана лично – и Яворов изгаряше в неговите пламъци. Той свикна, считаше го своя съдба, и доби странно самочувство за него, изпитваше някакво сладострастие в него. Оная amorfati, която Стефан Цвайг вижда в героите на Достоевски. Кога- то един път под куршумената безкрайност на водите вижда своя образ, в кървави бодли, той се отдръпва ужасен! И три пъти се отрича от себе си: „Не съм аз там, не съм това, не съм!..” (Видения). Най-подир страданието става свръхлично! – и нашепна огромните символи и първите слова на една мистична поезия. То е предвечна истина, миро- ва същност. Някакви мистически пръсти тракат на прозореца в „Среднощен вихър” и някаква тайна в страданието го зове. Зове към изповед, изправя го пред самия себе си. Думите му шибат като с бич всичките му дръзновения. В „Молитва” прониква у него съзнание за собствената му вина („Не аз ли я научих – дете – да вкусва сладостта на шемета, да гледа в неизброде- ните бездни на греха”). Много естествено (и изглежда – самоотмъстително) е Яворовото „Покаяние” пред Бога, когото някога е отрекъл и който сега връща проклятието му. Низвергнат, той вопие: „чрез Твоята жестокост те познах” и моли да превърне сърцето му в камък, да го приспи мраз. Самотата на Яворова не е вече гордата самовяра на Демона или светещият метеор сред тъмнините на хаоса в „Песен на човека”. Сега тя е плачът на неговия стих. Някога, в оная проста песен „Недей ме пита” той молеше майка си да сложи ръка на болящата гръд. В „Майчина любов” чувството за нея получи странен, много рефлексивен образ.


Сега, след страшните разгроми, майката е за Яворова не проблема, а най-близкият, при когото да се стопли. Само у Ботева и Димчо Дебелянов има такова дълбоко майчинско чувство. Но Яворовият „Зов” е по съдържание съвсем различен. Той дири майката като единствена закрилница, последно прибежи- ще от неговата самота, в която му става страшно. Скрежно-острият дъх на нощта го тегли към пазвите на земята, дето е тя. И смъртта е не видение, а жив усет за нея – мракът, който гъстее, готов и него да прибули. В неговите стъпки, и в ритъма на това стихотворение има нещо властно, подчиняващо, някакво вещание. Има и друго: безропотност, примирение с някаква неотменност. В камбаните на „Ще дойдеш ти очакван ден” Яворов я не само предчувства, той я желае като освобождение на неговия изтерзан дух, като сияние и зора. Някаква носталгия по отвъдното. В Яворовата поезия не е поставен въпросът за друго битие, в религиозен смисъл. Той спира при понятието за Вечността, из която се раждат световете; на нейния екран се развива историята и всяка човешка съдба. Вечността не е враждебна на човека. Тя е начало, в което духът постига себе си, своята абсолютност – люлката, която го при- ласкава като дете (Недейте я разбужда). Както във всички други случаи, и тя става за него копнение, тъй силно, че добива осезаемост. В „Нирвана” то е жажда за безбрежните, кристални, здрачни води, които се плакнат в ритъма на неговия стих. В „По- близо до заход” свещените завети на Вечността огласят като хор просторите и отварят дверите, за да го посрещнат. Мистицизмът в тия песни тряб- ва добре да се определи. Той е космологически.

Тая склонност на Яворова към универсализация я има в най-ранните му стихотворения: в „Угасна слънце” – това е чудовищният „сън на вековете”; в „Самота” е вечната душа на природата и орфическото сияние с нея; а сега е някаква отвъдна същина, която явствено усеща; нейното крило го облъхва, нашепва му смирение; Тонът в Прозрения се различава основно от стихотворенията в Безсъници. Няма истеричния ритъм и парадоксални образи, стихът отвежда към дълбоки душевни равнини. Там сияе откровение. В тоя момент Яворов е в съприкосновение с някаква мистерия и същевременно – най-близо до човека. „В часът на синята мъгла” той говори на... децата, на чиито лица цъфти пролетта. И думите, които може да им каже, са – лека нощ! Поетът стои пред нещо. „На прозореца завесата пред мен да падне чакам...” III. И все пак това е само един мистически нàлет, който никога няма да се превърне в един мистически мироглед. Взрете се добре: разуверението, чувството на сиротност, умората от неосъществените (и неосъществими) стремежи са, които насочват Яворова „отвъд”. Но там е един край, а не начало на нови светове, в които душата му да се разцъфне. Тя „заспива в скута на нощта”, а не се пробужда за нови творчески екстази. Под мистичния й покров дреме емоционалната й ненаситеност. Достатъчен е един лъч и печалните, болни „Теменуги”, растящи под матовото стъкло на оранжерията, да се разцъфнат като макове. Изнемогнал от безплодността на платоническите въжделения, от преследването на непостигаемата мечта, поетът се лута чужд из карнавалната тълпа. Ненадейно маскирана вакханка с тамбурин в ръка и с открито свежо рамо го перва с изкуствен лозов лист: „Хей смърт, дай на живота път!” Поетът е обзет от един смътен инстинкт. Той се изразява в молещия призив към живота, който като поток шуми около него, да спре и го облъхне със своята ласка. В безумен сън унесен, сред оная забава на стохилядния град, и без да се опомня, че не зная кого преследвам, аз нареждах:„Млад – на младост зноя не усетих. С ласка край мене, о, живот благоухан защо не спреш? Сразителю желан на всяка смърт, що значи тая маска?”

Малък интервал и капризно игривата вакханка снема маската си. Животът се представя във всичката си пълнота и очарование. Милион стрели нахлуват в душата на поета, там изгрява денят, пълен със сочност и краски. Де останаха мистичните „Сенки” на мъжа и жената, простиращи ръце един към друг, без да могат да се докоснат? Вместо мъчителни стонове, носи се химнът „Да славим пролетта!” Край на отшелничест- вото и разоръжение на всички химери! Това е химн на слияние на духа и плътта, на чието противоречие бе разпъната Яворовата душа. Това слияниене може да се постигне в „призвездните предели”, а тук, на земята, като се признае равноценността и неразтрог- аемостта на двете начала.Слънцето съм аз. След миг ще бъда облак, „обилния с лъчи и влага” – това е гор- дото самосъзнание, могъществото на мъжа, широки- ят регистър на неговите настроения. Мъжът е воинът и победителят на живота, който дава импулс и очер- тание на неговата безформеност. В метафизическата си същина мъжът е изразител на духовния елемент в живота. Тъкмо противоположното начало лежи в жената. Тя е материята, която следва замаха и вдъхно- вението на мъжа добива форма и израз.

Истината на живота е в техния синтез. В тоя синтез е източникът на всяко творчество – „безсмъртието, чародейство на цветята ароматни”. Рисковано е да се твърди, че Яворов преминава към един дионисиевски мироглед. Неговите „Царици на нощта” наистина тръпнат в чувственост. Но тя се различава от песенния сенсуализъм на Пиер Луис, например, – крайно напрегната, усложнена и драматизирана в своя момент. Връзката на тия поеми с цялата поезия на Яворов е в това отношение непрекъсната и някои от основните й мотиви изтег- лят нишките си чак тука. Несъмнено тия поеми са за Яворова преустрой- ване на неговия мироглед на нов ъгъл. Колкото и пожарни, това са човешки, чисто човешки страсти. Тяхната земност е вече „понятна”. От нея не дели поета никоя „ледена стена”.

Яворов добива друг жизнен усет. Той личи в плътността на образите, в тяхната тежина и пластичност. Очевидно, през всички отрицания и проклятия, животът е дал своята ласка на поета. Може би пак лъжовна, но тя е по-силна от досегашните „истини”. Защото животът трябва да се живее и поетът трябва да намери едно негово оправдание. Да го утвърди, а не да го отхвърля. А „неразрешимите” въпроси – ще си останат неразрешени. Времето на Яворова е отбелязано със събуж- данe нa духовните ни енергии. Две десетилетия след освобождението бяха достатъчни да излъчат в градовете достатъчно интелигенция. Първоначално още голямата близост между селото и града не позволяваше да се скъсат връзките й с недрата на народа, от които бе излязла. И в литературата ни имаме един малък период на народничество, което даде повече резултати в прозата ни (Страшимиров, Влайков). В лириката то се изрази в едно съчувстве- но отношение към народа, в хуманно чувство към угнетения, и сетне – в приближаване към поезията на простия идиличен живот, в разработване мотиви от народната песен. Яворовите първи песни „Луди млади”, „Павлета делия и Павлетица млада”, „Кали- опа” и др., въпреки индивидуалистичния им отте- нък, попадат в тоя кръг. Народничеството скоро бе изместено от идеите на социализма, през които Яворов мина, без да оставят у него трайни следи, както се вижда от „Градушка” и „На нивата”.

Социализмът се намираше тогаз още в период на теоретично изяснение; нямаше у нас рязко разграничени социални категории, на които да се позове, не можеше да импулсира, да удовлетвори тежненията на по-дейната ни предна интелигенция, липсваха още условия за това: земята още храни всички, в града за всекиго има място, животът все може да се живее. Социализмът нямаше свой патос, чиито искри да отхвръкнат в поезията ни. И Яворов не можеше да остане при него, както не остана и никой от писателите ни. Само в македонското осво- бодително дело изживяваше своя идеализъм голяма част от нашата интелигенция. Въвлечен бе в него и Яворов и неговата личност и поетическото му дело е органически свързано с него. Друг ярък девиз в обществения ни живот нямаше. И предната личност бе отблъсната от неговата актуалност!.. Тя стана самотна. Отблъсването й обаче се оказа плодотворно за личността. В нея проби кълнът на нов духовен подем. И тя стана организираща сила на времето.

Пенчо Славейков утвърди нейната самоценност на носител на нови, по-високи идейни нравствени и духовни стремежи, с които тръба да се одухотвори нашият живот и да се придвижи напред. С това той неминуемо противопостави личността на колектива и възвести периода на индивидуализма в нашата литература. Но Пенчо Славейков бе все пак доста близо до възрожденската и освободителна епоха. Той носеше и от своя баща нещо от вярата му в един месиани- зъм, от просветителската му воля. И неговият индивидуализъм стана културно- апостолски. У Яворова стана обратното. Той няма- ше в себе си културно-философските опори на Сла- вейкова за едно действено отношение към живота. И докато Славейков отрече своята съвременност в името на едно бъдеще, Яворов в поезията си изпокъса всички връзки с нея, с живота, дори с реалността. Хласна се в тъмните лабиринти, в неизбродните пътища на своята душа. Оръжията на едно крайно духовно пречестение той насочи срещу самия себе си. Но там срещна противодействие, сблъска се с първичните влечения на своята природа. Неговият индивидуализъм стана по този начин катастрофи- чески. Непрестанна жертва на едната или другата от тия сили, Яворов е винаги нервически напрегнат, патетичен.

Противно на Пенчо Славейкова, който е една хармонична натура, дори с известни черти на аполонизъм, успокоена в съзерцание на един установен идеал, Яворов е една искателна натура. Той е един алчущ дух, който дири своя свят. В това дирене неговата дръзновеност няма предел. Нищо не го плаши. Не в постигането, а в самия устрем е самоутвърждението на силния дух. Оттук вулканичността на Яворовата поезия. Яво- ров се изживява в пароксизъм: „Аз не живея, аз горя”. Изгаря и отново възкръсва като феникс. Виждам големите му прибулени очи, които пламваха и угас- ваха като огньове, и в тяхната дълбочина погледът изчезваше, без да може да стигне до тяхната тайна. Защото една тайна винаги се носеше с него. И всичките му усилия бяха да я отгатне. В измамите на нейните отгатвания е трагиката на Яворовата пое- зия. Тя не е поезия на житейски чувства и настрое- ния, а на основни влечения на човешката природа. Тя е поезия на духовни проблеми. Яворов е, който създаде у нас психологическата лирика. В изящните й гребени е кристализирало морето на разнотонни страсти и стремежи. Оттук сложната оркестрация на неговия стих. Не може да се отървете от неговото внушение: един страшен или устремен образ ви преследва, погледът ви е в една звезда, някаква люлка ви люлее, или звучи удар на тимпан, пада една светкавица. За пръв път у Яворова се сложиха проблемите за музиката в стиха и разрешиха по един бляскав начин. Но Яворов е и първият ни поет символист. Него- вите символи – и на душата, и на природата, са дълбоки психологически формули.

Яворовата поезия иска от нас много преображения. В това e нейната призивност. Един дух каторжник разкъсва своите вериги, за да развърне гигантския си размах, и отново се вплита в тях. В това е нейният драматизъм. Но, над всичко, Яворовата поезия – това е вълшебството, в което живее българската реч. Тая реч бе за него лоното на българския дух. В едно чудно стихотворение той пита къде е неговата „Родина”: „в пръстта на тоя дол, на оня хълм? Или в тая повилняла сбир от вълци и овци, чието име е безброя?“ Неговата истинска родина е: „в майчиното слово, що най-напред погали моя слух“; в „откровителния дух“ на словото, „на битието вечно ново“: в гърдите ми, дето ридае нейното минало и дето бъдещето нашепва „здрачните си сънища”. На тая негова обич отговорът бе – грозният остракизъм на неговите съвременници. В най-тежките си часове той остана да копнее за съчувствена ръка... Неколцина бяха, които я подадоха. И онова, което му се въздава сега, не е в състояние да направи по-малко горчиви ни една от тия думи: Слава! – чувам аз да славят и поета ... Слава – за незабравата свидетелствена дума ... О присмех зъл! – Да ми звучи тя нивга не престава като обидна и жестока глума. Яворовите песни! Всеки порив излиза из техния огън по-чист и из техния лък по-устремен. Тръненият венец и на най-голямото страдание по-малко ще изранява челото ви, когато видите колко все пак е то малко пред страданието на поета. И когато в безсънен час ви измъчват съмнения и въпроси, отворете ги – може би ще намерите един отговор. Яворовата поезия е мълниеносна. Тя ласкае и плаши, може да хвърли в безнадежност – и пак, през нея, да ви изнесе на крилете си. Тя калява еднакво и в победите, и в пораженията. Да се следва пътят, който е минал поетът, е върхов- но изпитание на чувството и непрестанно пробуждане на енергиите. Защото – Яворов е един революционен дух, който загина пред собствените си барикади.

Предговор към изданието на Яворов, т. 1, 1934

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: