Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Маймунска лапа

01.02.2018 | автор:  РАЗКАЗИ ЗА ПРИЗАЦИ И ТЪМНИ СИЛИ1

Разказ на УИЛЯМ УАЙМАРК ДЖЕЙКЪБС от сборника "Здрачни сенки"

 

РАЗКАЗИ ЗА ПРИЗАЦИ И ТЪМНИ СИЛИ

УИЛЯМ УАЙМАРК ДЖЕЙКЪБС (1864–1936)

 

 

Внимавай какво си пожелаваш – току-виж се сбъднало.
Анонимен автор

I

Навън нощта беше студена и влажна, но в малката гостна на вила “Златен дъжд” щорите бяха спуснати и огънят радост- но гореше. Баща и син седяха край шахматната дъска; първият, който смяташе, че в тази игра трябва преди всичко драстично да се променят позициите на фигурите, така глупаво и ненуж- но рискуваше царя си, че даже побелялата жена, която мирно плетеше край огнището, му се скара.
– Чуй как само фучи вятърът! – рече мистър Уайт, който твърде късно беше видял фаталната си грешка и сега наивно се мъчеше да попречи на сина си да я забележи.
– Чувам – безжалостно отвърна оня, без да откъсва поглед от дъската, докато се пресягаше. – Шах.
– Не ми се вярва, че ще дойде тази вечер – продължи бащата, закрил с ръка фигурите си.
– И мат – отсече синът.
– Отвратително е да живееш в края на предградията – изрева мистър Уайт с неочаквана ярост. – От всички противни, разкаляни, забутани места това е най-лошото. Няма пътища като пътища, а или затъваш в тресавища, или газиш в потоци! Не знам как я мислят общинарите. Сигурно понеже само две къщи на пътя се обитават, си въобразяват, че въпросът е маловажен.
– Не го преживявай толкова, скъпи – ласкаво го успокои жена му. – Може би ще спечелиш следващата партия.

Мистър Уайт рязко вдигна глава, точно навреме за да улови съзаклятнически поглед между майка и син. Думите замряха на устните му и той скри виновна усмивка в рядката си прошарена брада.
– Ето го – каза Хърбърт Уайт, когато на градинската порта шумно се похлопа и тежки стъпки се отправиха към входната врата.
Възрастният мъж веднага стана да отвори, както подобава на гостоприемен домакин, и изрази съчувствие към новодошлия по повод безобразните пътища. Новодошлият също си съчувстваше, така че мисис Уайт прошепна “Пфу, пфу!” и прикри с изкашляне репликата си, докато мъжът ѝ влизаше в стаята, следван от висок едър мъж с кръгли лъскави очички и червендалесто лице.
– Старши сержант Морис – представи го той.
Старши сержантът се ръкува с всички и седна на предложеното му кресло до камината, наблюдавайки със задоволство как неговият домакин изважда уиски и чаши и слага на огъня медно чайниче.
На третата чаша очите му светнаха и той се разприказва, а тесният семеен кръг жадно слушаше този гостенин от далечни краища, който изпъваше широките си рамене в креслото и говореше за диви места и юначни подвизи; за война, чума и чужди народи.
– Двайсет и една години служба – продума мистър Уайт, кимайки на жена си и сина си. – Когато замина, беше младок, момче за всичко в магазията. А вижте го сега!
– Не личи да е теглил много – учтиво отбеляза мисис Уайт.
– Аз самият на драго сърце бих заминал за Индия – заяви старецът, – че да видя и аз малко свят.
– По-добре си стой тук – поклати глава старши сержантът.
Остави празната си чаша, въздъхна тихо и я разклати отново.
– Ще ми се да видя разните древни храмове, факири и жонгльори – размечта се старецът. – Каква беше оная маймунска лапа ли, що ли, за която започна да ми разправяш преди няколко дена, Морис?
– Ах, тя ли! – припряно отговори военният. – Нищо особено.
– Маймунска лапа ли? – учуди се мисис Уайт.
– Да кажем, че тук може би е намесена магия – небрежно отвърна сержантът.
Тримата му слушатели нетърпеливо се приведоха напред. Гостенинът разсеяно поднесе празната чаша към устните си и отново я остави. Домакинът бързо я напълни.
– Като я видите – заобяснява старши сержантът, ровейки в джоба си, – ще я помислите за най-обикновена лапичка, само че изсушена и мумифицирана.
Той извади талисмана от джоба си и протегна длан да го видят останалите. Мисис Уайт се отдръпна с гримаса, ала синът є го взе и с любопитство го разгледа.
– Какво є е особеното на тази лапичка? – попита мистър Уайт, който я пое от сина си и след като също внимателно я разгледа, я сложи на масата.
– Един стар факир, много свят човек, я омагьосал – обясни старши сержантът. – Решил да покаже как съдбата управлява живота на хората и как онези, които є пречат, сами си докарват беди на главата. Според заклинанието лапата щяла да изпълни по три желания на трима различни души.
Разказваше толкова тържествено, че тихият смях на него- вите слушатели прозвуча малко неуместно.
– Ами защо вие не си пожелаете три неща, господине? – досетливо попита Хърбърт Уайт.
Военният го изгледа така, както хората на улегнала възраст са склонни да гледат нахалната младеж.
– Пожелах си – промълви сержантът и петнистото му лице пребледня.
– И те наистина ли се сбъднаха? – не се стърпя мисис Уайт.
– Наистина – отговори старши сержантът и стъклената чаша изтрака в здравите му зъби.
– А друг някой пожелавал ли си е? – настоя възрастната жена.
– Да, имаше един друг притежател – гласеше отговорът. – Не знам какви са били първите две, но третия път си пожела смъртта. Така лапата попадна у мен.
Тонът му беше толкова сериозен, че групичката се смълча.
– Щом е изпълнила трите ти желания, значи нямаш нужда от нея, Морис – продума накрая старецът. – За какво я пазиш?
Военният поклати глава.
– Знам ли, прищявка – замислено изрече той. – Имах намерение да я продам, но едва ли ще го направя. Достатъчно злини е причинила вече. Пък и няма желаещи да я купят. Едни си мислят, че ги баламосвам с детски приказки, други искат пър- во да я изпробват и после да ми платят.
– Ако ти дадат право на още три желания – изгледа го проницателно старецът, – ще се откажеш ли от нея?
– Не зная – въздъхна гостенинът. – Не зная.
Той провеси лапата между палеца и показалеца си, залюля я и изведнъж я запокити в огъня.
Уайт тихо извика, наведе се и чевръсто я измъкна от пламъците.
– По-добре да изгори – тържествено заяви военният.
– Ако не я искаш, Морис – примоли се другият, – дай ми я.
– Не – заинати се приятелят му. – Изхвърлих я в огъня. Задържиш ли я, не отговарям. Бъди разумен и я метни обратно да изгори.
Другият поклати глава и дълго оглежда новата си придобивка:
– Какво трябва да се направи? – попита.
– Вдигаш я в дясната си ръка и на висок глас казваш желанието – отвърна старшият сержант, – но те предупреждавам за последствията.
– Все едно слушам приказка от “Хиляда и една нощ” – каза мисис Уайт и стана, за да сервира вечерята.
– А дали да не ми пожелаеш четири чифта ръце? Съпругът є извади талисмана от джоба си и тримата друж- но се засмяха, когато сержантът разтревожено го улови за ръката.
– Ако ще си пожелаваш – сопна му се той, – нека е нещо разумно.
Мистър Уайт прибра обратно лапата, намести столовете и покани приятеля си на масата. По време на вечерята талисманът частично беше забравен, после тримата захласнато се заслушаха в новите разкази на военния за преживелиците му в Индия.
– Ако историята за маймунската лапа е вярна колкото тия измишльотини, дето ни ги наговори – рече Хърбърт, след като вратата се затвори зад гостенина им, тръгнал точно навреме за последния влак, – няма да видим голяма полза от нея.
– Плати ли му нещо за нея, татко? – запита мисис Уайт и изпитателно се взря в съпруга си.
– Нищо работа – отвърна старият и се поизчерви. – Той не искаше парите, но аз го настоях да ги вземе. Отново ме увещаваше да я изхвърля. – Как ли пък не! – подметна Хърбърт с престорен ужас. – Та нали сега ни се е паднало да станем богати, прочути и щастливи. Като за начало, татко, пожелай си да бъдеш император; тогава мама няма да може да те води за носа.

Младежът се стрелна зад масата, погнат от оскърбената мисис Уайт, въоръжена с покривчицата за облегалката на канапето. Мистър Уайт извади лапата от джоба си и колебливо я погледна.
– Което си е истина – истина е; не знам какво да си пожелая – бавно рече той. – Комай всичко си имам.
– Само да погасиш ипотеката на къщата и ще бъдеш напълно щастлив, нали? – пошушна му Хърбърт, сложил ръка на рамото му. – Е, пожелай си тогава двеста лири: точно толкова ти трябват.

Баща му вдигна талисмана, усмихвайки се засрамено на собствената си доверчивост, докато синът му седна зад пианото със сериозна физиономия (ако не броим едно смигване към майка му) и тържествено удари клавишите.
– Пожелавам си двеста лири – отчетливо произнесе ста- рият под звуците на тържествени акорди… и внезапно потре- пери и нададе вик. Жена му и синът му се втурнаха към него.
– Помръдна! – обясни той, поглеждайки с отвращение към изпуснатия на пода талисман. – Когато изрекох думите, тя се изви в дланта ми като змия.
– Ех, аз обаче не виждам парите – пошегува се синът му, докато вдигаше лапата на масата – и бас държа, че няма да ги видя.
– Така ти се е сторило, татко – успокои го жена му, гледайки го с безпокойство.
Той поклати глава.
– Карай да върви, нищо лошо не е станало, но все пак здравата се уплаших.
Отново седнаха край огъня, докато мъжете допушат лули- те си. Навън вятърът фучеше по-силно отвсякога и старият нервно подскочи, когато една врата се тресна на горния етаж. Както никога тримата умърлушено се умълчаха и това продължи, докато старите станаха, за да отидат да спят.
– Сега ще намерите парите на пачки в голяма чанта насред леглото ви – каза Хърбърт, докато им пожелаваше лека нощ, – а някаква злокобна твар със сигурност ще клечи върху гардероба, за да наблюдава как прибирате придобитото по нечестен път имане.
Хърбърт се заседя в мрака – взираше се в гаснещите пламъци и пред него изникваха причудливи образи и лица. Последното лице беше ужасно и толкова приличаше на маймунска физиономия, че той удивено зяпна. Образът бе тъй ярък, че Хърбърт с притеснен смях посегна към чашата с вода на масата, за да я лисне върху огъня. Случайно напипа маймунската лапа: потрепери, гнусливо избърса ръка в жакета си и отиде да си легне.

II

На следващата сутрин, докато яркото зимно слънце заливаше с лъчите си масата за закуска, младият мъж се засмя на страховете си. Дневната лъхаше на нещо земно и здраво, което беше липсвало снощи, и мръсната сгърчена лапичка бе захвърлена отгоре на бюфета с нехайство, което не издаваше голяма вяра в способностите ѝ.
– То се е видяло, че всички запасняци са един дол дренки – изкоментира мисис Уайт. – И като си помисля, че ние му се вързахме на глупостите! Кой ти сбъдва желания в наше време? И ако това е възможно чрез магия, с какво двеста лири ще ти навредят, татко?
– Току-виж му паднали на главата право от небето – направи си майтап Хърбърт.
– Според Морис всичко се случвало съвсем естествено – каза баща му – и при добро желание човек можел да си го обясни като съвпадение. – Добре, но не се опаричвай, преди да се завърна – нареди му Хърбърт и стана от масата. – Боя се, че ще се превърнеш в подъл скъперник и ние с мама ще трябва да се откажем от теб.
Майка му се засмя, придружи го до вратата и го изпроводи с поглед по пътя, след което се върна на масата и добре се позабавлява с лековерието на съпруга си. Това не ѝ попречи да изприпка до вратата, когато се почука, и да напопържа сержантите в оставка със слабост към чашката, щом видя, че пощальонът е донесъл сметка от шивача.
– Хърбърт ще има да те поднася, когато се прибере – рече тя, след като седнаха да обядват.
– Така е – съгласи се мистър Уайт и си наля бира, – но съм готов да се закълна, че лапата помръдна в ръката ми.
– Само ти се е сторило – успокои го старата.
– Казвам ти, че мръдна – сопна є се той. – Не съм го очаквал, просто… Какво става?
Жена му не отговори. Наблюдаваше загадъчното поведение на някакъв мъж отвън, който нерешително поглеждаше къщата и сякаш събираше сили да влезе. Свързвайки появата му с пожеланите двеста лири, тя си отбеляза, че непознатият е добре облечен и носи копринено бомбе – сияещо ново. Три пъти той забавяше крачка пред портата, но я подминаваше. Четвъртия път спря пред нея, отвори я с внезапна решимост и тръгна по пътеката.
Тозчас мисис Уайт чевръсто развърза престилката си и напъха това полезно, ала не твърде привлекателно одеяние под възглавничката на стола си. Въведе в дневната непознатия, който очевидно се чувстваше неудобно. Крадешком поглеждаше старата жена и разсеяно слу- шаше извиненията ѝ за разхвърляната стая и за мантата на съпруга й – дреха, с която излизал да работи в градината. После тя зачака – търпеливо, доколкото є позволяваше нейният пол, – гостът да каже по каква работа е дошъл, но той сякаш си беше глътнал езика.
– Аз… помолиха ме да дойда при вас – продума най-сетне и се наведе да изтупа власинка памук от панталона си. – Представител съм на “Мо и Мегинс”.
Старата се сепна.
– Какво има? – едва чуто попита тя. – Да не се е случило нещо с Хърбърт? Какво е станало? Какво е станало?
– Стига, майко, успокой се – намеси се съпругът ѝ. – Седни, не бързай да мислиш най-лошото. Не ни носите лоши вести, уверен съм в това, господине. – И той устреми изпълнен с надежда взор към непознатия.
– Съжалявам… – започна гостенинът.
– Пострадал ли е? – яростно го прекъсна майката.
Посетителят кимна в знак на потвърждение.
– Пострадал е зле – промълви той, – ала не вече не го боли.
– Ох, слава на Бога! – възкликна старата жена и сключи ръце. – Слава на Бога! Да се благодарим, че…
Тя млъкна рязко, когато проумя зловещия смисъл на тези думи и видя потвърждение на ужасните си страхове в извърна- тото лице на гостенина. Дъхът ѝ секна и тя положи треперещата си старческа длан в ръката на своя съпруг, който още не се досещаше какво е станало.

Настъпи продължително мълчание.
– Сдъвкала го машината – пророни най-накрая гостенинът.
– Сдъвкала го машината, значи – папагалски повтори мистър Уайт. Поседя, взирайки се през прозореца с невиждащ поглед, и здраво стисна ръката на жена си в шепи както едно време, когато я ухажваше – преди почти четирийсет години. – Едничък той ни беше останал – кротко рече, обръщайки се към гостенина. – Тежко е.
Онзи се изкашля, изправи се и бавно отиде до прозореца.
– Ръководството на фирмата ви поднася искрени съболезнования за огромната загуба – рече, без да се обръща. – Моля ви да разберете, че аз съм техен служител и единствено изпълнявам нареждания.
Не последва отговор; старата едва дишаше, с пребледняло лице и опулени очи; изражението на мъжа ѝ навярно бе същото, с което приятелят му сержантът бе влязъл в първия си бой.
– Налага се да ви предам, че “Мо и Мегинс” отричат да носят вина за злополуката – продължи човекът. – Те отхвърлят като неоснователни всякакви претенции за морална и материална отговорност, но предвид вярната служба на сина ви биха желали да ви предложат като обезщетение известна парична сума. Мистър Уайт пусна ръката на жена си, изправи се и с ужа- сено изражение се втренчи в гостенина.
– Колко? – едва се изтръгна от пресъхналите му устни.
– Двеста лири – гласеше отговорът.
Без да чуе писъка на жена си, старият вяло се усмихна, протегна ръце като слепец и рухна в несвяст на пода.

III

Старците погребаха своя покойник в огромното ново гро- бище на около две мили от къщата и се прибраха в нея, потънала в сенки и безмълвие. Всичко приключи толкова светкавично, че отначало те не осъзнаваха напълно степента на непоправимото и сякаш очакваха да се случи някакво чудо, което да облекчи този товар, непосилен за старите им сърца. Ала изминаха няколко дена и очакването се замени с при- мирение – безнадеждното примирение на старите хора, което понякога се бърка с равнодушието. Случваше се почти да не си продумат, защото сега нямаше за какво да разговарят, а дневните часове им се струваха изнурително дълги.
Седмица след погребението старият ненадейно се събуди посред нощ, пресегна се и откри, че е сам. В спалнята беше тъмно, но откъм прозореца се разнасяше приглушен плач. Той се надигна в леглото и се ослуша.
– Ела тук – приласка я нежно. – Ще настинеш, студено е.
– На моя син му е по-студено – отвърна старата и отново заплака.
Звукът от риданията є заглъхна в ушите му. Леглото бе топло, а клепачите му – натежали за сън. Той задряма на пресекулки, а после се унесе и спа, докато неистовият писък на жена му не го събуди внезапно.
– Лапата! – крещеше тя истерично. – Маймунската лапа!
Той сепнато тръгна да става:
– Къде? Къде е? Какво има?
Олюлявайки се, тя се върна до леглото.
– Искам я – спокойно заяви.
– Нали не си я изхвърлил?
– В дневната е, на лавицата над камината – отвърна той с учудване. – Защо питаш?
Жена му, ту плачейки, ту се смеейки се, се наведе да го целуне по бузата.
– Едва сега се сетих – истерично се изкиска тя. – Как не ми дойде наум по-рано? Ами ти – защо и ти не се сети?
– За какво да съм се сетил?
– За другите две желания – бързо отвърна тя. – Сбъдна ни се само едно.
– То малко ли ти беше? – яростно възкликна мъжът.
– Да – победоносно извика тя, – ще си поискаме още нещо. Не се помайвай – слез да я вземеш и си пожелай нашето момче да оживее. Мъжът седна в леглото и отметна завивките от треперещите си крайници.
– Боже мили, чавка ти е изпила ума! – извика той, потресен.
– Донеси я – задъхано викаше тя, – не се помайвай, пожелавай – ах, момчето ми, хубавецът ми!
Старият драсна клечка кибрит и запали свещта.
– Връщай се в леглото – нареди той с треперлив глас. – Нямаш представа какво говориш.
– Първото желание ни се сбъдна – трескаво продума старата, – защо да не ни се изпълни и второто?
– Съвпадение – изпелтечи старият.
– Донеси я и пожелай! – кресна жена му, разтреперена от вълнение.
Мъжът є се обърна и укоризнено я изгледа.
– Мъртъв е от десет дни и освен това – бях решил да не ти го казвам – едва го разпознах по дрехите му. Щом тогава не биваше да го виждаш, какъв ли е сега?
– Върни го – завика старата и го погна към вратата. – Да не мислиш, че ме страх от детето, което съм откърмила с гърдите си?
Мистър Уайт пое в мрака и опипом слезе до дневната, а после и до камината. Талисманът беше на мястото си и стария го обзе ужасен страх, че неизреченото желание би могло да върне обезобразения му син, преди да успее да избяга от стаята; той затаи дъх и установи, че е загубил посоката към вратата. С чело, оросено от студена пот, той заобиколи масата и като се опираше о стената, успя да излезе в коридорчето, с нечестивата лапичка в ръка. 
Когато се върна в спалнята, дори лицето на жена му изглеждаше променено– пребледняло, застинало в очакване и за негов ужас – сякаш с печата на лудостта. Той се уплаши от нея.
– Говори! – заповяда му тя силно и ясно.
– Глупаво е и сърдиш Бога – заекна той.
– Говори! – повторно заповяда съпругата му.
Той вдигна ръка:
– Искам синът ми да е жив.
Талисманът, незнайно как, падна на пода и старият го изгледа боязливо. След това, треперещ, рухна на един стол, а старата с горящи очи отиде до прозореца и вдигна щората. Той седя, докато премръзна, поглеждайки сегиз-тогиз към старата, която надничаше през прозореца. Воще- ницата в порцелановия свещник, която се беше стопила до под ръба му и през цялото време хвърляше пулсиращи сенки по тавана и стените, припука, пламна ярко и угасна. Старият, обзет от неописуемо облекчение, че талисма- нът не е проработил, се дотътри обратно в леглото, а след минута-две старата безмълвно и апатично се отпусна до него.
Двамата мълчаха, заслушани в тиктакането на часовника. Изскърца стъпало и цвъртяща мишка пробяга шумно през стената. Тъмнината действаше потискащо и след като извест- но време събира кураж, старият извади кутията кибрит, драс- на една клечка и слезе долу за свещ. В долния край на стълбището клечката угасна и мъжът поспря да запали нова; в същия момент на входната врата се похлопа – едва-едва, много тихо и предпазливо.
Мистър Уайт изпусна кибрита и клечките се разпиляха в коридора. Той остана застинал, без да помръдне, затаил дъх, докато чукането не се повтори. Тогава се обърна и бързо отърча в спалнята, като затвори вратата след себе си. Третия път хлопането се разнесе из цялата къща.
– Какво е това? – изврещя старата и надигна глава.
– Плъх – разтреперан отговори старият, – плъх. Притича покрай мен на стълбището.
Жена му седна в леглото и се ослуша. В къщата гръмко отекна тропането по входната врата.
– Хърбърт! – нададе кански вой тя. – Това е Хърбърт!
Затича се към вратата, но мъжът ѝ здраво я хвана за ръката.
– Къде отиваш? – прошепна дрезгаво.
– Това е момчето ми – Хърбърт! – извика тя, съпротивлявайки се машинално. – Забравих, че ще трябва да измине две мили път пеша. Какво си ме хванал? Я ме пусни! Трябва да отворя.
– В името Божие, не го пускай вътре! – извика старият, треперейки като лист.
– Страх те е от собствения ти син! – изпищя жената, борейки се. – Пусни ме! Идвам, Хърбърт, идвам!

Похлопа се още веднъж, и още веднъж. Старата внезапно се извъртя, отскубна се и се втурна извън спалнята. Мъжът ѝ я последва до площадката и умолително я завика да се върне. Веригата издрънча и долното резе беше издърпано бавно и със запъване от гнездото.
– Горното резе – запъхтяно извика старата. – Слез, че не го стигам.

Мъжът ѝ обаче лазеше на четири крака по пода и неистово търсеше лапата. Ах, дано да я намери, преди бродникът да се вмъкне в къщата! През канонадата от удари той чу стърженето на стол, който жена му слагаше до вратата. Второто резе лекичко проскърца – в същия миг старият намери маймунската лапа и неистово промълви третото си, последно желание. 

Хлопането внезапно престана, макар че ехото му все още кънтеше в стените и пода. Мъжът чу как столът бе отместен и вратата – отворена. Студен вятър изфуча нагоре по стълбището и протяжният горестен вик на жена му вдъхна смелост да изтича при нея, а после и до дворната порта.
Мъжделивата улична лампа отсреща осветяваше тих, безлюден път.

КОМЕНТАРИ

Анонимен  05.02.2018 15:16 | #1

Тромаво‚ като цяло: посредствената белетристика е благодатно блато за всякакви прилагателни. Ако хилавото съществително е обрасло с повече от едно‚ сещам се веднага за бръснача на Окам. И за брадицата на г-н Леонидов също.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: