Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Непознатият Ф. Скот Фицджералд

05.02.2018

Ф. Скот Фицджералд

Пат Хоби, Сценарист в Холивуд

 

Десет години по-рано Пат Хоби е бил преуспяващ сценарист в Холивуд, притежавал е къща с басейн и е бил канен на всички бляскави събития. Днес е изпаднал, на 49, вечно безпаричен, с няколко развода зад гърба си и неизменно алкохолен дъх. Доста време прекарва по барове и конни състезания, но и редовно обикаля студиите с надеждата да му възложат някаква задача. Това се случва рядко – но пък Пат често изпада в нелепи ситуации и става герой в смешни случки. Скот Фицджералд пише цикъла разкази за Пат Хоби през 1939-1940, когато самият той работи в „Юнивърсал”, и от личен опит представя в хумористична светлина Холивуд, където за един сценарист „компанията, с която се храниш на обяд, е по-важна от онова, което диктуваш в кабинета си”.

 

За Фицджералд 

Реймънд Чандлър:Той притежаваше едно от най-редките качества в литературата: чар. В написаното от него се съдържа магия, овладяна и сладостна магия, както при виртуозно изпълнение на струнен квартет.

Ърнест Хемингуей: Талантът на Скот беше естествен като шарката върху крилца на пеперуда.

 

 

Равнис по гения!

 

– Рискувах, като те извиках – започна Джак Бърнърс. – Но има тука една работа, в която ти евентуално би могъл да ни бъдеш полезен. Пат Хоби не се почувства обиден нито като човек, нито като автор, но честта го задължаваше да протестира официално.

– Петнайсет години съм дал на тая индустрия, Джак. Името ми се споменава повече пъти, отколкото бълхи има едно куче.

– Може да съм се изразил неправилно – съгласи се Джак. – Имах предвид следното, да, бил си в тая област, ама отдавна. По въпроса за парите: ще ти платим каквото “Рипъблик” ти плащаха миналия месец: по триста и петдесет седмично. Така. Сега: да си чувал за пи- сателя Рене Уилкокс?

Името беше непознато. През последните десет години Пат рядко разгръщаше книга. Въпреки това дръзна:

– Тя пише доста добре. – Той е мъж, английски драматург. В момента пребивава в Ел Ей по здравословни причини. Та… ясно ти е, че вече почти година тук подскачат балерините от руския балет, а досега по темата сме ощастливени само с три лоши сценария. Затова миналата седмица подписахме договор с Рене Уилкокс… стори ни се много подходящ.

Пат обмисли чутото.

– Искаш да каже, че е… – Не знам и не искам да знам – прекъсна го Бърнърс остро. – Според мен можем да привлечем Зорина, та да ускорим нещата – направо да снимаме, вместо да пробваме.

Уилкокс няма опит и именно затова ни трябваш. Навремето ти беше много добър в структурирането на сценариите.

– Значи тъй, а? “Навремето”! – Добре де, може и още да те бива. – За секунда Джак си позволи насърчителна усмивка. – Намери си някакъв кабинет някъде и започни да работиш заедно с Рене Уилкокс.

Пат се запъти към вратата, но Джак го извика да се върне и му тикна една банкнота в ръката.

– Първо си купи нова шапка. Навремето ти беше мечтата на секретарките. Сега като си на четирийсет и девет, няма да се предаваш, я! В писателското здание Пат прегледа списъка на обитателите и след това почука на вратата с номер. Отговор нямаше, но той влезе и съзря русокос и гъвкав двайсет и пет годишен младеж, който раздразнено гледаше през прозореца.

– Здрасти, Рене! – каза Пат. – Аз съм твоят партньор.

Реакцията на Уилкокс постави под въпрос самото съществуване на Пат, но Пат продължи нехайно:

– Разбрах, че ни предстои да съчиним нещичко. Досега работил ли си в екип?

 – Досега изобщо не съм писал за киното.

От една страна, това подсилваше шансовете Пат да види името си споменато на екрана – признание, от което той силно се нуждаеше; от друга страна обаче, означаваше, че ще му се наложи да поработи. Пат ожадня при самата мисъл.

– Киното не прилича на театъра – поясни той с подходящо авторитетен тон.

 – Знам… четох книга по въпроса.

Пат го досмеша. През 1928 година двамата с един друг автор бяха съчинили някаква подобна лимонада, “Тайните на филмовия сценарий”. Книгата би им донесла пари, но междувременно филмите проговориха.

– Стори ми се разбираема – добави Уилкокс.

След което неочаквано смъкна шапката си от закачалката.

– Трябва да тръгвам.

 – Но не искаш ли да обсъдим сценария? – настоя Пат. – Какво си правил досега?

– Нищо не съм правил – отвърна Уилкокс натъртено. – Онзи идиот Бърнърс ми даде да чета някакъв боклук и ми нареди да го използвам като основа. Обаче текстът е направо безнадежден. – Сините му очи примижаха.

– Между другото, какво е “кадър от крана”?

– Кадър от крана? Когато камерата снима отвисоко, качват я на снимачен кран.

Пат се приведе над бюрото и вдигна тетрадка със синя подвързия – въпросният предварителен сценарий. На подвързията имаше надпис:

 

БАЛЕТНИТЕ ПАНТОФКИ

Сценарий от Консуела Мартин

Оригинал по идея на Консуела

 

 Мартин Пат хвърли поглед на началото, след това – и на финала.

– Повече хляб ще има, ако вмъкнем някъде и войната – смръщи се той. – Например балерината да замине за фронта с Червения кръст като медсестра и да се върне възродена. Схващаш ли?

Отговор не последва. Пат се извърна и видя как вратата тихо се затваря.

– Какви са тия неща? – възкликна той. Що за сътрудничество става с човек, който просто си излиза?

Уилкокс дори не му беше поднесъл законното извинение – че бърза за конните надбягвания в Санта Анита!

Вратата се отвори отново и хубавичко девиче лице надникна поуплашено за секунда. Чу се едно “О!”, личицето изчезна и след това се появи отново.

– Ама това е мистър Хоби! – възкликна девойчето. – Аз пък търсех мистър Уилкокс.

Пат се опитваше да си спомни името на девойката, но тя го улесни. – Катърин Ходж. Бях ваша секретарка, когато работех тук преди три години. Пат знаеше, че Катърин е работила при него, но за момента не беше в състояние да си спомни дали са били в по-близка връзка. Доколкото си спомняше, не бяха имали любовни отношения, но като я гледаше сега, обхванаха го искрени съжаления.

– Сядай – каза Пат. – Към Уилкокс ли са те прикрепили?

– Така смятах. Но досега не ми е възложил никаква работа.

– Според мен той не е наред – заяви Пат мрачно. – Попита ме какво е кадър от кран. Може да е болен, нали бил тук по здравословни причини. Нищо чудно да вземе да повръща из кабинета.

– В момента е добре – осмели се Катърин. – На мен не ми изглежда добре. Ела в моя кабинет. Днес следобед можеш да работиш за мен вместо за него.

Пат лежеше на кушетката. Мис Катърин Ходж му четеше на глас сценария на “Балетните пантофки”. Някъде по средата на втория епизод той заспа, поставил новата си шапка на гърдите. Като се изключи шапката, на следващия ден в единайсет той на свой ред завари Рене в точно същото положение. Това се повтори три дни поред. Или единият беше заспал, или другият, или, понякога, и двамата.

На четвъртия ден проведоха няколко разговора, по време на които Пат отново изложи идеята си войната да бъде представена като съживителна за балерините сила.

– Може ли да не говорим за войната? – поиска Рене. – Двамата ми братя служат.

– Късметлия си, че си в Холивуд.

– Може и така да се каже. – А според теб как трябва да започне филмът?

– Сегашното начало не ми харесва. Физически ми прилошава от него.

– Значи, трябва да го заменим с нещо. Ей затова искам да вмъкнем войната…

– Закъснявам за обяд – каза Рене Уилкокс. – До- скоро, Майк.

Пат възропта пред Катърин Ходж:

– Да ме нарича както ще, но някой трябва да напише сценария. Бих отишъл при Джак Бърнърс да му поразкажа… ама според мен той ще ни натири и двамата.

В продължение на още два дни Пат стоя в кабинета на Рене, като се опитваше да го подтикне да действа, но без резултат. На следващия ден, вече отчаян – в този ден драматургът изобщо не се появи в киностудията, – Пат глътна един бензедрин и сам се залови да пише сценария. Крачейки из кабинета с предварителния ръкопис в ръка, той диктуваше на Катърин, като размесваше диктовката с къси и пристрастни епизоди от собствения си живот в Холивуд.

В края на деня вече разполагаше с две страници. Последвалата седмица беше най-трудната в живота му: не му оставаше време дори да пусне ръка на Катърин Ходж.

Постепенно, със силно скърцане, очуканият му мотор заработи. Сутрин го събуждаха бензедринът и обилни дажби кафе, вечер го успокояваха порции уиски. Забравеният неврит отново загложди стъпалата му, нервите му започнаха да се опъват и в този процес той разви към Рене Уилкокс омраза, която заместваше всякакво гориво.

Ще свърши сценария самостоятелно и ще го връчи на Бърнърс с изявлението, че Уилкокс не е написал и редче. Но задачата му дойде в повече… Пат беше напълно отвикнал от работа. Бушоните му изгоряха точно на половината път и той се отдаде на двайсет и четири часов запой… на следващата сутрин, когато пристигна в студията, намери бележка, че мистър Бърнърс желае да види сценария в четири.

Почувства се объркан и замаян; точно в този момент вратата се отвори и Рене Уилкокс влезе с ръкопис в едната ръка и копие от бе- лежката на Бърнърс в другата.

– Всичко е наред – каза Уилкокс. – Свърших го.

– Какво?! Искаш да кажеш, че си работил?!

– Винаги работя нощем.

– Какво си написал? Черновата?

– Не, същинския сценарий. Отначало бях възпрепятстван поради лични тревоги, но като започнах, се оказа проста работа. Направо заставаш зад камерата и мечтаеш.

Пат се изправи възмутен.

– Но от нас се очакваше да си сътрудничим. Джак ще побеснее.

– Винаги съм работил сам – обясни Уилкокс търпеливо. – Днес следобед ще обясня това на Бърнърс.

 Пат седеше зашеметен. Ако сценарият на Уилкокс е добър… но как е възможно първи сценарий да бъде добър? Уилкокс трябваше да се съветва с него за всеки епизод – само тогава биха написали нещо свястно.

Страхът го подтикна към размисъл и му хрумна първата оригинална идея, откак беше започнал работа по сценария. Потърси в отдела Катърин Ходж и когато тя дойде в кабината, ѝ каза какво иска от нея.

 Катърин се поколеба.

– Само искам да го прочета – поясни Пат припряно. – Ако Уилкокс е там, ти, разбира се, не можеш да го изнесеш, но може да се случи да е излязъл.

Зачака нервно. След пет минути Катърин се върна със сценария.

– Не е размножен на циклостил, не е дори в папка – посочи тя.

Пат се беше изправил до пишещата машина; разтреперан, извади с два пръста някакво писмо.

– Мога ли с нещо да помогна? – попита тя.

– Намери ми обикновен плик, унищожена марка и някакво лепило.

 Сам запечата писмото и след това нареди:

– Постой да послушаш пред кабинета на Уилкокс. Ако си е вътре, пъхни това под вратата. Ако е излязъл, накарай някой от куриерите да му го предаде, където и да го намери. Кажи, че си го взела от пощенския отдел на киностудията. След което най-добре е да си вземеш отпуска за следобед. Така че да не те завари, ясно?

Катърин излезе, а Пат се ядоса, че не си е запазил копие от писмото. Гордееше се с него – в текста имаше фактологическа искреност, която твърде често липсваше в сценариите му:

 

Уважаеми мистър Уилкокс,

Със съжаление Ви съобщавам, че двамата Ви братя загинаха днес по време на стрелба с далекобойно оръдие.

От Вас се очаква да се завърнете в Англия незабавно.

Джон Смайт

 Британско консулство, Ню Йорк

 

След това съобрази, че не е време да се възхищава от себе си. Разгърна ръкописа на Уилкокс. За негово огромно учудване ръкописът беше технически безупречен, всички снимачни детайли бяха правилно отбелязани и описани. Това опростяваше нещата до крайност.

Като се върна на първата страница, Пат написа:

 

БАЛЕТНИТЕ ПАНТОФКИ

Първи вариант от Пат Хоби и Рене Уилкокс

– след което го промени:

от Рене Уилкокс и Пат Хоби.

После, работейки трескаво, внесе няколко дузини незначителни промени. Замени думата “Вън!” с израза “Махай се от очите ми!”, израза “изпадна в беда” с думата “загази”, израза “ще съжаляваш” с подходящото “иначе…” и след това телефонира в отдела, който се занимаваше със сценариите.

– Обажда се Пат Хоби. Работя върху един сценарий заедно с Рене Уилкокс; мистър Бърнърс би искал текстът да се размножи на циклостил до три и половина.

Това щеше да му даде час преднина, преди сътрудникът му да се усети.

– Нещо спешно ли е?

– И как още!

– Тогава ще го разпределим между няколко от девойките.

Пат продължи да усъвършенства ръкописа до пристигането на куриера. Държеше да вмъкне собствената си идея за войната, но не оставаше време. Въпреки това накрая нареди на куриера да седне и старателно, с молив, дописа последната страница:

 

БЛИЗЪК КАДЪР:

Борис и Рита

Рита: Какво значение има това сега! Заминавам на фронта като медицинска сестра.

Борис (развълнувано): Войната пречиства и възражда! (Бурно я прегръща.

Музиката се усилва. ЗАТЪМНЕНИЕ)

 

Вял и изтощен от усилието, Пат почувства необходимост да си пийне, така че излезе от киностудията и предпазливо се вмъкна в отсрещния бар, където си поръча джин с вода. Постепенно усети как в него се разлива топлина и мислите му също се стоплиха. Беше почти свършил онова, за което го наеха – макар че по случайност се намеси в диалога, не в структурата на сценария.

Но как би познал Бърнърс, че сценарият не е структуриран от Пат? Катърин Ходж няма да каже нищо, за да не я обвинят, че е замесена. Всички са виновни, но най-виновен е Рене Уилкокс, защото не игра по правилата.

Докато Пат винаги беше играл по правилата така, както ги разбираше. Изпи още един джин, купи си дражета, за да прикрие дъха на алкохола, и известно време се забавлява с монетния автомат в дрогерията. Луи Залога веднага му предложи да си опита късмета и в по-голям мащаб.

– Не днес, Луи.

– Колко ти плащат, Пат?

– Хилядарка седмично.

– Не е зле.

– О, мнозина от старите пушки вече се връщаме – предсказа Пат. – Нямото кино, там човек наистина се изпраксваше, щото режисьорите импровизираха по време на снимките и геговете им трябваха начаса. А сега и баба знае, наемат учителки по английски, за да работят в киното. И какво могат учителките?

– Не искаш ли да заложиш на “Квакерката”?

– Не. Днес следобед имам да работя върху важни кадри. Не искам да се разсейвам с конните състезания.

В три и петнайсет се върна в кабинета си и завари два екземпляра от ръкописа си в ярки, цветни папки.

 

БАЛЕТНИТЕ ПАНТОФКИ

от Рене Уилкокс и Пат Хоби

Първи вариант

 

Гледката на напечатаното му име му придаде увереност. Докато чакаше пред кабинета на Джак Бърнърс, му се прииска да не беше разменял местата на имената. Ако режисьорът е кадърен, от сценария би могло да излезе още един филм като “Това се случи една нощ”, а ако подобен филм е украсен с неговото име, това означава поне три до четири години на мазния влак. Ама този път няма да си пилее парите, ще ходи до Санта Анита само веднъж седмично, ще си намери някое девойче от типа на Катърин Ходж, което няма да очаква самостоятелна къща в Бевърли Хилс.

Секретарката на Бърнърс прекъсна унеса му с думите, че вече може да влезе. Още на входа Пат със задоволство отбеляза, че върху бюрото на Бърнърс лежи екземпляр от новия сценарий.

– Някога – попита Бърнърс неочаквано – бил ли си на преглед при психоаналитик?

– Не съм бил – призна си Пат. – Но предполагам, че мога да се справя. Нова задача ли ми готвиш?

– Не точно. Просто си мисля, че напълно си се смахнал. Дори литературното джебчийство изисква известна сръчност. Току-що говорих по телефона с Уилкокс.

– Уилкокс не е нормален – заяви Пат нападателно. – Нищо не съм му откраднал. Името му е на ръкописа, нали? Преди две седмици му направих цялата структура, сцена по сцена. Дори написах една цяла сцена – финалната, за войната.

– А, да, войната – повтори Бърнърс, като че ли мислеше за нещо друго. – Но ако финалът на Уилкокс ти харесва повече…

– Да, повече ми харесва. Досега не съм срещал човек, който толкова бързо да се ориентира. – Бърнърс замълча. – Пат, от влизането си в тая стая си казал истината само веднъж – каза, че не си откраднал от Уилкокс нищо.

– Абсолютно нищо. Та аз му дадох пълнежа!

Но го обзе известно чувство на обреченост, някаква сива безнадеждност, защото Бърнърс продължи:

– Казах ти, че разполагаме с три сценария. Ти си използвал един стар, отхвърлен преди година. Когато секретарката ти е влязла, Уилкокс е бил в кабинета си и ти е изпратил този сценарий. Хитро, нали?

Пат стоеше безмълвен.

– Разбираш ли, двамата с девойчето се харесват. Това лято той дори ѝ диктувал своя пиеса.

– Двамата се харесват – повтори Пат недоверчиво. – Ами нали той… – Млъквай, Пат. Достатъчно си загазил за днес.

– Той е виновен! – изкрещя Пат. – Не искаше да си сътрудничим… а през цялото време…

– …е писал своя великолепен сценарий. И може да излезе с нещо самостоятелно, стига да успеем да го убедим да остане и да напише още нещо.

Пат не издържа. Изправи се.

– Както и да е, благодаря ти, Джак – смотолеви. – Ако изскочи нещо, свържи се с агента ми. – След което внезапно и изненадващо се понесе към вратата.

Джак Бърнърс натисна копчето на вътрешния телефон и се свърза с кабинета на президента на киностудията.

– Успя ли да го прочетеш? – запита нетърпеливо.

– Пълен разкош. По-добър, отколкото ти ми каза. Уилкокс в момента е при мен.

– Убеди ли го да подпише?

– Ще го убедя. Изглежда, че той иска да работи с Хоби. Ето, говори с него.

По жицата се плъзна дискантът на Уилкокс.

– Трябва да работя с Майк Хоби. Благодарен съм му. Бях се скарал с една млада дама точно преди да се появи той, но днес същият Хоби ни събра отново. Освен това искам да напиша пиеса за него. Така че, дайте ми го, на вас той вече не ви трябва.

Бърнърс звънна на секретарката си.

– Намери ми Пат Хоби. По всяка вероятност е в бара отсреща. Пак го включваме във ведомостта на заплата, макар че ще съжаляваме. – Затвори, после позвъни отново. – А, и вземи шапката да му я занесеш. Забравил си е шапката тук.

  

 

 

Донесете гореща вода – и повече!

 

Пат Хоби седеше в офиса си в писателската сграда и гледаше сутрешното си творение, което току-що му бяха върнали от сценарния отдел. Бяха го натоварили с “доизпипване” – единствената задача, която получаваше напоследък. Трябваше спешно да оправи една объркана сцена, но думата “спешно” нито го плашеше, нито го вдъхновяваше, защото Пат работеше в Холивуд от трийсетгодишен – а сега беше на четирийсет и девет.

Цялата работа, която бе свършил от сутринта (освен едно леко разместване на репликите, за да има основание да твърди, че ги е измислил той) – единственото, което бе родил със собствения си мозък, бе едно-едничко повелително изречение, изговорено от лекар.
“Донесете гореща вода – и повече!”

Беше изключително сполучлива реплика. Още до- като четеше сценария, тя изскочи в съзнанието му напълно завършена. В добрите стари времена на нямото кино Пат би я използвал като титул и това щеше да реши всичките му проблеми, но сега имаше нужда от реплики и за другите действащи лица. Нищо не му хрумваше. – Донесете гореща вода – повтори на глас. – И повече. Думата “кипвам” му навя приятни мисли за ве- домствения ресторант на студията. Блажени мисли – за ветеран като Пат компанията, с която се храниш на обяд, бе по-важна от онова, което диктуваш в кабинета си. Това не беше изкуство, както обичаше да казва – това беше индустрия.
– Това не е изкуство – каза на Макс Лийм, който спокойно пиеше вода до охлаждащото устройство в коридора. – Това е индустрия.
Макс бе човекът, който му беше възложил задачата.
 – Хей, Пат! Сътвори ли вече нещо?
– От това, което съм написал, публиката от кеф ще се... – Пат спомена една физиологична функция с леко стъписваща убеденост, че ще бъде реализирана в киносалона.
Макс се опита да скрие подозренията си.
 – Може ли да го прочета сега? – попита той.
 – Още не. Но носи заряда на старото време, ако ме разбираш.
Макс изглеждаше скептичен.
– Добре, продължавай в същия дух. И ако из- ползваш някакви медицински термини, питай оня доктор от стационара. Трябва всичко да е изпипано.-  Очите на Пат блеснаха с откривателско вдъхновение. – Дадено!

Стана му хубаво да върви към ресторанта с Макс – толкова хубаво, че реши да се лепне за продуцента и да седне до него на Голямата маса. Макс обаче осуети намеренията му, като изрече едно “Хайде, доскоро” и се вмъкна във фризьорския салон.
Навремето Пат бе чест сътрапезник на Голямата маса; в добрите си години редовно се хранеше с ръководството. Като старо куче в Холивуд разбираше шегите им, комплексите им, социалната им система с неочакваните є обрати. Сега около Голямата маса имаше твърде много нови лица – лица, които го гледаха с типичната холивудска подозрителност. Около малката маса, където седяха младите сценаристи, цареше сериозна атмосфера. Можеше да седне навсякъде, до- ри със секретарките и статистите – но Пат предпочиташе да хапне сам някакъв сандвич в ъгъла.
Отскочи до стационара и попита за лекаря. Сестрата му отговори, без да отмести глава от огледалото, пред което червеше устните си:
– Няма го. Какво има?
– Нищо сериозно. Ще мина пак да го потърся.
Тя приключи с червенето и се обърна – жизнена и млада, с красива, утешаваща усмивка.

– Мис Стейси ще ви помогне. Аз излизам на обяд.
Той изпита едно старо, старо чувство – останало още от времето, когато беше женен – чувството, че ако покани това красиво миньонче на обяд, може да си навлече неприятности. Бързо си спомни обаче, че вече не е женен – и двете му бивши съпруги се бяха отказали да го съдят за издръжка.
 – Работя върху един медицински епизод – обясни той. – Имам нужда от помощ.
– Медицински ли?
– Да, пиша сценарий. Става дума за един доктор. Слушайте... хайде да ви почерпя един обяд. Имам ня-колко медицински въпроса.
Сестрата се колебаеше.
– Не знам. Това е първият ми работен ден тук.
 – Няма проблем – увери я той. – Тук сме демокрация. Всички сме равни, от големите шефове до реквизиторите.
 Доказа тезата си на път към стола, като поздрави един известен актьор и той му отвърна на малко име. А в ресторанта, където седнаха близо до Голямата маса, продуцентът Макс Лийм го погледна, направи приятелски жест и му намигна.
 Сестрата – казваше се Хелън Ърл – се огледа любопитно.
– Не виждам познати лица – отбеляза. – Освен, о, това там е Роналд Коулман. Не знаех, че Роналд Коулман изглежда така.
Пат неочаквано посочи към пода:
– А това е Мишока Мики.
Тя подскочи и той се засмя на шегата си – ала Хелън Ърл вече гледаше ококорена пъстрите костюми, които изпълниха вестибюла с цветовете на “Първата императрица". Пат се почувства засегнат от интереса ѝ към второразредните актьори.
 – Важните клечки са ей на оная маса – обясни тържествено, с нотка на копнеж. – Режисьорите и всички други с изключение на големите шефове. Могат да пратят Роналд Коулман да глади панталони. Обикновено сядам при тях, но не искат жени. На обяд имам предвид. На обяд не искат жени. – О, така ли? – отвърна Хелън Ърл учтиво, но не особено впечатлена. – Сигурно е супер да си сценарист. Звучи интересно.
– Има някои плюсове – измънка той (всъщност от години смяташе, че e кучешки живот).
– По какъв медицински въпрос искахте да ме питате?
Пак тази мъка. Нещо в ума на Пат прескачаше, когато се замислеше за сценария.
– Ами с Макс Лийм – онзи тип, дето седи срещу нас, – та с Макс Лийм пишем сценарий за един лекар. Сещате ли се? Един вид докторски филм.
– Да, сещам се. – След малко тя добави: – Това беше причината да стана медицинска сестра.
– Трябва всичко да бъде точно, защото един милион зрители ще го гледат. Та докторът във филма иска да му донесат гореща вода. Казва: “Донесете гореща вода – и повече!” Чудим се какво биха направили хората в този случай.
– Ами... сигурно ще му донесат гореща вода – отговори тя, смутена от въпроса. – Какви хора?
Д ако покани това красиво миньонче на обяд, може да си навлече неприятности. Бързо си спомни обаче, че вече не е женен – и двете му бивши съпруги се бяха отказали да го съдят за издръжка.
– Работя върху един медицински епизод – обясни той. – Имам нужда от помощ.
– Медицински ли?
– Да, пиша сценарий. Става дума за един доктор. Слушайте... хайде да ви почерпя един обяд. Имам няколко медицински въпроса.
Сестрата се колебаеше.
 – Не знам. Това е първият ми работен ден тук.
– Няма проблем – увери я той. – Тук сме демокрация. Всички сме равни, от големите шефове до реквизиторите.
Доказа тезата си на път към стола, като поздрави един известен актьор и той му отвърна на малко име. А в ресторанта, където седнаха близо до Голямата маса, продуцентът Макс Лийм го погледна, направи приятелски жест и му намигна.
Сестрата – казваше се Хелън Ърл – се огледа любопитно.
– Не виждам познати лица – отбеляза. – Освен, о, това там е Роналд Коулман. Не знаех, че Роналд Коулман изглежда така.
Пат неочаквано посочи към пода:
– А това е Мишока Мики.
Тя подскочи и той се засмя на шегата си – ала Хелън Ърл вече гледаше ококорена пъстрите костюми, които изпълниха вестибюла с цветовете на “Първата империя”.
Пат се почувства засегнат от интереса ѝ към второразредните актьори.
– Важните клечки са ей на оная маса – обясни тържествено, с нотка на копнеж. – Режисьорите и всички други с изключение на големите шефове. Могат да пратят Роналд Коулман да глади панталони. Обикновено сядам при тях, но не искат жени. На обяд имам предвид. На обяд не искат жени.
– О, така ли? – отвърна Хелън Ърл учтиво, но не особено впечатлена. – Сигурно е супер да си сценарист. Звучи интересно.
– Има някои плюсове – измънка той (всъщност от години смяташе, че e кучешки живот).
 – По какъв медицински въпрос искахте да ме питате?
Пак тази мъка. Нещо в ума на Пат прескачаше, когато се замислеше за сценария.
– Ами с Макс Лийм – онзи тип, дето седи срещу нас, – та с Макс Лийм пишем сценарий за един лекар. Сещате ли се? Един вид докторски филм.
– Да, сещам се. – След малко тя добави: – Това беше причината да стана медицинска сестра.
– Трябва всичко да бъде точно, защото един милион зрители ще го гледат. Та докторът във филма иска да му донесат гореща вода. Казва: “Донесете гореща вода – и повече!” Чудим се какво биха направили хората в този случай.
– Ами... сигурно ще му донесат гореща вода – отговори тя, смутена от въпроса. – Какви хора?

– Ами дъщерята на един тип, човекът, който живее там, един адвокат, раненият... Хелън се опита да си представи сцената. – ...и още един тип, дето ще го изрежа – довърши Пат.
Настъпи мълчание. Сервитьорката донесе два сандвича с риба тон.
– Когато докторът нареди нещо, трябва да се изпълнява – заяви Хелън.
– Хм. – Пат бе насочил вниманието си към една странна сцена, която се разиграваше на Голямата маса.
Попита разсеяно:
 – Семейна ли сте?
– Не.
– И аз не съм.
До Голямата маса се беше приближил един статист. Някакъв тип, облечен като руски казак с грамадни мустаци. Стоеше, опрял ръка на облегалката на един празен стол между режисьора Патерсън и продуцента Лийм.
– Свободно ли е? – попита с изразен средноевропейски акцент.
Всички лица около Голямата маса изведнъж се обърнаха към него. Първоначално хората предположиха, че е някой известен актьор. Обаче не беше – носеше една от пъстрите униформи, каквито имаше много в салона. Някой от масата каза: “Заето е”, но статистът издърпа стола и се настани.
– Трябва все някъде да седна – отбеляза с усмивка.
През близките маси премина вълна на удивление. Пат Хоби зина от смайване. Беше конщунствено – все едно някой да нарисува Патока Доналд с пастели върху “Тайната вечеря”.
– Наблюдавайте внимателно – каза на Хелън. – Как само ще го подредят! Леле!

Слисаното мълчание около Голямата маса бе нарушено от Нед Харман, директор на продукция.
– Тази маса е резервирана – заяви той.
Статистът вдигна очи от менюто.
– Казаха ми да седна където поискам.
Кимна на сервитьорката – която се поколеба, търсейки отговор в очите на началниците си.
– Статистите не се хранят тук – каза Макс Лийм, все още учтиво. – Това е... – Искам да ям – упорито заяви казакът. – Стоях прав шест часа, докато заснемат оная смрадлива блъсканица, и сега съм гладен.

Мълчанието се проточи – от ъгъла на Пат изглеждаше увиснало във въздуха. Статистът отегчено поклати глава.
 – Не знам кой я е измислил... – измърмори (и Макс Лийм се наведе рязко напред), – ...но това е най-скапаната лимонада, заснемана някога в Холивуд.
На своята маса Пат си мислеше: “Защо не направят нещо? Защо не го пребият, защо не го изритат?” Ако толкова не им стискаше, можеха да извикат охраната.
– Кой е този? – попита Хелън Ърл, като невинно проследи погледа му. – Някой известен ли е?

Пат слушаше внимателно Макс Лийм, който гневно повиши глас:

– Изчезвай, човече! Бързо!
Статистът се намръщи:
– Кой си ти, че да ми казваш?
– Сега ще видиш. – Макс се обърна към хората около масата. – Къде е Кушман... къде е директорът на “Човешки ресурси”?
– Само се опитай да ме мръднеш – заплаши статистът, като показа ножницата със сабята си над масата, – и ще ти увъртя това около ушите. Знам си правата.

Дванайсетте мъже около масата, вземащи сумарно хиляди долара на час в заплати, замръзнаха втрещени. От вратата един от охраната на студията видя, че става нещо, и тръгна да си проправя път през тълпата. Големия Джак Уилсън, друг от директорите, се изправи светкавично и заобиколи масата.
Твърде късно – Пат Хоби не можеше да търпи повече. Той скочи и грабна един тежък метален поднос от близката масичка за сервиране. С две крачки се озова до Голямата маса, вдигна подноса и го стовари с цялата сила на четирийсет и деветте си години върху главата на статиста.

Казакът, който тъкмо ставаше, за да посрещне нападението на Уилсън, пое удара директно върху лицето и слепоочието си и докато падаше, наоколо се разхвърчаха десетки червени капчици. Стовари се странично между столовете.
Пат се изправи задъхано и потупа подноса по дланта си, като изкрещя:
 – Мръсен плъх! Какво си мисли...

Охранителят дотича; Уилсън се приближи – двама души от съседна маса дотърчаха ужасени да видят какви са пораженията.
– Това беше шега! – извика единият. – Това е Уолтър Херик, сценаристът. Филмът е негов.
– Боже мили! – Правеше си гаргара с Макс Лийм. Беше шега, казвам ви! – Изтеглете го... Извикайте лекар... Внимавайте!

Хелън Ърл дотича до масата; извлякоха Уолтър Херик на открито, отвсякъде се чуваха крясъци: “Кой го направи?... Кой го удари?”
Пат изпусна подноса върху стола – с шум, който остана незабелязан в суматохата.
Видя Хелън Ърл, която обработваше главата на пострадалия с купчина чисти салфетки.
 – Защо му причиниха това? – викаше някой.
 Пат срещна погледа на Макс Лийм, но в този момент продуцентът извърна очи.
Пат се почувства онеправдан. В тази криза, истинска или въображаема, той единствен бе предприел някакви действия. Той единствен се беше проявил като мъж, а тия надути балони бяха позволили някакъв боклук да ги обижда и тормози. И пак той щеше да опере пешкира – защото Уолтър Херик бе влиятелен и известен, печелеше по три хиляди седмично и пишеше хитове в Ню Йорк. Откъде можеше да знае, че някой си прави шега?
Лекарят се появи. Каза нещо на управителката и тя нададе пронизителен писък, който издуха сервитьорките като есенни листа към кухнята.

– Донесете гореща вода! И повече!

Думите прозвучаха налудничаво и нереално за скования му мозък. Но макар че вече от собствен опит знаеше какво следва, не мислеше, че ще може да го използва в сценария.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: