Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Седмият ден

09.02.2018 1

Пет състояния на Иван Здравков

 СЕДМИЯТ ДЕН

В памет на Емилиян Станев

Цяла нощ говори с оня, който седеше с лице към камината.
Спеше божият свят, само кучето яростно лаеше - 
бе пропуснало, а не знаеше,
че стопанинът сам е поканил Лукавия,
за да сложи на лявото блюдо доброто, на дясното - злото.

Беше седмият ден от живота - самотният и безкрайният.
Беше седмият ден, в който всички илюзии свършват.
И мъжът бе разбрал, че разлистя последната страница
на Голямата книга. 
Падал здрач над Боянската къща.

А растял върху дясното блюдо товара и прибавял Лукавият,
и почти бил готов да извика и му вземе душата.
- Стоп, мошенико! - спрял го мъжът, - а къде ще поставим
ей онуй малко кокалче с дупчицата в средата?

И когато за трети път гръмнал продрания хор на петлите,
оня, който седял с лице към камината, се изправил.
Бил отчаян и страшен - и яростно в тишината извикал!
А мъжът спял последния сън и забравял, забравял, забравял...

Не твърдя, че душата му беше безгрешна и праведна,
че на оня свят непременно ще го срещнете в рая.
На кълна се - щом Боянската къща напусна Лукавият,
побеснял,
връхлетяваше през прозореца закъснелият Ангел.

 

 

ПРИТЧА ЗА ЗАВОЕВАТЕЛКАТА

Прекрасен беше някога градът и цял сияеше
преди
да се яви Завоевателката.
Дойде не с меч, а с красота коварна.
- Защо се бавите - извикаха най-мъдрите, -
побързайте извън града,
носете дарове,
с венци Завоевателката увенчайте!
А гърбавият гледаше от градските стени:
- Нещастници, не й отваряйте вратите!
Завоевателката чу, усмихна се и бе неясно онова,
което каза,
ала най-мъдрите го изтълкуваха:
- Убийте гърбавия с камъни.
Защо сега е тоя плач и скърцане със зъби - 
нали градът е същият,
нали с венци Завоевателката увенчахме,
нали отдавна с камъни убихме всички гърбави?
Горко на победените.
Законът вече забранява раждане на гърбави.

 

ПРИТЧА ЗА ОМИР

Спомнете си нощта, когато се яви внезапно Омир –
бе целият сияние и огън.
Хилядолетен белег призрачното му лице разсичаше.
Какво витаеше?
Беда?
Знамение?
Апокалипсис?
– Видях го –
шепнеше старицата, окаменяла на площада. –
самият Антихрист от преизподнята на ада.
Крещеше слепият, прогледнал изведнъж.
А блудницата се задъха: – Беше огнен мъж!
Внезапни гарвани над оня мъртъв час –
кой бе
преминалият покрай нас,
подобно сянка мимолетна над пустинята?
– Единственият жив от Атлантида?
– Разбойникът, разпънат вляво от Христос?
– Напусналият легионите на Рим?
– Осъденият от светата инквизиция?
– Убитият в Отечествената война?
Кой беше той,
кой беше той,
внезапни гарвани, опровержение на бога?
Веднъж на хиляди години се явява Омир.

 

ПРИТЧА ЗА БЕЛИЯ ОРЕЛ


И ето - спуска се над мен отново белият орел:
- Дойдох,
не си ли спомняш за какво?
Доизяснява се по-късно всеки жест.
Бях сам на Долната земя.
Крещях.
А ястреби ме оглушаваха.
И само белият орел, излитайки към Горната земя,
бе милостив - 
благословен да бъде белия орел.
Говорех му: 
- Бъди ми брат на тоя и на оня свят,
отговори, защо мълчиш?
- Не бързай, глупав мили мой,
усмихнат гледаше ме той - 
ще дойде час да заплатиш.
Доизяснява се по-късно всеки жест.
Това, което чувате, са биещите му криле,
това, което виждате в очите му - е глад.
Нетърпелив е белият орел.
И в ноктите си ще ме отнесе назад.

 

Блудният син

Мъжът, завърнал се внезапно, беше изчезнал от години.
Видях го как пресече двора в стопения от огън август.
Бе цял в мълчание загърнат - като в блестяща пелерина.
Не се яви на прага никой.
И никой не позна Забравения.
И си помислихте, че къщата от щастие потръпна цялата?
Че проговори онемялата от толкова години стая?
Грешите - 
всичко беше същото: вратата, здрачът, огледалото.
Мълчание беше началото, мълчание беше и края.
Усети лъх като от гробница и с дрехата си се загърна,
нахлупи островръха шапка и като ли чух ридания.
Попитах го: - Защо дойде? А моят брат не ми отвърна.
В леглото грохна и сънят му бе по-ужасен от стенания.
Събуди се след залез слънце, самата ярост и ненавист,
издигна търнокопа светещ и го заби в земя и камък!
Копа до полунощ, а сякаш кънтяха ударите в кладенец.
И глухо стенеше земята, на сутринта мъжът го нямаше.
Защо си спомняме за блудния?
Защо съдбата му ни мъчи и ни изпълва с тъмен трепет?
Какъв ни е?
Какво заравяше край запустяващата къща?
Отдалечи се сам в пространството и се стопи в димяща пепел
с ръждясала сълза в окото, с библейски скъсани обуща.

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  10.02.2018 22:04 | #1

Не пропускам да прочета новите неща от Иван Здравков‚ интересен ми е. Има нещо‚ което е особено‚ лично негово‚ странен и убедителен е в цялата динамика на своите визии. Мариана Тодорова

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: