Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Словото Нощ

06.04.2018

 

С Л О В О Т О   Н О Щ

 

(„Корабът Нощ“ по Маргьорит Дюрас. Превод Мария Георгиева, Албена Стамболова. Сценична версия Яна Борисова и Стилиян Петров. Режисьор Стилиян Петров. Сценограф Венелин Шурелов. Костюми Елица Георгиева. Музика Иван Шопов. Участват: Петя Силянова, Пламена Гетова, Татяна Лолова, Цветана Манева. Театър „Азарян“. Премиера 27 април 2016)

 

„Нощта ражда...

от хаоса новосъздаден свят...“

 

(по Гео Милев и Шекспир)

 

Умишлено не полагам предстоящия текст в жанровите регистри на отзива; той по-скоро е субективна рефлексия на видяното и усетено от оповестения в синопсиса спектакъл. И често по неволя миметира върху зададения и наложен от Дюрас дискурс.

 

І. Докосване.

 

Представлението е стъписващо. В буквалния смисъл. Озадачава и приковава със своята необичайност, разгръща плътен дълбинен хоризонт, напряга, предразполага към особен (оксиморонен) зрителски уют: уют-тревога. Някъде из рецензиите и рекламните анонси се среща предикатът „нетеатрално“: своеобразно „алиби“, предварително оневиняване пред очаквано подозрителния възприемателски скепсис. Съвсем не бих казал, че подобно сценично явление има от какво да се страхува, или да се застрахова (и двете думи идват от „страх“). В действителност досега у нас нищо подобно не (ми) се е случвало, въпреки че в почти конституираната епоха на постдраматичния театър такъв подход би трябвало по-често да е правило, отколкото изключение. По стечение на обстоятелствата следя отдавна словенския театър, където идентични перформативни практики са в непрекъснато обращение, а в един репертоарен театър (Младежкия в Любляна) през последните няколко сезона не бе поставена нито една експлицитна пиеса и това не е проблем за никого[1]. Вярно е, че опити от този род могат и бързо да се износят, да станат рутинни; обикновено те се оглеждат един в друг, подражават си, с(т)имулират конкурентност. И в резултат започва да им липсва радостта от разказа, от споделянето. Не са лишени и от доза маниерност. Но спектакълът на Стилиян Петров в театър „Азарян“ по текстове на Маргьорит Дюрас е нещо съвсем различно – твърде жив в своята (не)опитност, за да предизвика недоумение, твърде деликатен, за да го упрекнем в предвзетост. Режисьорът поема огромния риск да се довери на все още налична (остатъчна) висока театрална култура в родния контекст, която може не само да поеме / да усвои ерудицията на продукта му, но и да пожелае повторно (поредно) да го съпреживее. Четирите актриси – Цветана Манева, Татяна Лолова, Пламена Гетова и Петя Силянова, излизайки за първи път заедно на сцена, не съучастват в класически спектакъл; тук те не просто се срещат, те се сливат (без да се изравняват) в единен, учетворен глас, където разпознаваемият тембър на всяка е нюанс в характерния гестус на авторката, изговаряща себе си през виртуалните си персонажи. Тъкмо тези нюанси придават допълнителни акценти на посланието, което изкушеното съзнание осмисля продължително след „края на играта“. Едновременната поява на четирите обаче е шокираща, от една страна, заради презумпцията, че са те и не-те (никоя не влиза в припознаваемото си дотук амплоа, не експонира собствения си натюрел) и, от друга, заради професионалния си интелектуален хъс тъкмо те – именити български актриси – да опазят докрай анонимността на героите. Да, това се случва: всяка доброволно и безрезервно се подчинява на Дюрас, на логиката на нейния Логос. Без тяхната про(т)екция не би я имало и нея: те-са-Дюрас. Затова материализираният глас е женски. Самата нощ с целия си едносъщен семантичен свод: утроба, любов, лудост, вина, смърт... също е „жена“.

 

ІІ. Образ.

 

В сценичния кръг на четири стола сядат актрисите и започват да четат текста-нощ. Наблюдаваме стилизация на черното, официалното, високото, зад / под което прозира интимното, доверѐното, но дълбоко вътре в себе си разредено със светлина, озарено. Папките – знак за официална безличност – архивират смущаващи подробности от лични споделяния. Две истории, взаимно допълващи се с прескок в онтологичното време.

Първата. Млада жена пише до мъж, в когото сякаш е влюбена. Търси присъствието му; той (по жак-преверовски от „На улица „Сена“) ѝ е необходим като адресат на посланието, по-добре безмълвен. Болна е от левкимия (?) и колкото повече наближава краят ѝ, толкова повече изпитва нужда от близостта на безименния него. Не се срещат. Всъщност навярно се срещат, но за кратко, като разминаване. Не е ясно. Тя се жени ден преди смъртта си. За лекуващия я лекар. Съобщава го на телефонния си събеседник, уверявайки го, че е бил единственият ѝ любовник. Може ли подобен модус да бъде припознат като архетип?

Втората. Възрастни партньори. Отново безименни. Без задръжки. Почти непрекъснат секс, емпатия, отвращение, привързаност, танц. Платени любовни нощи, само няколко. Тя е на легло, той е неизменно до / при / в нея. Плач (плаче мъжът). Обединяват ги „смъртоносната способност“ да не обичат и „болестта на смъртта“. През последната нощ тя си тръгва. Той го установява на сутринта. Текстът свършва, следва поклон. Идиомът един мъж и една жена изчерпва френския любовен сюжет.

Представлението не е за слушане; то е именно за гледане; настоява изреченото да бъде видяно. Визуалната инсталация на Венелин Шурелов ангажира повече от акутната. Поне при мен волево преобладаваше гледането, дори ако щете вглеждането, а слушането протичаше механично. Опитвах се да надделея звука, за да проумея образа. Нека не бъда голословен: припомням, че произнесените думи се появяват не само на стената отзад, но и в окръжността на пода; дори когато са „тъмни“ („плачете“, „грешка“, „лудост“), те светят. Звукът, извлечен провлачено като ефект от четеното слово, е внезапен, истеричен, въпиещ, плашещ, предупреждаващ; думите, вписани в ярък ореол, осветяват смисъла си (правят го едновременно светещ и свещен), изявявайки се като основни ценностни кодове, организиращи и оправдаващи съществуването ни.

 

ІІІ. Проникване.

 

Представлението е изградено върху два семантични стожера: кораб и нощ, допълващи се взаимно и образуващи едно подвижно / преносимо цяло.

Нощта изяснява онова, което денят затъмнява. Тя е екзистенциалният концепт на Дюрас: всичко при нея е потайно, всяка спонтанно добавена информация обърква. Като автор Дюрас не само живее нощем, тя пътува нощем: нощта я „о-бременява“ с творчество. Нощното ѝ слово е чернова; все още грубо, то подлежи на размествания и редакции, мислено е като непредставително – слово-за-себе-си. Но тя, Дюрас, споделя тъкмо него. Белова липсва.

Нощта крие своите сюжети. Динамиката ѝ е доловима сензитивно: в интерпретацията на Стилиян Петров думите (пароли) биват фиксирани в потока на речта, при изричането им-раждане; в този смисъл те не са, а и няма как да бъдат граматически еднородни: сърцето / докосване / съблича / грешка... Но времето на наратива задължително е сегашно: Endless Night.

От всички подчертани в спектакъла понятия аз избирам „проникване“. С което подсказвам достатъчно за себе си дори на начинаещ психоаналитик (J).

Нощта създава очакване за разпадане, разрушаване, разглобяване, общо усещане за без-разсъдност (ирационалност), интимна разголеност, незащитеност, първичност. На едно място прозвучава:

 

Тъкмо през онези там дни тя си казва името. Казва му едно име, с което да я нарича, името започва с буквата Ф.

 

Думите на нощта не пробиват лесно – те се раждат като от утроба; най-напред се вижда / подава само една буква (главната), после въображението довършва целия образ, докато най-сетне гласът не материализира останалото и то или съвпада, или се разминава с представата ти, но има завидната способност да те примири със себе си, да те убеди, че е такова, каквото трябва да бъде – единственото възможно... име.

Във версията на Дюрас Нощта е корабът на Ной, пренасящ / присаждащ на отвъдния бряг живота не във вид на биологични организми, а на думи. Тяло се съставя от органи, думите произвеждат текст, „оживен“ в ситуация. Чуйте:

 

Определя му два вида срещи. Едните, които биват отменяни. Другите, които не отменя.

Той ходи на всичките срещи.

Всеки път се появяват непредвидени обстоятелства, които възпрепятстват срещата.

 

Той не се изненадва, знае, че срещата ще се състои.

Смята я за възможна, всеки път.

 

Вярва на казаното от нея.

Вярва ѝ.

 

Движенията на Кораба „Нощ“ навярно свидетелстват за тласъците на желанието.

 

Думите са симулакрум на нощ.

Ако нещо във вида на седящите тела на актрисите ни смущава, е усещането за традиционността на нас самите, оказали се неподготвени за театралната провокация, на която сме подложени. Именно театрална. Защото всички, склонни да разчетат това представление като форма, взривяваща перформативните рамки, аз приканвам да видят театралното в неговите високи („палубни“) метафори въпреки „разглобеността“ на света-кораб. Например:

 

Всяка нощ иска да умре от него.

Моли да умре от него.

 

Прекалено късно е за нея да има лице.

 

Не бива историята да се разпростира извън пределите на телефонните позвънявания.

 

Нощта, с други думи, е лимитирано пространство и дадена идея е осъществима единствено в рамките му. Вън от тях реалността на нощта с всичко произтичащо в нея не просто не съществува, тя е немислима, невъзможна.

Всъщност усещанията за неравност, пропадане на историята, дори за вътрешно противоречие-объркване идва не от разсейване или колапс на възприемащото съзнание, а от моментно напускане на сюжетотворното лоно на нощта. Нещо повече, тази вътрешност се превръща в желана и тя започва да упражнява своя диктат върху пребиваващия там, превръща го в зависим.

Като всеки добре обмислен концепт, и „Корабът Нощ“ (ако перифразирам Цветан Тодоров) имплицира свое вътрешно указание как да бъде разгадан. Аз лично го откривам тук:

 

...за да можете вие постепенно да свикнете с формата, която ще се пригоди към вашата...

 

Това е дългосрочната цел на спектакъла.

Там, в нощта, на кораба, с най-голяма честотност се практикуват любовта и смъртта. Забравяш, че чутото е фикция, потъваш в потока на внушението. Любовта действа в двете си измерения – плътска и чувствена; смъртта няма разновидности:

 

Вие оставате още в обителта на нейното тяло.

Тя се усмихва, казва, че преди да ви срещне не е знаела, че смъртта може да се живее.

 

ІV. Идва.

 

В един момент Корабът-Нощ се задвижва. Чинното затваряне на папките превръща четирите седящи тела в алегорични силуети на кормчии, които гребат с мисълта си, насочвайки съда напред (към предполагаем пристан?). Завъртането на кръга символизира не само преход между едната новела и другата; той прави низходящ времеви оборот според сакралната вертикала на Данте. Отново същите събеседници, реинкарнирани в друга възраст и по-важното – в друг живот. На грешници. Те не помнят предишните двама у себе си.

Кръгът е циферблат, но на мястото на цифрите / резкѝте са изписани думи, разграфяващи историите. Думите отброяват време – те придават обем на окръжността, превръщат я в сфера, където поради своята безизходност Евклидовото пространство е по-скоро проклятие, отколкото утеха, че всичко върви в рамките на обозримото. Защото тя и той боравят с привидности, сред които само Словото е реалност. Времето не е във вид на възправяща се часовникова кула, а плоска повърхност, означена от думи и всяка следваща поради дължината си се появява някак „сбутана“ в подножието (в нозете) на Гласа в момент, когато предишната е изчерпала семантичния си обем като агент на вечно б(л)удния глас-съзнание.

Столовете / сядането символизира парализата на тялото, докато работи умът. Двете взаимно се изключват. Ставащото е възпроизведено вербално, но гласът функционира като „тяло“ – той е действащо лице и актрисите безупречно разиграват гласов мизансцен: Цветана Манева е моделираща, категорична, задаваща „правила“, Пламена Гетова – често отмятаща се, но и балансираща, Татяна Лолова – врязваща се, пренасочваща, Петя Силянова – приглушено опонираща, отрезвяващо примиряваща. Гледаме негатив на класическо представление и насладата е неестествена, но истинска.

Чуваме словото на призованата Нощ.

 

V. Очите.

 

В България Дюрас е избрала за свой събеседник Стилиян Петров. Тя му доверява свои съкровени тайни като на никого другиго.

Театърът на Стилиян вълнува. Той обикновено вади на показ не лустрото на текста, а непредставителната му страна: „негатива“, „хастара“ и историята никога не ни се разказва задари самата нея. Намекват го нарочно оставените „пробойни“, от които разбираме, че „навън“ е показано откритото „вътре“. Режисьорът се интересува не какво се случва, не дори защо се случва, а как се стига дотук, кое предизвиква произтичащото. Причините се търсят и намират в изначалния концепт на срещата между двама и повече персонажи, спекулативно и избирателно оправдавани от външната логика, но имащи своите основания другаде, в дълбинните пластове на подсъзнанието. В конкретния пример с „Корабът Нощ“ зад видимото стои вездесъщото желание-тласък: осъзнали близката смърт, да изживеем остатъка си на този свят в любов – вечен двигател на така и непроумяващия себе си човек, влизащ в диалог с отдѐлен / отделѐн аз. Стилиян Петров като никой друг български режисьор от неговото поколение гради в представленията си не просто виртуален свят с интенциите за реален; той се старае да изяви първоосновата на мирозданието-театър – онова, върху което се крепи първичната структура на съ-битийността. Градивният елемент в работите му не е дори подтекстът, който би могъл да се постигне сравнително лесно чрез цялостен синкретичен инструментариум, какъвто сцената позволява; за мен най-важните открития в представленията му са свързани с проследяването на авторовата инвенция в един текст от зародиша до осъществяването ѝ. Стилиян не интерпретира сюжети в прекия смисъл на думата; той реконструира възникването им. Става дума за особен вид потъване, невинаги благодатно за крайния резултат (ако под краен резултат разбираме непременното удовлетворяване на пасивния, линеарен, консумиращ зрител). Но е изкушение за всеки, разбиращ театъра като процес, демонстриращ нагледно как се изковава екзистенциално послание, изискващо съучастието му и подлагащо рефлексиите му на изпитание. И нещо много важно. Режисьорът предпочита да подчини демиургичното си его на работата си. Това е истински невероятно: и след най-резонансните си спектакли той остава „анонимен“ – избор, който особено ценя.

 

VІ. Тяло.

 

Тръгнах си от представлението с белег от нощ.

 

Людмил Димитров



[1] Най-успешната съвременна словенска драматуржка Симона Семенич, авторка на преведената на над 20 езика пиеса „5момченца.si“ (включително и на български), представи два свои авторски перформънса – „Аз, жертвата“ (2007) и „Втори път“ (2015), в които конфиденциално и саморазкриващо говори за епилепсията си. Но докато първия текст тя сама прочете пред публика, втория публиката го чѐте в нейно присъствие. И в двата случая тя е сама на сцената, а зрителите са по местата си. Въздействието беше шокиращо и катарзисно.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: