Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Викът на смешния човек

16.04.2018

Фантастика от Светослав Николов

 

 

 

ВИКЪТ НА СМЕШНИЯ ЧОВЕК 

или още едно невероятно приключение 

на космическия туроператор Скрип Скрипериус

 

                                                                                                               

 ...и захванаха да се молят

                                                             на собствената си идея, на собственото си „желание”,

                напълно вярвайки в същото време в неговата неизпълнимост и неосъществимост,

                                                               обаче със сълзи на очи го обожаваха и му се покланяха.

                                                                               „Сънят на смешния човек”,  Ф. М. Достоевски

 

 

Не съм виждал Земята деветнайсет години.

На пръв поглед то не е нищо особено – само някакви си деветнайсет години! Какво толкова? Но тук аз веднага ще направя твърде съществено уточнение: деветнайсет години автономно корабно време. И нещата стават различни.

Едно гмуркане в подпространството трае часове, най-много ден, и вече си на другия край на галактиката, особено ако тя е с по-скромни размери; а през това време на Земята може да са минали години, дори векове... Не е изключено за толкова време нещо да се е бъгнало в слънчевия реактор, на когото тя дължи живота си, температурата да се повишила с някакви си градуси, световният океан да е реагирал на промяната... Още по-възможно е да се е бъгнало нещо в главите на не дотам разумните същества, които я населяват, някой отчаяно да е отключил „ядреното куфарче”,  да е замижал и с треперещ показалец да е натиснал бутона за пуск; или горивото в недрата земни да е намаляло безвъзвратно, да свършва, да църцори едва-едва...

Това от една страна. От друга – аз чисто и просто не знам къде е Земята! Почти единственото, на което мога да разчитам, е координатната система на космолета – същата, която ме стовари насред онази планета, на която бях осъден на унищожение чрез... нека се изразя така, абсорбция на семенната ми течност. Но не умрях по време на екзекуцията; пък и оттогава мина доста време.

И все пак – аз пътувам! Едно особено дяволче припламва в мен. Законът на носталгията: колкото е по-далечен обектът й, толкова тя е по-силна. До този извод стигнах в битността ми на лицензиран космически туроператор; и изобщо, в това надявам се ще се уверите малко по-късно, аз обичам да формулирам закони.  Впрочем закони е прекалено ангажиращо... но поне постулати! Или най-малкото – послания.

Някои от вас сигурно си спомнят, разказвал съм го. Озовах се на онази планета, на която всички кацат в единствения забранен за това ден – и биват осъдени на смърт. След бърз, но, трябва да призная, безупречно проведен съдебен процес, няколко униформени ме ескортираха до дървена къща – нещо средно между алпийска хижа, финландска вила и псевдопасторално бунгало от времената на Дивия Запад. Там един прекрасен трансхум (киборг, биоробот, сихом и т.н) от противоположния на мъжа пол успя чрез четиринайсет удивителни съвкупления да изтръгне от мен милиард и половина живота. Останах без сили, загубих съзнание, потънах в кома, видях тунела и светлината в края му, чух звънката мелодия на небесните сфери... Но оцелях! Спаси ме може би единствено фактът, че душата ми не им трябваше; тя се отделяше, дестилираше се, разтапяше се във водна среда – в оня специално поставен в стаята за екзекуции уред. Навярно, за да не пречи, да не се мотае в краката им по-късно... 

Когато отворих очи, същата тази прекрасна тъмнокоса жена - трансхум седеше все още ослепително гола до мен и внимателно наблюдаваше системата, която вливаше в тялото ми по напълно безболезнен способ „физиологичния разтвор” от уреда. Тоест връщаше моята душа на мястото й! Не, не мога да кажа нищо лошо за обитателите на ксенофобичната планета, с изключение навярно на един-единствен факт – тия милиард и половина мои живота им трябваха, за да произведат войници, рейнджъри, завоеватели, които да атакуват световете в ГИМ. Нашите светове... Иначе със самия мен те постъпиха напълно хуманно – помогнаха ми да се възстановя изцяло, натъпкаха космолета ми с гориво и хранителни припаси, предоставиха ми звездни карти, уреди за навигация, платежни средства, та дори ми окачиха и медал за заслуги... И ме изпратиха по живо по здраво в Неизвестността.

Да, аз вече с почти стопроцентова сигурност можех да се добера някак си до границите на ползваемата Вселена и след един точен подпространствен преход триумфално да се озова в обсега на  Глобалната Информационна Мрежа. У дома, с други думи! Но тогава в главата ми се появи едно дяволче... не, не онова носталгичното, съвсем различно. „Тъй и тъй си тук – шепнеше то с изкусителното си гласче - защо да бързаш? Нима това не е уникален шанс – да попаднеш извън ползваемата Вселена? Защо не я проучиш по-добре и после да скицираш маршрут, да изготвиш програма, да потърсиш партньори, да калкулираш приходи и разходи, като не забравяш естествено собствената ти достойна и заслужена печалба... Сиреч онова, което винаги си правил като лицензиран космически туроператор, Скрип Скрипериус!  Само че кой би могъл да ти бъде конкурент сега? Ти ще си единствен, сияен и неповторим с твоя продукт... за къде си се разбързал ?!”

И аз го послушах, дяволчето.  Някак си не можех да не го послушам. Впрочем можех разбира се и да не го послушам, само че така реших...Но стига! Моля да ме извините, спирам да ви занимавам със себе си, със собствените си драми и трагикомедии... Защото събитията, които последваха, са много по-интересни от тях. Баста, ставам най-обикновен хроникьор на тези събития!

 

След почти две седмици открих подходяща – поне на пръв поглед - планета. Беше от земен тип. Проучих я, въобще не бива да се съмнявате в това, максимално подробно, доста по-подробно от всички досегашни. ( В главата ми или в уютно тясното пространство на космолета, докато той преминаваше през поредния ноосферен слой – не знам къде точно – непрестанно се гонеха фрази от типа „да ти е обеца на ухото”, „парен каша духа”, „много хубаво не е на хубаво”...) Колкото и да се стараех обаче, не установих нищо обезпокоително и изпратих данни за себе си, последвани от  искане за кацане. Отговорът – утвърдителен – дойде още преди да настъпи следващия ден от корабното време.

 

Посрещнаха ме, може да се каже, максимално делово. Без червени килими, химни и фойерверки. Всъщност посрещачът бе само един – Хеао. Хуманоид, по-нисък, по-добре сложен и по-млад от мен. Приветства ме със стандартните за такива случаи жестове, след което стана ясно, че владее напълно прилично вселенското есперанто.

„Трябва да ви заведа при пълномощния управител” – каза той любезно. Аз също толкова любезно кимнах в знак на съгласие. Взехме безпилотно въздушно такси и потеглихме. Докато пътувахме, Хеао мълчеше, позволявайки ми да разгледам населеното място под нас, състоящо се предимно от едноетажни и двуетажни постройки, чиято развижена архитектура излъчваше някакво особено усещане за лекота.

Оаху, пълномощният управител, се оказа баща на Хеао. (Естествено това щях да разбера по-късно, както и факта, че в имената на местните обитатели гласните бяха повече от съгласните).

Кабинетът, в който управителят ме прие, беше пределно семпло обзаведен, сякаш без нищо липсващо или излишно в него.

„Каква е целта на посещението ви?” – попита той след онази задължителна начална фаза на разговор, наречена в учебниците по маркетинг „разчупване на леда”.

Аз скицирах стегнато, без да прекалявам с подробности, трудовата си автобиография, както и онова, което беше ми се случило в последно време.

„Значи вие сте космически туроператор! – възкликна управителят. – Прекрасно! Бихте могли да работите като такъв и тук.”

„Кацал съм на осемдесет и седем планети – вметнах уж небрежно, като да се намирах на интервю за вакантна длъжност. – Досега... И опитът ме е убедил, че най-добре опознаваш един свят, когато за известно време професионално се приобщиш към него.”

„Напълно правилно, напълно правилно! – съгласи се с готовност събеседникът ми. – Само че, знаете ли, има една малка подробност... Ние не обичаме да пътуваме в космоса. И го правим рядко, ако изобщо го правим...”

За момент загубих дар слово. Туроператор в свят, в който не обичат да пътуват!

Оаху явно забеляза моето объркване и реши да даде  известни пояснения.

„Не винаги е било така. Само че с течение на времето изглежда сме се убедили, че не си струва да се пътешества.”

„Не си струва? Как... Защо?”

„Няма какво толкова да се види – вдигна рамене събеседникът ми. – Много вероятно е нашият свят да е най-добрият от всички възможни.”

Не успях да разбера дали зад думите му надничаше ирония или те бяха изречени напълно сериозно.

„Но тогава...”

„Какво ще правите ли? – изпревари въпроса ми той. – Много просто, ще разказвате! Ще разказвате за планетите, на които сте били. Ние обичаме да слушаме такива разкази.”

Идеше ми да изтърся: „Сигурно за да се уверите, че вашият свят е най-добрият от всички възможни!”, но се въздържах.

„Предполагам, няма да ви затрудни да изнасяте четири такива беседи за един период – продължи Оаху. (По-късно щях да науча, че на този свят измерват времето според лунния им цикъл. Един период съответстваше почти напълно на двадесет земни дни.) – А през останалото време ще можете да съвместявате още една-две длъжности, свързани с наблюдение и контрол.”

Явно отново съм демонстрирал недоумение, защото управителят поясни:

„Наблюдение и контрол над роботи. Нищо сложно. Тук всички дейности, изискващи физически усилия, се изпълняват от машини. С изключение на спортните занимания, естествено.”

Това вече изглеждаше по-познато и доста по-разбираемо.

„Съгласен ли сте?” – попита Оаху.
„Нека опитаме” – отвърнах аз.

„Прекрасно” – управителят стана, отиде до бюрото си и извади от едно чекмедже дебела пачка банкноти.

„Три хиляди темпро – той остави пачката пред мен. – Надявам се, че ще ви стигнат за три периода, но ако възникнат някакви затруднения, просто ми кажете. Освен това смятам да помоля сина ми да ви въведе в тукашния живот.”

Мен обаче, поне засега, „тукашният живот” не беше главното, което ме интересуваше. Спешно исках да разбера колко – много или малко – са тези три хиляди темпро. Ето защо, когато с Хеао излязохме от кабинета на баща му, първото, което сторих, бе да хвърля крадешком един поглед към лавка за така наречената „бърза храна.” Над най-внушителния на вид сандвич стоеше холограма с числото „0,2”. Тоест, бързо пресметнах на ум, с моите темпро можех да си купя петнайсет хиляди такива сандвича! Определено щяха да ми стигнат за 60 дни...

Разбира се, животът не се измерва само със сандвичи! Хеао отново взе въздушно такси и ме транспортира до жилището ми. Състоеше се от две стаи – спалня и всекидневна, кухненски бокс и сервизни помещения. Напълно прилично. Единственото, което ме озадачи, бяха пределно скромните размери на кухненския бокс.

„Едва ли ще го използвате често – отвърна на питането ми моят гид. – Тук има толкова много хранителни заведения от всякакъв вид! Впрочем, не сте ли гладен? Да отидем да хапнем!”

Естествено, въпреки че едва сега го открих, бях зверски гладен. Похапнахме повече от прилично, храната напомняше земната южноевропейска кухня. ( Констатацията не бива да ви учудва - като космически туроператор познавах обстойно над две хиляди някогашни и съвременни кулинарни стилове). Когато приключихме, Хеао почука по повърхността на масата и на нея „изгря” цифрата 3. Веднага съобразих – хиляда такива обеда с моите темпро! Невероятно! Настоях да почерпя. За мое учудване, младежът се съгласи без почти никаква съпротива.

„Браво, твърде бързо започвате да усвоявате местните привички!” – възкликна загадъчно той. До масата ни приближи сребрист метален сфероид на ролери и издаде мелодичен музикален поздрав, когато пъхнах в процепа му стотемпрова банкнота. Секунди по-късно в същия процеп се появи рестото ми.

Щях да разбера – поне донякъде – смисълът на онова, което Хеао каза, само седмица по-късно. Бях се подготвил извънредно грижливо за първата си „лекция”. Включих звукови и светлинни ефекти, мултимедия, сензорна интерактивност...(Смятах впрочем, че вече познавам достатъчно добре доминиращата емоционална нагласа на местните обитатели и съобразих всичко с нея.Те определено бяха екстроверти – лесно се впечатляваха от непознатото, реагираха спонтанно, шумно, донякъде възторжено, но винаги в рамките на приличието.) Щом свърших, видях по лицата на слушателите ми всички онези нюанси на успешното представяне, за което мечтае ораторът – независимо дали е опитен или начинаещ...

И тогава настъпи изненадата!

Към мен почти се втурна млада жена с грейнал поглед и поруменели страни, усмихна се широко, откривайки блестящи бели зъби и... ми подаде банкнота. Двайсет темпро.

„Беше прекрасно! – възкликна тя, докато го правеше. –Толкова се развълнувах! Отдавна не съм прекарвала тъй приятно! И, знаете ли, успях за кой ли път да се уверя, че живеем в най-хубавия от всички светове! Ще дойда, непременно ще дойда и на следващите ви беседи! Благодаря, много ви благодаря...”

„Аз също ви благодаря – отвърнах смутено, отказвайки с жест да взема банкнотата. – Но няма нужда да ми давате пари, платено ми е предварително, така че...”

„О, разбира се, разбира се! – прекъсна ме тя –Да, тъй трябва да бъде... и все пак вземете, моля ви! Един малък жест, съвсем личен, сърдечно, от все сърце, моля ви!”

Забелязах, че докато спорехме, зад мен, или по-точно между мен и импровизираната ми катедра минаваше върволица от хора. Защо ли бяха избрали точно този маршрут да излязат от залата?

Когато младата жена отривисто се завъртя на токове и си тръгна почти тичешком, успяла най-сетне да напъха в ръцете ми банкнотата, аз разбрах причината. Катедрата ми беше покрита с темпро! Почувствах как коленете ми омекват – и добре, че точно в този момент се появи Хеао. Кой знае какъв вид съм имал!

„Не се притеснявайте – прихвана ме той под лакътя (упорито отказваше да ми говори на „ти”, въпреки че аз отдавна го правех). – Нищо особено не се е случило! Тук просто така е прието.”

„Но това са... това са...” – заекнах. Момъкът хвърли бърз преценяващ поглед на купчината.

„Около хиляда и двеста темпро. Какво толкова.”

„Как какво! Ами че това е наемът на жилището ми за десет... не, за цели дванайсет периода!”

Хеао се усмихна почти съчувствено.

„Виждам, че вече добре сте усвоили нашата мерна система. А пък и умеете да смятате доста бързо. Защо не идем да се почерпим някъде за доброто начало?”

Почерпихме се, разбира се! Повече от обилно – струваше ни „цели” петнайсет темпро. Хеао победи в краткия ни спор кой да плати, пъхна в процепа на сфероида двайсеттемпрова банкнота и натисна бутона за отказ от ресто.

Сценката с допълнителното материално стимулиране се повтори и на следващата ми лекция, само дето този път сумата беше почти двойно по-голяма. След третия или четвъртия път тя се закрепи на около три хиляди темпро.

„Ако решите да спестявате – заяви в края на втория период Хеао – трябва да се снабдите с дигпластика. Просто е, става за няколко минути.”

Случвало ли ви се е да разбирате всяка дума от онова, което някой ви казва, но да не вникнете в смисъла му? Е, с мен стана точно така! Не се снабдих с дигпластика. Държах моите темпро, които се увеличаваха с по три хиляди след всяка лекция, в голямата ръкавица, висяща над печката в кухненския бокс. ( Според Всеобщата теория на конспирацията, която ние, космическите туроператори, изучавахме много внимателно, най-трудно откриваеми са тайниците, които са най-често пред очите ви. Класически пример за това е употребявана кухненска ръкавица за боравене с горещи съдове.) Почти не се страхувах от обир, защото поне досега не бях чувал за такъв, въпреки че предпазливостта никога не е излишна. И все пак не - не това беше главната причина! Аз чисто и просто обичах да се любувам на парите си (бяха вече над двайсет хиляди темпро!). Понякога ги изваждах, броях ги, разглеждах ги, дори – ще си призная – подушвах мириса им. Бяха светлозелени, еднакви по размер (различаваха се само цифрите), с прозрачна холограмна елипса в средата. Ако надникнеш през елипсата, обстановката наоколо изглеждаше смешно деформирана, досущ като в комичен паноптикум... Не, все още не смеех да правя подробни планове какво ще сторя с моите пари след година или две, ала вече чувствах как някъде дълбоко в мен се заражда мечта. Зрее, зрее...И знаете ли каква беше тази мечта, подозирате ли поне? Сигурен съм, че не! Защото в положението, в което бях, при цялото безметежно щастие, което ме беше споходило, аз все по-ясно и все по-често желаех само едно – да се върна на Земята! Да вървя по улиците, по които беше минало детството ми, да подскачам покрай плавателния канал под все по-остър ъгъл, докато накрая не цопна в него и не се измокря, да се разхождам сред дърветата в парка... въпреки че отлично съзнавах – нито улиците, нито каналът, нито дърветата, ако изобщо съществуваха, щяха да са същите...

Но аз пак се отплеснах, простете. И, апропо, пригответе се за най-неочакваното!

След дванайстата беседа (както обикновено, бяхме се почерпили с Хеао) късно вечерта влязох в дома си и машинално се отправих към кухненския бокс, за да оставя в ръкавицата няколкото хиляди темпро. Бръкнах... и с изненада открих, че парите ми ги няма! Тоест не тези, които се готвех да оставя, а другите, всичките други! Малко над тридесет и три хиляди...Вместо тях вътре имаше само пепел. Да, пепел, най-обикновена, прозаично-сива и гадно-лепкава пепел!

За момент почувствах, че губя съзнание, прилоша ми, сърцето ми биеше до пръсване... В следващия миг се овладях (какъв туроператор щях да съм, ако не го можех), огледах се, подуших... Не, нищо не беше горяло. Нищо не беше изгоряло, освен... парите ми!

Проснах се по корем на леглото, трескаво стискайки пачката с неизпепелените темпро. Единствената ми надежда! Все щях да изкарам някак си до следващата лекция, какво говоря, дори до другия период щях да изкарам, пък и нали управителят каза, че... Ама какво още чакам, а не телефонирам на Хеао? Та това може да е престъпление, всяка минута да е ценна! Да му телефонирам по това време? Посред нощ? И какво може да направи Хеао сега? Да не би да е магьосник, алхимик някакъв,  че да кацне тук и да превърне пепелта отново в темпро! И все пак... дали пък наистина да не му телефонирам...

Обзет от такива мисли, напук на всичко случило ми се, съм заспал. Събуди ме мелодичният сигнал на... познайте кой! На моя верен гид, разбира се.

„Честито, драги Скрипериус! – прозвуча бодрият му глас от звуковата стена на спалнята ми. – Всички сутрешни блокове започват с ваша светлост! Има ви и на първите страници на повечето вестници. За това трипериодие вие сте най-големият дарител на планетата!”

„Парите ми... – изхриптях аз, без изобщо да разбирам, за какво ми говори. – Тридесет и три хиляди... ги няма!”

Хеао изглежда моментално схвана състоянието ми, защото каза само че идва веднага и прекъсна разговора.

Как ли съм изглеждал, когато влезе! Никога досега не го бях виждал толкова разтревожен.

„Добре ли сте?”

„И още питаш! Възможно ли е да съм добре, когато... – посочих захвърлената на масата кухненска ръкавица, дори май бръкнах в нея с отчаяната надежда да напипам нещо различно от пепел. – Ето, тук ги държах... Изчезнали са! Всичките...”

Хеао ме погледна съчувствено, после внезапно избухна в смях.

„Не са изчезнали – кротко възрази той. – Само са се преобразували. В нйоктиби.”

„В какво?”

„Нйоктиби. Другата разновидност на нашите пари. Ако бяхте се снабдили с дигпластика,  нйоктибите щяха да са ваши. Почти всичките, като се изключат разните там дребни такси. А сега чисто и просто сте ги дарили, което по презумпция означава, че не са ви били необходими за изтеклото трипериодие и само по себе си е един изключително похвален жест.”

„Изключително похвален жест! – възкликнах саркастично. – За някои може и да е така, но за мен... за  мен то е катастрофа. Ами че аз правех планове, имах цел... Почакай – изведнъж в съзнанието ми просветна искрица надежда – ти каза, че парите ми не са изчезнали, само са се преобразували, нали? Значи те са някъде, в някоя банка, може би, тези... нйоктиби и сигурно има начин да си ги получа обратно, макар и не безвъзмездно, а след облагане със съответната лихва, тоест...

„Отново да станат темпро?” – довърши вместо мен Хеао.

„Точно така!” – извиках пламенно.

Той поклати глава с напълно искрено, както ми се стори, съжаление.

„Уви, това е невъзможно. Дори и да бяха ваши, сиреч във вашата дигпластика, нйоктибите не могат да се превърнат в темпро, след като последните вече са излезли от обръщение, което се случва, както сам забелязахте, на всяко трипериодие. Плюс това, има съвсем конкретни указания какво може да се придобива с нйоктиби. И по какъв начин. Но понеже вие употребихте тези... две думи, виждам, че трябва да започна малко по-отдалеч...”

„Две думи! – прекъснах го гневно, чувствайки как и последните капчици надежда в мен се изпаряват. – Какво значение могат да имат две думи! И кои, по дяволите, са те, след като не съм в състояние да си върна моите темпро?”

Хеао не обърна особено внимание нито на невъзпитаното прекъсване, нито на доста грубия ми език.

„Банка – каза той сдържано и дори, както ми се стори, с лека погнуса. – И лихва. Това са думите, които вие употребихте. Честно казано, не очаквах да сте толкова неосведомен, но допускам, че за това вината е най-вече моя. Ще опитам да поправя грешката си, като започна от самото начало... Обещавам! А сега по същество. На нашата планета отдавна няма банки...”

И той започна. От самото начало. По същество.Пред очите ми бавно и постепенно оживяваше цял един свят, много подобен на земния, който познавах. С една съвсем малка разлика: парите не можеха да „работят”, да „правят пари”. Парите не бяха стока, а чисто и просто еквивалент,  средство за размяна. Ето защо те нямаха „цена”, а всеки във Вселената ще ви каже, че цената на парите се нарича „лихва”. Но лихва нямаше, следователно нямаше и банки. Банките не могат да съществуват без лихва, обясняваше ми Хеао, те я подпъхват тайно и подмолно във всяка стока, във всяка услуга, във всяка копюра, с която „щедро”ви кредитират... Те здраво държат в ръцете си създателите на блага, карайки ги да произвеждат все по-трескаво и по-некачествено, за да са в състояние да изплащат олихвените кредити. Не по малко здраво те държат в ноктите си и потребителите на същите тези блага, принудени да се ползват от тях само ако заплатят и все по-нарастващия лихвен дял в цената им. Какво предлагат банките срещу всичко това? Две неща – „тайна” и „сигурност”! Замислете се колко струват и двете в дигиталната ера, продължаваше Хеао, в обществото на безкрайното информационно изобилие, във виртуалния свят на все по-чупливи пароли и все по-дръзки хакерски атаки... Пък и защо ни е „тайната”, какъв смисъл, освен може би някакъв самолюбив гъдел, има от нея? Защо ни е и фалшивата сигурност, след като всички знаем, че тя много по-често, отколкото можем да си представим се движи по тънък хребет, който я дели от фалита?

На тази планета банки нямаше. Всяко трипериодие неизползваните темпро се превръщаха в нйоктиби и попадаха в дигпластиките на местните обитатели. Същевременно роботи зареждаха в дигпластиките нова „порция” темпро за сметка на резерва от нйоктиби.  И така – до следващото трипериодие... Всичко това, както и многобройните останали движения на финансовите потоци, за които решения вземаха съответните управляващи институции, се контролираше от паричен съвет, състоящ се от стотина души, които се сменяха на всеки пет периода чрез генериране на нови членове посредством Нейно Величество Случайността.(По силата на жребия попаднах в този паричен съвет още по време на осмото ми трипериодие. Мога да ви уверя, че роботите, които контролирах, не сбъркаха нито веднъж дори с четвърт темпро!) С „временните пари” се посрещаха ежедневните нужди.  Разбира се, ако искаш и получаваш достатъчно от тях, можеше да си купиш всичко – някакъв летателен апарат, яхта, ново жилище... Или пък -защо не - да инвестираш в свой бизнес! Никой не го забраняваше, но и не го правеха, защото тъкмо за тези цели бяха другите, „невидимите пари”. Те не влизаха в обръщение и поради това не изчезваха. Но за да ги ползваш, трябваше да платиш такса, зависеща от количеството и времето им на престой в дигпластиката. (Като при земните депозити, само че точно обратното). Ако ли пък нйоктибите в твоята дигпластика не достигаха за намеренията ти, паричният съвет вземаше решение за отпускане на кредит. Срещу каква лихва, ще попитате, нали? Ами чисто и просто – срещу никаква! Нула, кръгла нула!Достатъчно уславие беше да погасяваш периодичната си вноска чрез трансформацията на темпро в нйоктиби, но дори да възникнеха някакви затруднения, изход винаги се намираше.

„Но от какво се издържа тогава държавата, как изобщо функционира!?” – възкликнах удивен, когато Хеао ми обясняваше всичко това.

Той ме погледна учудено.

„Доколкото ми е известно, всички държави се издържат от две неща – данъци и различни видове такси. Само банките живеят от лихви.”

„А няма ли някой ден тези... нйоктиби да свършат? – все още не се предавах аз. – След като така щедро ги раздавате”

„Не, защото таксата за ползването им нараства експоненциално и прави неизгоден  дългия престой в дигпластиките. – Хеао сякаш обясняваше на малко дете. – Естествено, че всеки ще предпочете да ги вложи в нещо. А за това „нещо”, както е известно, се плаща данък. Освен това нашите пари са точно определен брой – и нито темпро или нйоктиб в повече. Това е така от момента, когато тази финансова система е обхванала цялата ни планета.”

„Искаш да кажеш, че е имало и други времена, не е било тъй от самото начало?”

„Естествено. Преди много време всичко е започнало в една-единствена община. Взето било решение да има „нормални” пари, с които да се търгува с останалия свят, и „временни” – за вътрешно потребление. Разбира се, това решение срещнало яростната съпротива на банките. Но постепенно все повече планетяни се убеждавали в предимствата на новата система. И банките, макар и след жестоки контрамерки и упорито скърцане на зъби, били принудени да отстъпят. Именно когато системата станала всеобща, било взето решение за остойностяване на благата, които обитателите на планетата биха произвели за определен отрязък от време – в конкретния случай  за три хиляди периода...”

„ Не им е било лесно на онези, които са смятали!” – възкликнах аз.

„Да, трябвало е да бъдат отчетени много фактори – кимна Хеао. – Прираст на населението, темпове на растеж... Може би задачата е щяла да бъде нерешима, ако не е съществувал един изключително важен елемент – при тази система не са били известни причини за каквито и да са кризи във финансовата сфера, нямало е предпоставки за... как се казваше...”

„Инфлация?”

„Точно така! А също и обратното – дефлация. Както и стагфлация, впрочем. Всички тези „флации”, предизвиквани апропо именно от банките, вече са били невъзможни, тъй като банки чисто и просто не е имало. И се е стигнало до извода, че е напълно реално след три хиляди периода всеки тогавашен жител на планетата да е произвел и съответно да разполага с блага, срещу които ще стои финансов еквивалент от един милион нйоктиби. Толкова били генерирани тогава и точно толкова са те и сега, в което може да се увери всеки и по всяко време. Достатъчно е да влезе в страницата на паричния съвет. Но... не се опитвайте да разберете всичко от първия път! Като за начало дори е предостатъчно. Хайде да отидем при пълномощния управител, а след това ще ви помогна да се снабдите с дигпластика!”

„За какво ще ходим при управителя?” – не разбрах аз.

„Как за какво! – искрено се развесели Хеао. – Нали трябва да ви даде вашите темпро за следващото трипериодие.”

Взехме въздушно такси и скоро пристигнахме. Което не ми попречи да видя собствения си лик на няколко билборда! Все още не можех да чета на местния език, но беше ясно за какво става дума, а и водачът на таксито се държеше тъй свойски и дружелюбно с мен, сякаш бяхме стари приятели. Повярвайте, щях да умра от срам... и в същото време някак си не ми беше ясно защо толкова много се срамувам!

„Имам добра новина за вас – посрещна ме радушно управителят Оаху. – Току-що ме известиха, че паричният съвет е взел решение да бъдете награден с две хиляда темпро. Заради извънредно щедрото дарение, което сте направили.”

И което стана факт напълно случайно – искаше ми се да добавя, но се въздържах. Взех петте хиляди, като многократно изказах на Оаху навярно най-искрените благодарности в живота си. След това двамата с Хеао отидохме в най-близкия паричен салон. Можете ли да си представите – още с влизането ни всички служители наскачаха от местата си и един през друг започнаха да ме приветстват, а и роботите добавиха към този хор своите мелодични музикални поздрави! Сигурно щях да загубя съзнание като на предишната планета... и добре, че беше Хеао, който придържайки ме за лакътя, незабелязано, но твърде опитно масажираше една определена точка. Явно този младеж, освен от всичко друго, разбираше и от акупресура!

След няколко минути вече разплагах с дигпластика. И битието ми на пълноценен жител на планетата можеше да започне. Не, не си мислете, че заради разказаното дотук аз съм някакъв далечен потомък на Арпагон или Горио, който се интересува само и единствено от шума на парите! Ежедневието, макар и далеч от разточителните излишества, на които бях ставал свидетел при пребиваването ми на не един или два свята, предлагаше  достатъчно много радости. Постепенно, с течение на времето, успях да изпитам повечето от тях. Ще си призная, най-трудно ми беше, когато... се влюбих. Да, влюбих се, макар и вече на години, и трябваше някак да изтрия от подсъзнанието си онзи невероятно красив и похотлив трансхум от предишното ми приключение  с милиард и половина мои живота в него! Тъй или иначе, нещата, поне що се отнася до любовната област, при мен не се сложиха особено сполучливо. И затова не беше виновно нито моето подсъзнание, още по-малко пък трансхумът. Носталгията – ето истинската причина! Липсваше ми Земята. Исках да я видя отново. Исках да разбера дали животът на нея е станал по-лек, по-щастлив, по-смислен, по-приятен... Защото аз вече бях разбрал, че може да има и такъв живот, аз вече можех да разказвам за него! „Брънката, която изтегля цялата верига” – тази фраза, произнесена с лек фалцет и гърлено „р”, чута някога и някъде в Космоса при преминаването ми през поредната ноосфера, все по-често звучеше в главата ми. Особено късно вечер, когато носталгията е най-силна.

И в една такава вечер аз написах в електронния си бележник: Алчността е престъпление. Банки и лихви са синоними на алчността. Помислих малко и добавих: Агресията е престъпление. После: Абсурд е съществуването на неперсонализирана собственост. Собствеността винаги е на на някого или някои. После: Алтернативи на демокрацията са недопустими. Тя трябва да бъде усъвършенствана в синхрон с прогреса, но не и променяна като същност. Започваше да става прекалено научно, затуй допълних: Амбицията да създаваш блага трябва да бъде развивана, възпитавана и подкрепяна. Но тя не бива да противоречи на спонтанната радост от живота. Сега пък ми се стори някак прекалено бодряшко, затуй добавих: Авторитет и авторитарност не са синоними. Авторитарно управление е допустимо само в структури, за които то е присъщо по необходимост: армия, полиция, специални служби, църква. Другаде то е престъпление. Като че ли бях написал всичко? Не, имаше още един, последен постулат: Абсолюти не съществуват. Няма абсолютна истина, абсолютна свобода или абсолютно равенство. Изключение като абсолют за вярващите е единствено Бог и Неговите заповеди.

Това беше! На тези седем „свръхзакона“  (защото стояха над всякакви коцепции, констатации и дори над конституцията на планетата) се основаваше тукашният живот. Апроро, той съвсем не беше „райски“ – обърнете внимание например колко пъти в постулатите се споменава думата „престъпление“. И я разбирайте  не някак абстрактно, едва ли не като морална норма или благ укор, а съвсем буквално.(Сега осъзнавам, че много понятия в „свръхзаконите” и най-вече онези, които започват с първата буква на азбуката, се нуждаят от допълнителни пояснения, но въпреки всичко  те не биха променили същността им!) Да, макар и рядко, на планетата все още имаше престъпления, а щом ги имаше тях, трябваше да има и наказания. Да, на планетата все още имаше и места за изтърпяване на тези наказания, въпреки че условията в тях не бяха тежки и нямаха за цел да пречупят личността, а да й предоставят време и условия за осъзнаване на вините и грешките. И почти никой, уверяваше ме Хеао, не попадаше в тези не най-уютни места повече от веднъж…

В края на двайстия период от престоя ми аз взех окончателно решение. Оставаха ми още осем лекции, сиреч два периода. След това си тръгвах! По-точно – тръгвах да търся Земята. Не знам дали ще ме разберете, но повече не можех да пазя видяното тук единствено за себе си…

Информирах за моето намерение всички познати, като разбира се не пропуснах пълномощния управител, още по-малко пък неговия прекрасен син.  Реакциите на повечето си приличаха – съжаление, но и съгласие. „Сигурно и ние бихме постъпили по същия начин, драги Скрипериус – с усмивка, в която се прокрадваше едва забележима тъга, каза Оаху. – Сега надявам се разбирате поне малко по-добре защо не обичаме да пътуваме в космоса.“  Но най-приятната изненада дойде пак от Хеао! След последната моя лекция той ми подари чип с удивително точна информация за подпространствен преход към ползваемата Вселена и Глобалната Информационна Мрежа (ето го този чип, вече инсталиран в паметта на космолета). Учудих се откъде тук имат толкова подробни и точни сведения след като избягват космическите пътувания, а момъкът малко загадъчно отвърна: „Когато не пътуваш, уважаеми Скрипериус, знаеш по-точно къде си“. Пак той ме изпрати и до готовия за полет космолет.

„Хеао, – казах аз на сбогуване – със сигурност си го споменавал, но в момента ми убягва… Как беше името на вашата планета?“

„Топия – отговори младият човек. – Но за по-кратко я наричаме просто Пи.“

„Пи – повторих аз. – Знаеш ли, че има такова число в земната математика? Безкрайно.“

„Числата навсякъде си приличат, уважаеми Скрипериус – рече той в типичния си стил. – И е хубаво, когато си остават само числа.“

Стиснахме едновременно двете си ръце според местния обичай, после аз по навик бръкнах в джоба си, за да се уверя, че безкрайно ценния за мен чип е там. Но напипах и нещо друго…

„Дигпластиката! – извиках. – Забравил съм да я върна!“

„Вземете я за спомен“ – махна ми с усмивка Хеао. И допълни: „Иначе кой ще ви повярва, когато разказвате за Пи?“ 

 

Докато пътувах към портала за подпространствен преход, реших да убия скуката като потърся в паметта на космолета информация дали другаде във Вселената съществува или е същуствувала финансова система, подобна на тази, която видях на Топия. Каква беше изненадата ми, когато открих, че именно на родната ми планета, и то още през далечния XX век, е бил проведен подобен експеримент! За да не изкривявам нещата, цитирам дословно само една нищожна част от тази информация:

Малкият австрийски град Вьоргл (Worgl) - около 3000 жители - е започнал да се занимава с темата парична реформа през 1932-1933 г. Кметът на града убедил водещите търговци и индустриалци, както и администрацията, че те могат много да спечелят, но нищо няма да загубят, ако проведат един експеримент с парите. Жителите на града също се съгласяват и кметството издава 32 000 "работни свидетелства" (шилинги без лихва), които се обезпечават в банката със същата сума обикновени австрийски шилинги. Градът си построява един мост, подобрява улиците и инвестира повече пари в обществени услуги. Плаща заплати и материали с тези пари, които деловите хора там приемат. Таксата за ползване на тези пари е била 1% на месец, т.е. 12% за година. Таксата се е плащала от този, при когото в края на месеца се е намирала дадена банкнота (свидетелство). Таксата е представлявала една марка със стойност 1% от банкнотата, която се залепва на гърба й. Без тази марка банкнотата била невалидна като номинална стойност. Малката такса сработвала така, че всеки, който получи по някaкъв повод безлихвени шилинги, е бързал да се освободи от тях най-напред, преди да харчи обикновените си пари. Жителите на Вьоргл са заплащали даже данъците си предварително, за да не плащат таксата. В продължение на една година 32-те хиляди "безлихвени шилинги" са направили 463 оборота и по този начин са създали стоки и услуги на обща стойност (32 000 х 463) 14 816 000. Точно по това време, когато цяла Европа се е борила с високата безработица, град Вьоргл е намалил безработните си с 25% само за една година. Таксата, която за тази година е събрало кметството, представлява 12% от 32 000 безлихвени шилинга, т.е. 3840 безлихвени шилинга. Тези пари са били употребени за обществени нужди, а не за обогатяване на отделни хора. Ако общината беше взела тези пари от така наречения "свободен" капиталов пазар под формата на кредит, то тя би изплащала 3-4 пъти по-голяма сума от главницата, т.е. 96 000-128 000 шилинга в продължение на 20-30 години.

Когато близо 300 общини в Австрия се заинтересували от този проект, централната банка почуствала монопола си застрашен. Тя се намесила в общината Вьоргл и забранила печатането на тези локални пари. Въпреки дълго продължилата след това съдебна процедура чак до върховния съд, нито Вьоргл, нито друга община е могла да повтори този модел.

 

Това е! Който иска да научи повече, нека използва безграничната щедрост на ГИМ...

 

На тридесет и третия ден от полета към Земята осъществих успешен подпространствен преход. Вече бях в ползваемата Вселена, в световете на Глобалната Информационна  Мрежа, скоро моето ес пи джи щеше да се самонастрои и заработи. Без конкретна причина, почти просто от скука, реших да изпратя хиперсветлинен информационен лъч към родната ми планета със сведенията за Пи. Имах предостатъчно енергия, за да го сторя.

След няколко часа, тъкмо вече се канех да изпратя лъча, когато установих, че нещо не е наред. Космолетът все по-неохотно ми се подчиняваше!  В този момент проклетото ес пи джи най-сетне заработи  и аз открих, че се нося стремглаво към някаква „черна дупка”. Консултирах се с бордния компютър какво може да се направи в случая. Отговорът беше кратък и безстрастен: „Нищо. Прекалено близо сме. Космолетът може да поддържа нормална за съществуването ти гравитиция още тридесет и шест минути.”

Тридесет и шест минути! Аз ли бях объркал нещо? Или информацията на топийците, поради нежеланието им да пътуват в космоса, беше точна единствено до мястото на подпространствения преход? Или всичко бе чисто и просто плод на Нейно Величество Космическата Фортуна? А дали пък (не смеех дори да си го помисля!) някой не й беше помогнал?...

Двадесет и четири минути. Може би си внушавам, но започвам да усещам дискомфорт във вестибуларния апарат. Някаква фраза на непознат за мен език звучи в кабината: „Навигаре нессе ест, вивере нон…” Питам компютъра какво означава. Той с мъка превежда ”Да... се отплава... е необходимо... да се... оживее... не”

„Кой го е казал, глупава машино, искам да знам, чуваш ли!”

Тринайсет минути и двайсет секунди. Отговорът се забавя много. И е повече от странен:

„Ззз...а...щщщо… ти е?”

Никога досега не ме е питал защо искам нещо от него!

Девет минути. Време е. Спомням си как първите космонавти описвали претоварването – имали чувството, че на гърдите им е стъпил слон. После слоновете ставали два... Три. Хайде, деснице моя! Ето бутона, който трябва да натиснеш. И лъчът ще тръгне. Хайде, проклетнице, вдигни се! Сега от теб зависи всичко. Леле, колко си тежка! Така, май вече се отлепи, сега продължавай, продължавай! Толкова си тежка, че сигурно ще строшиш бутона, когато се стовариш върху него.  Дали ги правят достатъчно здрави тези бутони, а? Дали са предвидили, че... може... Господи, колко е далеч той! Но ти ще стигнеш, ти... ще... стигнеш! Сега разбирам, не е задължително... да си жив... плътски жив непременно... клинично жив ... за да... плаваш... да пътуваш... да летиш  нанякъде...  Така и не узнах обаче... кой го е казал...

Четири минути, точно четири минути!

Струва ми се, че викам… или може би пея… макар вече това да е невъзможно…

А защо… да е… невъзможно?

(И аз, като глупавата машина, питам).

ЗАЩО?

Навигаре... нессе ест!!!

 

В 3:17:48 на 20.12.2012 г. в една дълбоко законспирирана обсерватория в Хималаите прихванахме информационен лъч (наричаме го още „лъч на Тесла”), идещ неизвестно откъде. В него се намираше онова, което прочетохте. Тъй като се бе движил с хиперсветлинна скорост, лъчът пристигна 3267 земни години преди да бъде изпратен.

Бях дежурен. В разрез с всички правила, сканирах информацията в смартфона си и едва след това съобщих за лъча. Както винаги става в такива случаи, съдържанието му веднага  беше строго засекретено.За самия мен случката имаше твърде неприятни последствия, но това вече е съвсем отделна история.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: