Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Сляпа рецензия

11.09.2018 | автор:  Алекси Алексиев2

Поезията се завърна в себе си или Последният стадий на бунта

 

Какво е „Сляпа неделя“? С този въпрос Р. Леонидов дава на „умеещите да разчитат знаците“ едновременно питане и отговор. Защото върху Божия лик, който е истинската ни същност, всички носим своето земно лице-маска.
И малцина съумяват да стигнат до езотеричната си ядка, да се проумеят като частица Божия, да се осмислят като „образ и подобие“.
 Или като „колективен човек“ - носител и ваятел на неосъзнато дейната душа на човека. 
П
оетът Р.Л. ни връща там, където малцина помнят, че е техният дом. По-конкретно с цикъла „Опрощения“ той ни връща родината, а родината на нашия Дух е Бог.

Тази книга ме накара да си спомня казаното в Корана, че поетите са пророци. Защото стиховете на Леонидов първо зашеметяват с ударната си енергия, с необичайната си гледна точка, с погледа отгоре. Проникват в подсъзнанието ни като взор, разсъбличащ душевните ни труфила, карат ни да се видим такива, каквито сме в действителност, после проясняват същността ни на съзнателни същества.
 При всяка публична възможност Р. Леонидов казва, че не обича думата "предизвикателство", може би, защото отдавна се е превърнал в такова, или е надлетял смисъла, който влагаме в думата. Не предизвикателство, а последно предупреждение е стихотворението "Псалм" от появилата се след девет години "износване" книга със стихове "Сляпа неделя", след прочитането на която и "слепите съзират началото на мрака". Лирическият двойник на Леонидов запраща сред нас мълнията на предчувствията си и дори ни ослепява, но само колкото да прогледнем.
Псалмът е религиозно поетично произведение, служещо за възхвала. Обаче в едноименното стихотворение авторът дава ново измерение на жанра – жалене, съчувствие, състрадание към Бог. Това е поглед от горе надолу, взиране върху земния ни живот, но поглед строг и извишен, без самосъжаление, без оплакване. Напротив – това е взор, който през човешкото битие говори за съдбата на Христос след Възкресението. Размищлява и състрадава Спасителя с надчовешко съчувствие.


Кой се разпорежда в Твоят дом?
Кой върлува в Твоята градина?
Господи, остана без Родина!
И разкръстен стене Твоят сонм. 

В първия ред следваме наблюдателния полет. Във втория е състрадаващата осъзнатост. Третият ред - няма такъв в цялата пред, пра и най-новата българска книжнина - вик, който сякаш трябва да отрезви самия Бог. Вик - предупреждение за настъпилата опасност, вик - пази се!, вик - спаси се!, на път си да останеш бездомник, безродник, да бъдеш прогонен и обречен на прокуденост от своите... 
Запомнете този предупредителен вик, защото същността, която го е изохкала, продължава сражението за спасението на Спасителя! Благодарение на подобни Откровения светът ни все още има криле.

 

Следва: "И разкръстен стене Твоя сонм." – сякаш и ближните му ангели са Го изоставили, сякаш и те са отрекли от Кръста... Какво ни казва поетът? Няма значение, че сме човешки същества, не се молете по навик на Него, а се молете да Го Бъде, молете се за Него!

Да проследим следващия куплет от "Псалм".

"Толкова души, а няма дух.“ – убийствена констатация, но и всекидневно преживявана тъга, липса, отсъствие, въждаление.
„Няма изход, няма очищение." –  и тук „аз“-ът отсъства, защото Господ присъства.
"Вечното летене е спасение, беше грешка кацането тук." На тази земя идваме и си отиваме летейки, кацането е междинното ни състояние.

Но кой е способен на вечен полет? Не е ли е това една от характеристиките на  Единоначалието? В цялото мироздание не е ли единствен Господ Бог , който не се уморява да ни дава шансове ден след ден, век след век? Мисля, че колкото повече несъвършенството ни заземява, толкова по-големи шансове за полет ни се дават. По-големи, защото са последни.

Но способен ли е човекът на вечно летене? Способен ли е да бъде стопроцентово „над“?  Родените за полет, завинтени с винта на собствената си неосъзнатост? Приковани от личните си липси на богоответност?

Ако „заземим“ тълкуването, ще трябва да кажем, че се отродихме от всичко свято. Отучихме се от добродетелите си, а тъкмо те са нашето вечно летене.

Книгата дава и други отговори на въпроса – прочетете я с озарените си очи и ще ги намерите. Ако не ги осмислите чрез разума си, ще ги почувствате като енергиен взрив, който отваря чакрите на скритата ви, истинна същност. Защото съществуват книги - прозрения, книги - полети, които носят името на автора си, но тази нямат автор. Защото е записана под „нежния диктат“ на Провидението.
Поетът не е близък с приземената сила, която властно се разпорежда с живота ни, противостоейки на Създателя ни и плановете му за нас. Той припознава присъствието ѝ, но не е причастен към нея. за да стигне до разтърсващия финален стих:


Онзи, който първи те презря,
нищият, с когото си глаголиш,
него утре за любов ще молиш,
щом до нас, Спасителю, опря.

 

Трябва ли да се запитам – кой е лирическият герой на Леонидов? Защото герой няма. Има съзнание, което състрадава на Бог. И жали Сина и Отеца, и техния Дух. Припомнете си къде в родната ни литература някой е съчувствал на Господ? 
Ето затова „Псалм“ е висш пилотаж в поезията. Слово, което е износило полета си. Разкръстващо, освобождаващо. Връща ни  към болката на внезапното себеспомняне, че сме орисани за повече от това, в което сме се превърнали. Че сме родени за летеж, а сме превърнали същината си в пълзене.
Стихотворението ме накара да осмисля Христовите думи „Милост искам, а не жертви“ със себепризнание, че досега и аз съм бил безответен консуматор на божията любов, без да се замислям, че и Животодържецът има нужда от моята съзнателна съпричастност. Накара ме да си спомня и казаното в Корана, че поетът е Пророк. И че поетът е винаги с няколко молитви пред нас, като съставна част от Богоначалието. 

Със „Сляпа неделя“ Румен Леонидов ни разкръства с откритието си, че смирението е последният стадий на бунта, следващият е съвършенството!

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  08.01.2019 12:28 | #2

точен‚рязък‚изумително дълбок и по човешки безпомощен пред истината -за пореден път Леонидов доказва доколко поетът е струна под пръстите на невидимата съвест‚заложена във всеки от нас.И така ни обединява‚така произнася окончателната си дума...

Анонимен  06.01.2019 18:08 | #1

Алекси Алексиев: ”стиховете на Леонидов първо зашеметяват с ударната си енергия‚ с необичайната си гледна точка‚ с погледа отгоре. Проникват в подсъзнанието ни като взор‚ разсъбличащ душевните ни труфила‚ карат ни да се видим такива‚ каквито сме в действителност‚ после проясняват същността ни на съзнателни същества. При всяка публична възможност Р. Леонидов казва‚ че не обича думата ”предизвикателство”‚ може би‚ защото отдавна се е превърнал в такова‚ или е надлетял смисъла‚ който влагаме в думата.” Споделете тези дълбоки послания - Мариана Тодорова

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI