Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Три молитви

10.02.2019 3

И други състояния на Ники Комедвенска

 Жертвоприношение

 

Като змей от Балкана, небето превзел изведнъж,

всички огнени облаци още със залеза хвана

и вилня из полето, и удря коравият дъжд,

а земята осъмна подбита и цялата в рани.

 

Беше ден на мълчание. Толкова много боля,

че и хора, и гарвани плакаха скръбно и нямо.

Помня как вместо вино със своя кръв дядо преля

и потъна във белега тъмният гняв на баща ми.

 

После мама запя, а след нея и други жени

залюляха скръбта и я скриха дълбоко в сърцата,

между своите грешки и всички библейски вини –

да й бъде по-леко след тежкия дъжд на земята.

 

И поела пръстта всяка капка човешка любов,

сви от кости и корени светлозелено начало.

А животът възкръсна така преосмислен и нов,

че почти не личеше къде и защо бе боляло.

 

Оттогава изминаха толкова много лета...

Разплатиха се с времето дядо и мама, и тате.

Пи земята по глътка на всеки един от кръвта

и със песен догоре душата на всеки изпрати.

 

А сега с моя брат като чужди по нея вървим,

оглушали за болките, слепи за топлите длани,

и я мерим на педи, и стръвно с очи я делим –

две на две за живота...

И две върху две за смъртта ни.


 

Балада за кривото дръвче

 

Така си расна цял живот – накриво,

като обратен знак, като зверче.

И днес, за да е равно и красиво,

дойде Човекът да го отсече.

Дойде уверен с тежката си брадва,

че този свят е тъй несъвършен

и даже и насила, трябва, трябва!

да бъде към тревата подравнен.

Отекна удар в битието глухо,

изви се към небето тъжен стон

и кривото дръвче самотно рухна

по силата на строгия закон.

Земята пак е равна и смирена...

Но зная аз, че в нечия следа

расте прекрасно неопитомена

една извънчовешка свобода.

Макар че някой все ще я извива,

защото този свят не е разбрал,

че туй, което в ниското е криво,

отгоре е красив диагонал.

 

 

Есенен портрет

 

Червено яке, жълта чанта

и смях, в зениците залутан –

върви през парка. Елегантно,

с изящни стъпки на кошута.

 

Дали е влюбена? Едва ли.

Навярно просто е щастлива,

че слънцето игриво пали

червено-златната й грива.

 

И вятърът, загърнат в сиво,

флиртува с нея най-изкусно,

докато ласкаво отпива

цвета на зрелите й устни.

 

Денят се стрелва нависоко

да я изпрати на завоя.

А тя върви зеленооко,

усмихната за нещо свое –

 

с изящни стъпки, земетръсно

в следобеда, ленив и кротък,

с червено-златни багри ръсна

летаргията на живота.

 

И в свят по-светъл и по-горен

магията й ме понесе.

Една жена...

А ми се стори,

че прелетя самата есен...

 


 

Три молитви

 

Вкоренени огради и кръстът разпънат над църквата.

Ни петел, нито куче – да скъса на мрака покоя.

В тези къщици бели живеят единствено мъртвите,

а едната от тях е моя.

 

Вероятно очите им следват на времето кривите

в полумрак, в полусън и със свити сърца вероятно.

Все по вятъра, пръснал хиляда посоки пред живите,

но забравил за път обратно.

 

Ах, ще вържа езика на вятъра горе за къщата,

да скимти и да ближе на селото лютите рани.

Щом не идва денят на голямото наше завръщане,

нещо друго поне да стане.

 

Да запънат щурците напряко нозе насред нивите,

да засвирят по буците, по-вкоравени от миди,

и отрекли се трижди, да стигнат до корена живите,

а пък мъртвите да си идат.

 

Чак тогава ще скръстя ръце и каквото е писано.

Преброени са дните ми, нощите с време са пълни –

три молитви посях в небесата, за обич орисани.

... и едната от тях покълна.

 


 

2-ри юни

 

Пак сме насред одата за хурката,
а пък свободата ни къде е?
Свикнахме безславно да живуркаме,
докато ни казват, че живеем.

 

И прелитат нискочели гарвани,
с тъмен грак по миналото стрелят
Нещо ново, нещо чисто трябва ни,
за да видим светлина в тунела.

 

Тоя край обръгна на горещници,
а във зли поличби вярва още.
Тук сме живи дяволи и грешници...
Затова ли, Боже, няма прошка?

 

Ах, спести ми тая тънка болчица!
Някой Юда пак ще ме целуне,
докато разпъва на Околчица
битпазар във чест на 2-ри юни.

 

Долу вият траурно сирените
тая тежка песен недопята.
В механата сините, червените
вдигат тост за кукувото лято.

 

Сигурно в ума съм вече чалната,
щом като не викам алелуя.
Само да си кажа тука балното,
пък дано поне един ме чуе...

 

 

Сън за Коледа

 

Оглупели от нямане,

спим!

И пада снегът.

Не снежинки, а камъни

върху нас громолят.

И умират сърцата ни,

вкоравени от студ.

Който вярва във лятото,

е отчаяно луд.

Спим.

Но в сънните полети,

разпиляла коса,

идва истинска Коледа

със добри чудеса.

И до хляба на масата

пред угнилата пръст

благодатно порастваме

до човеци на ръст.

Спим...

Животът е временен,

вечността ни е враг.

 

... а сънят ни е бременен

с първородния сняг.

 

 

Последният багаж

Едва ли някой ден с товарен влак

към Оня свят небрежно ще поема.

Крадецът нощен, спрял на моя праг,

спокойно може всичко да ми вземе.

Навярно ще отмъкне всеки лев,

закотвен в портмонето ми кораво...

Дано си ги изпие после с кеф

за мое и за негово си здраве!

Останалото просто е живот,

а там дори смъртта ми не наднича –

един съдран от влачене хомот,

но само мой, непоклатимо личен.

 

Наследството ми – стих недоузрял,

раздавам го! Защо да ми се свиди?

От този свят, със стихове преял,

какво ми трябва, за да си отида?

На прага на последната ми смърт

две шепи обич живите да ръснат:

с едната в полунощ да ме приспят,

а с другата по изгрев да възкръсна.

 

 

 Още стихове от Ники тук

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  19.02.2019 15:45 | #3

Прекрасни стихове! Тънка чувствителност‚естествена асоциативност‚великолепен език!Пазете си силите! Теменуга Маринова

Анонимен  11.02.2019 11:42 | #2

Питам се дали за нея Лорка е написал есето си за дуендето‚ което блика при нея отвсякъде‚ или духът на Кармен Амайя се е препродил в плътта й‚ щото ритъмът на фламенкото при знаменитата танцьорка и музикалната подредба на стиховете при Ники Комедвенска си прилягат и се наслагват хармонично. Дошла е с името си: изпърво е победила себе си‚ после неизбродната стихия на лириката. От уважение спрямо нея е достатъчно да й кажем: Ники‚ Бог много ти е дал‚ от хората нищо да не искаш. Ценител

Анонимен  10.02.2019 22:05 | #1

Невероятна е тази поетеса‚ разнообразна‚ изненадваща‚ никога не се повтаря в мотивите си‚ в същото време е стилна и последователна в защита на ценностите‚ които смята за важни... Ето един човек‚ на когото можеш да завидиш‚в най-добрия смисъл на думата (макар че по отношение на този глагол май няма такава категоричност). Искам да кажа‚ че я чета с най-голямо удоволствие‚ и щом видя някъде името ?‚ заемам удобна позиция за дълго пътешествие... Мариана Тодорова

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI