Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

От границите на познатия ни свят

13.03.2019

от Кръстьо Раленков

  

Бележки, предизвикани от стихосбирката "Хроники и химни"на Александър Секулов

 

Ако човек чете по-внимателно стихосбирката на Александър Секулов "Карти и географии", ще забележи, че в немалко текстове се появява думата "шляене". През годините, изглежда, това състояние, а и самата дума, ще да са носили особено привлекателен мирис и вкус за автора. Дотам, че той е превърнал - съзнателно или не - самото шляене в художествена форма. Написал е една прекрасно шляеща се поетическа книга.

Става дума, разбира се, за последната му стихосбирка "Хроники и химни", появяваща се точно две години след забележителната "Море на живите", която сякаш зададе нов качествен параметър, изправи ни пред непознат до момента хоризонт на българското поетическо световъзприемане. "Море на живите" беше внезапна книга, книга-изригване - и като усет, и като поглед, и като словесна архитектоника. 

"Хроники и химни", от своя страна, до голяма степен изкушава да бъде четена като своеобразно продължение на "Море на живите", като някакви вторични, затихващи трусове от нея, като своеобразно продължение или, може би, послеслов. Този подвеждащ ефект се подсилва от боравенето със същия тип поетика, от светлата вакханалия от метафори (Кой друг освен Сашо Секулов е способен да предизвика тежко Дионисиево опиянение чрез чисто Аполонови похвати?!), а също така и от обобщителността, постигана основно посредством говоренето през "ние"-лицето; подсилва се дори от издателския формат на книгата. Но онова, по което двете книги действително и същностно си приличат е, че връщат синкретизма на поетическото говорене, закърнял във времената на увлечение по минимализма и тясната специализация на поетическия жест в практически конвейерното постмодерно поетическо производство. Казано с други думи, Секулов възстановява способността  на поетическото да бъде означаващо с много и равноправни означаеми.

Дълго мислих в какъв български контекст могат да бъдат четени последните две стихосбирки на Секулов, към какво могат да бъдат съотнесени, чие поетическо говорене би могло да бъде разпознато като техен предходник - и не стигнах до никъде. Нишката, от която се пръква тази поезия, като че ли е по-съотносима към някои гръцки автори или към Сен-Джон Перс, но в България?... Да, човек може да съзре нещичко от медитеранския дух на някои български поети тип Теофилов, но не е това. По-скоро генезисът на неговото изригване следва да се търси в контрапунктиране на средата, в нуждата от едно непомерно естетическо усилие, което е едновременно пораждане на смисъл, противопоставен на тоталното усещане за безсмислие, и заедно с това е равносметка на човека като човечество. С тези две книги и ние като читатели, и Секулов като автор, се оказваме на непознато като словесност място за българите. Това просто е тотална, глобална, световна поезия. Тя не носи и винаги отчетливия белег на местното, както е при един Иван Динков, да речем. Не залита в някаква страдателност, отреагирана най-често чрез сатира, както е при Константин Павлов. Не превръща света в многозначителен, но все пак интериор, както е при Рупчев. Не е толкова люшната между природното, от една страна, и социално-драматичното, от друга, както е при Иван Методиев, нито е пристрастена към умозрението, както е при Златомир Златанов. Това е една много балансирана във всички компоненти поезия, която не залита наникъде и точно затова може да говори проницателно за всичко, тъй като има и необходимата подплата. Лирична е, без да прекалява, и е епична - пак така. Философска е, без да философства. Политическа е, без да политиканства. Ако трябва да дадем образ на тоталността и завършеността и, може да се каже, че тази поезия навява асоциация за Парменидова сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността - никъде. Истината е, че в последните си стихосбирки Секулов не просто има силно индивидуализирана и разпознаваема поетическа физиономия. В тях той заговаря на някакъв свой собствен, Господ знае как изработен език. (Впрочем, имаме в момента подобен автор и в прозата - Емилия Дворянова - на практика също не съотносима към български предходник, която също говори свой собствен език, имащ повече допирни точки с универсалиите на света, отколкото с местната почва, и заедно с това е силно автентичен.) 

Във всеки случай, по гореизтъкнатите причини "Море на живите" и "Хроники и химни", донякъде са обречени да бъдат четени сдвоено - всяка през другата - вероятно против желанието на собствения си автор (защо в противен случай това биха били две различни книги, а не една?); и толкова по-наложително, при това положение, се оказва да си дадем сметка за отликите на "Хрониките..." от "Морето..."

Понеже вече подхвърлих за Аполоновите похвати, ще започна от едно задочно несъгласие с един иначе приятен и вдъхновен отзив на Златко Ангелов върху творчеството на Секулов. В него, по отношение на поезията на автора на "Море на живите", анализаторът заявява: "Целият вкоренен в мъжкото усещане за света - като движение, пътешествие, усилие, цел - поетът го изразява с метафори, които са универсално женствени...". С цялата ми симпатия към по начало добронамерените, свежи откъм идеи, и пълни с любопитни наблюдения анализи на Ангелов, последното твърдение ми се струва абсолютно невярно. Да видиш тази изваяна, пластична, подчертано логосна и светлинна артикулираност, тази действително Аполонова метафоричност като женствена, е последното нещо, което може да хрумне на човек при срещата му с нея. Според мен тук при Ангелов е "заработила" някаква негова пред-разсъдъчност, някаква скрита предпоставка, някаква ентимема, която е пратила относително обективния поглед по дяволите и го е довела до напълно погрешно заключение. 

Наистина, както отбелязва Ангелов по повод "Море на живите", а това с пълна сила важи и за "Хрониките...", и авторът, и лирическият "аз" се "разтварят" в текстовете. Изчистеността откъм индивидуално и емоционално са характерен белег на тяхната поетика. Но ако при "женственото" подобно заличаване се движи по посока разтваряне в детайла, към преливане в някаква конкретика, при Секулов то е по посока свръх-лично - движение от аз към ние, от частно към общо - едно характерно "мъжко" движение към абстракция. 

По-нататък: ако един от основните разпознавателни  белези на "женственото" изразяване е неговата флуидност, в противовес "Море на живите" ни предлага вектора (почти като Аполонова стрела)  на своето изригване по посока на споменатата всеобщност, а "Хроники и химни" едно удоволствено в безцелността си, но типично мъжко шляене из синкретизма на битийно и историческо, на метафизично и културно. 

В това, струва ми се, е ключовата разлика между двете книги. "Море на живите" е векторна, екстатична, в някакъв смисъл екстровертна книга. В нея зарядът и "тягата" са решаващи. Съзнавано или не, в нея присъства една подчертана драматургичност, която усилва поетическия ефект. И въпреки изчистеността в емоционален план, в нея всъщност се прокрадват доста екзистенциални нотки  "Човекът е решил да оцелява, цената няма никакво значение и нощите са изнасилвани поред все в името на нещо, което няма да запомним. И то не ще ни помни, защо му е, когато вече няма смисъл да се случи. Та ние помним само в страх от смърт, а смърт, тъй както е указано и потвърдено, нататък няма. Какво ще прави мозъка, когато се удавим в безсмъртие?...“ Усилието е един от водещите мотиви в тези стихове, онова човешки-нечовешко усилие в граничната ситуация на избора.

Обратно, "Хроники и химни" е шляеща се, рееща се, по-скоро медитативна и интровертна книга. Драматургичното в нея е отстъпило пред поетическото. Граничността тук от екзистенциален мотив е прераснала в топография, в местопребиваване и местосъстояване на въпросното "шляене". Прераснала е до рефлексия върху модерната, колкото родна, толкова и изгнаническа всеобща участ, да съществуваме "на границите на познатия ни свят", където "премного вести трябва да достигнат граничните земи и често смисълът им слепва под седлата... макар че в пограничните земи смъртта е анонимна, тъй и инак."

Да, "Хроники и химни" действително е книга, която може да бъде написана само откъм границите на познатия ни свят. Откъм предела на онова неутешимо владение, където "не е възможно повече да понесем, не е възможно да научим повече", и отвъд който "ще можем да живеем само като варвари"  . Панорамна в тази си отдръпнатост, потресаваща с мащаба на замаха си, тази книга хронифицира цивилизационната ни изтощеност с всевъзможно познание - познание за света и човека, за идеите и историята, за войните и властта, за времето и вечността, хронифицира преситата ни от познанието за самото познание. Всичко вече е ясно, изговорено, разгледано от какви ли не гледни точки, преобърнато многократно с хастара навън.

Неяснотата, - казва авторът - която ни спасяваше дотук, отпадна, а с нея и възможното ни щастие".  "Съзнанието, - отглася в задочен диалог от лавиците на Световната библиотека  Х.Л. Борхес - че вече всичко е написано, ни превръща в призраци".  

Това не е просто знанието, което "умножава тъгата". Това е знанието, което - не като индивидуално изсечена просека, а като магистрала на една всеобща участ - ни отвежда право в здрачното, безизходно тресавище на невъзможното и недействителното, превърнато неусетно за всички ни от аномалия в обичаен начин на живот. Магистрала към тресавище - това като че ли изчерпва глобализирания, рационализиран, класифициран и прономерован, но на практика лишен от хоризонт живот днес.

Ако искаме хоризонт и перспектива, казва ни Секулов, знанието ще трябва да настоява и на своето незнание, на неяснотата, на тайнството си, така, както Борхес ни казва, че имаме необходимост от илюзията на първооткриватели, ако искаме да запазим плът и виталитет. Това са невидими реалии, някакви витамини на съществуването, някакви уж периферни параметри, обаче същностно определящи човешкия живот и най-вече човешкия дух. 

Друг е въпросът, че Александър Секулов е в състояние да представи дори тази "здрачна безизходност" по някакъв негов си, светлинен, облъхнат от надежда начин. Дали причината се крие в дистанцираното му, сякаш леко незаинтересовано и безцелно шляене из хилядолетията човешка история и култура, ще си остане част от щастливата неяснота. Във всеки случай това шляене - безцелно или не - не е шляенето на турист, а на познавач.

Възможно е тази "облъхнатост" да идва и по линията на един особен баланс, подсказан още със заглавието "Хроники и химни". Всяка хроника е принципно центробежна, самото хронифициране е центробежно, то е изтичане в синтагматичен порядък, история, но и разпад на една цялост. Химнът, напротив, е центростремителен, системен, насочен към удържането на целостта. Струва ми се, че в тази книга един от тънките моменти и успехи е именно балансът между центробежност и центростремителност. Изобщо, ако има някакъв латентен патос в книгата на Секулов, той е, че всички текстове сами по себе си изглеждат като безпристрастни регистрации на достигането до този безрадостен предел, на който се намираме. Ала майсторството е там, че в своята съвкупност и взаимосвързаност, те зазвучават като химн. Това не е химнът, с който човек се обръща към по-голямото от него, към превишаващото го, към отечеството или към Бога. Това е хуманистичен химн, възпяващ по-скоро малкото - усилията, сблъсъците, победите, пораженията и онази толкова нетрайна цялост на индивида. На човека, наречен човечество. На човечеството, видяно като един човек. 

Секулов е преобърнал нещата. В една устремена към глобализация епоха, той ни предлага глобална по същество и форма поезия, която обаче възпява погубеното пространство на пластичността, сетивността и индивидуалното. Описва загубата на човешката ни идентификация, но недвусмислено показва, че държи на нея. 

Може би не толкова ефектна колкото "Море на живите", но според мен по-дълбока, по-многопластова, с повече вътрешен обем, "Хроники и химни" е книга-раковина. Долепиш ли я до ухото си, чуваш прибоя на историята, крясъкът на тълпите, трясъкът от срутването на империи. Но дочуваш и отчетливия шепот на мъртвите мислители, хармонията на съгражданата през хилядолетията империя от светлина, усилие и дух, наречена култура, чуваш хармонията на природния порядък. Откъде другаде, освен от поетите и от раковините бихме могли да чуем това, щом "миналото няма да ни сподели кои сме и повече кои не ще да бъдем".

 

 

Кръстьо Раленков е роден през 1965 г. в Панагюрище.
Завършил е философия в Софийския университет.
Има редица публикации в периодичния печат и литературни сайтове.
Бил е журналист, сценарист, учител.
Носител е на Славейковата награда за поезия за 2012 г.
Автор е на стихосбирките „Денят на еднодневката“(2013) и „Кислород“ (2019).


Още от същия автор тук

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Търпим управлението на малообразовани и крадливи мерзавци