Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Надолу по реката

13.03.2019

Три истории от Владо Каперски

                 

 

       НАДОЛУ ПО РЕКАТА

 

Бе май, топяха се снеговете в планината, реката набъбваше, ръмжеше като чудовище и връхлиташе в града, гризеше от зелените брегове, блъскаше каменното корито, силейки се да го поломи. Щом стихията отслабна и се поизбистри, с други две момчета грабнаха надути гуми от автомобил. Нагазиха в ледената вода  и скочиха в плавателните съдове. Реката ги повлече като перца. Преминаха града, навлязоха в полето, отминаваха върби, натопили косите си в подскачащите вълни, надничаха поляни, засияли от живот. Слънцето печеше телата на момчетата, вятърът играеше с косите им. От време на време надигаха задниците си, за да ги стоплят и отново се отпускаха в гумите. Спаско лягаше назад, погледът му литваше в небето, парваше го огънят на майското слънце, затваряше очи, зад клепачите потичаха червени талази.      

Тримата гребяха с ръце, усукваха се, с тях се въртеше и светът. Ликуваха като речни духове, възседнали стихията. Спаско водеше, следваха го другите деца, подхвърляха си закачки, смееха се. Малко преди вливането в Струма, зърна преграда, в която реката се блъскаше. Наближи, разпозна камион, заседнал във водата, заливаше го пяна. В кабината войник се мъчеше да изведе машината от реката, в каросерията стоеше друг и даваше указания. Спаско реши, че стигне ли до колата, ще се прихване за преградата на каросерията, ще прескочи от другата страна, ще догони гумата и ще продължи пътешествието. Доближи камиона, стресна се рева на вълните, връхлитащи камиона. Протегна ръка, за, но водата го обърна и го завлече в бездната си. Запремята го водовъртеж, кипяха мехурчета, шибаха го песъчинки. Пропадна в безкрайна тишина, вихрушката се укроти в забавени движения. За миг зърна черната сянка на колата и светлината около нея, после посоките изчезнаха. Потекоха картини от живота му, преживял ги до невръстните си дванадесет  години. Видя се, застанал до тъмен прозорец, взираше се в нощта и търсеше майка си, бе излязла навън и се бавеше, той  плачеше за нея. Яви се възрастна жена, с ангелски поглед му се усмихваше – бе бавачката, на която го оставяха понякога. Тичаше, в ръка държеше канап, вдигаше хвърчило, децата  крещяха след него, вятърът поемаше книжния балон и той трептеше като птица в небесата. Седяха с момиче на пейка, бяха в първи клас, гледаха се, после тя скочи и побягна, той хукна да я гони, момичето изчезна и повече не я видя. Нагазил бе в Струма, в подмолите ловеше риби с ръце, докосваше някоя и я сграбчваше, вадеше я, блясваше като светкавица на слънцето...

Осъзна, че се дави, риташе с крака, махаше с ръце, не виждаше къде е дъното, къде е повърхността. Тогава някаква сила го грабна и изхвърли от другата страна на камиона. Пред мокрите му очи заигра разбитата на всички цветове светлина. Ненаситно вдиша,  сякаш искаше да всмука всичкия въздух на света. Водата го понесе, трепереше и плуваше, мъчеше се да излезе от реката. Наближи брега, под краката си усети твърдо и с няколко скока стъпи на сушата. Чу крясък: „А другите къде са?” „Останаха под камиона” – отвърна вторият глас. Войниците стояха на каросерията и се прехвърляха от едното перило към другото, търсейки двамата удавници. Като тапа изскочи над вълните едно от момчетата, след него изхвъркна и другото. Запляската с ръце към сушата. Трите деца се събраха на брега, едното заподскача ошашавено и се развика: „Давайде, да продължаваме!” Спаско го хваха за раменете и го раздруса: „Никъде няма да отиваме! Чуваш ли! Прибираме се”. Момчето притихна, гледаше го изумено, осъзнаваше какво се бе случило, разширените му очи  се удавиха в сълзи.

Вървяха към града, мълчаха, бяха изпуснали въздуха от гумите и ги носеха увиснали в ръцете си. Спаско не можеше да се отскубне от преживяното. Реката ги бе завлякла под машината, провряла ги бе между камиона и дъното. И ги бе изхвърлила от другата страна. Можеше да се закачат на кардана и водата да ги довърши. Стихията си бе играла с тях няколко секунди, но той ги усети като вечност. Побърза да се прибере, искаше да се яви на майка си, чувстваше вина, болка, страх. Щом го съгледа, тя засия и заплака. Очаквала го бе. Никога не й разказа за премеждието, но знаеше, че тя е прочела всичко в угнетеното му лице...

 

        

 ВАСЕ

 

Понякога, без причина, а може би я има, но не я разбирам, си спомням за човек, прекосил живота ми като облак и изпарил се в неизвестността. В главата ми изскача някой, когото съм срещал в мига на едно разминаване и демони събуждат спотаили се видения. Сетих се за момче, завлякла го детска игра. Казваше се Васил, но му викахме Васе, бяхме съученици в отделенията. Бе буйно дете на улицата, непокорството му дразнеше учителите и често го наказваха. Бащата на Васе бе жепеец и работеше на гарата, където и живееха в бедна кооперация. Един ден с други деца лудували сред вагоните. Товарен влак маневрирал. В движение Васе се метнал върху степенката на вагон и се понесъл, крещейки от възторг и желание да смае приятелите си. С едната ръка стискал ръкохватката, другата разперил, сякаш лети. Запотената му длан, с която се държал, се изплъзнала от желязото и Васе полетял към преизподнята. Челюстите от колелата и релсите сръфали един крак и една ръка - разперената… Другарите се разбягали, пищели, а момчето се гърчело в локва кръв. Дотичали бащата и майката, вдигнали поломената си рожба и с камион, сновещ наблизо, го откарали до болницата. На сутринта вестта смрази класа ни, като черен покров захлупи училището, смрачи града ни. Съседче на Васе разказа как чул да говорят, че в болницата отрязали смления му крак и потрошената ръка, омотали клетника с бинтове и го натъпкали с обезболяващи лекарства. Васе бил в съзнание, цяла нощ стенел, плакал и псувал.

След години го срещнах в града, едва го познах. Васе вървеше с патерици и с един крак. Крачолът от панталона на отрязания крайник бе събрал до чатала, на мястото на липсващата ръка се вееше ръкав, пъхнал го в джоба на овехтяло сако. Видях го отдалеко, останал бе в момчешкия си ръст, но лицето му бе на възрастен, посивяло от мъка и гняв, разровено от бръчки. Очите му святкаха, пушеше цигара, поднасяше я в устата с трепереща ръка, стръвно смукаше и рязко я отдръпваше, бълваше дим. Никой не виждаше, мърмореше, занесъл се незнайно накъде. Опитах да го пресрещна и заговоря, срещнах острия му поглед, но ме подмина, не ме позна, а може би се направи, че не ме познава. Мърмореше си нещо, брътвежите му звучаха като проклятия. Постоях смутен, вървеше и трополеше с патериците, гледах го как се отдалечава, а след него се вие дим като след стар влак. Никога повече не срещнах Васе. Дали се бе смирил и видял светлина отвън осакатеното си тяло, или смъртта го бе отървала от страданието на прекършения му живот.

  

ЛЮБЕ ИВАНКИН

 

Изскочих от магазина в Падеж и тъкмо да яхна колата, ме спря глас. Идеше от двора на кръчмата. Бе Любе Иванкин. На масата до него седеше синът му. С Любе Иванкин бяхме съседи в градаq домовете ни се гледаха от двата бряга на улицата, в която плуваха радостите на детските ни дни и нощи. Не бе в плановете ми, но се наложи да лъхна една малка, както се произнасяше старшината в казармата – майна, расъл в пловдивската околовръст. Разговорът се засука топло, по кръчмарски. Любе Иванкин настояваше да надзърта зад мизансцена на личните ми неразбории, а аз отбивах любопитството му, връщайки го в детството ни. Добро момче бе Любе, избуяваше здравеняк под зорката любов на леля Иванка. Жената му се тресеше неуморно. Вечер, когато майките се надвикваха от прозорците да ни прибират, гласът на леля Иванка надборваше всички: „Любчооооооо…” Затова бяхме отрязали бащината фамилия на Любе и го наричахме Любе Иванкин.

Още с две неща се славеше Любе. В двора на къщичката им връзваха плод най-сочната банарлия и най-сладката петровка в махалата. Нападахме ги по късна доба и услаждахме лудориите си. Любе доби и неповторимото чупене на главата си. В сражение бе нацелил с камък тимбата на Пешо Въргалето, Бог да го прости. Пешо се наревал,стиснал болката и стъкмил отмъщението си. Прикътал в дланта парче тухла и миротворно позовал Любе да забравят случилото се. Прегърнал го, Любе Иванкин се охлабил и тогава Въргалето перфорирал кратуната на другаря с тухления къс. От главата на Любе заскачали кървави фонтанчета…

         Та защо сплитам тази приказка? Снощи, смеейки се в кръчмата, подсетих Любе как леля Иванка разтягаше най-мощно глас, за да го въдвори у дома. А той кротко угаси смеха ми: „Как нема да ме вика, умрели са й 8 деца. Само аз, деветият съм оцелел… Майка ми си отиде на 52 години…” Милата леля Иванка, едва сега, надскочил нейните години, ме удари мъката й. И научих защо така безподобна бе любовта й по оживялото чедо… И защо го бе кръстила Любчо. И как ние дечурлигата бяхме притурили: Иванкин.

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Търпим управлението на малообразовани и крадливи мерзавци